Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (5)

Пета глава

Старческият дом „Феърсайд“ се намира в квартал с много зеленина. Представлява тухлена сграда с двойни врати на входа, а всяко от прозорчетата се кипри с дантелени пердета. Застанала съм на отсрещната страна на улицата и го оглеждам, а после се обръщам към Сейди, която ме следва мълчаливо още от гарата в Потърс Бар. Впрочем беше с мен още във влака, обаче там почти не я видях — непрекъснато се носеше насам-натам из вагоните, разглеждаше хората, присядаше за момент, а после пак политаше нанякъде.

— Значи тук си живяла до скоро — отбелязвам след неловка пауза аз, като се опитвам да звуча ведро. — Много е хубаво! Прекрасна… градина — допълвам и обгръщам с царствен жест двата крастави храста отпред.

Сейди не казва нищо. Вдигам глава и забелязвам, че бледата й челюст се е стегнала от напрежение. Сигурно й изглежда много странно да се върне отново тук. Питам се какво ли точно си спомня.

— Хей, на колко години си, между другото? — сещам се внезапно. — Така де, знам, че по принцип си на сто и пет. Имам предвид сега, такава, каквато си в момента!

Сейди ме поглежда объркано. Започва да разглежда ръцете си, обръща ги насам-натам, после свежда очи към роклята си и замислено опипва материята между пръстите си. Накрая изрича предпазливо:

— На двайсет и три. Да, смятам, че съм на двайсет и три.

Изчислявам на ум. Когато почина, тя беше на сто и пет. Сега сме 2009 година. Което ще рече, че…

— Била си на двайсет и три през 1927 година!

— Точно така! — Лицето й внезапно се оживява. — За рождения ми ден имахме пижамено парти! Цяла нощ се наливахме с джин фис и танцувахме чак до зазоряване! Божичко, колко ми липсват тези пижамени партита! — Оборва тъжно глава. — Вие сега правите ли често пижамени партита?

„Дали купоните с приспиване могат да се броят за пижамени партита?“ — питам се аз. А на глас отговарям:

— Имаме, но не съм много сигурна дали са точно същите… — Не довършвам, защото точно в този момент забелязвам, че от един прозорец на втория етаж на старческия дом ме наблюдава втренчено женско лице. — Хайде, да тръгваме!

Насочвам се с широки крачки към отсрещната страна на тротоара и поемам по пътеката на дома към широкия главен вход. Натискам звънеца.

— Здравейте! — провиквам се в микрофона. — Опасявам се, че нямам предварителна уговорка с никого. Може ли да вляза?

След малко се чува завъртането на ключа в ключалката и предната врата се отваря. Пред мен стои широко усмихната жена със синята униформа на медицинска сестра. Изглежда в началото на трийсетте, косата й е вдигната на стегнато кокче, а прическата очертава пълно, бледо лице.

— С какво мога да ви бъда полезна? — пита тя.

— Здравейте! Казвам се Лара и съм тук във връзка с една ваша бивша… жителка. — Обръщам се към Сейди. Тя се е изпарила.

Плъзвам поглед из градината пред дома, но не я откривам никъде. Значи е изчезнала напълно. Хиляди дяволи! Оставила ме е сама да си троша главата!

— Бивша жителка ли? — поглежда ме учудено сестрата.

— Ами… да. Сейди Ланкастър.

— О, Сейди! — изражението на сестрата омеква. — Заповядайте! Аз съм Джин, старша сестра тук.

Тръгвам след нея и се озовавам в коридор с линолеум на пода. Мирише на пчелен восък и дезинфектанти. Наоколо цари мъртвешка тишина. Единственият звук идва от скърцането на гумените обувки на сестрата по пода и някакъв далечен телевизор. Минаваме покрай открехната врата, през която зървам две възрастни жени, седнали на столове, с ръчно плетени одеяла на коленете си.

Никога досега не бях виждала стари хора. Не познавам такива. Имам предвид много, ама много стари.

— Здравейте! — помахвам притеснено на една от белокосите старици, която седи по-наблизо, и лицето й автоматично се сбръчква от уплаха.

Мамка му!

— Извинете! — изричам тихо. — Не исках да… ммм.

Към белокосата старица се приближава някаква сестра и аз с облекчение побързвам да настигна Джини. Надявам се да не е забелязала какво сторих.

— Вие роднина ли сте? — пита тя, като ме кани в малка приемна.

— Аз съм праплеменницата на Сейди.

— Прекрасно! — отбелязва сестрата и грабва чайника. — Чаша чай? Отдавна очакваме някой да се обади. Защото все още никой не е прибрал вещите й.

— Точно затова съм тук — кимвам, а после, леко неуверено, продължавам: — Търся една огърлица, която според мен Сейди някога е притежавала. От стъклени мъниста, с водно конче, инкрустирано със седеф. — Усмихвам се притеснено и допълвам: — Съжалявам, че ви занимавам с подобни глупости, а вие може би нямате и…

— О, много добре знам тази огърлица! — прекъсва ме сестрата.

— Познавате я? — ококорвам се като последната глупачка аз. — Искате да кажете, че… тя съществува?

— О, да! — усмихва се Джини. — Имаше и други красиви бижута, но тази огърлица й беше любимата. Непрекъснато я носеше.

— Ясно! — преглъщам, като се старая да запазя самообладание. — Възможно ли е да я видя?

— Разбира се — кимва Джини. — Трябва да е в кутията й. Но първо ще се наложи да попълните един формуляр… Имате ли някакъв документ за самоличност? Лична карта?

— Естествено! — Бръквам в чантата си с разтуптяно сърце. Не мога да повярвам, че стана толкова лесно!

Докато попълвам формуляра, непрекъснато се озъртам за Сейди, обаче нея я няма никъде. Къде ли е заминала? Изпуска най-важния момент!

— Заповядайте! — подавам формуляра на Джини. — Е, сега мога ли да получа кутията? Аз съм почти пряка наследница и…

— Адвокатите казаха, че преките й наследници не проявявали интерес към нейните вещи — отбелязва Джини. — Имам предвид племенниците й. Не сме виждали нито един от тях.

— О, ясно! — смотолевям, почервеняла от срам. — Това трябва да са баща ми и чичо ми.

— Досега държахме нещата за тях в случай, че променят решението си — обяснява Джини докато бутва летящата врата в другия край. — Но не виждам защо вие да не можете да ги вземете. — Свива рамене и допълва: — Ако трябва да бъдем честни, не са нищо особено. С изключение на няколко бижута… — Заковава се пред дървено табло на стената и посочва с обич една снимка. — Ето я нея! Това е нашата Сейди!

Това е същата сбръчкана старица, която видях на полароидната снимка. Върху раменете й е метнат розов дантелен шал, а в бялата й, подобна на захарен памук коса е втъкната панделка. Усещам някаква странна буца в гърлото си, докато съзерцавам снимката. Просто не мога да свържа това древно, сбръчкано лице с елегантния, горд профил на Сейди, която познавам.

— Това е на сто и петия й рожден ден — казва Джини, като сочи една друга снимка. — Знаехте ли, че тя беше най-възрастната тук? Получи телеграма дори от самата кралица!

На въпросната снимка се вижда голяма торта, зад която наднича Сейди, наобиколена от медицински сестри с чаши чай в ръка, широки усмивки на лице и купонджийски шапчици. Колкото повече гледам снимката, с толкова по-голям срам се изпълвам. Защо ние не сме били тук? Защо Сейди не е наобиколена от мама, татко, мен и всички останали, а от чужди хора?

— Ще ми се да съм била тук… — изричам, прехапвайки устни. — Аз… не си давах сметка…

— Да, трудно е — отбелязва Джини и ми се усмихва. В изражението й не се чете нито капка укор, което ме кара да се почувствам още по-виновна. — Не се притеснявайте! Тя беше достатъчно щастлива и с нас. Сигурна съм, че сте я изпратили подобаващо!

Спомням си за подобието на погребение, което бяха спретнали за Сейди, спомням си за празните столове, липсата на цветя и липсата на хора и ми става още по-тежко на душата.

— Ами… долу-горе… Хей! — Вниманието ми внезапно е привлечено от нещо на тази снимка. — Почакайте! Това ли е?

— Да, това е огърлицата с водното конче — кимва спокойно Джини. — Ако искате, можете да вземете тази снимка.

Смъквам снимката от таблото, замаяна от изумление. Ето я! Едва се вижда. Наднича изпод гънките на шала на пралеля Сейди. Ето ги и мънистата! Ето го и водното конче, инкрустирано със седеф. Точно както я описа тя! Значи е истинска!

— Много съжалявам, че никой от нас не можа да дойде на погребението — въздъхва Джини, докато поемаме отново по коридора. — Тази седмица имахме големи проблеми с персонала. Но иначе я споменахме по време на вечеря. Ето ги и тях — вещите на Сейди!

Озоваваме се в малък склад, по чиито стени се редят прашни лавици. Сестрата ми подава една кутия от обувки. В нея откривам стара метална четка за коса и две оръфани книги с меки корици. Под тях проблясват някакви мъниста.

— Това ли е всичко?! — не успявам да сдържа изумлението си аз.

— Дрехите й не сме запазили — прави извинителен жест Джини. — Те… не бяха точно нейните, така да се каже. Искам да кажа, че не тя си ги беше избирала.

— Ами нещата от предишния й живот? Някакви… мебели? Или други спомени?

Джини свива рамене и отвръща:

— Съжалявам, нищо не знам за подобни неща. Аз работя тук само от пет години, а когато дойдох, Сейди вече беше дългогодишна жителка тук. Предполагам, че някои от вещите й са се счупили, други са се загубили и не са били заменени с нови…

— Разбирам. — Опитвайки се да прикрия шока си, аз започвам да вадя скромното имущество на Сейди от кутията. Това ли остава от човек, живял цели сто и пет години? Една кутия от обувки?

Когато ръката ми докосва купчината огърлици и брошки на дъното, усещам как сърцето ми се започва да бие по-силно. Започвам да разплитам нанизите, търсейки жълто стъкло, проблясък на кристали, водно конче…

Не е тук.

Като се опитвам да не допусна у себе си внезапно връхлетялото ме грозно предчувствие, аз разтърсвам преплетените нанизи и ги подреждам. Тук има общо тринайсет огърлици. И нито една от тях не е онази, която търся.

— Джини, не мога да открия огърлицата с водното конче!

— О, боже! — надниква над рамото ми сестрата, значително притеснена. — Би трябвало да е тук! — Вдига друга огърлица, изработена от миниатюрни пурпурни мъниста, и се усмихва с обич. — Тази също беше сред любимите й…

— Обаче аз търся точно огърлицата с водното конче! — възкликвам, като този път вече не мога да прикрия вълнението си. — Възможно ли е да е останала на друго място?

По лицето на старшата сестра се изписва озадачение.

— Странна работа! Нека проверим при Хариет. Тя почисти стаята, след като изнесоха Сейди.

Тръгвам след нея обратно по коридора и достигаме до врата, на която пише „Медицински сестри“. Озоваваме се в малко, уютно помещение, където три сестри седят на стари фотьойли с флорална тапицерия и пият чай.

— Хариет! — обръща се Джини към розовобузесто момиче с очила. — Това е Лара, праплеменницата на Сейди. Търси онази прекрасна огърлица с водното конче, която Сейди почти непрекъснато носеше. Да си я виждала някъде?

О, господи! Защо трябваше да го казва точно по този начин?! Сега изглеждам като някой от онези алчни персони, които Дикенс така сполучливо е описал чрез героя си Скрудж.

— Не я искам заради себе си! — побързвам да се намеся. — Търся я заради… добра кауза!

— Не е в кутията на Сейди — продължава да обяснява старшата сестра. — Да имате някаква представа къде би могла да бъде?

— Не е ли в кутията? — изненадва се Хариет. — В такъв случай просто не е била в стаята! Сега, като става дума за това, не си спомням да съм я зървала някъде. Съжалявам! Може би трябваше да направя инвентаризация на вещите на старицата! Но все пак нали почистихме стаята малко набързо… — Поглежда ме отбранително. — Бяхме толкова притиснати с времето…

— Имате ли някаква представа къде би могла да се намира? — поглеждам безпомощно сестрите. — Да не би просто да е прибрана някъде другаде? Или да е била дадена на някоя от другите жителки на дома?

— Разпродажбата на стари вещи! — намесва се внезапно слаба, тъмнокоса сестра, седнала в ъгъла. — Да не би да е била продадена погрешка на разпродажбата?

— Каква разпродажба на стари вещи? — обръщам се стреснато към нея аз.

— Беше с цел събиране на средства за дома, преди две седмици. Всички жители и техните семейства дариха по нещо за целта. Имаше и един специален щанд за бижута!

— Абсурд! — поклащам глава. — Сейди никога не би дарила точно тази огърлица! Тя имаше особена стойност за нея!

— Не знам — повдига рамене сестрата. — Само помня, че тогава обикаляхме от стая в стая и събирахме разни неща. Стаите на стариците са пълни с кутии. Нищо чудно някой да я е грабнал погрешка!

Сестрата звучи толкова безстрастно, че внезапно се изпълвам с гняв заради Сейди.

— Но подобни грешки не би трябвало да са нещо обикновено! — изтъквам. — Вещите на хората трябва да бъдат уважавани! Огърлиците не мога да изчезват просто така!

— В мазето си имаме специален сейф! — намесва се притеснено старшата сестра. — И държим нашите жители да оставят в него всичко, което сметнат за ценно! Имам предвид диамантени пръстени и други подобни неща. Ако е била толкова ценна, би трябвало да се намира там!

— Не мисля, че е била ценна в смисъла, който имате предвид. Просто е била… много важна за Сейди — отбелязвам и присядам с въздишка на най-близкия стол. — Окей. Та възможно ли е все пак да я издирим? Имате ли представа кой е присъствал на въпросната разпродажба на стари вещи? — Сестрите си разменят несигурни погледи и аз отново въздъхвам. — Не ми казвайте! Нямате никаква представа, нали?

— Напротив! — отсича внезапно тъмнокосата сестра и оставя чашата си с чай. — Нали все още пазим списъка от предметната лотария, а?

— Вярно, списъка от предметната лотария! — светват очите на Джини. — Но, разбира се! Всеки, който присъстваше на разпродажбата, си купи билет за лотарията! — започва да ми обяснява. — Хората оставиха имената и адресите си в случай, че спечелят нещо. Най-голямата награда беше бутилка „Бейлис“! — допълва с гордост. — Както и един подаръчен комплект „Прали“…

— Този списък още ли е у вас? — прекъсвам я безцеремонно аз. — Възможно ли е да ми го дадете?

И ето как само пет минути по-късно аз вече държа четири ксерокопирани страници с имена и адреси. Общо са шейсет и седем.

Шейсет и седем възможности.

Не, думата „възможност“ е твърде силна в случая. По-скоро шейсет и седем слаби шансове.

— Много благодаря! — усмихвам се аз, като се старая да не издавам обезсърчението си. — Ще ги проуча. А ако случайно попаднете на огърлицата…

— Разбира се! Ще се оглеждаме за нея! — възкликва Джини и оглежда колежките си, които започват да кимат.

После двете с Джини излизаме в коридора. Докато вървим към предната врата на старческия дом, тя внезапно се обръща към мен и казва:

— Лара, тук си имаме книга за посетители. Може би и вие бихте… вписали нещо в нея?

— О! — Започвам да пристъпвам сконфузено от крак на крак. — Ами… Всъщност защо не?!

Джини донася огромна книга с червени кожени корици и започва да я разлиства.

— Всеки от нашите жители тук си има своя страница. Но тази на Сейди така и не можа да се изпълни. Затова, щом като вече сте тук, си помислих, че бихте могли да се подпишете, макар че нея вече я няма… — Джини се изчервява. — Сигурно е много глупаво от моя страна, но…

— О, не! Напротив! Много е мило! — възкликвам, отново обзета от чувство за вина. — Сега си давам сметка, че трябваше по-често да идваме при нея!

— Така! — кимна Джини и продължава да разлиства кремавите страници. — О, вижте! Все пак е имала един посетител през тази година! И то само преди няколко седмици! Точно тогава бях в отпуска, затова съм го пропуснала!

— „Чарлз Рийс“ — прочитам аз, след което изписвам „Лара Лингтън“ на диагонал през страницата с големи букви, за да компенсирам липсата на други имена. — Кой е този Чарлз Рийс?

— Нямам представа — свива рамене старшата сестра.

Чарлз Рийс значи. Взирам се заинтригувана в името. Може да е бил някой добър приятел на Сейди от детството й. Или неин любовник. Ами, да! Сигурно е някой мил старец с бастунче, дошъл да подържи за последен път ръката на скъпата си Сейди! И сега няма никаква представа, че тя е починала, а дори не е бил поканен на погребението!

Да, ние определено сме отвратителни роднини!

— А дали този Чарлз Рийс не е оставил някакъв адрес за връзка? — вдигам очи към Джини аз. — Стар ли е бил?

— Както казах, не съм го виждала лично. Но ще разпитам. — Поема книгата от мен и когато прочита името ми, лицето й се озарява. — О, Лингтън! Да не сте някаква роднина на кафенета „Лингтън“?

А, не! Днес изобщо не ми се заминава с това!

— Не — усмихвам се вяло. — Просто съвпадение.

— Е, за мен беше истинско удоволствие да се запозная с праплеменницата на Сейди! — отбелязва старшата сестра, когато стигаме до вратата, и ме прегръща топло. — Знаете ли, Лара, мисля, че приличате малко на нея! Имам предвид, че и двете имате силен дух! А усещам и същата доброта към хората, която беше толкова характерна за Сейди!

Колкото по-мила става тази сестра с мен, толкова по-отвратително се чувствам. Та аз изобщо не съм добра! Така де! Ето, нито веднъж не съм се сетила да посетя собствената си пралеля! Не давам нищо за благотворителност. Добре де, понякога си купувам „Големия проблем“, но не и ако държа капучино и не ми е трудно да бръкна в чантата си…

— Джини! — провиква се от дъното на коридора червенокоса сестра и й помахва. — Може ли да поговорим за малко! — Придърпва я настрани и започва със сподавен тон да й обяснява нещо. Успявам да доловя откъснати думи като „странно“ и „полиция“.

— Полиция ли?! — ококорва се шокирана Джини.

— Не знам… номера…

Джини поема листчето хартия, което й подава червенокосата сестра, а после се обръща към мен и пак ми се усмихва. Ухилвам се накриво, напълно парализирана от ужас.

Полицията! Напълно бях забравила за полицията!

Нали аз им казах, че Сейди е била убита от персонала на старческия дом?! От тези прекрасни, мили сестри! Защо изобщо изтърсих подобна глупост? Какво съм си мислела, когато ги надробих?!

Но всичко е по вина на Сейди! Не, всъщност не е. Вината си е моя. Просто трябваше да си затварям голямата уста!

— Лара! — оглежда ме притеснено Джини. — Добре ли сте?

Всеки момент ще бъде обвинена в убийство, а тя няма никаква представа за това! И всичко е по моя вина! Ще проваля кариерата на тези жени и старческият дом ще бъде затворен и всички тези стари хора няма да има къде да отидат, и…

— Лара?

— О, извинете! Добре съм — смотолевям с прегракнал глас. — Съвсем добре. Обаче трябва да тръгвам! — И с треперещи крака тръгвам към вратата. — Много ви благодаря! Довиждане!

* * *

Изчаквам да изляза от градината на старческия дом и да се озова на тротоара, след което веднага вадя мобилния си телефон и набирам номера на детектив-инспектор Джеймс. Едва успявам да си поема дъх от паника. Изобщо не трябваше да обвинявам когото и да било в убийство! Никога повече няма да правя така! Ама никога! Ще си призная всичко, ще скъсам показанията си…

— Офисът на детектив-инспектор Джеймс — прекъсва мислите ми нечий женски глас.

— О, здравейте! — опитвам се да запазя самообладание аз. — Обажда се Лара Лингтън. Може ли да говоря с детектив-инспектор Джеймс или детектив-полицай Дейвис?

— Опасявам се, че и двамата са извън управлението. Трябва ли да им предам нещо? Ако е спешно…

— Да, ужасно е спешно! Става въпрос за едно разследване на убийство! Бихте ли предали, ако обичате, на детектив Джеймс, че внезапно съм имала… просветление?

— Просветление — повтаря жената, очевидно записвайки думите ми.

— Да! Нещо във връзка с показанията ми! Ключово просветление!

— Мисля, че в такъв случай трябва лично да говорите с детектив-инспектор Джеймс…

— Неее! Това не може да чака! Трябва да му кажете, че не медицинските сестри са убили пралеля ми! Те не са сторили нищо! Те са прекрасни и всичко беше ужасна грешка и… ами… проблемът е, че…

Събирам сили да хвана бика за рогата и да си призная, че съм си измислила всичко, но тогава през главата ми внезапно преминава разтърсваща мисъл — не мога да си призная стореното! Нямам право да си призная, че всичко, което казах, е измислено! Защото тогава автоматично ще продължат с погребението! В съзнанието ми преминава спомена за болезнения вик на Сейди, когато видя как ковчегът й отива към пещта. Не, не мога да позволя подобно нещо! Просто не мога!

— Да? — изрича търпеливо в ухото ми жената от полицейското управление.

— Хммм проблемът е, че…

Мозъкът ми извършва опасни въздушни акробатични номера, опитвайки се да измисли решение, с което едновременно и да бъда честна, и да спечеля малко време за Сейди. Обаче не мога да открия такова. Защото няма. А на жената от другата страна вероятно ще й писне да чака и ще затвори… Трябва бързо да кажа нещо!

Трябва веднага да им подхвърля нещо! Просто за да отвлека вниманието им! Само докато намеря огърлицата!

— Беше друг човек! — изтърсвам внезапно. — Мъж! Именно него чух тогава, в кръчмата! Преди се обърках! Беше с козя брадичка, сплетена на плитчици! — ръся първото, което ми дойде на ум. — И белег на бузата си! Вече съвсем ясно си го спомням!

Никога няма да намерят мъж със сплетена козя брадичка и белег на бузата! В безопасност сме! Засега.

— Мъж със сплетена брадичка. — Жената звучи така, сякаш едва смогва да ми издържа на темпото.

— И белег.

— И, да… Извинете, а какво би трябвало да е сторил този човек?

— Убил е пралеля ми! Дадох показания, но в тях съм се объркала! Ако можете просто да ги отмените и…

След тези мои думи настъпва по-дълга пауза. После жената изрича:

— Скъпа госпожице, показанията не могат просто така да се отменят! Мисля, че детектив-инспектор Джеймс най-вероятно ще пожелае лично да говори с вас!

О, господи! Проблемът е в това, че никак, ама наистина никак не ми се иска да говоря отново с детектив-инспектор Джеймс!

— Добре! — опитвам се да звуча весело аз. — Няма проблеми! Стига да е наясно, че медицинските сестри със сигурност не са го направили! Бихте ли допълнили и това на съобщението за него, ако обичате? Запишете само: „Сестрите не са го направили!“.

— „Сестрите не са го направили“! — повтаря с неуверен тон жената.

— Именно! С големи букви! И оставете бележката на бюрото му!

Настъпва втора, още по-дълга пауза. А после жената казва:

— Бихте ли повторили името си, моля?

— Лара Лингтън. Той знае коя съм.

— Не се и съмнявам. Е, както вече ви казах, госпожице Лингтън, сигурна съм, че детектив-инспектор Джеймс съвсем скоро ще пожелае да се свърже с вас!

Затварям телефона и тръгвам клатушкайки се по тротоара. Все още не мога да дойда на себе си. Мисля, че успях да предотвратя една голяма несправедливост, но ако трябва да бъда честна, психически се чувствам като пълна развалина.

* * *

А два часа по-късно съм не само развалина — вече съм тотално изтощена.

Междувременно успявам да погледна под съвсем нов ъгъл населението на Великобритания. Може и да ви се струва лесно да звъннете на неколцина души от някакъв си списък и да ги попитате дали са си купили една конкретна огърлица по време на една конкретна разпродажба. Може и да ви изглежда обикновена и бърза работа. Но опитайте — и тогава ще говорим!

Вече имам чувството, че бих могла да напиша цяла книга за човешката природа, която сигурно ще озаглавя „Хората са адски неотзивчиви“. Първо, всички настояват да разберат как съм се сдобила с имената и телефонните им номера. Второ, когато споменеш думата „лотария“, бързат да разберат какво са спечелили, като някои дори подвикват на съпрузите си: „Дарън, скъпи, спечелили сме от онази лотария!“. А после, когато побързаш да ги извадиш от заблуждението, подчертавайки, че не са спечелили нищо, те автоматично стават подозрителни.

А накрая, когато стигнеш до въпроса какво точно са си купили по време на разпродажбата в старческия дом, те стават двойно по-подозрителни. Незнайно защо решават, че се опитваш да им продадеш нещо или че искаш да откраднеш кредитните им карти по телепатия. Когато стигнах до третия в списъка, в далечината се чуваше някакъв мъж, който повтаряше: „Чувал съм за това! Обаждат се и те държат на телефона, колкото е възможно повече! Това е някаква интернет измама! Затваряй веднага телефона, Тина!“.

Искаше ми се да изрева: „Как е възможно да бъде интернет измама, бе, глупаци?! Да не би да си говорим по интернет?!“.

Досега само една жена прояви известна готовност да ми помогне — Айлийн Робъртс. Макар че всъщност се оказа истински трън в задника, защото ме държа на телефона цели десет минути, за да ми изброява всички неща, които си била купила на разпродажбата, да се възмущава как са могли да вземат тази огърлица на пралеля ми и да ме съветва как съм можела да открия подобна в някакъв прекрасен магазин за стари бижута в Бромли.

Бррр!

Разтривам ухото си, което вече е синьо-червено от притискане на телефона към него, и преброявам имената от списъка, които съм успяла да отметна. Двайсет и три. Значи ми остават четирийсет и четири. Като че ли тази идея не беше от най-върховните. Сигурно никога няма да успея да открия глупавата огърлица! Изпъвам ръце нагоре, разкършвам гръб, след което сгъвам списъка и го прибирам в чантата си. На останалите ще се обадя утре. Може би.

Насочвам се към кухнята, наливам си чаша вино и тъкмо хвърлям една лазаня във фурната, когато познатият глас изрича:

— Откри ли огърлицата ми?

Подскачам стресната, забивам чело в ръба на фурната и вдигам очи. Сейди седи на перваза на отворения ми прозорец.

— Научи се да ме предупреждаваш по някакъв начин, когато смяташ да се появиш! — възкликвам вбесено. — И изобщо къде беше толкова време? Защо така изневиделица се изпари?

— В онова място лъха на смърт! — отсича тя и вирва брадичка. — Пълно е със старчоци! Трябваше да се махна.

Прави се, че говори безгрижно, но веднага схващам, че е била смъртно уплашена да се върне там. Сигурно затова изчезна за толкова дълго време.

— Ти също беше стара! — напомням й аз очевидното. — Всъщност, била си най-старата в целия дом! Виж, това си ти!

Бръквам в джоба на сакото си и изваждам оттам нейната снимка — по-точно, снимката на сбръчканата, белокоса, крехка старица. Забелязвам леко потрепване по лицето на Сейди, но веднага след това тя присвива презрително очи и отсича:

— Това не съм аз!

— Напротив, точно ти си! Даде ми я една медицинска сестра от старческия дом! Каза, че това си ти на твоя сто и пети рожден ден! Би трябвало да се гордееш със себе си! Получила си телеграма дори от кралицата!

— Искам да кажа, че това не съм истинската аз! Никога не съм се чувствала толкова стара! Всъщност никой не се чувства толкова стар. Чувствах се ето такава, каквато съм сега! — И разперва жизнерадостно ръце. — Винаги съм се чувствала такава! Момиче в двайсетте! През целия си живот. А тялото е само… обвивка. То не показва истинската ни същност.

— Добре, съгласна съм, но все пак можеше да ме предупредиш, че смяташ да се поизпариш за известно време! Остави ме да се справям съвсем сама!

— Е, откри ли огърлицата? В теб ли е вече? — Лицето на Сейди грейва от такова вълнение, че аз не мога да не изпитам дълбоко съчувствие към нея.

— Съжалявам — промърморвам под нос. — Бяха събрали всичките ти неща в една кутия, обаче огърлицата с водното конче я нямаше там. Никой нямаше представа къде е изчезнала. Наистина съжалявам, Сейди!

И събирам сили за мърморенето, което трябва да последва, за воя на разярената банши, но… такъв няма. Нищо няма. Сейди само леко примигва и изсветлява, сякаш някой току-що е намалил волтажа на лампичките й.

— Но иначе продължавам напред! — побързвам да я успокоя. — Дадоха ми списък на хората, които са присъствали на разпродажбата в старческия дом, и сега им се обаждам — все някой трябва да я е купил! Цял следобед седя на телефона. И честно да ти кажа, чувствам се много уморена. Работата никак не е от леките! — допълвам.

На този етап очаквам някакъв знак на благодарност от страна на Сейди. Нещо като кратка реч за това колко прекрасен човек съм аз и как тя ми е благодарна за всичките усилия. Обаче тя само въздъхва нетърпеливо и се изнася през стената.

— Пак заповядай! — подвиквам сърдито зад гърба й.

Отивам в дневната и тъкмо се разхождам по каналите на телевизора, когато тя отново се материализира. Още от пръв поглед се вижда, че настроението й значително се е подобрило.

— Хей, знаеш ли, че живееш с големи чудаци! На горния етаж има някакъв мъж, който лежи на някаква машина и грухти!

— Какво? — поглеждам я възмутено. — Сейди, не можеш просто да се разхождаш напред-назад и да шпионираш съседите ми!

— Какво значи разтръскай морна трътка? — пита тя, без да ми обръща внимание. — Пееше го момичето от безжичната машина. Звучи ми като пълна глупост.

— Означава… танцувам. Разкършвам се.

— Ама защо „морна трътка“? — поглежда ме озадачено тя. — Какво общо имат тук кокошките?

— Ето това! Трътката е… — Изправям се и потупвам задника си. После се изхилвам. — А ето какво има предвид песента. — И започвам да се кълча в кръста, за да й покажа. Когато вдигам очи към нея, тя се залива от смях.

— Изглеждаш така, сякаш си напълнила гащите и се опитваш да го изтръскаш! Това не е танцуване!

— Напротив! Нарича се модерен танц! — срязвам я нацупено аз и сядам обратно на дивана.

Като стана въпрос за танцуване, малко съм чувствителна на тази тема. Отпивам глътка вино и я поглеждам сърдито. Сега тя се е вторачила в телевизора и с широко отворени очи гледа „Ийстендърс“^[1].

— Какво е това? — пита.

— „Ийстендърс“. Телевизионен сериал.

— А защо са толкова сърдити един на друг?

— Откъде да знам? Винаги са такива. — Пак надигам чашата си с вино. Не мога да повярвам, че обяснявам за „Ийстендърс“ и „разтръскай морна трътка“ на моята пралеля! Не трябва ли да разговаряме за нещо по-смислено и значимо? — Виж какво, Сейди… Какво си ти? — изричам, без да се замислям, и изключвам телевизора.

— Как така какво съм?! — поглежда ме обидено тя. — Аз съм момиче! Точно като теб!

— Мъртво момиче! — напомням очевидното. — Значи не си точно като мен!

— Не е необходимо непрекъснато да ми го напомняш! — изрича с леден тон тя.

Наблюдавам я как се намества на ръба на дивана, опитвайки се да изглежда съвсем естествено въпреки пълната си липса на гравитация. Решавам да пробвам с друга линия на разговор.

— Имаш ли някакви специални сили? Имам предвид като на супергерой? Например да бълваш огън? Или да се разтягаш?

— Разбира се, че не! — все повече се обижда тя.

— А налага ли ти се да се бориш с някакви врагове? Като Бъфи например?

— Коя е Бъфи?

— Бъфи, убийцата на вампири — обяснявам. — Дават я по телевизията. Тя се бие с демони и вампири и…

— Не говори глупости! — прекъсва ме безцеремонно моята пралеля. — Вампирите не съществуват!

— Добре де, ама нали и призраците не съществуват, а?! — не й оставам длъжна аз. — И това изобщо не са глупости! Нямаш ли някакви особени умения? Повечето духове слизат при нас, за да се бият с тъмните сили на злото или да отведат хората към светлината, или нещо подобно! Всички те правят нещо положително! Не се размотават наоколо, гледайки телевизия!

Сейди свива рамене, като че ли иска да каже: „На мен какво ми пука?!“.

Продължавам да си пия виното, като междувременно мозъкът ми щрака на пълни обороти. Очевидно не е дошла тук, за да спасява света от тъмните сили на злото. Може пък да е дошла, за да хвърли светлина върху съдбините на човечеството или значението на живота, или нещо подобно! Може пък от мен да се очаква да науча нещо от нея!

— Та значи ти си живяла през целия двайсети век — започвам предпазливо. — Направо не е за вярване! Какъв беше примерно… хммм… Уинстън Чърчил? Или Джон Фицджералд Кенеди? И наистина ли е бил убит от Лий Харви Осуалд?

Сейди ме гледа така, сякаш съм бавноразвиваща се и изсумтява:

— Какви ги приказваш, за бога?! Как мога да знам подобни неща?

— Как ли? — поглеждам я изпитателно. — Естествено, че трябва да ги знаеш! Нали идваш от историята! Как се е живяло, например, по време на Втората световна война? — Тук Сейди ме зяпва така, че не мога да не възкликна: — Ти какво? Не си ли спомняш войната?

— Разбира се, че я помня! — отсича тя и възвръща самообладанието си. — Беше студено и страшно, и избиха почти всичките ни приятели, и ако искаш да знаеш, изобщо не искам да мисля за това! — Говори уверено, ала онова кратко колебание, което забелязах непосредствено след въпроса ми, определено събуди любопитството ми.

— Помниш ли целия си живот? — питам предпазливо.

Би трябвало да има спомени, обхващащи повече от сто години. Как тогава да ги задържи всичките?!

— Животът ми изглежда като… сън — промърморва накрая Сейди, но по-скоро на себе си. — Някои части са много мъгляви. — Започва да навива полата си на един пръст. Погледът й е далече, много далече оттук. Накрая отсича: — Но всичко, което си струва да бъде запомнено, го помня!

— Вие сами ли избирате какво да помните? — опитвам се да разбера аз, изгаряна от любопитство за задгробния живот.

— Не съм казала подобно нещо.

В очите й проблясва някаква напълно неразгадаема за мен емоция и тя извръща поглед, като че ли иска да сложи край на този разговор. Издига се, отлита до камината и застава пред една моя снимка, където съм в музея на Мадам Тюсо и се хиля до восъчната статуя на Брад Пит.

— Това ли е любовникът ти? — ококорва се тя.

— Де да беше! — изричам саркастично.

— А нямаш ли любовници? — Звучи толкова съжалително, че не мога да не й се обидя.

— Допреди няколко седмици имах приятел на име Джош. Но вече всичко свърши. В момента съм… необвързана.

Сейди ме поглежда подканващо и накрая изрича:

— Е, и? Защо тогава не си намериш друг любовник?

— Защото не искам да си хващам който и да е друг любовник! — промърморвам ядосано. — Още не съм готова за това!

— И защо? — пита тя.

Озадачението й е напълно искрено.

— Защото го обичах! И раздялата с него много ме разтърси! Той беше моята душа близнак! Пасвахме си напълно!…

— Тогава той защо скъса с теб?

— Нямам представа. Наистина нямам! Иначе си имам една теория… — Не довършвам, изгаряна от болка. Да, все още изпитвам болка, когато говоря за Джош. Но, от друга страна, хубаво е да си имаш нов приятел, пред когото да излееш душата си. — Окей. Кажи ми какво мислиш за това! — Изхлузвам обувките си, сядам по турски на дивана и се привеждам към Сейди. — Имахме страхотна връзка и всичко си вървеше много добре, и той…

— Красив ли е? — прекъсва ме тя.

— Разбира се, че е красив! — провиквам се възмутено. Вадя телефона си, откривам най-хубавата му снимка, която имам, и й я показвам. — Ето го!

— Мммм — клати неопределено глава тя.

„Мммм“ ли? Това ли е най-доброто, на което е способна за Джош? Така де, та той е толкова красив, толкова неустоим! И изобщо не съм предубедена, ни най-малко!

— Запознахме се край огъня в Деня на Гай Фокс — обяснявам, докато търся други негови снимки в телефона си. — Той работи в рекламата. И веднага си паснахме! По цели нощи си говорехме!

— Каква скука! — сбърчва нос Сейди. — Бих прекарала нощта си на хазартната маса вместо в приказки!

— Но нали така се опознавахме! — стрелвам я с обиден поглед аз. — Както се прави във всяка връзка!

— А ходехте ли на танци?

— Понякога — махвам нетърпеливо с ръка. — Но не в това е въпросът! Въпросът е, че си пасвахме перфектно! Говорехме си за какво ли не! Буквално се преливахме, толкова бяхме еднакви! И аз съвсем сериозно си мислех, че той е моята бъдеща половинка! Обаче после… — Замълчавам, докато мислите ми отново прекосяват трънливите пътеки на миналото. — Добре де, случиха се две важни неща. Първо, имаше един път, когато… когато ужасно сгафих. Минавахме покрай един бижутерски магазин и аз изтърсих: „Ето това е пръстенът, който можеш да ми купиш“. Така де, казах го на майтап! Ама той като че ли се уплаши не на шега! А после, след две седмици, един от приятелите му сложи край на доста продължителната си връзка. И това някак си премина като ударна вълна през цялата ни група. Въпросът със сериозното обвързване ги подплаши и всички се разбягаха кой накъдето свари. И съвсем неочаквано Джош започна да… свири отбой. Накрая скъса с мен и дори не ми обясни защо го прави!

Затварям очи, задушена от болезнените спомени, които отново избликват на повърхността. Да, наистина изживях голям шок. Скъса с мен чрез имейл. Представяте ли си — чрез имейл!

— Проблемът е в това, че той все още мисли за мен! Знам го! — отбелязвам, като прехапвам устни. — Така де, самият факт, че отказва да говори, го доказва! Уплашен е, опитва се да избяга или има някаква друга причина, за която не знам, но… аз се чувствам напълно безсилна. — Усещам как очите ми се изпълват със сълзи. — Как мога да оправя нещата, щом той отказва да говори за това, а? Как мога да ги оправя, когато нямам представа какво мисли за мен? Така де, кажи ми, как?!

Настъпва тишина. Когато вдигам очи, забелязвам, че Сейди е затворила своите и си тананика нещо.

— Сейди! Сейди!

— О! — примигва тя, стресната. — Извинявай! Но открай време си имам навика да изпадам в транс, когато някой започне да каканиже монотонно нещо.

Да каканиже монотонно ли?

— Аз не каканижа монотонно! — възкликвам възмутено. — Просто ти разказвах за връзката си!

Сейди ме оглежда заинтригувано и накрая казва:

— Ти май си наистина сериозна, а?

— Нищо подобно! — отстъпвам леко. — И какво искаш кажеш с това между другото?

— Когато бях на твоята възраст, ако някое момче постъпеше лошо с мен, просто зачерквах името му от списъка си за танци!

— Аха. Е… — Не довършвам, поглеждам я и продължавам с покровителствен тон: — В наши дни нещата са много по-сериозни от вашите списъци за танци! Защото правим много повече, освен само да танцуваме!

— На една Нова година едно момче на име Кристофър се отнесе изключително зле към най-добрата ми приятелка Бънти. Имам предвид в такси! — поглежда ме многозначително Сейди. — Бънти си поплака, както се полага, после напудри носа си и — дръж! И още преди Великден вече беше сгодена!

— „Дръж“ ли? — не мога да се сдържа да не просъскам презрително аз. — Това ли е твоето отношение към мъжете? Дръж?

— Че какво му е лошото на това отношение?

— А къде отидоха истинските, балансирани взаимоотношения? Къде отиде обвързването?

Сейди ме поглежда втрещено и възкликва:

— Ама защо говориш непрекъснато за обвързване? С какво точно се връзвате?

— Не е това! — опитвам се да запазя самообладание аз. — Искам да кажа… Сетих се! Била ли си някога омъжена?

Сейди свива рамене и отговаря:

— Да, но съвсем за кратко. Прекалено много се карахме. Бракът се оказа толкова изтощително нещо, че накрая започнах да се питам как изобщо съм го харесвала някога. Затова го напуснах. Заминах в чужбина. В Ориента. Това беше през 1933 година. А по време на войната той се разведе с мен. Обвини ме в прелюбодейство — добави весело. — Но тогава всички бяха дотолкова заети да мислят за по-важни неща, че никой не обърна внимание на скандала.

Фурната в кухнята звънва, за да ми напомни, че лазанята ми е готова. Тръгвам натам, а главата ми жужи от цялата тази нова информация, която получих. Значи Сейди е била разведена. И е обичала да си „живее“, както се изразява тя. Ходила е и в „Ориента“, където и да е това.

— Като казваш „Ориента“, Азия ли имаш предвид? — питам с престорена небрежност, докато вадя лазанята си и си сипвам малко салата в чинията. — Защото днес точно това имаме предвид, когато говорим за Изтока. И, ако те интересува, стараем се да работим върху връзките си!

— Да работите ли? — сбърчва отново нос Сейди и изсумтява. — Не ми звучи никак забавно! Може би точно затова твоят човек е скъсал с теб!

— Не е вярно! — Идва ми да й зашлевя шамар, толкова ме вбесява. Как може да не разбира нищичко?!

— „Разчитайте на нас“ — чете тя от кутията с лазаня. — Какво означава това?

— Това означава, че е нискокалорична — отговарям неохотно, очаквайки да чуя обичайната лекция на мама за диетичните храни и че аз съм си съвсем нормална, и че съвременните момичета са прекалено обсебени от мисълта за теглото си.

— О, значи си на диета! — светват очите на Сейди. — Трябва да пробваш холивудската! Не ядеш нищо, освен осем грейпфрута, черно кафе и твърдо сварено яйце на ден. И много цигари, разбира се! Спазвах тази диета цял месец и трябва да ти призная, че смъкнах цял тон! А едно момиче от моето село твърдеше, че вземала хапчета от тения — допълва, потънала в спомени. — Само че така и не ни каза откъде ги е вземала.

Вторачвам се в нея леко отвратена.

— Тения ли?

— Казват, че тенията поглъщала всичката храна, която е в теб! Великолепна идея, не мислиш ли?!

Присядам и се втренчвам в чинията си с лазаня. Изведнъж ми се отяде. Отчасти, защото пред очите ми непрекъснато се вият гадни тении. И отчасти, защото от цяла вечност не бях разговаряла с никого така открито за Джош. Чувствам се като смазана.

— Само да можех да си поговоря с него! Поне веднъж… — промърморвам, набождам парченце краставица и се заглеждам тъжно в него. — Само да можех да вляза в главата му… Обаче той отказва да ми вдигне телефона, не иска да се срещнем…

— Пак ли започваш да говориш за него — поглежда ме ужасено Сейди. — Как ще го забравиш, щом непрекъснато говориш за него?! Скъпа, когато нещата в живота се объркат, не се прави така! — Поглежда ме важно и продължава авторитетно: — Жената вирва брадичка, лепва си най-ослепителната усмивка, забърква си лек коктейл и… излиза!

— Де да беше толкова просто! — въздъхвам безпомощно. — Освен това аз не искам да го забравям! Ако още не си разбрала, някои от нас имаме и сърца! Някои от нас не се отказваме толкова лесно от истинската любов! Някои от нас…

В този момент забелязвам, че Сейди отново е затворила очи и пак си тананика.

Все на мен ще се падне — да ме преследва най-безчувственият призрак на света! И най-невъзпитаният. В един момент ми пищи в ухото, на следващия прави възмутителни забележки, а после отпрашва да шпионира съседите ми!

Отчупвам с вилицата си малко лазаня и започвам да дъвча сърдито. Чудя се какво ли още е видяла в апартаментите на съседите. Може пък да я накарам да отскочи до онзи тип над мен, когато завихри поредния си купон, за да видим какво по-точно правят там…

Чакай малко!

О, боже!

Едва не се задавям. Без никакво предупреждение в главата ми се ражда съвсем нова идея. Един перфектно изработен, абсолютно брилянтен план! План, който ще разреши всичките ми проблеми!

Сейди би могла да шпионира Джош!

Би могла да влезе в апартамента му. Би могла да подслушва разговорите му. Би могла да разбере какво мисли той и да ми каже, а после аз да схвана най-сетне какъв е проблемът между нас и да го разреша…

Това е отговорът! Това е! Ето затова ми е била изпратена!

— Сейди! — скачам въодушевено на крака. Адреналинът ми бие директно в слепоочията. — Измислих го! Разбрах защо си тук! За да ни събереш отново с Джош!

— Нищо подобно! — изсумтява презрително пралеля ми. — Тук съм, за да си взема огърлицата!

— Не може да са те пуснали само заради някаква си тъпа стара огърлица! — махвам пренебрежително аз. — Може би истинската причина да си тук е, за да ми помогнеш! Точно затова си била изпратена!

— Не съм била изпратена! Никой не ме е пращал! — Сейди изглежда кръвно обидена дори от самата мисъл за подобно нещо. — Освен това огърлицата ми не е тъпа! И не желая да ти помагам! Ти би трябвало да си тази, която да помага на мен!

— Къде го пише? На бас, че ти си моят ангел-пазител! — Тук вече започвам да се отнасям. — Може би ти си изпратена обратно на земята, за да ми помогнеш да се събера с Джош. Животът ми всъщност е прекрасен — като в онзи филм.

Сейди се вторачва мълчаливо в мен с присвити очи, после оглежда кухнята и отбелязва:

— Не мисля, че животът ти е прекрасен. Всъщност намирам го за твърде скучен! А косата ти не прилича на нищо!

Изпепелявам я с поглед и отсичам:

— Ти си много скапан ангел-пазител!

— Аз не съм твой ангел-пазител! — не се предава тя.

— Откъде знаеш, а? — поглеждам я изпитателно, после слагам ръка на сърцето си и продължавам: — Получавам послание от небето! Казват ми, че си тук, за да ми помогнеш да се събера отново с Джош! Духовете ми го казват!

— Аз пък получавам послание, че не би трябвало да ти помагам да се събираш с Джош! — срязва ме моментално тя. — И на мен ми го казват духовете!

Бива си я тази моя пралеля! Но какво знае тя за духовете? Тя ли е човекът, който вижда призраци, или аз, а?!

— Може. Обаче аз съм живата, следователно аз съм шефът! — не й оставам длъжна. — И казвам, че ти си тук, за да ми помогнеш! В противен случай може и да не ми остане време да търся огърлицата ти!

Не исках да прозвуча така грубо, честна дума! Обаче тя просто ме принуждава да се държа така гадно! Така де, като дух с положение, тя не може да не желае да помогне на своята праплеменница, нали?!

Сейди ме пронизва с гневен поглед, но веднага разбирам, че съм я хванала натясно.

— Много добре! — изрича накрая и крехките й рамене се повдигат от дълбока въздишка. — Това никак не ми харесва, но, от друга страна, какъв избор имам?! Е, какво по-точно искаш от мен?