Лори Коупланд
Жената на Денси (7)

Глава шеста

— Ти си направила какво?

Бърк Хънтър седеше зад ореховото си бюро втрещен от това, което Лаурен току-що му беше разказала.

— Знам, че беше глупаво, но аз бях отчаяна, Бърк — каза Лаурен, като се опитваше да не обръща внимание на изписалото се учудване върху симпатичното лице на адвоката. След това продължи: — Сигурна съм, че мистър Денси не подозира коя съм и ако имам малко повече късмет, той никога няма да разбере.

Макар че се страхуваше, Лаурен знаеше, че адвокатът на компанията трябва да бъде информиран за онова, което беше направила.

Изтощена от безсънната нощ, от пътуването до Шрийвпорт, както и от натрупалите се преживявания от последните четиридесет и осем часа, Лаурен успя да намери време единствено, за да се обади до болницата и да провери за състоянието на Купър, преди да се срещне с Бърк. Тъй като Купър се чувстваше добре, Лаурен нае едно такси и отиде направо в офиса на Бърк.

Бърк взе един молив и го разглежда внимателно известно време.

— Искам да се убедя, че съм те разбрал добре: ти си отлетяла за Пикейуан, отишла си във фермата на Койл Денси и си се представила като Лаурен Вандерпул, практикуваща сестра…

— Това не е абсолютна лъжа — прекъсна го тихо Лаурен. — Аз наистина съм медицинска сестра.

— Но не се казваш Лаурен Вандерпул — продължи Бърк, без да обърне внимание на напразните й усилия да покаже, че в действията й е имало някаква логика. — И искаш да ми кажеш, че Койл Денси те е наел на работа, без нито за момент да се усъмни, че ти в действителност си Лаурен Вандис от „Петролопроводи Вандис“ — компания, към която мистър Денси без съмнение не храни особено приятни чувства поне за в момента. След това казваш, че си решила, след като цяла нощ си стояла при него, говорили сте и ти си се опитвала да облекчиш страданията му, че не той е виновен за инцидента, а „Петролопроводи Вандис“. Именно тогава ти със закъснение си решила, че не си повече в състояние да лъжеш мистър Денси, и понеже си разбрала грешката си, и защото този мъж е започнал да ти харесва…

— Казах, че му съчувствам — поправи го Лаурен.

Тя би харесала този мъж, ако обстоятелствата бяха по-различни, но тъй като това не беше така, тя беше решила да не усложнява проблема повече, отколкото е необходимо.

— Както и да е. Във всеки случай с настъпването на зората съвестта ти проговаря и изведнъж ти решаваш, че не можеш да продължиш с тази измама по-нататък и в този момент ти извършваш единственото благородно нещо, за което можеш да се сетиш — измъкваш се без нито дума, като оставяш Койл Денси прикован към леглото със счупен крак, две пукнати ребра, сам и все още с впечатление, че някаква агенция те е изпратила при него. Правилно ли съм разбрал фактите?

Сега, когато Бърк го преразказа със свои думи, звучеше по-лошо, но Лаурен кимна в знак на съгласие.

— Аз се обадих на сестринската служба и им оставих съобщение, преди да си тръгна. Сигурна съм, че първата им работа сутринта ще бъде да изпратят някой друг.

Недоволен от постъпката й, Бърк сбърчи тъмните си вежди.

— Защо? Кажи ми защо си направила нещо толкова… толкова… — Бърк търсеше по-подходящата дума, за да назове по-тактично нейната безотговорна постъпка.

— Толкова глупаво? — каза Лаурен.

Лицето на Бърк придоби мрачно изражение.

— Да, тази дума е най-подходяща.

— Не съм ти казала още най-лошото.

— Има ли още? — Бърк стисна силно писалката си.

— Забравила съм да внеса сумата за застраховката.

Думите увиснаха във въздуха като гъст дим в тих ден.

Бърк присви очи.

— Какво си направила?

— Не разбираш ли, Бърк? Това, което ти разказах досега, аз направих, за да се опитам да предпазя Купър да загуби всичко, което има. — Лаурен се наведе напред с надеждата да накара Бърк да разбере невероятната дилема, която тя трябваше да разреши. — Знам, че е глупаво, но си помислих, че ако прекарам няколко дни с Койл Денси, преди той да открие, че „Петролопроводи Вандис“ нямат и едно пени застраховка, бих могла да го убедя да прояви ако не състрадание, то поне да се отнесе разумно при уреждането на паричните въпроси. Но не издържах, защото установих, че не бих могла да продължавам да живея с тази лъжа. Койл Денси е загубил всичко, което притежава, и аз не мога да не мисля, че част от вината носи и нашата компания.

Бърк я погледна така, сякаш изобщо не можеше да разбере за какво става въпрос.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна, че ще има покриване на щетите на пострадалия? Доколкото ми е известно, все още не е доказано, че компанията е виновна за инцидента.

— Бърк, ти не ме слушаш! Аз забравих да платя застрахователната полица. А знаеш ли какво означава това? Ако се окаже, че ние сме виновни за случилото се, татко ще загуби всичко, което притежава.

— Почакай малко. — Бърк посегна към една папка и започна нетърпеливо да я разгръща. — В около девет часа тази сутрин аз лично говорих с представителя на взаимно-застрахователната компания „Пратнър“ във връзка с един евентуален иск. Застрахователният агент на „Пратнър“ ме увери, че ако петролопроводната компания е отговорна за случилото се, което, искам да ти напомня отново, все още не е установено, искът за покриване на щетите ще бъде изплатен веднага. — Бърк затвори папката и погледна към Лаурен. — Не смяташ ли, че ако полицата все още е неизплатена, застрахователната компания щеше веднага да ни обърне внимание на този факт?

Лаурен поклати глава замислено.

— Аз просто не разбирам. Може би има някаква грешка и компютърът все още не я е установил.

— Предполагам, че е възможно, но малко вероятно.

— Бърк, аз не знам защо застрахователната компания мисли, че полицата е все още действителна, но съм сигурна, че тя не е. Аз със сигурност знам, че не съм платила тази полица. Срокът й е изтекъл преди около месец.

Бърк допря върха на носа си с пръсти и се размисли.

— Имаше ли някаква специална причина, заради която да не я платиш?

— Не, просто забравих.

Той повдигна недоверчиво лявата си вежда.

— Ти си забравила да платиш нещо толкова важно?

— Виж какво, Бърк. — Лаурен стана и отиде до прозореца. — Знам, че звучи невероятно глупаво, но през последните няколко месеца аз върша милион неща едновременно. Ако си спомняш, още от самото начало казах, че не искам да работя в петролопроводната компания. Самият ти знаеш какъв заплес съм, а сега, моля те, престани да ми напомняш и какъв идиот съм. Помогни ми, защото не знам какво да правя.

— Ако онова, което ми казваш, е вярно, значи полицата не е била платена. Ако бях на твое място, бих напуснал града при първа възможност.

Лаурен се обърна и го погледна намръщено. Познаваше Бърк Хънтър от времето, когато той беше едно непоносимо осемгодишно хлапе, което учеше в прогимназията. С течение на годините приятелството им, основано на взаимното уважение, беше станало непоклатимо. Понякога опитите му да гледа на нещата откъм комичната им страна я дразнеха, а случаят сега беше точно такъв.

— Много смешно! А сега ми кажи какво трябва да правя.

Бърк въздъхна.

— Купър знае ли, че полицата не е била изплатена?

— Не още.

Лаурен се надяваше, че случаят с полицата не е причината за последния сърдечен удар, който Купър беше получил. Тя не можеше да си позволи дори и мисълта, че това може също да тежи на нейната съвест.

— Не, не мога да повярвам, че Купър се е изплашил толкова много и те е изпратил веднага там — възкликна Бърк. — Той трябваше да изчака и да говори първо с мен.

— Ти беше на някакво пътуване с Мери Бет Уитли — напомни му Лаурен.

— Мери Бет Хоскинс — поправи я разсеяно Бърк. — Тя върна моминското си име след развода.

— Мъдра постъпка. Мери Бет Хоскинс Митчел Андерсън Уитли не е особено удобно за произнасяне.

По лицето на Бърк се разля усмивка.

— Мисля, че ти просто ревнуваш заради авантюристичния дух на Мери Бет.

— О, стига. Три развода за осем години не е това, на което бих завидяла.

— Знаеш ли какво би трябвало да направиш?

— Този път гледай да не е някаква обида, Бърк. Не забравяй, че ти помогнах да си заплатиш договора с адвокатите.

— Трябва най-после да ми дадеш почивка и да си намериш мъж, който да те измъква от трудни ситуации. Вече си прекалено стара, за да се развяваш наоколо сама.

— Виж ти кой говори така? Не забелязвам да си хукнал към олтара — каза тя не особено впечатлена от това, което Бърк й беше казал.

— Не го правя, защото аз не се забърквам в такива каши като теб и защото съм състрадателен човек. Помисли си само колко сърца ще разбия, ако взема да се оженя — усмихна й се той скромно, но тя не му обърна внимание.

— Виж какво, за разлика от някои жени, когато аз се омъжа, мисля да остана Лаурен Вандис някоя си, докато смъртта ни раздели. Така че спри да се майтапиш с мен.

— Е, добре — каза Бърк и насочи вниманието си към трудния проблем, който трябваше да разреши. — Я по-добре ми разкажи набързо какво се случи в Пикейуан? Не съм много сигурен дали и този път ще мога да те измъкна от кашата, в която си затънала.

Лаурен разказа всичко онова, което й се беше случило. Когато тя свърши разказа си, лицето на Бърк беше пребледняло.

— Боже господи!

— Да, знам… и аз не мога да повярвам, че съм го направила. Много ли е тежко положението ни?

— Нямам представа, но бих казал, че има един доста добър шанс.

— Какво смяташ да правиш?

— Смятам, че ще е най-добре да започнем със застрахователната компания и да проверим дали полицата е все още действителна. — Той погледна към часовника си и се намръщи. — Този въпрос ще трябва да изчака, докато се върна от Пикейуан.

Лаурен се приближи внимателно към бюрото на Бърк, докато той поставяше различни листове в куфарчето си.

— Веднага ли заминаваш за Пикейуан?

Той кимна.

— Имам билет за търговския полет в два часа. Срещата ми с Денси и адвоката му е в четири и половина. Ще се върна обратно с нощния полет.

— Какво ще кажеш на Койл?

Бърк погледна нагоре.

— О, за тебе той вече Койл ли е?

— Е, добре. Какво ще кажеш на мистър Денси? — попита тя отстъпчиво.

— Колкото е възможно по-малко — каза Бърк и затвори куфарчето си. — Бих те посъветвал да се скриеш, докато премине бурята.

— Не се безпокой. Отивам до болницата да видя татко и след това веднага се прибирам вкъщи, за да потъна в летаргичен сън, докато тази каша се оправи.

Лаурен помогна на Бърк да си облече сакото.

— Ти по-добре се моли Койл Денси да не се е досетил за твоята малка игричка — предупреди я Бърк, докато оправяше вратовръзката си, — защото липсата на застраховка, независимо от това, кой е виновен, ще бъде най-малкият ни проблем. — Бърк я погледна строго. — Имам чувството, че Койл Денси съвсем няма да е очарован от твоите лъжи.

— Сигурна съм, че той нищо не подозира… но виж какво, Бърк, отнасяй се внимателно с него. — Очите й се изпълниха със състрадание. — Той е наранен лошо.

Бърк повдигна изненадано вежди.

— Мислех, че раните му не са сериозни?

— Да, няма опасност за живота му — съгласи се Лаурен, — но той изпитва силни болки.

— Остави ме да се погрижа за всичко. Просто си върви вкъщи и не говори с никого, докато не се върна — предупреди я Бърк.

— Окей. Позвъни ми, когато се върнеш.

— Ще си помисля.

— И, Бърк, провери дали агенцията е изпратила надеждна сестра. Искам за Койл да се погрижат по най-добрия начин.

Бърк я погледна странно.

— Какво се е случило между теб и Койл Денси?

Лаурен го погледна открито.

— Нищо. Аз просто искам да бъда сигурна, че за него ще се грижат добре.

— Това не е твой проблем.

— Просто провери дали има някой при него и дали му е поправен кондиционерът.

— Кондиционерът?

— Ще изпуснеш самолета си. Просто направи това, за което те помолих.

Лаурен избута навън Бърк, преди той да има възможност да се възмути и го наблюдава, докато той се отдалечаваше. Усещаше някаква лекота и… завист. След няколко часа Бърк щеше да се срещне с Койл, а тя щеше да бъде тук. Всъщност много вероятно беше тя никога повече да не види Койл Денси. А тази мисъл въобще не разведри и без това мрачното й настроение.

* * *

Купър седеше в леглото си, когато Лаурен влезе в стаята му тази сутрин. Тя беше запозната с правилата, които се спазваха при посещаване на пациенти в интензивно отделение. Щяха да й позволят само пет минути. Купър не обръщаше внимание на множеството проводници и сензори, прикрепени към гръдния му кош, и се хранеше съвсем спокойно. Той непрекъснато загребваше от ягодовото желе и съсредоточено следеше бейзболния мач по телевизията.

— Здравей, татко.

Купър вдигна очи нагоре и се усмихна.

— Здравей, Тутърз.

В очите й напираха сълзи, когато видя едрото и грубовато тяло на баща си в болнично легло, но тя потисна чувствата си и отиде към него, за да го целуне по бузата.

— Какво ядеш?

— Помия.

Тя се разхили.

— Ммм. Звучи изкушаващо.

— Говори ли с Денси?

— Да.

По пътя към болницата Лаурен мислено си беше повтаряла какво ще каже, когато Купър я попита за срещата с Койл. Като се имаше предвид състоянието му, тя очевидно не можеше да му каже истината и затова беше решила да му отговаря уклончиво.

— Е, и?

Лаурен се усмихна.

— И… Бърк вече е на път за там, за да се срещне с мистър Денси и адвоката му следобед.

— Добре — каза Купър и отново поднесе лъжицата към устата си. Преглътна и изпсува, защото лявото крило обърка една топка. — Идиот!

— Докторът идва ли днес?

— Ами да. Той влиза и излиза…

— Добре ли се чувстваш днес?

— Чудесно, превъзходно.

На Лаурен й се искаше Купър да е поне наполовина разтревожен за здравето си, вместо цялото му внимание да бъде насочено към играта на бейзбол.

— Господи, имай милост. Виждал съм слабоумници, които играят по-добре с топката, отколкото този.

— Татко, но това е само една игра. — Лаурен взе салфетката, която лежеше върху таблата и я постави на гърдите на баща си.

— Нямам нужда от това — възпротиви се Купър.

Като не обърна внимание на протестите му, Лаурен отвори кутия с обезмаслено прясно мляко и наля от него в една чаша.

— Съжалявам, че не бях тук, когато си получил удара.

Купър я погледна внимателно.

— Не се тревожи за това, скъпа. Старият часовник просто обича да ми прави номера от време на време. Ще се оправя.

— Радвам се, че Глория е наблизо, за да се грижи за теб.

— Тя просто е една добра, стара курва.

— Татко!

Лаурен знаеше, че Купър се отнася с изключително голямо уважение към Глория, но понякога той беше доста груб, когато говореше за жените.

Купър се усмихна по характерния за него начин и Лаурен се почувства успокоена, когато видя, че лицето му се покрива отново с розов цвят.

— Извинявай. Трябва да призная, че не знам какво бих правил без Глория.

Лаурен се пресегна и оправи възглавниците му.

— Би трябвало да се ожениш за нея.

— Да, знам.

Лаурен погледна към часовника си и видя, че определените й пет минути бяха изтекли.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Нямам никакви цигари, а и Глория няма да ми донесе.

— И добре ще направи. Аз също няма да ти донеса.

— Вие и двете разваляте настроението на хората.

— Ще ти донеса плодове.

— Донеси ми банан, поне ще мога да си го сложа в устата и да си представям, че е цигара.

Лаурен поклати глава.

— Грижи се за себе си, татко! — предупреди го тя нежно.

— Не се тревожи за мен, Тутърз. Аз съм як като кожена връзка за обувки. — Лаурен поклати глава и се наведе да го целуне по бузата. — О, между другото, вчера се обадиха от застрахователната компания.

Лаурен замръзна на място. О, боже господи. Най-лошите й предчувствия явно щяха да се осъществят. Той знаеше за изтеклата полица.

— Така ли? И какво казаха?

Тя се опитваше да говори спокойно и непринудено. Ако вече знаеше за полицата, тя трябваше да запази спокойствие и да не върши нещо, с което да го разтревожи.

— Ти не си изпратила обратно някакви формуляри, които те са ти били дали.

— Така ли?

— Предполагам, че щях да ги попълня, когато подновявах полицата, но застрахователният агент не ми каза нищо за това.

Сърцето й учестено биеше.

— Ти… си подновил полицата?

— Не ти ли споменах? Видях бележката на бюрото ти и тъй като полицата щеше да изтече, взех един чек от службата, когато тръгнах към банката.

Купър се намръщи, когато видя колко е пребледняла Лаурен.

— Не се ли чувстваш добре, Тутърз?

— О, татко…

Лаурен се отпусна безпомощно на стола, който беше до леглото. Полицата беше платена. Внезапно почувства истинско облекчение.

— Какво има?

— Нищо. Всъщност искам да кажа, че просто нямам време да ти обяснявам подробно…

Сестрата надникна в стаята и каза:

— Съжалявам, но вече е време да си тръгвате.

Лаурен кимна и се изправи. Имаше чувството, че краката й не я държат.

— Ще дойда пак, татко.

— Добре — каза Купър и веднага погледна отново към телевизора. — Донеси ми малко цигари, ако случайно се сетиш.

Когато излезе от отделението за интензивна помощ, Лаурен постави ръката си върху устата, за да се опита да потисне истеричния смях, който напираше отвътре. Полицата беше платена! Тревогата, която беше преживяла през изминалите двадесет и четири часа, е била напразна!

Глория я погледна и пребледня.

— О, скъпа… да не би да се е случило нещо?

Лаурен се усмихна и прегърна възрастната жена.

— Не, нищо не се е случило. Състоянието на татко се подобрява.

Глория си отдъхна.

— Глория — Лаурен я хвана за ръката и я поведе към асансьорите, — хващам се на бас, че не си хапвала нищо, откакто татко е в болницата.

— Не бях гладна.

Като натисна бутона на асансьора, Лаурен се усмихна.

— Ще ти купя един сандвич и чаша горещо кафе.

Лаурен беше в приповдигнато настроение. Явно баща й беше вече по-добре, а и сега, след като знаеше, че „Петролопроводи Вандис“ са застраховани, мрачният облак, който беше надвиснал над нея след инцидента, започваше да се разсейва.

— Но ако Купър има нужда от мене? — Глория погледна назад към интензивното отделение.

— Не се безпокой. Ще съобщя къде могат да ни намерят в случай, че има някаква промяна в състоянието на татко — каза Лаурен.

— Учудвам се, че те виждам тук — каза Глория. — Сигурно си успяла да свършиш работата си по-рано.

— Да… много по-бързо.

— Значи в такъв случай няма да е необходимо да ти изпращам куфара? — попита Глория.

— Не. — Лаурен усещаше, че Глория е любопитна да разбере каква е причината за преждевременното й завръщане и затова избягваше да среща объркания й поглед.

Звънецът звънна и вратите на асансьора се отвориха, а Лаурен отново почувства, че настроението й се подобрява.

Глория беше доста смутена, когато Лаурен се протегна и отново я прегърна силно.

— Не е ли чудесно, Глория! — извика Лаурен, когато двете жени влязоха в пълния асансьор. — „Петролопроводи Вандис“ имат застраховка!

* * *

След като свърши с обяда си, Лаурен отиде до офиса на фирмата, за да види как вървят нещата там.

Откри с облекчение, че компанията работи без проблеми под вещото ръководство на Сам. Той я убеди, че би могъл да се справи с всяка възникнала ситуация и я изпрати вкъщи да си почине.

Лаурен беше вече толкова изтощена, че въобще не започна да спори с него.

Тя се отби за малко на пазара, за да купи една голяма кошница с плодове за Купър, след това си отиде вкъщи и се хвърли върху леглото, без дори да се разсъблича.

Телефонът я събуди малко след осем на следващата сутрин.

Лаурен се обърна в леглото, като се опита пипнешком да намери слушалката. Разтревожи се, когато видя колко е часът.

— Да? — промърмори тя с глас, който едва се чуваше.

— Лаурен?

След като разпозна гласа на този, който се обаждаше, Лаурен отвори очи.

— Бърк?

— Събудих ли те?

— Да… успала съм се. — Лаурен се изправи и отметна назад косата от лицето си. — Какво стана? Видя ли се с Койл?

— Койл е вбесен.

— Заради експлозията ли?

— Да, но той е побеснял заради това, че си го излъгала.

Лаурен се изправи и почти напълно се събуди.

— Той ли каза това?

— Разбира се, че той ми го каза. Повярвай ми, той не е човек, който си измисля.

— Но той не знае коя съм аз. Значи той е вбесен от това, че сестрата, която е наел, го е изоставила.

— Той е вбесен, защото Лаурен Вандис го е изоставила. Неприятно ми е да те разочаровам, скъпа, но Койл Денси е знаел коя си почти от самото начало.

— Не е възможно… — прошепна Лаурен сковано. Вече се беше събудила напълно.

— Да, знаел е и още как. Веднага след като ти си тръгнала да си вземеш куфара, са се обадили от службата за наемане на сестри. Когато Койл открил, че ти си го измамила, се обадил на адвоката си, който направил необходимите проучвания. И бинго. Познай какво са открили.

— Не биха могли да открият нищо. — Лаурен беше като поразена. Койл Денси не би могъл да знае коя е тя и в същото време, ако е знаел, защо я е оставил? За да се изложи напълно ли? — Как е могъл да узнае, че аз имам нещо общо с петролопроводната компания?

— Просто е улучил. Доста е умен този Денси, Лаурен. Да не говорим за това, че повече от всякога е решен да направи така, че на „Петролопроводи Вандис“ да им излезе през носа, че аварията се е случила в негова земя.

— О, боже, щом като е знаел коя съм аз… значи тогава си е помислил, че Купър ме е изпратил, за да го придумам да оттегли иска си към компанията!

— Горе-долу така излиза.

— Но нещата не стоят така!

— Лаурен, погледни фактите. Дъщерята на собственика на „Петролопроводи Вандис“ — компанията, която Койл Денси смята отговорна за това, че му е объркала живота, се появява като наета на работа от медицински услуги „Петерсън“ и се представя за такава, каквато не е. Какво би си помислила ти?

— Мисля, че бих си помислила най-лошото, но когато се изясни защо съм постъпила така, предполагам, че той ще разбере.

— Да разбере какво?

— Мислех, че застрахователната полица не е подновена.

— Мислела си? Това означава ли, че сега вече мислиш, че е подновена?

Лаурен се почувства глупаво да го каже, но все пак Бърк трябваше да узнае рано или късно.

— Купър я е платил, но е забравил да ми каже.

— Кучи…

— Бърк — прекъсна го Лаурен. — Имам нужда от помощта ти. Какво става? Ако е възможно, бих искала татко да не научава за това фиаско… или поне да не научава, докато не излезе от болницата. Вече е започнал да се възстановява.

Бърк въздъхна.

— Не знам какво да ти кажа, Лаурен. Предполагам, че ще може да се скрие, докато Купър е в болницата, но имай предвид, че сме затънали в ужасна бъркотия. Денси е лепнал иск за един милион долара.

— Как е могъл да го направи?

— Ами, лесно.

— Може би вината не е на петролопроводната компания? — каза Лаурен.

— Това предстои да бъде уточнено. Междувременно, благодарение на теб, мис Вандис, задачата ми се усложни.

Лаурен беше напълно сигурна в способностите на Бърк. Той имаше репутация на един от най-добрите адвокати в околността, но все пак… един милион долара! Цифрата беше зашеметяваща.

— Застраховката няма ли да покрие иска?

— Зависи.

На Лаурен й беше неприятно, когато Бърк отговаряше уклончиво. Това обикновено означаваше, че той е обезпокоен от нещо.

— Ще ти се обадя утре късно следобед — каза Бърк. — Може би тогава вече ще знам къде се намираме.

— Добре — каза Лаурен и затвори телефона. Беше като зашеметена.

Как смееше Койл Денси да я остави да се излага по този начин? Най-малкото, което можеше да направи, беше да й каже, че е разбрал за цялата игра. Тогава тя поне щеше да има възможност да му обясни причините за това свое поведение. Вместо това той я беше оставил при себе си през цялата нощ и я беше карал да го къпе и да го масажира, и да му доверява съкровените си тайни. А на следващия ден е подал този иск за един милион долара.

Като легна отново върху възглавницата, Лаурен се взря в тавана. Не беше честно да го остави да се държи така арогантно, но тя се чудеше какво би могла да направи. Койл знаеше коя е. Ако се върнеше в Пикейуан и се опитваше да говори с него, вероятно нямаше да я пусне в къщата си. Но пък сестрата вероятно щеше да го направи. Лаурен се изправи. Не бъди глупава, каза си тя предупредително, но все пак продължаваше да си обува обувките, защото знаеше, че нямаше да може да си намери място при мисълта за тази несправедливост.

Лаурен нямаше намерение да мами Койл Денси и той щеше да го чуе от собствената й уста. Щеше да му обясни как е сгрешила, когато си е помислила, че срокът на полицата е изтекъл. Той едва ли щеше да се откаже от предявения иск, но поне трябваше да я изслуша.

Бърк щеше да я убие, ако разбере, че се е върнала в къщата на Койл Денси, но въпреки това тя продължи да хвърля дрехи в куфара си. Искаше да опита своя шанс.