Софи Кинсела
Във вихъра на двайсетте (20)

Двайсета глава

Обаче на следващата сутрин в апартамента ми цари пълна тишина. Обикновено Сейди се появява, когато започвам да приготвям чая, кацва върху барплота и започва да пуска груби коментари относно пижамата ми и как не съм можела да направя един свестен чай.

Ала днес я няма никаква. Измъквам с пръсти пакетчетата чай от чашата си и оглеждам кухнята.

— Сейди? Сейди, тук ли си?

Никакъв отговор. Въздухът изглежда съвсем празен.

Докато се приготвям за работа, осъзнавам, че е странно тихо без непрекъснатото бърборене на Сейди. Накрая, когато не издържам повече, включвам радиото да ми прави компания. Ситуацията си има и положителна страна — днес поне никой не ме командва какво да правя. Поне сега ще мога да си сложа грима така, както аз искам. В предизвикателно настроение, аз обличам една блузка на волани, която знам, че тя мрази. А после, за да продължа с дяволиите, добавям още един пласт спирала. Просто за всеки случай — ако тя гледа отнякъде.

Преди да изляза за работа обаче, не мога да се сдържа да не огледам за последен път.

— Сейди? Тук ли си? Сега отивам на работа, така че, ако ти се прииска да поговорим, знаеш къде да ме намериш!

Обикалям целия си апартамент с чаша чай в ръка и я викам, но не получавам никакъв отговор. Само един бог знае къде е сега и какво прави или какво чувства… Вината отново прорязва душата ми, когато си спомням безизразното й лице. Де да знаех, че ни е чула да говорим на погребението й!

Както и да е. Вече не мога да сторя нищо, за да върна нещата обратно. Ако тя има нужда от мен, знае къде съм.

* * *

Появявам се на работа малко след девет и половина и заварвам Натали вече на бюрото й да отмята царствено коса, отново говорейки по телефона.

— Да, и аз така му казах, скъпа! — Намига ми, почуква по часовника си и подмята: — Малко закъсняваме, а, Лара? Май си се сдобила с лоши навици, докато ме нямаше! Както и да е. Та, скъпа… — И продължава разговора си.

Лоши навици ли?

Моментално кипвам. За кого се мисли тя, а? Нали тя беше тази, която се покри в Индия, не аз?! Тя беше тази, която се държа крайно непрофесионално! А сега има наглостта да ме третира сякаш е някоя царица!

— Натали — започвам в мига, в който тя затваря телефона, — трябва да говоря с теб!

— А аз трябва да говоря с теб! — поглежда ме тя и очите й проблясват. — Ед Харисън, а?

— Какво? — провиквам се слисано.

— Ед Харисън! — повтаря нетърпеливо тя. — Държиш си го в тайна, а?

— Какво искаш да кажеш? — питам, а в душата ми зазвъняват тревожни камбанки. — Ти откъде знаеш за Ед?

— От „Бизнес пийпъл“! — Натали обръща списанието към мен, почуква по снимката ни и отбелязва: — Добре изглежда, не може да му се оспори!

— Аз не съм… това е просто бизнес — побързвам да замажа положението.

— О, знам! Кейт ми каза всичко! Събрали сте се отново с Джош. Все тая! — махва пренебрежително с ръка Натали и се прозява, за да ми покаже колко безинтересен й изглежда моят любовен живот. — Точно това исках да кажа и аз. Този Ед Харисън е превъзходно парче, много талантливо! Имаш ли вече готов план?

— План ли?

— За да го заковеш! — Натали се привежда напред и заговорва със зле прикрито нетърпение. — Лара, ние сме фирма за търсене на таланти в бизнеса! Ловци на глави! Поставяме хората на нови работни места. Това ни е работата! Така си изкарваме парите!

— О! — едва успявам да прикрия ужаса си. — Не, не! Ти не разбираш! Това мое познанство не е от този тип! Той не си търси нова работа!

— Така мисли той! — поправя ме Натали.

— Не, наистина. Забрави! Той мрази ловците на глави!

— Така си мисли той!

— Не проявява интерес към ново работно място.

— Засега! — намигва ми Натали, а на мен ми идва да й зашлевя шамар.

— Престани! Не си търси!

— Всеки си има цена, миличка! Когато разклатя пред него торбичката с подходящата сума, повярвай ми, ще запее друга песен!

— Няма! Не всичко на този свят се прави за пари!

Тук Натали избухва в подигравателен смях и се провиква:

— Какво е станало, докато ме нямаше? Да не би да сме се превърнали в шибана агенция на Майка Тереза? Трябва да печелим комисиони, Лара! Трябва да излизаме на печалба!

— Да, знам! — срязвам я аз. — Нали точно това се опитвах да постигна, докато ти си лежеше по плажовете на Гоа! Или май си забравила, а?!

— Аууу! — отмята назад глава Натали и пак се изсмива подигравателно. — Мяууу!

Изобщо не я е срам! Не изпитва нито грам вина за стореното от нея. И нито веднъж не се сети да ни се извини — за каквото и да било! Как съм могла да я мисля за най-добра приятелка?! Имам чувството, че изобщо не познавам тази жена срещу себе си!

— Просто остави Ед на мира! — настръхвам аз. — Той не желае нова работа! Говоря ти съвсем сериозно! И без това няма да говори с теб…

— О, вече го направи! — изрича самодоволно Натали и се обляга самодоволно назад в стола си.

— Какво?!

— Тази сутрин му се обадих. Точно в това е разликата между мен и теб. Аз не се мотая наоколо — аз просто свършвам работата!

— Ама той не приема обаждания от ловци на глави! — запелтечвам аз. — Ти как…

— О, в началото не се представих с името си, разбира се — обяснява закачливо Натали. — Само казах, че съм твоя приятелка и че ти си ме помолила да се обадя. И да знаеш, поговорихме си много хубаво с него! Той очевидно не знаеше нищо за Джош, обаче аз му изрисувах цялата картина! — Повдига вежди и допълва: — Интересно! Защо си пазила в тайна съществуването на гаджето си?

В гърдите ми се надига отчаяние.

— Ти какво… какво точно му каза за Джош?

— О, Лара! — Натали се къпе в насладата на моето нещастие. — Да не би да си планирала някаква интрижка с него, а? И аз ти развалих работата, така ли? Опа! — поставя ръка на устата си. — Извинявай!

— Млъкни! — изкрещявам, вече неспособна да сдържам гнева си. — Затвори си мръсната уста!

Трябва да говоря с Ед. Веднага! Грабвам мобилния си телефон и излизам от офиса. По пътя се сблъсквам с Кейт. Тя носи поднос с кафе и очите й се разширяват, когато ме вижда.

— Лара! Добре ли си?

— Натали! — обяснявам всичко с една дума и тя примигва.

— Мисля, че с толкова тен е станала още по-зла! — прошепва асистентката и аз не мога да не се усмихна. — Влизаш ли?

— След минута. Трябва да проведа един разговор. Малко е… личен.

Слизам по стъпалата, излизам на улицата и бързо набирам номера на Ед. Само един бог знае какви му ги е наговорила Натали. Само един бог знае какво си мисли за мен той сега!

— Офисът на Ед Харисън — достига до мен нечий женски глас.

— Здравейте! — започвам, като се старая да не издам напрежението, което чувствам. — Обажда се Лара Лингтън. Може ли да говоря с Ед, ако обичате?

Докато изчаквам да ме свържат, мисълта ми се връща към преживяното вчера. Все още си спомням какво беше усещането за ръцете му върху мен. За кожата му, галеща моята. За аромата му, за вкуса му… А после и онзи отвратителен начин, по който той се оттегли обратно в черупката си. Само споменът за това ме кара да потреперя.

— Здравей, Лара! Какво мога да направя за теб? — Гласът му звучи официално и делово. Нито помен от топлота.

Сърцето ми унива, но се опитвам да звуча весело и любезно.

— Ед, току-що разбрах, че колежката ми Натали ти е звъняла тази сутрин. Много съжалявам за това! Никога повече няма да се повтори! И освен това исках да ти кажа… — Непохватна пауза. — Наистина много съжалявам за начина, по който завърши вчерашният ни ден!

Иска ми се да добавя: „Аз нямам гадже! И ми се иска да върна времето назад и отново да сме на виенското колело, и отново да ме целуваш! И този път аз няма да се отдръпна, каквото ще да става около нас, колкото и призраци да се опитват да ме сплашат!“.

— Лара, няма нужда да се извиняваш — казва той с хладна учтивост в гласа. — Трябваше да се досетя, че имаш… по-търговски съображения, нали? Точно затова си се опитвала да ме свалиш. Все пак съм ти благодарен за краткия прилив на откровеност между нас!

По гърба ми пролазват ледени тръпки. Така ли си мисли той за мен наистина? Че съм го преследвала само заради работата си?

— Ед, не е така! — изричам бързо. — Изобщо не беше така! Наистина съм ти благодарна за времето, прекарано заедно! Знам, че накрая нещата станаха малко… странни, обаче имаше… утежняващи положението фактори. Сега не мога да ти обясня, но…

— Моля те, не се дръж снизходително с мен! — прекъсва ме с равен тон Ед. — Вие с твоята колежка очевидно сте сътворили отличен план. Не мога да кажа, че приветствам методите ти, но, от друга страна, не мога да не ти отдам дължимото заради последователността!

— Не е вярно! — провиквам се ужасено. — Ед, не трябва да вярваш на нито една дума на Натали! Ти сам знаеш, че тя не е човек, на когото може да се разчита! И трябва да знаеш, че аз не съм планирала абсолютно нищо с нея! Това е пълен абсурд!

— Ако щеш вярвай — парира ме той, — но след краткото проучване на Натали, което направих, стигам до извода, че тя е способна да измисли всякакви планове, колкото и подли или тъпи да изглеждат на пръв поглед! А що се отнася до теб, дали си просто наивна, или направо зла като нея, това не мога да знам…

— Нищо не си разбрал! — провиквам се отчаяно.

— За бога, Лара! — Ед вече звучи като човек, който едва сдържа нервите си. — Не се престаравай толкова! Знам, че си имаш гадже! Знам, че вие с Джош отново сте се събрали! А може би и изобщо не сте късали. Сега ми е ясно, че всичко е било жестока измама, затова престани да ме обиждаш още повече, като продължаваш този цирк! Трябваше да се сетя още в мига, в който се появи в моя офис! Може би ти също си била готова с домашното си и си научила всичко за мен и Корин. И си решила, че точно по тази линия ще ме хванеш! Само един бог знае на какво сте способни вие двете там! Нищо не би ме изненадало!

Враждебността в гласа му ме жегва толкова дълбоко, че буквално се отдръпвам назад.

— За нищо на света не бих постъпила така! За нищо! — успявам да смотолевя, цялата трепереща. — Ед, онова между нас беше истинско! Танцувахме… забавлявахме се… Не си мисли, че всичко е било измама!

— И предполагам, че нямаш гадже! — подхвърля саркастично той, подобно на адвокат, разпитващ обвиняем.

— Разбира се, че не! — Побързвам да се поправя: — Искам да кажа — да, имах, но скъсах с него в петък!

— В петък значи! Колко удобно! — засмива се иронично той и аз примигвам. — Лара, нямам време за подобни игрички!

— Ед, моля те! — Очите ми вече се пълнят със сълзи. — Трябва да ми повярваш…

— Сбогом, Лара!

Телефонът замлъква. Оставам вцепенена на тротоара и сърцето ми се раздира от болка. Знам, че няма никакъв смисъл пак да го търся. Няма никакъв смисъл да се опитвам да му обяснявам каквото и да било. Той никога няма да ми повярва. Вече ме смята за циничен манипулатор. Или в най-добрия случай — за наивна и слабохарактерна. И аз не съм в състояние да сторя нищо, за да го убедя в противното.

Не, мога да сторя нещо! Наистина има едно нещо, което мога да направя!

Изтривам бързо сълзите от очите си и се обръщам към входа на сградата. Когато се появявам отново в офиса, Натали пак си говори по телефона, пили ноктите си и се смее истерично на нещо. Без никакво предупреждение аз се насочвам към бюрото й, протягам ръка и прекъсвам връзката на телефона.

— Какво, по дяволите… — извърта се в стола си тя. — Говорех по телефона, мамка му!

— Може, но сега вече не говориш! — изричам с равен тон. — И ще ме чуеш добре какво ще ти кажа! Писна ми! Нямаш право да се държиш по този начин!

— Какво? — изсмива се тя.

— Ти побягна към Гоа и ни остави сами да събираме всички парчета! Наясно ли си колко арогантна и нечестна бе постъпката ти?

— Напълно вярно! — обажда се зад гърба ми Кейт и двете се обръщаме едновременно, за да я погледнем.

Тя, горкичката, веднага слага ръка върху устата си.

— А после се връщаш и се кичиш с лаври заради клиент, когото аз открих! Е, повече не мога да търпя подобно поведение! Не възнамерявам да ти позволя повече да ме използваш! Всъщност… повече не мога да работя с теб!

Последното изречение изобщо не го бях планирала. Но сега, когато думите излязоха от устата ми, си давам сметка, че точно това искам. Наистина не мога да работя повече с нея. Не мога дори да си пия кафето с нея! Тя е същинска зараза!

— Лара, скъпа, стресирана си! — подбелва закачливо очи Натали. — Защо не си вземеш почивен ден, а?

— Нямам нужда от почивен ден! — избухвам аз. — Искам да чуя истината от теб! Искам да чуя защо ме излъга? Защо не ми каза, че си била уволнена от последната си работа?

— Не бях уволнена! — просъсква тя и внезапно лицето й се изкривява грозно. — Беше по взаимно съгласие! Освен това те бяха абсолютни тъпаци, които така и не успяха да ме оценят както подобава! — На този етап като че ли си дава сметка как звучи отстрани и започва да ме увещава: — Лара, стига вече! Двете с теб ще направим страхотен екип!

— Не, няма! — поклащам глава. — Натали, не мисля, че те харесвам! Аз не работя като теб! Аз искам да слагам хората на подходящата за тях работа, а не да ги третирам като парчета месо за продан! Не всичко е само заплата, разбери! — Вече порядъчно набрала скорост, аз грабвам нейната бележка, на която пише: „Заплата, заплата, заплата!“, и се опитвам да я скъсам, само дето тя непрекъснато се лепи по пръстите ми и накрая съм принудена да я смачкам. — Всичко върви в пакет: човекът, компанията, цялата картина! За това става въпрос в нашата работа! За това, че ние сватосваме хората с работата им! Правим нещата добри за всички! И ако не го правим, значи не трябва да ни има!

Все още не съм изгубила надежда, че в крайна сметка ще успея да докосна добрата струна в душата й. Ала нейното слисано изражение не се променя ни на йота.

— Сватосваме хората ли? — възкликва тя и избухва в пренебрежителен смях. — Ела на себе си, Лара! Това тук не ти е агенция за самотни сърца!

Ясно. Тя никога няма да ме разбере. Аз пък никога няма да разбера нея.

— Искам да сложим край на нашето партньорство! — отсичам през зъби. — Събирането ни беше голяма грешка! Ще говоря с адвоката.

— Както искаш! — Тя се изправя, кръстосва ръце пред гърди и се обляга собственически на бюрото си. — Но не си въобразявай, че ще ми отмъкнеш клиентите! Пише го в споразумението ни! Затова изобщо не храни някакви илюзии, че ще ме унищожиш!

— Не бих си го и помислила! — изричам с леден глас.

— Тогава давай! — свива рамене Натали. — Опразни бюрото си! Действай!

Поглеждам към Кейт. Тя ни наблюдава напълно втрещена.

— Извинявай — оформям с устни към нея аз.

В отговор тя вади телефона си и започва да пише текстово съобщение. Миг по-късно моят телефон ми дава сигнал, че съм получила такова. Вадя го и чета:

„Не те обвинявам. Ако основеш нова компания, може ли да ме вземеш при теб?“

К.

Връщам отговор:

„Разбира се. Но засега нямам представа какво ще правя. Благодаря ти, Кейт!“

Л.

Натали е седнала обратно на бюрото си и показно пише нещо на компютъра си, сякаш аз не съществувам.

Едва сега осъзнавам, че седя в средата на офиса, между всички бюра. Усещам, че ме изпълва безтегловност. Боже, какво сторих току-що? Когато тази сутрин станах, имах бизнес и бъдеще. А сега нямам нищо. Никога няма да успея да си върна всички пари от Натали. Как сега ще кажа на мама и татко?

Не! Сега не мисли за това!

Със свито сърце аз грабвам едно кашонче от ъгъла, изсипвам хартията за принтер от него и започвам да си събирам нещата от бюрото. Острилката. Чашката за моливи.

— Но ако си въобразяваш, че можеш да се отделиш и да започнеш сама, много грешиш, момиченце! — изстрелва внезапно Натали, като се обръща със стола си към мен. — Не забравяй, че нямаш никакви контакти! Нямаш никакъв опит в тази дейност! Ти си един въздух под налягане! Не си мисли, че твоите романтични представи за това как ще сватосваш хората с подходящата за тях работа ще ти бъдат от полза! И не очаквай от мен да те взема на работа, когато излезеш на улицата и започнеш да умираш от глад!

— Може пък Лара да не остане в този вид бизнес! — обажда се за мое огромно изумление Кейт от другото бюро. — Може би ще започне нещо съвсем различно! Тя има и други таланти, ако още не ти е ясно! — И ми кимва усмихнато, а аз я гледам объркано.

Имам други таланти ли?

— Какви например? — просъсква злобно Натали.

— Като например разчитане на мисли! — провиква се Кейт и размахва последния брой на „Бизнес пийпъл“. — Лара, защо не ни каза нищо за това? На клюкарските страници има цяла статия за теб! „Лара Лингтън забавлява гостите в продължение на цял час с нейните забележителни умения за четене на мисли. Организаторите на галавечерята са залети с молби госпожица Лингтън да вземе участие и в други корпоративни събития. «Никога не съм виждал нещо подобно! — споделя Джон Кроули, председател на борда на Медуей». — Лара Лингтън би трябвало да има собствено телевизионно шоу!“ — изчита гордо асистентката ни.

— Четене на мисли ли? — ококорва се Натали.

— Да, това е нещо, върху което… работя от известно време — свивам безгрижно рамене.

— По-нататък пише, че си разчела мислите на петима наведнъж! — продължава Кейт. — Лара, трябва да отидеш в „Талантите на Великобритания“! Твоето е истинска дарба от Бога!

— И откога по-точно можеш да четеш мисли? — присвива подозрително очи Натали.

— Трудно е да се каже. А що се отнася до корпоративните събития, защо не, може и да приема! — добавям дръзко. — Може да си отворя малка фирма за развлечения! И сигурно няма да умра от глад, така че не се притеснявай за мен, Натали!

— Щом си толкова надарена, кажи какво си мисля сега! — вдига предизвикателно брадичка Натали. — Хайде!

— О, не! — махвам иронично с ръка. — Не мога да рискувам да се заразя с нещо гнило!

Откъм страната на Кейт се чува сподавен кикот. И за първи път през днешния ден Натали изглежда притеснена. Преди да е успяла да каже каквото и да било, аз грабвам кашончето си и се насочвам към асистентката ни, за да я прегърна.

— Чао, Кейт! Благодаря за всичко, което направи за мен! Беше страхотна!

— Късмет, Лара! — притиска ме към себе си тя и ми прошепва в ухото: — Ще ми липсваш!

— Чао, Натали! — изричам от учтивост и отварям вратата.

Излизам в коридора, насочвам се към асансьора и натискам бутона. Стиснала това кашонче в ръцете си се чувствам малко идиотски. Какво ще правя сега с живота си, а?

— Сейди? — изричам по навик.

Никакъв отговор. Разбира се, че няма да има отговор.

Асансьорът в тази сграда е от старите и върви доста бавно и тъкмо дочувам скърцането, подсказващо, че е тръгнал да се изкачва, когато зад гърба си долавям стъпки. Обръщам се и виждам Кейт.

— Лара, исках да те хвана, преди да си напуснала сградата! — изрича тя, останала без дъх. — Имаш ли нужда от асистентка?

Какво мило същество е тази Кейт! Точно като момичето от „Джери Макгуайър“. Иска да дойде с мен и да донесе и златната рибка. Стига да имахме такава, разбира се.

— Ами… Все още не знам дали ще основа нова компания, но ако го реша, със сигурност ще ти се обадя…

— Не, имам предвид за четенето на мисли! — прекъсва ме тя. — Имаш ли нужда от асистентка, която да ти помага с фокусите? Защото за мен ще бъде удоволствие да работя такова нещо! Мога да облека какъвто костюм поискаш! И дори да жонглирам!

— Да жонглираш ли? — ококорвам се сащисано.

— Ами да! С торби фасул! Бих могла да ти бъда подгряващ партньор!

Толкова е развълнувана, че сърце не ми дава да попарвам надеждите й. Не мога да й кажа: „Виж какво, аз не мога да чета мисли! Това е лъжа!“. Ще бъде съкрушена.

Започвам да се уморявам с тази моя тайна. Ще ми се да можех да седна поне с един човек на този свят и да му кажа: „Виж какво, истината е, че има един призрак…“.

— Кейт, не съм много сигурна, че това ще се получи — започвам, като междувременно мозъкът ми щрака, опитвайки се да измисли нещо безболезнено. — Истината е, че аз… вече имам асистентка.

— Така ли? — поглежда ме объркано Кейт. — Ама в статията никъде не се споменава за асистентка! Казват, че всичко си го правила съвсем сама!

— Тя беше… зад кулисите. Не искаше да я виждат.

— Коя е тя?

— Тя е… моя роднина — изричам накрая.

Кейт се натъжава все повече.

— Ясно — кимва унило. — Е, сигурно сте се сработили добре, тъй като сте роднини и прочее…

— Да, започнахме да се разбираме доста добре — кимвам и прехапвам устни. — Не че преди това не сме се карали, де! Но нали знаеш как е? Когато прекараш повече време с един човек… Когато преживееш достатъчно с него… Ние сме вече… приятелки!

Докато изричам всичко това, усещам огромна болка в гърдите си. Може би трябваше да кажа, че бяхме приятелки. Защото вече не знам точно какви сме. И изведнъж усещам, че ме наляга дълбока скръб. Не мога да се понасям! Обърках всичко! И със Сейди, и с Ед, и с Джош! Вече нямам собствен бизнес, родителите ми ще откачат, когато научат, похарчих всичките си спестени пари за рокли от двайсетте и…

— Ами, ако на нея случайно й омръзне да работи това… — започва обнадеждено Кейт, — или ако тя пък има нужда от асистентка…

— Засега нямам представа какви ще бъдат плановете ни. Просто всичко е… малко… — В очите ми отново напират сълзи. Кейт е толкова добра към мен и толкова открита, а напоследък нервите ми са опънати до краен предел, така че накрая не издържам и думите сами се изливат от устата ми: — Проблемът е, че с нея се скарахме. И тя изчезна. От тогава насам нито съм я виждала, нито съм я чувала!

— Шегуваш се! — възкликва ужасено Кейт. — И за какво толкова се скарахте?

— За много неща — отвръщам покрусено. — Но май най-вече заради… един мъж.

— А знаеш ли дали сега тя е… — Кейт се поколебава, след което завършва: — Знаеш ли дали сега тя е добре?

— Нямам представа. Изобщо не знам какво се е случило с нея. Би могла да бъде навсякъде. Така де, обикновено по цял ден си говорим, но сега… нищо. Пълно мълчание! — И без никакво предупреждение сълзите ми рукват.

— О, Лара! — простенва Кейт и изглежда почти толкова разстроена, колкото се чувствам и аз. — И сега всичко това с Натали! Дали Джош може да ти помогне? — Тук лицето й се озарява. — Той познава ли я? Обикновено успява да помогне на хората…

Тук вече от гърдите ми се изтръгва ридание и аз простенвам:

— Аз вече не ходя с Джош! Разделихме се!

— Разделили сте се? — ахва асистентката ми. — О, боже! Нямах никаква представа! Сигурно не си на себе си!

— Да, последната седмица не ми беше от най-добрите — кимвам и изтривам сълзите си. — Както и последният ми ден. И последният ми час.

— Въпреки това смятам, че постъпи по най-добрия начин, като напусна Натали! — отсича Кейт, снижава глас и добавя: — И знаеш ли какво? Всички ще искат да правят бизнес с теб, а не с Натали! Защото теб те обичат, а нея я ненавиждат!

— Благодаря! — Опитвам се да се усмихна.

В този момент асансьорът най-сетне пристига и Кейт държи вратата отворена, докато влизам вътре с кашончето си и го подпирам на стената.

— Сещаш ли се за някое място, където би могла да е отишла твоята роднина? — обажда се внезапно тя. — Има ли някакъв начин, по който можеш да я издириш?

— Нямам представа — свивам унило рамене. — Искам да кажа, тя знае къде съм, знае как да се свърже с мен…

— Може пък да те чака ти да направиш първата стъпка, не мислиш ли? — изрича колебливо Кейт. — Защото, нали знаеш, ако се чувства обидена, може би чака ти да се свържеш с нея! Само идея, де! — подвиква, докато вратата се затваря. — Не че искам да ви се меся…

Асансьорът поема със скърцане надолу, а аз се вторачвам като хипнотизирана в изтъркания килим на пода му. Кейт е истински гений! Мисля, че попадна право в целта! Сейди е толкова горда, че никога няма да направи първата стъпка към сдобряването ни. Ще чака някъде. Ще ме чака да отида и да й се извиня и всичко да се оправи. Но къде ще ме чака?

След време, което ми се струва като цяла вечност, асансьорът пристига на партера. Обаче аз не помръдвам, въпреки че кашончето вече започва да ми тежи. Напуснах работата си. Нямам представа какво ще бъде бъдещето ми. Животът ми изглежда като лист хартия, пуснат в машина за рязане на функция „максимално дребни парченца, пълно унищожение“.

Но не искам да ридая! Отказвам и да плача! Или да се оплаквам! Сякаш чувам гласа на Сейди в ухото си: Скъпа, когато нещата в живота се объркат, жената вирва брадичка, лепва си най-ослепителната усмивка, забърква си лек коктейл и…

— Дръж! — казвам на отражението си в мръсното огледало точно в момента, в който Санджеев, работещ на партера, влиза в асансьора.

— Моля? — поглежда ме той.

Лепвам си възможно най-ослепителната усмивка, която успявам да измисля. (Или поне се надявам да изглежда ослепителна, а не умопобъркана.)

— Напускам! Чао, Санджеев! Беше ми приятно да работим в една сграда!

— О! — изненадва се той. — Е, в такъв случай — късмет! С какво смяташ да се заемеш сега?

Дори не правя пауза, за да си помисля. Направо отвръщам:

— Смятам да се заема с лов на призраци!

— Лов на призраци ли? — шашва се той. — Това да не би да е като… лова на хора?

— Нещо подобно!

Нова усмивка и излизам от асансьора с гордо вирната брадичка.