Лори Коупланд
Жената на Денси (5)

Глава четвърта

Действията ти бяха не само прибързани, но и глупави, каза си Лаурен, докато пътуваше обратно към мотела. Едва ли щеше да се справи с положението повече от ден или два най-много. Как би могла да извърши нещо толкова безразсъдно! Но това, че прие да работи като сестра при Койл Денси не объркваше повече нещата. Беше компетентна сестра, така че здравето му нямаше да бъде в опасност. Приемането на тази работа не й се стори неетично, защото тя и без това беше решила да направи всичко, което е по силите й, за да облекчи страданието му. С течение на времето тази лъжа може би щеше да започне да изглежда като едно разумно решение. В даден момент застрахователната компания щеше да извести Купър, че застрахователната му полица не е подновена. При тази мисъл Лаурен почувства, че я полазват тръпки. Тогава за нея щеше да бъде по-лесно да обясни на Купър защо е направила такъв отчаян опит да спечели благоразположението на Койл Денси, без да му разкрие самоличността си.

Лаурен не си правеше илюзии, че след като Денси открие коя всъщност е тя, ще се отнесе благосклонно към нея, но се надяваше той да покаже поне малко здрав разум. Щеше да посинее от яд, но тя чувстваше, че, независимо от избухливия му характер, беше и разумен. А един разумен мъж би проявил разбиране в подобна ситуация.

Ако Лаурен имаше поне малко късмет, когато той научеше истината, вероятно вече щеше да е станало ясно, че той е виновен за инцидента. Тя предполагаше, че ако причината е била повреда в тръбопровода, нещо, което беше невероятно, той нямаше да има никакъв друг шанс, освен да се успокои и да преговаря за справедливо покриване на щетите.

Онова, от което се нуждаеше, беше малко време, за да спечели доверието на Койл Денси, да му докаже, че макар и в моментното си объркване да го е измамила, няма намерение да му навреди. Когато влезе в стаята си в мотела, Лаурен веднага забеляза, че индикацията за съобщения върху телефона премигваше. Бързо вдигна слушалката и набра номера на телефонната централа.

Тъй като само баща й знаеше къде се намира, вероятно съобщението беше от него.

За нейна изненада съобщението не беше от баща й. Беше от Глория Ричлънд, една жена, с която Купър се срещаше през последните няколко години.

Администраторът даде на Лаурен един телефонен номер и й предаде съобщението, което гласеше: „Лаурен, обади ми се веднага, след като се прибереш. Глория“.

Разтревожена от съобщението, Лаурен благодари на администратора и затвори телефона. Седна и погледна номера, който беше написала върху листа. Не й беше познат, а и краткото съобщение не даваше информация за причината, поради която Глория се беше обадила. Лаурен вдигна слушалката и набра номера. Изчака, докато телефонът звънне пет пъти и най-накрая чу да се обажда мъжки глас.

— Ало?

— Казвам се Лаурен Вандис. Получих съобщение от Глория Ричлънд да й се обадя на този телефон.

— Изчакайте за момент. Ще проверя. — Лаурен чу как мъжът прикри с ръка слушалката и попита високо: — Някой тук да се казва Ричлънд?

След няколко секунди жената дойде до телефона.

— Да?

— Глория, аз съм Лаурен.

— О, слава богу, Лаурен.

Лаурен чу въздишката на Глория и почувства как я обхваща страх.

— Получих съобщението ти, Глория… какво става?

— Лаурен, Купър получи нов сърдечен удар в около седем тази сутрин.

В страха си, че се е случило най-лошото, Лаурен седна на леглото и затвори очи.

— Какво е положението му, Глория?

— Не знам със сигурност. Той е в интензивно отделение и лекарите са още при него. Не знам този път как ще е, Лаурен. — Глория спря да говори, задушена от чувствата, които напираха в нея. Тя беше при Купър, когато получи втория удар и си беше помислила, че ще го загуби.

— Ще хвана следващия самолет за вкъщи.

— Изчакай малко, Лаурен. Доктор Франкс тъкмо излиза от стаята на Купър.

Доктор Теодор Франкс се грижеше за Купър, когато получи камъни в бъбреците, както и при предишните два удара, той му направи и операция на жлъчката. Лаурен знаеше, че баща й се намираше в много добри ръце и все пак се страхуваше. Тя изчака сковано няколко секунди, докато Глория размени две-три думи с доктора. След това той се обади на телефона.

— Лаурен? — Гласът на доктора издаваше умората му.

— Да.

— Изглежда, прескочи трапа и този път.

Раменете на Лаурен се отпуснаха облекчено.

— Татко добре ли е?

— Той не е добре, но поне състоянието му се стабилизира и, изглежда, кризата е отминала — поне засега. Ще го оставя в интензивното отделение за няколко дена, а след това ще видя дали няма да успея да го убедя да спре цигарите и да си промени начина на хранене.

— Съжалявам… аз се опитах, но той е толкова…

— Не е необходимо да ми обясняваш какъв е Купър — прекъсна я Тед. — Той не обърна внимание на съветите ми цели тридесет години. Хубаво е, че е силен като кон, но ще го предупредя отново, че ако не промени начина си на живот, някой ден късметът му ще го напусне.

— Аз веднага ще се прибера вкъщи — обеща Лаурен.

— Къде си ти сега?

— В Мисисипи. Уреждам някои неща на баща ми.

— Свързано ли е с пробива на тръбопровода?

— Да.

Лаурен не беше решила какво да прави с Койл Денси. Той я очакваше да се върне след час, но тя знаеше, че ако Купър се нуждаеше от нея, трябваше да се върне в Шрийвпорт веднага.

Тед въздъхна.

— Купър говори единствено за това. Каза ми да те уверя, че той е добре. Настоява да си свършиш работата, преди да се върнеш в Луизиана.

— Трябва ли да бъда при татко?

— Не би могла да помогнеш с нещо — каза Тед. — Глория е тук постоянно. Ако се появят усложнения, тя ще те информира. Мисля, че Купър ще е по-спокоен, ако знае, че ти уреждаш нещата, Лаурен. Той е доста разтревожен от този разлив.

— Мислиш ли, че това е била причината за сегашния удар?

— Може би случаят с петролопровода да е ускорил нещата, но, както знаеш, има и други причини.

Да, тя знаеше доста добре за тези причини. Изведнъж й дойде наум една не по-малко тревожна мисъл.

— Да не би татко да е чул вече нещо за застрахователната компания?

— Застрахователната компания? Не знам, не е споменавал нищо за това. А трябваше ли да каже нещо по този повод?

— Вероятно още е твърде рано — каза Лаурен замислено.

— Грижи се за себе си, Лаурен. А, ето и Глория иска да ти каже нещо.

— Лаурен? — каза Глория секунда по-късно.

— Да.

— Мисля, че това, което доктор Франкс те посъветва, е разумно — каза Глория. — Купър е ужасно разтревожен за разлива и няма търпение да му докладваш какво е станало.

— Глория, аз всъщност нямам какво да му кажа. Страхувам се, че нещата се движат не особено бързо.

— Говори ли вече с мистър Денси?

— За кратко. — Лаурен не искаше да лъже Глория, но положението на Купър беше такова, че тя не можеше да си позволи да каже истината. — Аз ще се срещна с него късно след обяд.

— Добре. Купър ще иска да знае какво е станало веднага след като говориш с него.

— Глория… сигурна ли си, че нямате нужда от мен?

— Ти се погрижи за нещата в Мисисипи. Купър иска ти и Бърк да направите така, че всичко да върви гладко, докато той отсъства.

Бърк? Лаурен почувства, че й става зле при мисълта, че ще трябва да се срещне с адвоката на компанията след това, което бе направила.

— Кога трябва да пристигне той?

— Не съм сигурна. Мисля, че тази вечер. Ще му кажа да ти се обади веднага щом пристигне.

— Глория… ще си сменя хотела — започна Лаурен внимателно. Ако Купър нямаше нужда от нея, тя планираше да довърши започнатото, независимо от това, колко безумно изглеждаше то. Беше се захванала вече и сега не виждаше друга възможност, освен да продължи по-нататък. — Мястото, където съм отседнала сега, не е много удобно — каза тя, — освен това е доста далече от фермата на Денси. Смятам да се настаня някъде по-близо до него.

— О? — Гласът на Глория звучеше объркано.

— Не съм сигурна къде ще бъда, но аз ще ти се обадя, когато се настаня.

На Лаурен й беше неприятно, че трябва да лъже за втори път.

— Искаш да кажеш, че няма да има номер, на който да мога да ти се обадя — попита Глория доста загрижена и учудена от това, че няма да има възможност да се обади на Лаурен в случай, че има някаква промяна в състоянието на баща й.

— Ще ти се обаждам най-малко по два пъти на ден — обеща Лаурен. — Ако положението на татко продължава да се подобрява, ще бъде необходимо да остана тук още няколко дена. Няма да е лесно. Мистър Денси, разбира се, е доста разтревожен от инцидента.

— Сигурна съм, че е така. — В гласа на Глория се усещаше разбиране, а това накара Лаурен да се почувства още по-зле, че я беше излъгала. — Добре ли си? — попита Глория.

— Чувствам се чудесно. Моля те, грижи се добре за татко, докато се прибера вкъщи.

— Да, разбира се, ще го направя… но какво ще кажеш за Бърк? Сигурна съм, че той ще иска да разговаря с теб в момента, в който пристигне в Шрийвпорт.

— Ще поддържаме връзка — обеща Лаурен. Не знаеше как ще успее да изпълни обещанието си, тъй като щеше да живее в дома на Койл Денси, но трябваше да намери някакъв начин. — О… Глория, ще са ми необходими малко дрехи. Би ли минала през апартамента ми, за да вземеш някои неща и да ми ги изпратиш?

— Разбира се. От какво имаш нужда?

— Дрехи и бельо, за да ми стигнат за няколко дена. Нали разбираш? Джинси, блузи и няколко поли. Тъй като не съм сигурна къде ще отседна, изпрати ми чантата до летището.

— Купър има ключ от апартамента ти, нали?

— Да… и, Глория, моля те, кажи на татко да не се безпокои. Аз го обичам. Кажи му, че ще се погрижа за всичко.

Лаурен затвори телефона, още повече убедена в това, че няма друга възможност, освен да продължи играта. Ако сега си отидеше вкъщи и оставеше Денси в състоянието, в което се намираше, той щеше да бъде още по-ядосан, когато откриеше коя е тя. Но ако останеше дори още един ден, тя може би щеше да успее да уреди нещата. Погледът й падна върху телефонния указател и тя си спомни, че трябва да се обади и да информира сестринската служба, че мястото при Койл Денси е ангажирано.

Лаурен разгърна няколко жълти страници, прегледа колоните с номерата и сдържа дъха си, докато не откри номера на „Петерсън“. Набра го и зачака.

— Медицински услуги „Петерсън“ — съобщи приятен глас.

— Обаждам се от името на Койл Денси.

Мадлин Гарет се окашля.

— Мистър Денси иска ли да изпратя Мейвис?

— Мейвис?

Мейвис. Коя беше Мейвис? Лаурен мислеше трескаво, за да намери някакъв разумен отговор.

— Не, той иска да ви информирам, че мястото е заето.

— О? — В гласа на Мадлин съвсем ясно се усети разочарование, но тя продължаваше да говори сърдечно. — Ще се обадя на мисис Маккорд и ще й кажа да не идва. Тя ще бъде разочарована, че няма да може да заеме това място.

— Ако има промяна, отново ще ви се обади след няколко дена — обеща Лаурен и не се почувства неудобно от лъжата, защото не знаеше, че тази жена вече е говорила с Койл Денси.

— Кажете на господин Денси, че се надявам да не сме му създали много неудобства, като не можахме да изпратим някой, който да му е на разположение по-рано. Знам със сигурност, че той би искал това да е Мейвис.

— Да, ще му кажа.

Когато Лаурен затвори телефона и си взе куфара, беше решена да премахне всички пречки по пътя си. Беше решила да стигне до края, дори и с цената на живота си.

* * *

— Как се казва това ядене с пилето? — попита Койл, докато лежеше върху възглавниците и наблюдаваше как Лаурен пълни наново чашата му с кафе.

Яденето наистина беше вкусно. Едно от най-добрите, които Койл някога беше ял. Която и да беше тази красива измамничка, тя беше добра готвачка.

— Мисля, че няма име. Майка ми имаше навик да го готви два пъти седмично. Това са просто зеленчуци и пиле, залети със сос — каза Лаурен. — Радвам се, че ви хареса.

Лаурен се беше върнала във фермата на Денси толкова късно следобед, че едва успя да намери време да си остави чантата в стаята и да започне да приготвя вечерята.

Стаята й изглеждаше чиста и уютна, с бяла плюшена покривка върху леглото и наскоро изпрани завеси на прозорците, които леко се поклащаха от вятъра, който идваше през отворения прозорец.

— Ти си чудесна готвачка, Лаурен… Вандерпул ли ти беше името?

Койл изчака, докато Лаурен го погледне в очите.

— Да — отговори тя тихо.

Лаурен бързо вдигна таблата с празните чинии и тръгна към кухнята. Койл я изнервяше. Цяла вечер наблюдаваше всяко нейно движение с критичен поглед. Вероятно, помисли си тя, той се опитваше да реши дали е компетентна, или не, а може би вече започваше да подозира нещо. Накрая Лаурен сметна, че може би това е гузната й съвест, която я тормозеше.

Ако Койл подозираше нещо, той въобще не би се поколебал да влезе в конфликт с нея. За малкото време, през което го познаваше, за Лаурен беше съвсем ясно, че Койл Денси не беше от оня тип хора, които обичаха да се преструват. Ако той беше заподозрял, че тя е някоя друга, а не тази, за която се представя, тя щеше да е изхвърчала от къщата много по-скоро, отколкото можеше да си представи.

— Да, какво? — безчувствено попита Койл.

Той я наблюдаваше втренчено и това я изнервяше до краен предел. Но тя беше твърдо решена да не му казва коя е. Койл си помисли, че ако тя се държи доста хладно, по същия начин можеше да се държи и той.

— Лаурен Вандерпул? — повтори той.

Лаурен не каза нищо и остана с гръб към него, докато му отговаряше.

— Да, казвам се Лаурен. Бихте ли искали нещо друго?

— Не, засега не — каза Койл, като се присегна към парченце ментов шоколад на масата до леглото му.

— Ти някъде отблизо ли си?

— Не.

— Някъде от околността?

— Не съвсем.

Тя съвсем тенденциозно избягваше директните отговори и той го разбираше.

— Ще бъда в кухнята, ако се нуждаете от нещо — каза Лаурен.

— Окей.

След като Лаурен излезе от стаята, Койл бавно разви опаковката на шоколада, облегна се върху възглавниците и започна да размишлява за непознатата, която беше влязла в дома му.

Тя настояваше, че името й е Лаурен, и го казваше толкова убедително, че той беше готов да й повярва. Но беше забелязал, че гласът й не звучеше толкова уверено, когато произнасяше фамилията си.

Но коя беше тя тогава? Въпросът го преследваше цял следобед. Беше ли възможно да е от компанията по петролопроводите? Дали големите босове не бяха изпратили това хубаво момиче да заглади положението, докато адвокатите им се справят със ситуацията?

Койл замислено отхапа от шоколада.

Лаурен Вандерпул, или която беше тя в действителност, наистина изглеждаше добре и съвсем не беше тъпа. Обикновено Койл не харесваше руси жени, но тази не изглеждаше така изкуствена и напудрена. Гримът й беше точно такъв, какъвто Койл харесваше — достатъчно лек, за да не прикрива чудесната й кожа, а само да придава здрав блясък на лицето й. Тази жена умееше да го гледа със сериозните си раздалечени сиви очи по такъв начин, че не разкриваше нищо за себе си, а караше мъжа да се чуди какво точно се крие в тайнствената им дълбочина.

Собствениците на петролопровода сигурно бяха луди, ако си мислеха, че като изпратят някаква жена при него, би се успокоил. И все пак, ако са се уплашили много, може и да са проявили глупостта да му погодят този номер. Дали са били толкова отчаяни? — чудеше се той. Компанията, без съмнение, имаше достатъчно голяма застраховка, която да покрие загубите. Тогава защо ще рискуват по такъв глупав начин? Струваше му се безсмислено. Но защо иначе ще дойде някаква жена тук и ще се представи за медицинска сестра, ако нямаше нещо подмолно и фалшиво в цялата работа?

Телефонът иззвъня и Койл с помощта на създаденото от него съоръжение успя да вдигне слушалката.

— Койл, на телефона е Лени.

— Какво откри?

— Улучихме шестица.

Койл погледна към коридора, водещ към кухнята. Лаурен поставяше съдовете в миялната машина.

— Казвай.

— „Петролопроводи Вандис“ са собственост на Купър Вандис. Той има дъщеря на име Лаурен. Откъде знаеш това?

— Просто се досетих.

Лаурен Вандис… Лаурен Вандерпул. Койл поклати глава, сякаш не можеше да повярва. Ах, тези глупаци!

— Дъщерята е руса, със сиви очи…

— Пет фута и нещо висока — прекъсна го Койл, — а тежи около сто и двадесет паунда. Тя е на двадесет и осем или двадесет и девет години и изглежда страшно добре — завърши репликата си Койл.

— Бинго. Позна. Изглежда, че тя и баща й ръководят компанията.

— Без съмнение. Как са могли да посмеят!

И тя се опитваше да се представи за медицинска сестра и да се грижи за него?

— Койл, какво става там при теб? — попита Лени.

— Купър Вандис очевидно е изпратил дъщеря си при мен, за да ми погоди номер, Лени.

Явно за Лени беше трудно да възприеме тази новина, затова той замълча, но след малко каза:

— Сигурно се майтапиш.

— Не, не се шегувам. Освен ако не съм се объркал в предположенията си, но мисля, че Лаурен Вандис се появи на вратата ми тази сутрин и се представи за медицинска сестра.

— И ти си я наел на работа?

— Не знаех коя е тя всъщност. Аз съм със счупен крак, две пукнати ребра и всяка кост по тялото ми ме боли. Разбира се, че я наех.

Лени подсвирна тихо.

— Слушай, те или са луди, или са много отчаяни.

— И аз така си мисля. Говори ли с някого дали застраховката на компанията ще може да покрие щетите?

— Тази сутрин говорих с един от монтьорите. Явно няма да има никакви проблеми.

Койл отново поклати глава.

— Тогава какво, по дяволите, се опитва да направи Купър Вандис?

— Нямам никаква представа, но каквото и да е, ние не искаме да участваме в това. Освободи се от нея.

— Смятам да направя точно това веднага, след като й дам достатъчно дълго въже, за да се обеси. След това ще й кажа къде тя и нейните хора от петролопроводната компания могат да си залепят тази не особено забавна малка игра, която ми инсценираха.

— Няма смисъл, Койл. По-добре зарежи тази работа още отначало — предупреди го Лени. — Кажи й съвсем ясно, че си разбрал коя е, и й кажи да си събира багажа. Имам среща с техния адвокат утре следобед. Аз ще изразя нашето категорично несъгласие с тактиката им на действие и ще го предупредя да не се опитват да правят нещо подобно втори път. А сега я разкарай, Койл. Още довечера.

Койл присви очи, докато фокусираше коридора, който водеше към кухнята. Нямаше да освободи тази малка измамничка толкова лесно.

— Казах ти, че ще го направя, Лени, но първо малко ще се позабавлявам.

— Хайде, стига Койл. Познавам те добре. Ти си отегчен и раздразнен. Не усложнявай нещата, като си играеш с това. Ние имаме предимство и нека го запазим.

— Добре, ще се освободя от нея… това ще е първото нещо, което ще направя утре сутрин — обеща Койл. — Трябва да затварям вече, Лени. Тя идва.

— Койл!

Койл прекъсна връзката, преди да е чул протестите на Лени.

Лаурен влезе в стаята и намери Койл в положение да се опитва да постави слушалката на телефона.

— Моля, позволете ми аз да свърша това. — Тя взе слушалката и я постави върху телефона. — Ще поискате ли нещо друго, мистър Денси?

Койл се усмихна.

— Наричай ме Койл.

— Добре, но ако и вие ми казвате Лаурен.

Разбира се, че ще го направя, помисли си Койл, като кимна, но ще бъде пет секунди по-рано, преди да ти повикам таксито.

— Ако няма нещо друго, от което да се нуждаете, аз мисля да се оттегля в стаята си. — Лаурен прикри с ръка прозявката си.

Трябваше да се обади до болницата, за да провери какво е състоянието на Купър. Мечтаеше да полежи в една гореща вана и да се наспи хубаво, преди отново да се е срещнала с лъва в леговището му на следващата сутрин.

— Не се нуждая от нищо — каза Койл. — Само бих искал, ако е възможно, да ми оправите възглавниците.

— Разбира се — каза Лаурен и приближи до леглото му.

Койл направи усилие да се изправи. Тя го чу как изрева от болка и се хвана за леглото.

— О, съжалявам… боли ли ви?

— Малко.

— Време ли е да се дават други лекарства?

Лаурен посегна към едно от шишетата, съдържащо болкоуспокояващи лекарства. Койл се отпусна назад в леглото, сякаш да се защити. По дяволите! Той нямаше нужда някой, който е работил в петролопроводна компания, да му дава лекарствата, дори и указанията да са съвсем ясно отпечатани върху шишетата.

— Все още нямам нужда.

— Къде ви боли?

— Мисля, че е гърбът ми. Имам чувството, че нещо е залепнало върху него. — Лаурен наля чаша с вода и постави две таблетки в ръката му. Той ги погледна с недоверие и неохотно ги изпи. — Гърбът все още ме боли.

— Нека да погледна. — Лаурен се почувства засрамена, докато се навеждаше към него, за да види по отблизо къде точно е болката. Никога преди това не се беше чувствала неудобно при вида на мъж, гол до кръста, но по някаква причина този я караше да се чувства като зашеметена. — Не виждам нищо — каза тя и прокара ръката си по гладкия му, почернял от слънцето гръб, като си каза, че не е редно да изпитва удоволствие от това, което си беше една чисто професионална процедура. Но този мъж беше изключение.

Ръката, която тя движеше по кожата му, накара Койл да се стегне. Той си помисли, че трябва да внимава, защото иначе всичко това би могло да се обърне против него. Докосването й беше леко и професионално, но там, където го беше докоснала, усети топлина, от която му стана много по-приятно отколкото беше очаквал. Разбира се, точно на това разчиташе и Купър Вандис, каза си Койл, а то беше последното нещо, което той щеше да направи, за да достави удоволствие на компанията.

— Да не би да ви боли — каза Лаурен и спря да движи ръката си, защото забеляза, че Койл я гледаше странно.

— Не.

Ръката й продължи да го масажира по гърба.

— Ето така, сега по-добре ли е?

Миризмата на парфюма й се носеше към Койл, докато той се опитваше да се успокои. Тя беше твърде близо до него, достатъчно близо, за да може той да види, че притежаваше всичко онова, което една жена притежава и той си спомни, че отдавна не е бил с някоя жена.

Койл замръзна на място, когато изведнъж съвсем случайно гърдите й докоснаха ръката му, когато тя се наведе, за да оправи одеялото му. Независимо от раните по тялото си, той усети как в него се надигна почти болезнено желание.

— Да, благодаря. Така е по-добре.

Лаурен се изправи и с изненада откри, че с неохота се отдръпна от леглото му. Имаше нещо в този Койл Денси, което започваше да й става интересно.

— Това ли е всичко?

Койл се отпусна спокойно назад, а сините му очи я гледаха по такъв начин, че тя почувства свиване в стомаха, сякаш очакваше удар. Койл беше специалист в играта с жените. Той знаеше точно какво да каже в подходящия момент. Не обичаше много да играе, но когато срещнеше някой, който обичаше да прави това, знаеше как да се държи.

Очевидно Лаурен Вандис искаше да се представи за сестра. Следователно той нямаше нищо против да участва в играта.

— Мис Вандерпул… — усмихна се той с очарователната си момчешка усмивка. — Искам да кажа Лаурен — поправи се той.

— Да?

— Мислех си, че може би едно изкъпване би могло да ми помогне да заспя по-бързо — каза Койл с многозначителна нотка в гласа.

Тя отвори широко очи, когато той я хвана за ръката и я притегли бавно до себе си.

— Няма да имаш нищо против, нали… скъпа?