Лори Коупланд
Жената на Денси (8)

Глава седма

Лаурен реши този път да изостави любезностите. Почука на входната врата веднъж и без да чака отговор, влезе в къщата на Денси.

Койл вдигна поглед. Когато разпозна Лаурен, очите му се присвиха презрително.

— Виж ти, виж кой се е върнал!

По време на полета обратно към Ню Орлиънс, Лаурен беше изпаднала в лошо настроение и причината за това беше Койл Денси. Макар Лаурен да си признаваше, че е сгрешила, задето го е излъгала, Койл беше не по-малко виновен, като я е подвел, че се е хванал на въдицата.

Тя тръгна бързо към леглото му и започна да говори веднага директно по въпроса.

— Искам да знам защо ми позволи да изглеждам като глупачка?

— Хей… — каза Койл, като повдигна веждата си. — Не ме обвинявай за това. Ти наистина се държа като глупачка, мис Вандис.

Тонът на гласа му беше арогантен.

Лаурен разбра, че те не са сами, когато Илейн влезе в стаята с поднос, върху който беше поставила обяда на Койл. Тя се намръщи и погледна първо към Лаурен, а след това към Койл.

— Здравей… аз, разбира се, не очаквах да те видя отново.

Лаурен отвърна на поздрава на Илейн, като кимна учтиво с глава.

— Илейн, бих искала да говоря насаме с мистър Денси.

Илейн погледна въпросително към Койл и той повдигна рамене.

— Не се интересувам от нищо, което тя би могла да каже, но тъй като настоява да говорим, сега може би е подходящият момент, за да отидеш и да вземеш новата рецепта, която докторът ми е предписал.

— Койл… сигурен ли си? — попита Илейн, явно скептично настроена относно възможността да ги остави насаме.

— Всичко е наред, Илейн. Ще имаш ли нещо напротив да купиш половин галон сладолед, като се връщаш обратно?

— Да, разбира се — съгласи се Илейн и постави таблата на нощното шкафче на Койл. След това погледна подозрително към Лаурен. — Имай предвид, Лаурен, че супата на Койл ще изстине, ако го задържиш много време.

В момента, в който Илейн излезе от къщата, Лаурен приближи ядосано до леглото на Койл. Той се сви уплашено, докато тя оправяше възглавницата му. Тя явно все повече и повече се ядосваше, ако се съдеше по ударите, които нанасяше с юмруци по беззащитната възглавница.

— Никога не съм била толкова ядосана на някого! Казах на Купър, че не трябва да ме изпраща тук, че единственото, което мога да направя, е да усложня нещата, но слуша ли ме той? Не, разбира се, че не ме слуша.

Койл погледна с широко отворени очи Лаурен, защото тя се беше преместила и сега оправяше долния чаршаф.

— Хей! Внимавай!

Той спря да диша за момент, когато Лаурен без малко да удари наранения му крак. Койл нямаше никаква представа какво смяташе, че прави тази жена, но имаше сериозни подозрения, че е в криза.

— Ти! — Тя го посочи с пръст. — Да не си посмял да гъкнеш!

— Няма.

Очевидно беше обиден от нейната грубост, но Лаурен не му обръщаше внимание. Беше прелетяла повече от триста мили, за да дойде и да му каже какво мисли за него и едва ли щеше да спре, преди да е казала всичко.

— Защо не ми каза, че през цялото време си знаел коя съм? — предизвика го Лаурен.

— А защо би трябвало да го направя?

Като почувства, че ядът й бавно започва да утихва, Койл се облегна внимателно върху възглавницата, все още подозрителен към нейната враждебност. Би било по-добре да се успокои, вместо да влиза в къщата му като слон в стъкларски магазин и да му заповядва какво да прави, помисли си той.

— Знам какво си мислиш — обвини го Лаурен, която полагаше усилия, за да се успокои и вече каза по-спокойно: — Ти мислиш, че баща ми ме е изпратил тук при теб, за да те накарам да се откажеш от съдебния иск.

— Напълно е възможно…

— Но ти си мислиш именно това, нали?

— Да, мина ми през ума — съгласи се Койл с усмивка.

— Е, добре, ти си на милион километри от истината. — Тя го погледна навъсено. — Няма нищо смешно и освен това не съм имала това предвид.

— О? Значи ти наистина сериозно мислиш, че може да ме накараш да повярвам, че не си била изпратена тук, за да ме убедиш да оттегля иска си пред съда.

— Не съм била изпратена.

— Тогава защо дойде тук и ме убеди, че си медицинска сестра?

— Ако си спомняш, въобще не беше необходимо да те убеждавам. Ти ме попита дали съм медицинска сестра и аз ти отговорих. Аз наистина съм такава.

— Ти си толкова медицинска сестра, колкото аз — лекар, който прави мозъчни операции.

— Но аз говоря истината — настояваше тя. — Работила съм в голямо отделение за спешни случаи повече от седем години. Тази квалификация не е ли достатъчна за вас, мистър Денси?

— Стига с този театър, мис Вандис. Ти работиш в „Петролопроводи Вандис“.

— Да, сега работя там.

— Аз лично пет пари не давам за твоята професия, дори и да си овчарка в Андите — каза Койл незаинтересувано. — Кажи за какво си дошла и си тръгвай, по дяволите, мис Вандис. Аз съм болен човек.

Лаурен го огледа гневно.

— Да, наистина си болен.

Койл я погледна хладно.

— Не бих се заяждал, ако бях на твое място. Мога да се сетя за няколко епитета, с които да опиша онова, което се опита да ми сториш и мисля, че няма да бъдеш поласкана от тях.

За Лаурен беше ясно, че той не се интересува от нейната версия за нещата. Но тя беше решена да му я разкаже все пак.

Всичко се усложняваше и от факта, че този мъж беше привлекателно мъжествен, помисли си тя. Беше й двойно по-трудно да се концентрира върху задачата, заради която беше дошла тук, когато погледът й случайно попадаше върху голите му гърди.

— Мистър Денси… — Лаурен седна на стола, който се намираше близко до леглото. — Не се чувствам горда от това, че те излъгах. — Тя нарочно избягваше да среща възмутения му поглед. — Аз знам, че ти си претърпял огромни загуби, да не говорим за тежките наранявания, които си получил, но моята цел при идването ми тук беше честният и открит разговор. Единственото нещо, което баща ми искаше, беше ти да се чувстваш добре. Той искаше аз да те уверя, че „Петролопроводи Вандис“ знаят за загубите, които си понесъл, че те ще направят всичко, което е по силите им, да върнат земята ти в предишното й състояние колкото е възможно по-бързо.

— Това означава ли, че баща ти е в състояние да съживи три ловджийски кучета и четиристотин морски котки, както и да попречи на петрола да унищожи горичката ми от стогодишни орехи? — каза Койл.

— Разбира се, че не, но той може и ще съдейства почистването на разлива да стане колкото е възможно по-бързо. Макар че ние не можем да върнем онова, което е било, мога да те уверя, че ти ще бъдеш компенсиран за загубите си, ако се окаже, че петролопроводната компания е виновна за случилото се.

— Ако? Тук няма място за съмнение — вашата компания е виновна за това. И ти говориш за някакво неудобство, което сте ми причинили? Може ли да се смята, че счупен крак, две счупени ребра, тридесет и шест шева и това, че загубих цялата си проклета ферма, е просто някакво неудобство?

Тази жена беше осмото чудо на света.

— Може би неудобство не беше точната дума — съгласи се Лаурен, докато наблюдаваше как по нараненото му лице се появи израз на недоверие. — Но много е важно да разбереш, че аз не бях изпратена тук да те залъгвам.

— Тогава кажи ми, мис Вандис, какво точно се опитваше да направиш?

Лаурен сведе виновно поглед.

— Ами, виж какво, аз бях забравила да платя застрахователната вноска и си помислих, че ако успея да спечеля доверието и уважението ти, преди да си открил, че „Петролопроводи Вандис“ нямат застраховката, Бърк, адвокатът на фирмата ни и аз може би ще успеем да измислим някакво разумно разрешение на въпроса, преди баща ми да е открил, че аз не съм платила полицата.

На Лаурен й беше трудно да признае пред Койл Денси колко разсеяна е била, но все пак изпита облекчение, като му каза цялата истина.

Лицето на Койл пребледня и той повдигна глава от възглавницата.

— Ти… „Петролопроводи Вандис“ нямат застраховка?

— О, оказа се, че съм се заблудила. — Лаурен видя, че Койл е обзет от тревога и побърза да обясни: — Аз не я бях платила, но, за щастие на всички, оказа се, че баща ми е свършил тази работа. Той просто е забравил да ми каже.

Койл бавно отпусна главата си назад върху възглавницата. Беше си мислил, че има сериозни проблеми, но сега беше склонен да се съгласи, че проблемите на Купър Вандис са били по-големи.

— Това е много интересно… невероятно глупаво от твоя страна, но интересно — каза Койл. — Независимо от това, то не променя нищо — независимо от всичко аз ще ви съдя, мис Вандис.

„Аз ще ви съдя, мис Вандис“ — повтори мислено Лаурен с омраза. Безчувствеността на Койл я измъчваше. Тя се изправи, внезапно осъзнала факта, че независимо от това, какво ще каже, Койл Денси беше решил да се държи непоносимо.

— Съди ме, щом смяташ, че трябва — каза тя. — Но ти ще си този, който ще живее с гузна съвест, а не аз.

— Едва ли ще си загубя съня от това. — Явно Койл въобще не беше смутен от предупреждението й.

Тя не била платила застрахователната полица, помисли си той. Това беше още една безскрупулна лъжа, която тя беше изфабрикувала, за да прикрие провала на мисията си. Е, добре, тя само си губеше времето.

— Свършихме ли, мис Вандис?

— Да, това е всичко, мистър Денси. — Лаурен тръгна към коридора. — Но ако бях на ваше място, бих поразмислила върху този безбожен съдебен иск. Баща ми не е богат човек, нито пък здравето му в момента е такова, че да понесе още неприятности.

— Е, къде е този мил стар господин, който е толкова заинтересуван за моето здраве?

На Койл вече му беше станало досадно да слуша за доброжелателния Купър Вандис, който, както беше чул от дъщеря му, вземаше твърде присърце нещастието на другите. До този момент Вандис не беше си направил дори и най-малкото усилие да установи личен контакт с него. Освен това Койл не изпитваше голямо уважение към човек, който бе изпратил една жена да свърши мръсната работа.

— Той е в болницата — каза Лаурен с болка. — Купър е получил вчера трети сърдечен удар.

Койл присви очи. Какъв номер се опитваше да му погоди пък сега, чудеше се той. Лъжите й не бяха минали, така че тя може би разчиташе да събуди състраданието му. Е, добре, и този номер нямаше да мине.

— Предполагам, искаш да ми кажеш, че ударът е получен в резултат на инцидента? — попита той, а гласът му звучеше подозрително.

Това вече беше много. Е, остави го този да си лежи тук и да се чуди.

Лаурен се усмихна хладно и промени темата на разговора.

— Предполагам, че от сестринската служба са изпратили заместничка.

Този път Койл не я погледна в очите.

— Не. Благодарение на тебе, за мене никой не се грижи.

— И какво би трябвало да значи това?

— Първо си излъгала Мадлин Гарет. — Този път той я погледна гневно.

— Казах съвсем ясно на Мадлин Гарет, че ако нещата при нас не се получат, ти ще й се обадиш, за да ти изпрати друга сестра.

— От което без съмнение става ясно, че ти си знаела, че няма да се получат.

— Знаех, че няма да мине дълго време и ти ще откриеш коя съм в действителност. — Лаурен не беше очаквала, че той ще се сети толкова бързо. Явно този мъж притежаваше инстинкта на хрътка. Лаурен посегна към дръжката на вратата, но след това се спря. — От сестринската служба не ти ли изпратиха друга жена вчера сутринта?

Не беше сигурна дали не се опитваше да я подведе и се чудеше защо още стои тук и го слуша. Но по някаква неизвестна причина той не й беше безразличен.

— Не са ми изпращали никого. Нямаха свободна сестра на разположение — отговори рязко Койл.

Лаурен се обърна.

— Какво?

— Нямаха никой на разположение.

— Ами Мейвис Маккорд?

Койл сви рамене.

— Тя е ангажирана на друго място.

— Толкова ли не са намерили кого да изпратят? На е честно да те оставят в това състояние.

— Виж какво, Пикейуан не е Лос Анджелис. Те ще намерят някого, но може би след няколко дена. През това време, благодарение на теб, аз ще съм напълно безпомощен.

Погледите им се срещнаха. Въздухът пукаше от напрежение, докато Койл я разглеждаше.

— Виж какво, ако трябва да говорим за справедливост, ти си причината да се намирам в това състояние, затова трябва да останеш и да се грижиш за мен.

Лаурен повдигна вежди.

— И как си го представяш?

Койл умишлено я подмамваше. Те и двамата знаеха това. Лаурен се чудеше дали Койл знаеше, че тя е тази, която е работила на пулта и е наблюдавала налягането по тръбопроводите, когато е станала експлозията. Не, нямаше начин да го знае. Забележката му просто беше един опит да я принуди да започне нов спор с него.

— Ти си тази, която си казала на Мадлин Гарет, че мястото е заето — напомни й Койл. — Ако тогава не беше излъгала нея, а после и мен, сега Мейвис Маккорд щеше да е тук.

Лаурен трябваше да признае, че не се чувстваше удобно да остави Койл, без да има кой да му помага, но тя все още не смяташе, че това е нейно задължение.

— Явно Илейн добре се справя с положението — каза тя. — Може би тя би могла да остане при теб, докато изпратят някого.

Койл отново повдигна рамене.

— Аз ценя помощта На Илейн, но тя не би могла да стои ден и нощ при мен. Има си своя работа. Не, трябва да признаеш, че заради теб аз на практика съм сам, без да има човек, който да се грижи за мен.

Койл явно я подвеждаше, но Лаурен нямаше намерение да се предаде лесно.

— Но, наистина, мистър Денси, нима нямате семейство и някой, който да ви помогне?

— Не, всички мои роднини живеят в Калифорния.

— Ами… — Лаурен се обърна с гръб към него. — Съжалявам, но аз съм сигурна, че вие ще измислите нещо.

Мрачният глас на Койл я закова на място.

— Не, не мога да измисля нищо. А и защо да го правя? Аз, честно казано, мисля, че ако ти искаш да поправиш грешката си, ще е по-добре да останеш тук за няколко дена… поне докато от сестринската служба ти намерят заместник.

Койл не можеше да си обясни какво го накара да направи това предложение. Адвокатът му беше прав — колкото по-бързо тази Лаурен се върнеше в Шрийвпорт, толкова по-добре. И все пак може би щеше да бъде интересно, ако следваше първоначалния си план да я поразиграе малко, преди да я изпрати да си събере багажа.

Лаурен се обърна с лице към него и каза:

— Вие сигурно не говорите сериозно?

— Разбира се, че говоря сериозно. Аз имам нужда от сестра, а ти ми каза, че баща ти те е изпратил тук, за да се убеди в това, че аз се чувствам добре. Очевидно е, че няма да се чувствам добре, щом не мога да си намеря сестра. Ако ти наистина имаш седем години практика в интензивно отделение, не виждам кой би бил по-подходящ и по-квалифициран, за да отговори на моите нужди. — Очите му се приковаха заплашително в нейните. — Не си ли съгласна?

— Баща ми нямаше предвид аз лично да се грижа за теб.

— Но цялата работа се състои в това, че ти си ми обещала да го направиш.

Койл започваше да се забавлява. Ако успееше да я убеди да остане, беше решил да направи дните й толкова отвратителни, че когато тя се върнеше в семейство Вандис, баща й да е готов да заплати колкото му поискат, само да се отърве от Койл Денси. Освен това, мислеше си Койл, защо пък Лаурен да не се грижи за него? Не беше ли редно и тя, заедно с него, да се помъчи малко, след като „Петролопроводи Вандис“ бяха виновни за сегашното му положение?

Лаурен стоеше и безмълвно обмисляше ситуацията. Знаеше какво се опитва да постигне той: искаше тя да е тук и да изпълнява всичките му желания безропотно, а когато си намереше някой друг, щеше да я изгони. След това самодоволно щеше да си прибере обезщетението.

Но ако останеше, докато дойде другата жена, това беше една възможност да промени мнението му за инцидента. А и нямаше причини да не приеме работата: в компанията нямаха нужда от нея, нещата щяха да вървят добре — вероятно дори по-добре — под вещото ръководство на Сам Мойърс.

Купър щеше да остане в болницата още известно време. Макар че нито Купър, нито Бърк щяха да бъдат доволни от оставането на Лаурен, те едва ли можеха да направят нещо, за да я спрат. След като минат няколко дена, през които тя щеше да се грижи за него, Койл Денси ще се принуди да признае, че не е бил прав, като е предположил, че Лаурен е само мошеничка. Веднъж, след като всичко свърши, на Купър може би щеше да му се спести един допълнителен съдебен процес. Тази примамлива мисъл изпълни Лаурен с надежда. Макар че беше на път да вземе още едно прибързано решение, беше сигурна, че ще успее. Щеше да направи така, че следващите няколко дена да станат за Денси толкова приятни, че той нямаше да има друг изход, освен да падне на колене и да се извини за неоснователните си предположения. А след като той се убедеше в честността й, би могла да се върне в Шрийвпорт с чиста съвест. Ако след това Койл все още искаше да съди компанията на баща й, Лаурен поне щеше да бъде сигурна, че е направила всичко, което е по силите й, за да предотврати процеса.

— Аз казах, че ще остана, нали? — Лаурен се опита гласът й да звучи по-приятно.

— Да, каза го.

— Смятам, че съм задължена да ти помогна, докато си намериш някой, който да ме смени.

Койл се опита да не покаже колко е изненадан. Не беше очаквал, че тя ще се съгласи. Само една глупачка би се съгласила да работи като сестра при човек, който смята да я доведе до разорение. На Койл просто не му се вярваше!

— Ти не говориш сериозно… като казваш, че ще се грижиш за мен, когато в действителност знаеш какво ще направя за теб и баща ти веднага, след като си стъпя на краката.

— Напротив.

Койл присви очи подозрително.

— Защо?

— Защото — тя пое дълбоко въздух — искам да използвам възможността да ти докажа, че си сгрешил в преценката си за мен, след което ще чуеш моето мнение за теб. Едва тогава ще си тръгна с чиста съвест — каза искрено Лаурен. — И никога няма да се поява отново в къщата ти.

— С други думи, ти смяташ да ми кажеш да вървя по дяволите, след като оздравея и мога да се грижа сам за себе си.

Тя се усмихна.

— Добре си ме разбрал.

— Няма да стане, мис Вандис. — Койл се пресегна към дистанционното управление на телевизора. — Спести и на двама ни много проблеми и веднага си заминавай.

— Ти ми предложи работа — напомни му тя. — Оттегляш ли предложението си? — Тя можеше да бъде не по-малко упорита от него.

— Не, не го оттеглям, а просто ти казвам, че си губиш времето, ако смяташ, че можеш да ме накараш да си променя мнението за теб.

— Ще се възползвам от възможността, която сам ми предлагаш. Да смятам ли, че започвам работа?

Койл изръмжа ужасено и включи телевизора.

— Както искаш. Но имай предвид, че ще трябва да се грижиш и за къщата.

— Ти каза, че имаш жена за това — отговори рязко тя.

— Не виждам смисъл да поддържам две прислужнички. Ще й дам няколко седмици отпуска.

Този мъж беше абсолютно непоносим!

— Добре — съгласи се Лаурен, твърдо решена да запази спокойствие. — Ще трябва обаче да се върна в Шрийвпорт, за да уредя някои неща. — Той беше пуснал телевизора толкова високо, че тя трябваше да крещи, за да бъде чута. — Ще можеш ли да се оправиш до утре след обяд?

Койл я погледна подозрително: можеше да заложи и последния си долар, че няма да я види повече. Решението й да остане не беше сериозно.

— Ще се опитам.

— Добре — усмихна се Лаурен. — Утре ще бъда тук.

Нямам търпение това да стане, помисли си Койл, докато тя излизаше през вратата. Облегна се назад върху възглавницата и започна мързеливо да прещраква каналите на телевизора.

Значи Лаурен Вандис искаше отново да се прави на сестра. Тя беше симпатична жена. Твърде симпатична наистина, но Койл беше сигурен, че ще успее да задържи положението под контрол.

В състоянието, в което го беше поставила компанията на баща й, той не си и помисляше, че може да започне някаква история с жена, дори и да искаше, а той и не искаше. Още повече с Лаурен Вандис! Не съществуваше и най-малката възможност да се увлече по дъщерята на Купър Вандис…

Койл регулира звука на телевизора и постави болния си крак в по-удобно положение. Не, не съществуваше такава възможност.