Лори Коупланд
Жената на Денси (4)

Глава трета

— Мистър Денси, много ми е приятно да се срещна с вас. Казвам се Лаурен Вандис. Баща ми Купър Вандис е човекът, който отговаря за тръбопровода, на който вие съвсем неочаквано сте се натъкнали…

Лаурен премигна, постави четката за коса на полицата и погледна намръщено лицето си в огледалото. Това, което беше казала, звучеше ужасно.

Лаурен се окашля и започна наново.

— Мистър Денси — тя широко се усмихна, — надявам се, че се чувствате добре днес. Чудесно време за средата на август, не мислите ли? — Не, този опит беше още по-смехотворен от предния.

Бяха изминали само няколко минути след осем часа, а температурата се беше качила до деветдесет и пет градуса по Фаренхайт. Тя усещаше влагата във въздуха и беше сигурна, че човек със счупен крак, две счупени ребра и множество шевове по тялото не би се съгласил, че времето е чудесно.

— Мистър Денси — този път говореше рязък професионален глас, — казвам се Лаурен Вандис и представям „Петролопроводи Вандис“. Изпратена съм в Пикейуан, за да проверя дали си почивате добре и дали за вас се грижат възможно най-добре. Искам да ви уверя, че ние ще направим всичко, което е по силите ни, за да…

Гласът й замлъкна, защото разбра, че и този подход няма да свърши работа. Такова изявление подсказваше, че „Петролопроводи Вандис“ са тези, които са виновни за случилото се, което все още не беше сигурно, че е така.

Лаурен въздъхна. Чувстваше, че не може да мисли както трябва, преди да е изпила първото си кафе. Може би щеше да й дойде някаква брилянтна идея по време на закуската. Преди да напусне мотела, Лаурен отново се обади в къщи. Купър й съобщи тъжната новина, че тръбите, които са се повредили, са били толкова стари, че не биха могли да се поправят. Щеше да се получи още по-голямо забавяне, докато ремонтната група положи новата мрежа от подземни тръби.

— Татко, грижиш ли се за себе си?

С всеки следващ разговор, който Лаурен водеше с него, тя все повече и повече чувстваше умората да се прокрадва в гласа на баща й.

— Добре съм.

Щракването на запалката се чу веднага след отговора му.

— Пушиш твърде много. — Лаурен знаеше колко много Купър мрази да му се напомня това, но тъй като здравето му беше изложено на риск, тя имаше намерение да се грижи за него, независимо от всичко.

— Добре съм.

— Забиваш си гвоздеи в ковчега, татко, ето това правиш с тези цигари.

— Всички ние си имаме недостатъци, Тутърз. А сега се залавяй за работа.

* * *

Историята с повредения тръбопровод заемаше първите страници на вестник „Таймс — Пикейуан“: „Пробив в тръбопроводите ранява човек и образува голям токсичен разлив“.

По-ранобудните се бяха събрали в ресторанта, нетърпеливи да узнаят повече подробности за случилото се.

Докато си пиеше кафето и сока, Лаурен преглеждаше различните репортажи за случилото се, но хвърляше и по едно око към телевизора зад бара. Местната новинарска емисия излъчваше едноминутни репортажи от мястото на събитието, като правеше интервюта с всеки, с когото можеше.

— Сър… сър, извинете. Разбрах, че сте били свидетел на експлозията вчера сутрин — каза млада репортерка и навря микрофона в лицето на възрастен мъж, който носеше бейзболна шапка с инициалите на Ню Орлиънс Сейнтс.

Отначало мъжът замълча, а след това се огледа нервно, за да се убеди, че камерите работят, след което започна да говори, като от време на време спираше:

— Ами… да, госпожо… аз наистина я видях.

— Можете ли да ни разкажете за това? — Тя придвижи микрофона по-близо до него, а и камерата също тръгна напред.

— Ами — мъжът се окашля неспокойно, — тъкмо минавах покрай къщата на Денси на път за града вчера, когато изведнъж се чу шум, сякаш беше избухнала атомна бомба.

— Видяхте ли мистър Денси?

Мъжът изплю тютюна, който дъвчеше.

— Разбира се, че го видях. Видях го, че лети във въздуха като някой гимнастик на трапец, само че отдолу нямаше мрежа, върху която да падне.

— А относно щетите? Как оценявате щетите, нанесени на фермата на мистър Денси?

— Ами, не знам, но бих казал, макар и да е доста смело, че тя е напълно унищожена. — Възрастният мъж тъжно поклати глава. — Със сигурност е така. Много жалко за Денси. Той работеше наистина много упорито, за да създаде тази ферма, но сега всичко отиде по дяволите. — Мъжът погледна през рамо в очакване. — Ами че там има стотици… може би хиляди риби, които са умрели, и плуват по повърхността на езерата. Ама, разбира се, това е срамота!

По това време Лаурен вече беше станала от масата си и се беше приближила до телевизора. Тя наблюдаваше с нарастващ ужас как камерата показва на зрителите мащаба на бедствието. Целият район гъмжеше от трескаво работещи хора, които ремонтираха тръбопровода и се опитваха да спрат разлива. Лаурен затвори уморено очи, когато репортерът започна да резюмира фактите. „Бедният мистър Денси, помисли си тя. Той също имаше достатъчно много проблеми…“

— Джил — включи се коментаторът от телевизията, като прекъсна неподредения коментар на репортерката.

— Да, Фил?

— Получи ли последна информация от болницата за състоянието на Койл Денси?

Джил се намръщи и натисна с показалец микрофона, закачен на ухото й. Тя, изглежда, не можеше да чуе добре въпроса.

— Фил, говорител на болницата съобщи преди десет минути, че мистър Денси ще бъде изписан днес. Очевидно нараняванията му не са толкова сериозни, колкото отначало си мислехме, което, надявам се, ще бъде добра новина за нашите зрители.

— Това е хубава новина, Джил. Ще те включим отново от мястото на събитието след около тридесет минути за нов коментар по случилото се.

— Благодаря, Фил.

Джил все още се усмихваше, когато на екрана отново се появи надписът „Тудей Шоу“.

Лаурен имаше чувството, че се е сковала. Едва се довлече до масата и погледна към сервитьорката, която постави закуската пред нея. Съвсем ясно беше, че случаят добива огромни размери. Докато пълнеше огромната чаша с кафе, сервитьорката се намръщи и каза:

— Всички в Пикейуан със сигурност харесват Койл Денси. Аз наистина се надявам, че онзи, който е отговорен за тази авария, ще трябва да си плати.

Лаурен сковано кимна в знак на съгласие и насочи вниманието си към чинията с бъркани яйца и бекон. Храната издаваше приятна миризма, но Лаурен не изпитваше глад…

Сервитьорката сложи в джоба си бележника със сметките и повдигна рамене.

— Просто подсвирни, ако имаш нужда от нещо, гълъбче.

Дали това предложение можеше да включи една голяма застрахователна полица, помисли си Лаурен тъжно. Въздъхна дълбоко и извади портмонето си, за да си плати сметката. Достатъчно дълго беше отлагала. Време беше да се срещне с Койл Денси и сама да се убеди, какъв чудесен и, искрено се надяваше, разумен човек е той.

* * *

Над предпазната ограда за едър рогат добитък се виждаше дървена табела, която съобщаваше, че това е фермата за морски котки на Денси. Тя беше едно безмълвно доказателство за гордостта на собственика от преуспяващия му някога бизнес.

Докато Лаурен шофираше взетата под наем кола, търсеше да открие у себе си онази сигурност, която й беше необходима, за да се подготви за гледката пред себе си, но това, което видя, надмина очакванията й. Опустошенията бяха много по-големи, отколкото си беше представяла.

Докъдето поглед стигаше, земята беше покрита с дебел слой гъст, черен, суров петрол. Тежката миризма се носеше из въздуха. Лаурен притисна носната си кърпичка към носа и слезе бавно от колата.

Екологичната организация вече беше тук и внимателно следеше почиствателните операции. В зависимост от мащабите на разлива щеше да бъде съставен акт за глоба на компанията. Като се имаше предвид размера на тръбопровода, а и скоростта, с която се изпомпваше, приблизително триста или четиристотин варела щяха да бъдат похабени през времето, което щеше да бъде необходимо за затваряне на линия четири.

Чуваше се само ревът на булдозерите и другите тежки съоръжения, които копаеха, за да изградят насипи за ограничаване на разлива на петрол. Тук-там се провикваха мъже, като по този начин увеличаваха впечатлението за хаос. Компанията „Петролопроводи Вандис“ работеше усилено, за да ограничи размера на щетите. Но ако разливът беше твърде голям, работниците трябваше да извозват почвата с камиони до ями за токсични отпадъци, а след това трябваше да докарат нова почва.

Лаурен почувства облекчение, когато видя, че малката дървена ферма изглеждаше незасегната.

Стъпи върху широката и протрита тук-там от стъпките веранда, спря за момент, за да набере кураж и като пое дълбоко въздух, натисна звънеца на вратата.

За пръв път в живота си Лаурен почувства онова, което Даниел е чувствал, докато е чакал отвън, пред бърлогата на лъва. Понеже не чу никакъв отговор, натисна звънеца още веднъж. Погледна към часовника си и видя, че още няма десет часа. Може би беше дошла прекалено рано, помисли си тя. Може би мистър Денси все още не е изписан от болницата? Да, вероятно това ще е причината, помисли си тя. Койл Денси не беше изписан все още. Тя трябваше да дойде отново по-късно.

Почувствала огромно облекчение, Лаурен се обърна, за да си тръгне, но чу познат мъжки глас:

— Влизай!

Господи, имай милост над мене, помисли си тя отчаяно. Той си беше вкъщи, в не по-добро разположение на духа от предния ден. Лаурен отвори съвсем малко решетъчната врата и докато се колебаеше какво да прави, чу следващия вик на Денси:

— Ще влизаш ли или не?

„Не“ — беше първото, което й дойде наум, но тя знаеше, че вече не може да се откаже.

Събра смелост, отвори вратата и влезе вътре.

— Мистър Денси?

— Да?

Мина известно време, докато очите й привикнат с полумрака в стаята.

— Чудя се дали бих могла да разговарям с вас.

— Струва ми се, че вече го правите.

Раздразнителен е, помисли си Лаурен, но нямаше да му позволи да я заплашва.

— Благодаря ви.

Затвори внимателно вратата и се отправи към средата на стаята. Спря се, като се опитваше да фокусира погледа си върху обстановката.

Стаята изглеждаше обширна и удобна, семпло мебелирана. Огромна камина, изградена от полски камък, покриваше цялата северна стена. Няколко кремави на цвят канапета бяха събрани едно до друго, а столовете бяха покрити с възглавнички от бяло и кремаво каре. Мебелировката беше остаряла, но все още запазена.

Слънчевата светлина, идваща от множеството прозорци на източната стена, огряваше полираните дъски на пода, покрити от ръчно тъкани черги. От дъбовите маси се носеше приятна лека миризма на лимонова политура. В атмосферата на стаята имаше усещане за лекота. Който и да беше, Койл Денси имаше добър вкус.

— Ти медицинската сестра ли си?

Резкият, въпрос върна Лаурен към действителността.

— Да, сестра съм.

Усмивката й беше откровена, а и отговорът — също.

— Или поне бях такава преди няколко месеца — поправи го тя мислено, като се чудеше какво във външния й вид му е подсказало предишната й професия. Обърканият й поглед най-после се спря на мъжа, с когото разговаряше.

Той лежеше в болнично легло в малка ниша вляво от нея. Както цялата стая, нишата изглеждаше приветлива. Беше обградена от прозорци, върху които бяха драпирани свежо изпрани Кейп-Код завеси в синьо. Кракът на мъжа беше гипсиран и лежеше върху няколко възглавници… както можеше да се очаква.

Лаурен не очакваше да види такъв мъж пред себе си. Койл Денси не беше възрастен, нито пък изглеждаше заплашително. Изглеждаше на същите години, на които беше и тя, може би с няколко години по-голям. Симпатичен, макар и леко грубоват. В сегашното му състояние обаче беше трудно да се определи точно как изглежда той.

Имаше цял ред шевове по продължение на лявата вежда, а дясната страна на лицето му беше охлузена. Окото беше подуто и напълно затворено. Кракът беше в гипс от кокалчето нагоре до бедрото. Гръдният му кош, широк колкото целия Тексас, беше обвит в бинтове, които трябваше да стягат счупените му ребра. Все пак младежкото му лице в рамка от черна коса излъчваше някакъв магнетизъм и груба мъжественост. Погледът на сините му очи беше наелектризиращ. Дори в сегашното му състояние Лаурен можеше да разбере защо жените в Пикейуан намираха Койл Денси за очарователен.

— Седни — покани я той.

— Благодаря — каза Лаурен и седна на стола близо до леглото.

Без да й обръща внимание, Койл се протегна към масата от другата си страна, за да вземе чашата с вода, и изпсува тихо под нос, когато се оказа, че не може да я достигне.

— Моля, позволете ми. — Лаурен стана бързо, взе чашата и му я подаде.

— Благодаря. Този отвратителен гипс ме прави напълно безпомощен — каза той заядливо.

— Сигурна съм, че се чувствате отвратително. — Лаурен автоматично, почти без да осъзнае, оправи възглавниците и опъна чаршафа на леглото, преди отново да седне.

— Има ли изгледи да вали? — попита той.

— Не мисля.

— Метеоролозите съобщиха, че ще вали през нощта. — Лаурен забеляза в гласа му нотки на отвращение. — Точно от това нямам нужда сега. Една ужасна буря, която би закарала този проклет петрол до всяка река, намираща се в радиус петдесет мили от тук.

— О, сигурна съм, че това няма да се случи — опита се Лаурен да го успокои. — Навън грее слънце. Ако дъждът не завали още няколко часа, работниците ще успеят да ремонтират тръбите и изтичането на петрол ще спре.

Обикновено ремонтът траеше само няколко часа, но тъй като експлозията беше голяма и тръбите много стари — тук нещата щяха да се забавят.

— Не знам… съжалявам. Не чух как се казвате — каза Койл, леко притеснен, докато се обръщаше към привлекателната блондинка с опушеносиви очи и гъсти, тъмни мигли.

Наистина, той не беше казал на регистратурата, че иска по-възрастна жена за сестра. Беше предположил, че те ще се сетят. Не беше сигурен дали ще се чувства добре, ако тя е почти на същата възраст като него и при това толкова привлекателна. Без съмнение, тя щеше да направи възстановяването му по-приятно, но Койл нямаше нужда от развлечения. Всичко онова, от което се нуждаеше, беше добра сестра, която да се грижи за него, докато той се възстанови.

— Да… и аз съжалявам. — Лаурен си пое дълбоко въздух и се приготви да изслуша избухването на мъжа, което беше сигурна, че ще последва, когато му кажеше коя е. — Казвам се Лаурен…

В този момент телефонът иззвъня. Лаурен изпита внезапно облекчение и погледна към Койл с очакване:

— Бихте ли искали аз да отговоря?

— Не, аз мога.

Лаурен наблюдаваше как Койл повдигна една метална закачалка за дрехи, която беше захваната за единия край, а другият висеше свободно надолу. Той хвана като с примка кабела на телефона и слушалката падна върху леглото, така че той спокойно можеше да я достигне.

Койл се ухили, докато наблюдаваше как по лицето й се изписа отначало недоверие, а след това възхищение.

— Вероятно ще се наложи по-често да правя това, за да мога да се усъвършенствам — каза той със самодоволен израз на лицето, който показваше липса на скромност и вдигна слушалката: — Денси на телефона.

Лаурен наблюдаваше как по лицето му сякаш пробяга буреносен облак.

— Да, Лени. Какво откри? — Койл послуша известно време, а след това повтори рязко: — Значи „Петролопроводи Вандис“ казваш, а?

Лаурен трепна.

— Ти си адвокатът, казвай какво ще правим — попита Койл.

На Лаурен страшно много й се искаше да чуе какво говори мъжът от другия край на телефона, но като се размисли, остана доволна, че не го чува. Имаше някакво предчувствие, че ако го чуеше, това само щеше да усложни и без това трудната й задача.

— Точно така — тръбопроводът не беше маркиран. Сигурен съм в това… Не знам, Лени, това си е твоя работа. Но трябва да информираш тези идиоти, че са убили всичките ми морски котки и двете ми ловджийски кучета, унищожени са и десетина орехови дървета, които са над сто години.

Стомахът на Лаурен се сви. Ценните му кучета са умрели и той е загубил толкова стари орехови дървета — нещастието ставаше все по-голямо.

— Разбира се, че искам наказателни глоби за нанесените ми щети. Искам тези хора да ме компенсират за болката и страданията, за душевните ми тревоги, повредената ми собственост…

Лаурен премигна разтревожено с увеличаването на изброените щети. Дори тя да беше платила застрахователната полица, помисли си Лаурен, „Петролопроводи Вандис“ пак щяха да бъдат в огромно затруднение.

Когато Койл свърши с разговора и подаде слушалката на Лаурен да я постави върху телефона, тя се опита да се усмихне.

— Мизерни полуидиоти… А сега докъде бяхме стигнали?

Лаурен преглътна.

— Тъкмо щяхме да се представяме един на друг.

— Казвам се Койл Денси — каза той неособено заинтересован за момента от нейната самоличност. — Работата е проста. Докторът каза, че аз бих могъл да се възстановя вкъщи, но ще имам нужда от някого, който да се грижи за мен. Имам жена, която се грижи за къщата и идва два пъти седмично, така че вие няма да правите нищо друго, освен да ми приготвите храна и… онова, което вие сестрите правите обикновено, за да изкъпете един болен и… — Койл не довърши изречението си и я погледна с чувство за неудобство. По дяволите, тя беше доста привлекателна… — Може би ще поразмислите още малко.

Лаурен го погледна безизразно. Вероятно той предполагаше, че тя е някоя от сестрите на разположение.

— Ъ-ъ… Вижте какво, аз не съм тук…

— Е, добре, както желаете — прекъсна я Койл.

Не го биваше в този вид неща. Безспорно тя беше много хубава, но това не беше причина да й откаже мястото, помисли си Койл, като се опитваше да вземе възможно най-безпристрастното решение. Може би тя се нуждаеше от тази работа…

Лаурен обмисляше ситуацията бързо, след като разбра неговата грешка. Трябваше ли да продължи играта, която беше започнала? Ако го направеше, случаят щеше да й предостави възможност, за която не беше и мечтала. Защо пък не. Би могла да се представи като сестра, помисли си тя, докато флиртуваше с тази идея. Ако би могла да издържи на тази лъжа, за ден-два може би щеше да е в състояние да спечели доверието на Денси, преди да си признае коя е в действителност… Но изведнъж мислите й спряха своя шеметен ход. Дори не си го помисляй, Лаурен! Не само че беше лудост да се захваща с това, но и едва ли би могла да се измъкне невредима от кашата, която щеше да забърка.

— Страхувам се, че не ме разбрахте, мистър Денси.

— Не съм разбрал какво?

— Аз съм тук… — Лаурен преглътна, а след това пое дълбоко дъх. — Вижте аз…

Койл разбираше, че и тя също има известни резерви относно това да бъде сестра на мъж, който е почти на нейните години. Това положение не би смутило някоя професионалистка, но момичето пред него явно бе разтревожено, затова той се опита съвсем дискретно да я извади от затрудненото положение.

— Вижте, ако имате нужда да размислите още известно време, бих могъл да се обърна и към други…

— Не е това…

Изплюй камъчето, Лаурен! Кажи му коя си, извини му се и се махай, по дяволите! Изведнъж силен взрив разтърси малката фермерска къща, групата по почистването беше взривила динамит, за да задържи разливането на петрола.

— Проклети, мизерни невестулки! Ще направя така, че това да им излезе през носа и да си платят за всичко! — закле се Койл, докато къщата се тресеше от следващото избухване. — Само да мога да пипна поне един от тези жалки тъпаци, виновни за всичко това. Аз бих… аз бих…

Лаурен наблюдаваше с широко отворени очи как лицето на Койл стана аленочервено, докато той търсеше някоя по-цветуща дума или израз, за да изрази намеренията си по отношение на виновниците за злополуката.

— Идиоти! Те не са нищо друго, освен едни идиоти.

Лаурен премигна и попита с една доловим глас:

— Сигурен ли сте, че хората от компанията са виновни?

Койл я погледна със здравото си око по такъв начин, сякаш тя си беше загубила ума.

— Какво?

Като разбра, че той не беше в настроение да даде безпристрастен отговор, Лаурен се опита да не задава прибързани въпроси.

— Това, което имам предвид… Вече установено ли е кой точно е виновен за злополуката?

На Лаурен й се струваше, че Койл е несправедлив. Ако тръбопроводът е бил маркиран, както Купър смяташе, то Койл Денси беше виновникът за експлозията, а не „Петролопроводи Вандис“. Но по обърканото изражение на лицето на Койл разбра, че той дори не допускаше такава възможност.

— Аз знам кой е виновен. Виновни са „Петролопроводи Вандис“ — заяви Койл — и те ще платят за това мис… — Пръстът, който той размахваше, увисна във въздуха. — Как казахте, че се казвате?

— Лаурен.

— Лаурен коя?

Кажи му, крещеше съвестта й. Трябваше да престане да бъде такава страхливка. Единственото, което той можеше да направи, беше да я изгони от къщата си, една заповед, която тя щеше да бъде щастлива да изпълни.

— Лаурен Ван… дерпул — усмихна се тя сковано.

„Лаурен Вандерпул“ — думите излязоха от устата й, преди още да е осъзнала какво казва.

Койл също се усмихна и Лаурен почувства как цялата й решителност се стопява.

— Вижте… — Усмивката му премина в гримаса, която като че ли беше предназначена да очарова някоя жена, а в момента тя действаше много добре и върху Лаурен. — Съжалявам, че крещях така, Лаурен. Не биваше да ви разказвам за своите тревоги. В края на краищата, вие не сте виновна. Надявам се, че ще ми простите липсата на маниери.

Лаурен осъзна, че не може да го обвини в нищо. Първоначално неприятното й впечатление за него сега беше изчезнало. В този момент тя стоеше срещу един мъж, който изпитваше болка, един мъж, който имаше право да бъде сърдит на целия свят, един мъж, който й се извиняваше за това, че не се е държал внимателно с нея. Лаурен се почувства като кръгла нула.

— Няма защо да се извинявате, мистър Денси. Ако компанията е виновна, вие можете да бъдете сигурен, че с вас ще се отнесат справедливо. — Тези думи прозвучаха с много по-голяма нотка на разкаяние, отколкото би искала.

Койл я погледна странно.

— О, така ли?

Тя отмести поглед и се молеше Койл да спре да я разпитва за причината, която я беше накарала да каже това.

— Да, можете дори да заложите своя безценен живот, че те ще се отнасят с мен така, както трябва — каза той, преди да се върне на въпроса, който дискутираха досега. — Е, добре, какво ще кажете, мис Вандерпул? Искате ли да заемете мястото?

Сега тя трябваше да реши. Или трябваше да му каже истината за това, коя е, и да понесе неизбежния му гняв, или да приеме предлаганата й работа и да се надява, че би могла да продължи тази игра през следващите няколко дни. Ако продължаваше да го мами, лъжата щеше да се обърне срещу нея и да направи тежката ситуация непоносима. Би ли могла да преживее всичко това, чудеше се тя? Не беше сигурна, но изведнъж реши, че ще опита.

— Какво точно включва тази работа, мистър Денси? — попита тя.

— Както вече споменах, обикновени задължения на една медицинска сестра и редуване в задълженията за приготвяне на храната с икономката, която съм наел да се грижи за къщата. Ще разполагате със стая до кухнята. Храната ви ще бъде допълнение към обичайната за такъв вид работа заплата. От време на време, когато не се нуждая от помощта ви, ще сте свободна да се занимавате със своите лични неща. Омъжена ли сте, мис Вандерпул?

— Не.

— А имате ли намерение да го сторите? — попита той небрежно.

— Не, не съм обвързана с никого.

— Добре, значи ще се разбираме чудесно — усмихна се той искрено. — Можете да се настаните. Предполагам, че в стаята ще намерите всичко, което ви е необходимо. Ще можете ли да започнете работа веднага?

— Ако се нуждаете от това… Но аз ще трябва да изляза, за да си взема някои неща — каза Лаурен, а краката й трепереха.

Не можеше да повярва, че тя е тази, която прави това нещо. Как щеше да му обясни тази измама, когато накрая истината излезе наяве? Как щеше да обясни на Купър и Бърк Хънтър, че беше приела работа като медицинска сестра на Койл Денси? Но беше отишла твърде далече, за да може да се откаже от това. Единственият й шанс беше да спечели доверието на Койл Денси, а единственият начин да успее, беше, ако се намираше около него.

— Има ли нещо, от което се нуждаете, преди да изляза — попита Лаурен учтиво.

— Не, надявам се, че всичко ще е наред, докато се върнете — каза Койл, като протегна ръката си към нея.

Тя я пое и по този начин те сключиха сделката.

— Не обичам особено много печеното — предупреди я той.

Лаурен повдигна вежди.

— Печено?

— Опитвам се да намаля яденето на червено месо. Така че предпочитайте пиле и риба, когато планирате менюто.

— Да, разбирам.

— Колко време смятате, че ще се забавите?

— По-малко от час. — Щеше да й бъде достатъчен да се върне до мотела и да си вземе чантата.

Измъчваха я безброй въпроси, на които тя нямаше отговор. Какво щеше да прави с дрехите? Беше си взела само един чифт пижама и една четка за зъби. Би ли могла да измисли някакво правдоподобно обяснение за пред баща си, което не би възбудило съмнение, когато тя го помолеше да й изпрати достатъчно дрехи за три-четири дни. Баща й за нищо на света не би се досетил какви са намеренията й. Дори самата тя не можеше все още да повярва в това, което беше решила да прави. Ами щеше ли да се оправи със службата за медицински сестри? Лаурен трябваше по някакъв начин да открие името на организацията и да се обади, за да им каже, че мястото е заето. В противен случай Койл Денси щеше да разбере истината.

— Ако нямаш нищо против, подай ми лекарствата — помоли я Койл. — Мисля да ги взема, за да мога да спя, докато се върнеш.

— Разбира се.

Лаурен погледна към различните кафяви шишета, поставени на масата отстрани на леглото му, и прочете етикетите им. Извади таблетка от едно от тях, наля вода в чашата и постави хапчето в дланта му.

— Нещо друго?

— Не, благодаря. — Койл се облегна назад върху възглавницата и въздъхна. — Ще ми се сторят ужасно дълги тези осем седмици, мис Вандерпул. Аз не съм свикнал да лежа.

— Ще се опитаме да направим така, че времето да мине колкото е възможно по-бързо — обеща Лаурен. Тя оправи чаршафа на леглото, като се опита да не обръща внимание на голите му гърди, покрити с косми, които се подаваха над бинтовете. — Ще се върна до един час.

— Звучи добре.

Телефонът отново иззвъня и Лаурен се спря.

— Тръгвайте, мис Вандерпул. Вероятно ми се обаждат от службата „Петерсън“. Ще им кажа, че мястото е заето вече.

Койл посегна към телефона, докато тя излизаше през вратата.

„Петерсън“? Нима съдбата беше достатъчно благосклонна към нея и й помагаше да реши поне един от проблемите си? В момента, в който се върнеше в мотела трябваше да провери в указателя дали съществува медицинска или сестринска служба на името Петерсън. Надяваше се, че би могла да измисли достатъчно добро извинение, за да задоволи любопитството на собственика, когато той поиска да разбере защо Койл Денси е наел някой друг, а не някой от техните служители.

— Ще е необходимо ли да мина през пазара и да взема някои продукти?

— Не. Хладилникът е достатъчно пълен, за да ни стигне за дълго време.

След като го докараха тази сутрин, Койл беше открил, че грижовни приятели и съседи бяха почистили къщата му и бяха заредили хладилника.

Телефонът отново иззвъня, докато Лаурен излизаше през вратата.

— Ало?

— Мистър Денси?

— Да?

— Обажда се Мадлин Гарет от медицински услуги „Петерсън“.

— Предположих, че може да сте вие.

— Исках само да ви уведомя, че ще сме в състояние да ви изпратим някой едва късно след обяд. Надявам се, че това няма да ви причини неудобства.

Койл погледна към вратата, през която Лаурен току-що беше излязла.

— Какво?

Мадлин повтори извиненията си.

— Разполагаме с жена, която желае да заеме мястото, но тя не е в състояние да започне работа веднага. Обаждам се, за да се уверя, че ще се справите сам, докато тя пристигне.

Койл беше объркан.

— Сигурна ли сте?

— За какво, мистър Денси?

— Сигурна ли сте кога жената каза, че ще бъде тук?

Без съмнение Лаурен Вандерпул не си беше направила труда да се обади в сестринската служба, за да ги уведоми, че е пристигнала по-рано, помисли си Койл.

— Да… Мейвис Маккорд е една от нашите най-квалифицирани сестри, мистър Денси, и след като се срещнете с нея, аз съм сигурна, че ще се съгласите с мен, че чакането си е струвало.

— Мейвис Маккорд? — повтори Койл учудено.

С всеки изминал момент той ставаше все по-объркан.

— Да.

— Сигурна ли сте, че името й не е Лаурен Вандерпул?

— Вандерпул? — Сега пък гласът на Мадлин звучеше объркано.

Койл чу как тя разгръща листове и проверява информацията, с която разполагаше.

— При нас няма регистрирана жена на име Лаурен Вандерпул. Бяхме разпределили Мейвис Маккорд да се грижи за вас.

— Е, добре. — Койл присви очи, докато наблюдаваше празния коридор.

Коя, по дяволите, беше Лаурен Вандерпул и защо беше излъгала, за да заеме мястото?

— Слушайте, мис Гарет, аз мисля, че е станала някаква грешка — каза Койл. — Защо не изчакате с изпращането на Мейвис, докато аз не ви се обадя отново?

— Сигурен ли сте мистър Денси? Мейвис ще може да дойде при вас малко след четири часа. Тя е чудесна сестра.

— Сигурен съм, че е така, мис Гарет, но може би аз няма да се нуждая от никого.

— О, така ли?

— Рано тази сутрин при мен дойде жена, която искаше да заеме мястото. Предполагам, че са я изпратили от болницата. Във всеки случай изчакайте, докато проверя и ще ви се обадя отново.

— Разбира се, мистър Денси. Ще чакам да ми се обадите, ако промените решението си.

Койл изръмжа от болка, докато се навеждаше, за да постави телефона обратно. Лицето му се покри с дребни капчици пот. Отпусна се отново върху възглавниците и погледна към тавана. Какво ставаше? Коя беше Лаурен Вандерпул? Мадлин Гарет беше казала, че я няма в списъците на медицинска служба „Петерсън“. Може би е била изпратена от болницата?

Койл успя с усилие да се добере отново до телефона и да набере номера на болницата. Минута след това отново затвори телефона и остана замислен. В болницата никога не бяха чували за Лаурен Вандерпул.

Койл помисли още пет минути върху странното положение, в което се намираше. Кой би могъл да иска да влезе в къщата му и да се представи за медицинска сестра? Не се сещаше за никой, който би имал причина, за да направи това… освен… лицето му изведнъж се смръщи.

О, тези мръсни пиявици. Да не би да си мислеха, че е вчерашен. Койл вдигна отново слушалката и набра номера на адвоката си.

— Джени, искам да говоря с Лени — извика Койл и няколко секунди по-късно чу гласа на адвоката си. — Лени? На телефона е Койл. Искам да провериш нещо.

— За какво става въпрос? — попита Лени.

— Открий дали някой, който е свързан с „Петролопроводи Вандис“, има дъщеря на име Лаурен — каза Койл с рязък глас. — Обади ми се колкото е възможно по-скоро.