Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (27)

Двайсет и седма глава

— Дами и господа! — гръмва гласът ми и аз правя пауза и прочиствам притеснено гърлото си.

Никога досега не съм говорила на микрофон, при това с толкова силни високоговорители. И въпреки че преди да започне всичко го проверих дали работи с дежурното „Едно, две, три“ и се чух как звуча, се оказва, че пак не съм се подготвила достатъчно за този шок.

— Дами и господа! — опитвам повторно. — Много ви благодаря, че удостоихте с присъствието си този ден на тъга и скръб, на възторг и тържественост… — Оглеждам лицата, вторачени в мен, грейналите им очи… Редица след редица, човек до човек… Изпълнили пейките на църквата „Сейнт Ботолф“. — … и най-вече, ден на поклон пред невероятната жена, която докосна сърцата на всички нас!

Обръщам се и поглеждам към огромната репродукция на портрета на Сейди, която се възправя над всичко останало в църквата. Платното е обградено с най-красивите плетеници от цветя, които съм виждала — лилии, орхидеи и виещ се през всички тях бръшлян, и дори репродукция на любимата огърлица на Сейди с водното конче, изработена от най-бледите жълти рози на света, поставена върху постамент от мъх.

Тази цветна репродукция е дело на „Хоукс и Кокс“ — най-добрите цветари в цял Лондон. Когато чули за заупокойната служба, те се свързаха с мен и ми предложиха да го направят безплатно — били големи почитатели на Сейди и много искали да й засвидетелстват почитта си. (Добре де, в по-циничен план, защото си знаеха, че така ще си направят страхотна реклама.)

Честно казано, първоначално не планирах това събитие като толкова огромно. Просто исках да организирам служба в памет на Сейди. Обаче после Малкълм от Лондонската портретна галерия научил за това. И ми предложи да обявят датата и часа на службата на техния уебсайт за всички любители на изкуството, които биха искали да присъстват и да изкажат почитта си към такава прочута икона на четката. И за всеобщо изумление само няколко часа след публикуването на новината били буквално обсадени от молби за покани. Накрая бяха принудени да разиграят поканите като томбола. Събитието се превърна във водеща новина за „Лондон Тунайт“. И ето ги сега тук, натъпкани в църквата. Редица след редица, човек до човек — все хора, които искат да почетат Сейди. Когато пристигнах и видях тълпите, меко казано се стъписах.

— Искам също така и да ви поздравя за тоалетите! Браво! — Оглеждам възторжено оригиналните стари палта, шалчетата с мъниста, гетите. — Мисля, че Сейди би се зарадвала да ви види и би одобрила всичко!

Дрескодът за днес е „двайсетте години на двайсети век“. И всички са се постарали да дадат всичко от себе си. А пък на мен въобще не ми пука, че заупокойните служби не изисквали дрескод — както викарият не се умори да ми повтаря. Важното е, че Сейди би била във възторг от хората наоколо, а в случая само това има значение!

Всички медицински сестри от старческия дом „Феърсайд“ са положили забележителни усилия също да бъдат в тон със случая — както за себе си, така и за възрастните обитатели на дома, които бяха успели да дойдат. Накичени са с приказни тоалети, със съответните ленти за глави и огърлици — всеки един от тях. Срещам погледа на Джини и тя ми се усмихва, помахвайки окуражително с ветрилото си.

Именно Джини и още две други сестри от старческия дом дойдоха с мен на поклонението на Сейди, което се състоя преди няколко седмици. Исках на него да присъстват само хора, които са я познавали. Които наистина са я познавали. Поклонението премина много тихо и задушевно, а после ги заведох всичките на обяд и си поплакахме, и пихме вино, и си разказвахме истории за Сейди, и се смяхме, а после им връчих огромно дарение за старческия дом и те отново се разплакаха.

Мама и татко не бяха поканени. Но според мен те като че ли разбраха.

Сега поглеждам към тях. Седнали са на първия ред. Мама е облечена в унищожителна лилава рокля с паднала талия, а лентата на главата й навява мисли по-скоро за седемдесетте и за „АББА“, отколкото за двайсетте. А татко изобщо не си е правил илюзии да изглежда като франт от двайсетте — облечен е в модерен, тъмен костюм с жилетка и копринена кърпичка на точки в предното джобче. Но смятам да му простя, защото е вперил в мен поглед, пълен с толкова много топлота, обич и гордост.

— Онези от вас, които са познавали Сейди единствено като момиче от известен портрет, вероятно се питат каква ли е била жената зад портрета. Е, тук е мястото да ви кажа, че тя беше удивителна жена! Беше остроумна, забавна, смела, безсрамна и… гледаше на живота като на най-голямата авантюра на света! Както вече знаете, тя беше муза на един от най-прочутите художници на двайсети век. Държала го е в плен на магията си! И той така и не е престанал да я обича до края на живота си — както и тя него. Били са трагично разделени от обстоятелствата. Но ако той бе живял по-дълго… кой знае?

Спирам, за да си поема дъх, и поглеждам към мама и татко, които ме наблюдават в захлас. Снощи репетирах цялата си реч пред тях, а татко непрекъснато повтаряше: „Откъде, за бога, си научила всичко това?!“. А аз бях принудена да се оправдавам с „архиви“ и „стари писма“, само и само за да го накарам да млъкне.

— Сейди беше безкомпромисна и жизнерадостна. Имаше онази неоценима способност да… насочва събитията. Както за себе си, така и за другите. — Поглеждам крадешком към Ед, който седи точно до мама, и той ми намига.

Той също знае много добре тази реч.

— Тя живя до сто и пет години, което си е истинско постижение. — Оглеждам публиката, за да се уверя, че всички ме слушат. — Но Сейди никак нямаше да бъде доволна, ако трябваше да бъде запомнена точно с това, ако хората мислеха за нея просто като за една „сто и пет годишна старица“. Защото дълбоко в себе си тя си остана двайсет и три годишна! През целия си живот! Чак до самия му край! Момиче, което обичаше да живее живота си заради гъдела! Момиче, което обичаше да танцува чарлстон, да тръска морна трътка по нощните клубове и във фонтаните, да кара твърде бързо за добрите нрави, да си слага червило и да прави… гримаси в хамбара!

Дълбоко в себе си се надявам никой от публиката да не знае какво е „гримаси в хамбара“. И наистина — присъстващите се усмихват любезно, сякаш току-що казах, че тя е обичала цветните аранжировки.

— Тя мразеше плетенето! — натъртвам. — И това при всички положения трябва да влезе в архивите! Но пък много обичаше списание „Грация“! — Пак натъртвам. Публиката избухва в смях, което е добре. Точно на това място очаквах смях.

— Но за нас, нейното семейство, разбира се — продължавам, — тя не беше просто едно безименно момиче от някаква си картина. Тя беше моята пралеля Сейди! Тя беше част от нашето семейно наследство! — Тук правя пауза, защото искам следващото ми изречение да достигне до ушите на всички. — Няма нищо по-лесно от това да пренебрегнеш семейството си. Няма нищо по-лесно от това да приемеш близките си за даденост. Но истината е, че твоето семейство е всъщност твоята история! Семейството ти е част от онова, което си ти! А без Сейди никой от нас не би бил това, което е днес!

Тук не мога да не хвърля един поглед на чичо Бил. Той седи — сякаш глътнал бастун — точно до татко, облечен в костюм по поръчка, с карамфил в бутониерата, а лицето му е далеч по-изпито, отколкото беше на онзи плаж в Южна Франция. Което не е никак изненадващо предвид факта, че последният му месец надали може да се определи като един от най-добрите. Вестниците не се умориха да си правят гаргара с него — както ежедневниците, така и финансовите издания, което не е никак добре за бизнесмен с неговите позиции.

Първоначално изобщо не мислех да му разрешавам да идва на тази служба. Неговият отговорник за връзките с обществеността не ме остави на мира, за да го допусна — смяташе, че така щял да си възвърне поне част от изгубената репутация. Но аз упорито се съпротивлявах, защото се опасявах, че той ще окупира събитието и отново ще насочи светлините на прожекторите към себе си. После преосмислих становището си. Казах си: „Защо пък да не дойде и да не отдаде последна почит на пралеля Сейди? Защо да не дойде, за да чуе колко велика е била леля ми?!“.

Затова накрая му беше позволено да дойде. При определени условия, разбира се.

— Затова трябва да й отдадем дължимата почит! Затова трябва да се преклоним с благодарност пред нея!

Тук отново поглеждам многозначително чичо Бил — и не съм единствената, която го прави. Всички се обръщат към него и из църквата се разнася шепот.

— Поради което и в памет на Сейди аз основах фондация „Сейди Ланкастър“! Събраните средства ще бъдат разпределени за каузи, които тя би одобрила. По-специално, ще подкрепяме различни организации, свързани с танцовото изкуство, благотворителни събития в подкрепа на възрастните хора, старческия дом „Феърсайд“ и Лондонската портретна галерия — в знак на благодарност за това, че през последните двайсет и седем години е запазила и съхранила в безупречен вид това феноменално платно!

На това място се ухилвам на Малкълм Гледхил, който ми връща усмивката. Когато му съобщих това свое решение, той не беше на себе си. Първо поруменя, а после започна да нарежда разни неща за това не съм ли искала да стана „Приятел“ или да вляза в борда на галерията, или нещо подобно, щом като съм такъв почитател на изкуството. (Не исках да му признавам, че всъщност съм почитател само на Сейди и че останалите картини не ме интересуват особено — в общи линии.)

— Бих желала също така да съобщя, че моят чичо, Бил Лингтън, желае да отдаде дължимото на Сейди с един жест, който сега ще прочета от негово име!

За нищо на света не бих допуснала чичо Бил да се качи на този подиум! Или сам да си пише речта. Истината е, че той дори не знае какво ще прочета сега. Разгръщам един друг лист хартия и изчаквам шепотът в църквата да заглъхне, след което започвам:

— „Успях да вляза в бизнеса единствено благодарение на картината на моята леля Сейди. Без нейната красота, без нейната помощ аз не бих заемал привилегированата позиция, която заемам днес. Докато беше жива, аз не я ценях достатъчно. За което дълбоко съжалявам!“ — Тук правя драматична пауза. Публиката е онемяла и ме слуша в захлас. Виждам как и всички присъстващи журналисти ще се претрепят да записват речта ми. — „Поради което днес за мен е удоволствие да съобщя, че дарявам десет милиона паунда на фондация «Сейди Ланкастър»! Това е само малка отплата за един много специален човек в моя живот!“

Цялата зала ахва. Чичо Бил пребледнява, позеленява и накрая успява да залепи на лицето си подобие на усмивка. Аз поглеждам към Ед, който ми намига и ми дава знак с вдигнат палец. Именно Ед беше този, който предложи: „Пиши направо десет милиона!“. Лично аз бях повече склонна на пет и при това смятах, че и те са много. А най-страхотното е, че това сега е обявено пред шестстотин души и цяла редица журналисти, така че той няма как да се отметне.

— И отново благодаря на всички ви за присъствието! — оглеждам църквата. — Когато картината беше открита, Сейди вече беше в старчески дом. Тя така и не разбра колко е обичана и ценена. Ако можеше да ви види сега, всичките, събрани тук, щеше да бъде много щастлива! Щеше да разбере… — Тук осъзнавам, че очите ми се пълнят със сълзи.

Не, няма да се огъна! След всичко, което успях да направя — не!

Незнайно как, но накрая успявам да се усмихна, поемам си дъх и продължавам:

— Щеше да разбере, че е оставила уникална следа в този свят! Че е дала щастие на толкова много хора и оставеното от нея ще бъде тачено поколения наред! Като нейна праплеменница не мога да изпитвам нищо по-малко от огромна гордост! — Отново се обръщам към картината, плъзгам поглед към нея, а после пак се обръщам и поглеждам публиката. — А сега единственото, което остана да кажа, е… за Сейди! Бихте ли вдигнали чашите си, ако обичате…

Настъпва раздвижване и шумотевица и звън на чаши, когато всички протягат ръце към коктейлите си. При пристигането си всеки гост получи по един коктейл — джин фис или „Сайдкар“, приготвени специално от двама бармани от хотел „Хилтън“. (И изобщо не ми пука дали хората обикновено пият коктейли на заупокойните служби или не!)

От църковния орган се разнасят уводните акорди на „Йерусалим“, а през това време аз слизам тържествено по стълбите на подиума и се приближавам към Ед, който е до родителите ми. Той е облечен в най-удивителното оригинално сако от двайсетте, за което плати цяло състояние на един търг в „Сотбис“ и с което изглежда като същинска звезда на черно-бялото кино. Когато възкликнах ужасено заради цената, той само сви рамене и заяви, че знае какво означавал за мен периодът на двайсетте години на двайсети век.

— Браво на теб! — прошепва сега Ед и стиска ръката ми. — Сигурен съм, че тя много се гордее с теб!

А когато пеенето започва, аз осъзнавам, че не мога да пея с хората. Не знам защо, обаче гърлото ми се е стегнало и отказва да пропусне звук. Вместо това оглеждам обсипаната с цветя църква, красивите тоалети на присъстващите и всичките тях, събрани тук, пеещи в памет на Сейди. Толкова много различни хора, от различни нива на живота. Стари, млади, семейни, приятели от старческия дом… хора, до които тя се бе докоснала по един или друг начин. Всичките — събрани тук. Всички — заради нея.

Точно това заслужаваше Сейди!

Точно това е заслужавала! Винаги!

* * *

Когато службата най-сетне завършва, органистът се впуска в ритмите на чарлстона (Изобщо не ми пука дали на заупокойните служби обикновено има чарлстон или не), а паството бавно се изнизва навън, всеки с коктейлната си чаша. Приемът ще се състои в Лондонската портретна галерия — благодарение на прекрасния Малкълм Гледхил, както и на любезните момичета с табелките, които съобщават на хората закъде да се запътят.

Но аз не бързам особено. Все още нямам сили да се изправя пред задължителните речи, социалните разговори и шумотевицата. Засега. Седя си на първия ред в църквата, вдишвам аромата на цветята, изчаквам народът да се изтече.

Отдадох й дължимото. Направих каквото трябва. Или поне си мисля, че го направих. Надявам се да съм го направила.

— Скъпа! — стряска ме гласът на мама. Обръщам се и я виждам как се приближава към мен, а лентата на главата й всеки момент ще падне. Бузите й са поруменели от вълнение. От цялото й същество се излъчва задоволство. — Службата беше прекрасна! Прекрасна!

— Благодаря! — усмихвам се сконфузено.

— Много се гордея с начина, по който прегази чичо си Бил! Твоята благотворителна организация ще постигне много неща, скъпа! А коктейлите! Ах! — Пресушава чашата си. — Великолепна идея, наистина!

Вторачвам се в мама. Заинтригувана съм. Доколкото ми е известно, днес все още не се е притеснявала за нищо. Не се тревожеше, че хората могат да закъснеят или да се напият, или да счупят коктейлните си чаши, или каквото и да било друго.

— Мамо… различна си — изричам внезапно. — Изглеждаш ми не толкова стресирана, колкото беше преди. Какво се е случило?

Питам се дали пък не е ходила на лекар, който й е изписал валиум или прозак, или нещо подобно. Дали състоянието й не е плод на химията.

Настъпва тишина, през която мама оправя лилавите си ръкави. Накрая изрича:

— Всъщност беше странно преживяване. Което обаче не можех да споделя с абсолютно никого, Лара! Но истината е, че преди няколко седмици с мен се случи нещо крайно необичайно!

— Какво? — поглеждам я подозрително.

— Ами, сякаш чувах… — Поколебава се, а после завършва: — … глас в главата си!

— Глас ли? — вцепенявам се аз. — Какъв глас?

— Знаеш, че не съм религиозна жена — казва мама, оглежда се (нали все пак сме в църква), а после се привежда към мен и продължава: — Но истината е, че този глас ме преследва цял ден! Беше точно тук! — Почуква по главата си. — Отказваше да ме остави на мира! Мислех си, че полудявам!

— И какво… какво по-точно ти каза?

— Каза следното: „Всичко ще бъде наред, престани да се притесняваш!“. Само това. Часове наред. Накрая буквално ми писна да го слушам. И затова изрекох: „Добре, господин Вътрешен глас! Разбрах посланието!“. И тогава изведнъж спря, като по магия!

— Брееей! — възкликвам, но в гърлото ми пак се образува познатата буца. — Това е… истинско чудо!

— И знаеш ли, че от тогава насам установявам, че нещата вече не ме тревожат чак толкова! — Тук мама поглежда часовника си и казва: — По-добре да вървя. Татко ти всеки момент ще докара колата. Искаш ли да те откараме?

— Не още. Ще се видим там!

Мама кимва с разбиране, след което се обръща и излиза. И когато чарлстонът преминава в друга мелодия от двайсетте, аз се облягам назад и се вторачвам в красивия гипсов таван. Признанието на мама все още кънти в ушите ми. Буквално виждам Сейди как се носи след нея, как не я оставя на мира, как отказва да се предаде.

Въпреки всички неща, които Сейди беше, направи и постигна, и за които знам, дори и сега имам чувството, че почти не съм я познавала.

Органният микс най-сетне приключва. Появява се жена в дълга роба и започва да гаси всички свещи. Аз се изправям, грабвам чантата си и се оглеждам. Църквата отдавна е празна. Всички са тръгнали към галерията.

Когато излизам от църквата и се озовавам в калдъръмения й двор, сноп слънчева светлина заиграва в очите ми и аз примигвам. Няколко души от гостите все още стоят на тротоара, говорят си и се смеят. Но точно до мен няма никой. Осъзнавам, че погледът ми се насочва към небето. Както впрочем се случва често напоследък. Все още.

— Сейди? — изричам тихо, може би по-скоро по навик. — Сейди?

Никакъв отговор. Както винаги.

— Браво на теб! — От нищото до мен се материализира Ед и ме целува страстно по устните. Стряскам се. Къде е бил през цялото време? Да не би да се е криел зад колоните? — Забележително! Всичко! Не можеше и да бъде по-добре! Много се гордея с теб!

— О, благодаря! — изчервявам се от удоволствие. — Мина добре, нали? И толкова хора дойдоха…

— Повече от добре! Удивително! И всичко — благодарение на теб! — Докосва нежно бузата ми и тихо допълва: — Готова ли си да отидем в галерията? Казах на майка ти и баща ти да тръгват и че ние ще ги настигнем.

— Разбира се! — Усмихвам се. — Благодаря, че ме изчака! Просто имах нужда от няколко минути насаме.

— Няма проблеми.

Когато тръгваме към вратата от ковано желязо, отвеждаща към улицата, той преплита пръсти в моите и аз стискам лекичко ръката му. Вчера, съвсем неочаквано, докато вървяхме към църквата за репетицията на службата, Ед най-небрежно ми заяви, че удължава престоя си в Лондон с шест месеца, защото иначе щял да изгуби застраховката на колата си. А после ме погледна многозначително и ме попита дали имам нещо против да поостанел още малко на Острова.

Аз се престорих, че мисля, през което време основната ми задача бе да скрия еуфорията си. После казах „да“, защо да не се възползва от застраховката на колата си. И той се ухили. А после аз се ухилих. И през цялото време пръстите на ръката му бяха преплетени в моите.

— Та… с кого по-точно говори преди малко? — подмята той. — Имам предвид, когато излезе от църквата?

— Какво?! — слисвам се аз. — С никого, разбира се! Хммм… колата наблизо ли е?

— Защото ми прозвуча… — не се предава той, — прозвуча ми като „Сейди“!

Удар на сърцето мълчание, докато наглася чертите си в подходящото озадачено изражение.

— Счуло ти се е, че съм казала Сейди! — Засмивам се, за да му покажа колко абсурдна е тази идея. — И защо да го казвам, а?

— И аз точно това си казах — отбелязва Ед, все така спокойно. — Казах си: „И защо ще казва точно това?!“.

Добре де, ясно. Няма да се откаже толкова лесно.

— Може пък да е от британския ми акцент! — провиквам се в прилив на вдъхновение. — Може би си ме чул да казвам: „Сайдкар“, искам още един „Сайдкар“!

— „Сайдкар“, значи. — Ед се заковава на място и ме поглежда изпитателно. Събирам сили и успявам да го погледна с широки, невинни очи. Напомням си, че той не може да чете мисли. Дори и аз не мога да чета мисли! — Тук има нещо! — изрича накрая той и поклаща глава. — Нямам представа какво е точно, обаче знам, че има!

Сърцето ми претупва. Ед знае всичко за мен — и дребните, и важните неща. Може би трябва да знае и това. В крайна сметка — той беше съществена част от него.

— Да, има — кимвам аз. — Наистина има нещо. И ще ти разкажа за него. Някой ден.

По лицето на Ед се разлива усмивка. Той плъзга поглед по оригиналната ми рокля от двайсетте, огърлицата с мънистата, навитата ми на старовремски ролки коса и перата, които подскачат над главата ми. И очите му омекват.

— Хайде, ела, момиче на двайсетте! — Хваща ръката ми и ме притиска към себе си. — Ти защити достойно паметта на твоята пралеля! Жалко, че тя не видя всичко това!

— Така е — съгласявам се. — Много жалко.

Но докато вървим към колата, аз си позволявам още един, последен поглед към празното небе над главите ни. Все си мисля, че го е видяла.