Лори Коупланд
Жената на Денси (3)

Глава втора

След малко повече от три часа Боинг 727 се приземи на международното летище в Ню Орлиънс.

След като слезе от самолета, Лаурен се насочи към първата попаднала пред погледа й телефонна кабина. От там само за минути тя разбра адреса на болницата в Пикейуан. Порови из портмонето си, намери лист хартия и написа адреса върху него.

Минута по-късно излезе навън и взе такси, което трябваше да я закара на намиращата се на шестдесет мили оттук болница.

Когато пристигна пред входа на болницата, тя видя една модерна, привлекателна сграда, която, ако се съдеше по размера й, вероятно разполагаше с по-малко от сто и петдесет места. Нямаше да е трудно да се открие раненият човек, помисли си Лаурен.

След като плати на шофьора, тя забеляза, че входът се намира вдясно от нея. Предположи, че пострадалият все още се нуждае от спешна помощ и реши първо да провери в това отделение. Не й беше необходимо дълго време, за да открие човека.

Щом влезе в болницата, Лаурен се сви от страх, защото чу ядосан мъжки глас да крещи:

— Искам да ми бъде дадено името на слабоумника, отговорен за всичко това. Искам го, и то веднага.

Лаурен плахо продължи към залата, като се опитваше да запази спокойствие, докато слушаше мрачните закани, идващи от затворената и неприветлива врата на отделението за бърза помощ, отправени към този, който беше отговорен за злополуката. Те варираха от обещанието да бъде застрелян с четири цяло и десет милиметрова ловджийска пушка до обещанието да бъде кастриран с тъп нож. За Лаурен нито едната от двете възможности не звучеше приятно.

Една сестра излезе забързана през двойните врати и тръгна надолу по коридора. Видът й показваше, че е разтревожена. Като се надяваше, че е сгрешила и че мъжът в залата за бърза помощ не беше този, когото тя търсеше, Лаурен колебливо пристъпи напред и препречи пътя на смутената сестра.

— Извинете… Търся онзи, който е бил ранен при експлозията на петролопровода.

Сестрата я погледна недоверчиво и без да се бави отговори:

— Койл Денси? Той е ей там. — Тя посочи през рамо към стаята за спешни случаи и продължи надолу по коридора.

Сърцето на Лаурен се сви, защото мъжът продължаваше да вика яростно. Безспорно това беше гласът на Койл Денси — онзи, когото беше изпратена да успокои, осъзна тя. Без да знае какво трябва да направи, Лаурен се огледа и едва сега забеляза, че малката чакалня беше празна. Телевизорът, поставен върху една висока полица, предаваше вечерните новини. Изстиналото вече кафе в две пластмасови чаши показваше, че някой е бил тук по-рано. Вероятно членове на семейството на мистър Денси, предположи Лаурен. Ако това беше така, помисли си тя, вероятно първо би могла да говори с тях. Но наоколо не се виждаше никой. Списания и вестници бяха разхвърляни навсякъде из помещението, пепелниците бяха препълнени с фасове и изплюти дъвки.

Стаята на сестрите изглеждаше празна. В отделението беше пусто и тихо, ако се изключат гневните и резки изблици на мистър Денси, които от време на време се смесваха с женски глас.

Лаурен тръгна към стаята за спешни случаи. Искаше да надзърне вътре, но стъклените прозорци бяха твърде високи за нея. Звукът от шумоленето на униформата на някаква сестра, която приближаваше, я накара да подскочи от уплаха. Сестрата профуча покрай нея и със строго професионално изражение влезе през двойните врати в стаята.

„Е, добре. Какво би трябвало да правя сега“ — помисли си Лаурен. Койл Денси не изглеждаше да е в настроение да разговаря с някого и тя още веднъж се зачуди как се беше съгласила баща й да я убеди да свърши тази работа. Погледът й падна върху телефона и тя тръгна към него, за да се обади на „Петролопроводи Вандис“. Може би ако успееше да обясни на баща си, че да се срещне с Койл Денси не е много разумно в момента, той би се съгласил да й позволи да се върне вкъщи.

На Лаурен й се струваше, че хунският вожд Атила би бил по-подходящ да успокои разярения мистър Денси, отколкото едно разсеяно момиче като нея, чиито крака вече бяха започнали да треперят.

— Татко? Аз пристигнах вече.

— Какво успя да научиш?

— Не много. Сега съм в болницата.

— Колко сериозно е ранен човекът?

— Доколкото разбирам, ранен е един човек… Но аз не мисля, че има опасност за живота му.

Лаурен отново отстъпи, когато чу още едно заплашително извикване от стаята за спешни случаи.

— Слава богу! Това е добре — каза Купър.

— Раните не са засегнали дробовете на мистър Денси.

— Денси? Той ли е раненият?

— Да, татко. Аз мисля, че ще е по-добре да преразгледаме идеята да се срещна с него. Имам усещането, че той не е в подходящо настроение да слуша извинения.

— Извини се все пак — заповяда Купър. — Успях да се свържа с Бърк. Той веднага тръгва обратно, макар че не може да вземе самолет по-рано от утре сутринта. Трябва да убедиш мистър Денси, че „Петролопроводи Вандис“ разполагат със съответната застраховка и че ние ще изпратим група там, където живее той, след няколко часа, за да започнат разчиствателните работи.

Лаурен почувства, че й прималява при мисълта за изтеклата застрахователна полица, която се намираше в джоба на палтото й. Как би могла някога да обясни своята некомпетентност и все пак той трябваше да знае.

— Татко… но…

— Никакво „но“, Тутърз. Трябва да се справиш с това. Нямам време да се мотая и да предъвквам стари неща. Прави това, за което съм те изпратил там, и отново ми се обади, когато разбереш какво е състоянието на мистър Денси. — Лаурен чу познатото щракване на запалката на Купър.

— Татко, пушиш прекалено много…

Купър не беше в настроение да приема критики.

— Обади ми се веднага, след като научиш нещо.

Връзката прекъсна.

— Но, татко — продължи Лаурен, сякаш баща й беше все още на телефона. — Забравих да платя застрахователната полица.

Все пак признаването на истината намали чувството й за вина, макар да знаеше, че баща й не я чува.

Стори й се, че чува сърдечния глас на баща си, който й отговори нежно и с разбиране:

— Лаурен… Лаурен, за нищо не се тревожи. Знам, че си разсеяна. Джени и аз трябваше да се примиряваме с този факт в продължение на много години, но ти си моя дъщеря, Тутърз, и аз те обичам. Всеки друг на твоето място би направил същата грешка.

— Благодаря, татко… Наистина смятах да платя сметката — каза Лаурен, като продължаваше наивно да си фантазира.

Почувствала внезапно облекчение, тя затвори телефона и остана за момент на място, подпряна на телефонната кабина.

„Ти си идиотка“ — напомни си тя хладно.

Когато Купър разбереше, че не е платила полицата, дъщеря или не, той щеше да я одере жива и да закачи онова, което е останало от нея, на някой телефонен стълб някъде в далечен Сибир. Колко ли време щеше да бъде необходимо на застрахователната компания, за да открие грешката й? Нямаше начин да разбере това.

Лаурен нямаше представа колко дълго време би стояла под прикритието на телефонната кабина, ако един възрастен мъж не бе дошъл и почукал на вратата.

Лаурен се извини и тръгна обратно към стаята за спешни случаи. В този момент един млад мъж мина през двойните врати. Носеше покрит поднос.

— Извинете, вие доктор ли сте? — попита Лаурен, като се приближи до мъжа.

— Страхувам се, че не. Аз съм просто санитар — каза Дан Мърсер.

— О… Исках да разбера как е мистър Денси.

— Койл? — Дан се усмихна очарователно и огледа чудесните крака на Лаурен. — Ще можете да се видите с Койл след няколко минути. Все още го обработват, но той е здрав като бик.

— Всъщност колко сериозни са нараняванията му? — попита колебливо Лаурен.

Дан подозрително повдигна лявата си вежда.

— Докторът не ви ли е казал вече?

— О… да, но аз си помислих, че вие бихте могли да ми кажете истината за това, как се чувства Койл.

— Доста добре, като се има предвид какво е преживял. Такъв удар би убил друг човек, но Койл е като Тимекс.

Лаурен го гледаше с празен поглед.

— Нали ги знаете… един от онези часовници марка „Тимекс“. Той се намокря, но продължава да върви.

— А… да — усмихна се сковано Лаурен. — Много се радвам за мистър Денси.

— Бих казал — продължи Дан, — че тази експлозия би могла да го ликвидира. Боже мой, кой би могъл да бъде отговорен за поставянето на този тръбопровод и след това да не маркира мястото, където той се намира? Разбирате какво искам да кажа, нали?

Лаурен се изкашля нервно. Да, тя го разбираше доста добре.

— Значи престоят на мистър Денси в болницата вероятно ще бъде доста продължителен?

— Не. Още утре ще бъде в дома си, ако изследванията му се окажат добри. Макар че кракът му и няколко ребра са счупени и има много наранявания и натъртвания, докторът каза, че той може да се възстановява и вкъщи. — Дан я погледна така, сякаш й се извиняваше за нещо, тъй като минаваща покрай тях сестра го погледна предупредително. — Недей да си напрягаш хубавата главица за нищо, госпожичке. За Койл се грижат наистина добре. Ако изчакаш още няколко минути така, една от сестрите ще те заведе при него.

Лаурен се усмихна.

— Благодаря ви.

Санитарят си тръгна забързано, а Лаурен въздъхна шумно в знак на облекчение. Слава богу, че раните на Денси не бяха сериозни. Щом като докторът го изпращаше вкъщи, вероятно утре той ще бъде в по-добро настроение, за да изслуша извиненията й. Ето това е то, помисли си тя. Днес не трябваше да се среща с мъжа. Щеше да изчака, докато бъде удобно настанен в познатата му обстановка, за да му даде необходимите обяснения и уверения.

Дотогава групата по почистването щеше да е пристигнала на обекта и мистър Денси щеше да се увери сам, че „Петролопроводи Вандис“ напълно владеят положението. Ако тя имаше късмет, той дори би могъл да хвърли нова светлина по въпроса с експлозията. В случай, че е било извършена някаква изкопна работа, както Джак беше споменал, то тогава беше напълно възможно Денси да е виновен за случилото се. Лаурен се молеше да е именно така…

Купър не беше богат човек и един продължителен съдебен процес, добавен към разходите за допълнителните щети, би могъл да го унищожи. Тя не можеше да понесе факта, че нейната небрежност беше причината за такова нещастие. Трябваше да намери начин да предотврати съдебния процес… макар че нямаше представа как това би могло да бъде осъществено, ако нещастието беше в резултат от недоглеждане от страна на фирмата им. Лаурен се беше заклела, че ако се случи най-лошото, ще се погрижи баща й да живее удобно до края на дните си, дори ако това означаваше, че тя трябва да работи в болницата на две смени.

Отлагането на срещата с Койл Денси до сутринта означаваше, че трябва да прекара нощта в Пикейуан, и тя си нае стая в един мотел. За всеки случай в куфарчето си беше хвърлила един чифт пижама и четка за зъби, така че престоят й там нямаше да бъде неприятен.

Щеше да има достатъчно време на разположение, за да планира стратегията си. А може би просто си измисляше проблемите? Може би мистър Денси беше един приятен стар джентълмен, който щеше да прояви разбиране, след като тя му обясни проблема. Макар и малко, на света бяха останали хубави хора и ако тя имаше малко повече късмет, Койл Денси можеше да се окаже един от тях. Лаурен замръзна на място, когато отново чу познатия вече мъжки глас да крещи високо нецензурни думи. Тогава си помисли, че притежателят му е също така безчувствен и груб. Това беше една от възможностите, за които дори не искаше да си помисли. Във всеки случай щеше да изчака до сутринта, за да го посети. След като взе твърдо това решение, Лаурен се почувства облекчена. Може би тогава жената и децата на мистър Денси щяха да се появят някъде. Може би би било по-добре първо да се говори с тях. Реши, че ще мисли върху това, след като се настани в мотела и си вземе студен душ.

Вече беше тръгнала към изхода, но покрай нея минаха две сестри, които излизаха от стаята за спешни случаи и тя неволно се заслуша в разговора им:

— Бих желала да си взема отпуска, за да мога да взема работата — призна си едната от тях, като се хилеше беззвучно. — Бих желала Койл Денси да ми падне в ръцете, нали разбираш какво искам да кажа?

— Не само ти, а и още тридесетина жени биха искали това — съгласи се втората сестра. — Той се държи доста неприятно, но аз бих искала да имам възможност да го успокоя.

— О, не и ти — намигна първата. — Аз искам да бъда тази, която да му смачка фасона на този Койл, нали разбираш какво искам да кажа? — Те продължаваха да се хилят, докато вървяха надолу по коридора.

Лаурен блъсна тежката врата и излезе навън, леко объркана от това, което беше чула.

— Накъде, госпожо? — попита шофьорът, като я погледна в огледалото за задно виждане, когато тя седна на задната седалка на таксито.

— До мотела — отговори тя.

Би направила всичко за баща си, но не и да се бори цяла нощ с хлебарки и смачкани пухени възглавници.

— Да, госпожо.

Таксито тръгна по улицата, а Лаурен заразглежда града през прозореца му.

Жителите на Пикейуан явно се гордееха с града си, защото в него имаше просторни училища, църкви и търговски центрове. Тя отново си спомни за двете хилещи се сестри. Явно те и двете искаха да заемат мястото на сестрата, която щеше да се грижи за възстановяването на Койл Денси. Дали това означаваше, че той не е женен, чудеше се тя, а може би беше разведен? Да, вероятно такова беше положението. Може би той беше вдовец, който се нуждаеше от грижовна сестра, докато се възстанови напълно. Лаурен въздъхна. Мъжът вероятно не беше в тежко състояние, след като двете сестри имаха желание да се грижат за него, успокои се тя. Сигурно Койл Денси беше отвратително богат, раздразнителен стар глупак, който имаше силно желание около него да се върти млада, добре изглеждаща сестричка, която да го къпе и да му трие гърба.

Лаурен погледна замечтано постоянно променящата се гледка отвън. Нещо й подсказваше, че той няма да й се хареса, освен ако не се окажеше, че е един стар богат глупак, който проява разбиране и е склонен да прощава. Е, добре, на следващия ден щеше да разбере кой е Койл Денси.

Таксито спря пред мотела и Лаурен плати сметката. Стаята й се оказа светла и приветлива и тя се насочи към банята.

Двадесет минути по-късно тя си поръча от румсървиса кафе и сандвич с пуйка. Реши да отложи разговора с баща си колкото е възможно по-дълго. Когато все пак събра сили да позвъни, от другата страна дълго се чуваше сигнал свободно. Вече щеше да затвори, когато Купър най-после отговори.

— Татко?

— Да?

— Все още ли работиш?

— Страхувам се, че да. Как вървят нещата при тебе?

— Нищо ново. Реших да остана и да разговарям с мистър Денси сутринта.

— Защо?

— Той беше все още в стаята за спешни случаи и аз не мисля, че това беше най-подходящото време, за да проведа с него такъв разговор.

— Свърза ли се със семейството му?

— Ами… не видях никого наоколо.

— Сериозни ли са нараняванията му?

— Счупен крак, фрактури на ребрата, няколко рани и натъртвания.

— Не се майтапиш, нали! — В гласа на Купър се долавяше облекчение. — Приятно ми е да го чуя. Предполагам, че си права. Може би наистина ще е по-добре да се говори с него сутринта.

— А ти откри ли нещо ново относно експлозията?

— Да. Изглежда, Денси е копаел някакъв ров и е пробил тръбопровода.

— Мястото не е ли било маркирано?

— Трябвало е да бъде маркирано. Не знам какво се е случило. Всичко, което знам, е, че имаме едно гадно разливане, което трябва да се почисти. Денси има ферма за отглеждане на морски котки и, както изглежда, той е претърпял доста сериозни загуби. Ние ще трябва да възстановим колкото е възможно по-голяма част от щетите. Булдозерите вече са там и се опитват да изградят насип около езерата, но изглежда, ще се наложи част от почвата да се изкопае и извози настрани.

Лаурен почувства, че сърцето й сякаш спира, когато усети умората и изтощението в гласа на баща си. „О, татко… толкова съжалявам“ — помисли си тя.

— Не се тревожи, детето ми. Понякога просто се случват такива неща. Слава богу, че никой не е бил убит. Ще оставим застрахователната компания да поеме задълженията си.

— Татко…

Най-после трябваше да му каже за неизплатената полица. Беше въпрос на време той да открие…

— Да?

Изведнъж куражът я напусна. Имаше нужда просто от малко повече време. Вероятно разполагаше с още няколко часа, преди Купър да открие, че тя не е платила полицата. Дотогава тя щеше да отлага. Първо трябваше да прецени какво е отношението на Койл Денси. Вероятно, ако той се окажеше разумен, тя и Бърк биха могли да уредят едно добро решение на проблема, преди Купър да открие истината. Ако въпросът се уредеше добре, може би щяха да успеят да смекчат неизбежния удар.

— По-добре се прибери вкъщи и си почини — каза му тя.

— Имам още няколко неща за уреждане тук и след това се прибирам. Обади ми се сутринта, след като си говорила с Денси. Бърк вероятно ще бъде при теб утре късно след обяд.

— Разбира се, татко.

— Лаурен, не се тревожи и не стой цяла нощ будна. Точно за това са и застраховките. За случаи като този. Чуваш ме, нали?

— Да, чувам.

Лаурен затвори телефона и погледна към онова, което беше останало от недоизядения сандвич.

Когато Купър разбереше за полицата, той никога нямаше да й прости. Тя нямаше право да го обвинява за това. Самата тя нямаше никога да си прости.