Лори Коупланд
Жената на Денси (2)

Глава първа

Изведнъж, съвсем неочаквано, се чу сигнал за тревога.

Лаурен замръзна на място, стресната от силния, пронизващ писък, който внезапно прониза тишината в стаята. Тя уплашено погледна към таблото на терминала. С растящо безпокойство разгледа показанията на различните прибори. Наведе се напред в стола си, защото видя, че налягането в четвърта линия рязко се повиши.

— Изпускам от контрол агрегат четири в Галфпорт номер едно в южно направление — каза спокойно Лаурен, а в гласа й не се долавяше внезапно обхваналата я тревога, която стягаше гърлото й.

Тя погледна предупредително своя сътрудник Сам Мойърс, който седеше на пулта до нея. Ако Лаурен изключеше агрегата, той трябваше да направи същото на терминала си.

Сам повдигна жълтеникаво-червеникавите си вежди в очакване и погледна към Лаурен над металните рамки на очилата си.

— Проблеми ли имаш? — попита той.

Тя наблюдаваше мълчаливо падането на налягането в секция едно.

Купър Вандис повдигна глава, когато чу сигнала за тревога. Той беше добре запознат с ежедневната работа по управлението на един тръбопровод — беше се занимавал с това в продължение на дълги години. Допреди шест месеца обаче не беше притежавал собствена компания, така че за него неочакваният сигнал за тревога днес звучеше по-заплашително отколкото друг път. Купър блъсна стола си назад и стана. Грубо издяланото му лице се изкриви в гримаса.

— Какво става?

— Не съм сигурна… — отговори колебливо Лаурен.

Всички останали уреди на пулта пред нея работеха нормално, само манометърът на агрегат четири показваше спадане на налягането.

За мъж, който щеше да бъде на шестдесет години идващата пролет, той се придвижи учудващо бързо и без усилие от своето бюро до нейното място. Високото му атлетично тяло запълваше стаята, когато той застана зад стола на дъщеря си. Мъжът се опитваше да прецени положението.

— Какъв е проблемът в линия четири? — попита бързо той.

— Суровият петрол…

Те наблюдаваха как налягането в тръбопровода продължаваше да спада със застрашителна скорост.

— Някъде има пробив — реши изведнъж Купър. — Спираме работа. — Сам Мойърс хвърли бърз поглед към Лаурен, преди да изключи своя пулт за управление. — По дяволите — каза Купър тихо под носа си, докато ровеше в джоба си за някоя цигара „Лъки Страйк“.

* * *

Денят за Койл Денси не започна добре. Когато излезе от къщи тази сутрин, установи, че акумулаторът на трактора е паднал, а маслената помпа беше върху старата камионетка. Когато започна сутрешната си обиколка, за да нахрани рибите, той откри почти тридесет от тях мъртви на повърхността на водата в развъдника. На всичкото отгоре му падна и пломбата от един кътен зъб, докато дъвчеше бисквитите, които беше прегорил тази сутрин.

Не за пръв път Койл сериозно мислеше върху това да отиде на лекар да си прегледа главата. Бяха го предупредили, че отглеждането на морската котка не беше нито най-доходният, нито най-лесният начин за правене на пари, но той не беше обърнал внимание на тези скептични забележки. Вероятно съществуваше някакъв по-добър начин за изкарване на прехраната, отколкото да прекара живота си върху колела. И той беше решил да го открие. Смяташе, че един тридесетгодишен мъж трябва да пусне корени някъде. Така че, когато се появи възможността да закупи петдесет акра първокласна земя съвсем близо до Пикейуан в щата Мисисипи, Койл изтегли до последния цент всичките си спестявания, които беше направил в продължение на петнадесет години. И, както приятелите му се шегуваха, „превключи на нова вълна“.

Сигурен, че само един глупак може да пропусне такава възможност, Койл купи земята. С три пълнещи се през пролетта езера и два дълбоки кладенеца, той смяташе, че земята ще бъде идеалното място за отглеждане на морска котка. Койл мислеше, че след няколко години ще може да напусне работата си по пътищата, да се установи на едно място и да започне да води нормален начин на живот. Не беше обърнал сериозно внимание на закачките на приятелите си, когато подаде молба за заем. Започна да изгражда басейните и да купува съоръжения. Осъзна, че има нужда от повече информация за отглеждането на рибите и затова се записа във вечерно училище и продължи да чете за ихтиологията всичко, което му попаднеше. Не му беше необходимо много време, за да открие, че този, който отглежда морска котка, трябва да знае много повече от това, как тя живее, как се размножава и отглежда. Трябваше да научи как да избира най-подходящата риба, как да я предпазва от болести и паразити, как да й подсигурява подходяща храна и вода, как да я продава на пазара, а също и да се справя с управлението на стопанството. Това не беше лесна задача за един шофьор на камион с основно образование, но тъй като Койл вярваше, че би могъл да се справи, той се хвърли през глава в това начинание, изпълнен с оптимизъм, и без да обръща внимание на скептично настроените. Понякога си признаваше, че нещата не са се оказали толкова лесни, колкото си е представял. Беше много доволен, че не е женен. Веднъж беше много близо до сключването на брак, но в последния момент се отказа.

Целите на Сюзън бяха различни от неговите. Те и двамата го осъзнаха навреме. Той беше доволен, че не принуди някоя жена да се сблъска с всичко онова, което трябваше да преживее през последните няколко години. Точно сега парите му вече почти се бяха стопили като пролетен сняг, но Койл беше решен да се оправи с положението. Успехът просто го дебнеше зад ъгъла и той почти го усещаше. Само да дойдеше есента и щеше да събере плодовете на своя труд за първи път. Беше готов да се обзаложи, че приятелите му щяха да запеят друга песен. Тази приятна мисъл повдигна мрачното настроение, в което беше изпаднал, докато паркираше стария си „Форд“ под навеса. Когато включи съединителните проводници към акумулатора на трактора, Койл си помисли, че макар денят му да беше започнал зле, най-лошото беше вече отминало. Минута по-късно вече беше запалил двигателя на трактора. Качи се в кабината, изпълнен със съжаление, че цялата му сутрин щеше да отиде, за да изкопае една малка канавка, в която да постави дренажна тръба по продължение на южната ограда на имението.

Беше отлагал тази работа от много време, а сега тя трябваше да бъде свършена, преди да направи един курс късно тази вечер. Останалата от последните дъждове вода беше не само неприятна за гледане, но и създаваше впечатление за хаос.

Включи трактора на скорост и погледна с безпокойство на запад. Задаваше се нова буря и той трябваше да инсталира отводнителната тръба, преди да е заваляло. Подкара трактора към оградата, но спря за момент пред един голям, отвратително изглеждащ басейн с вода. Да, помисли си той разсеяно, докато навеждаше надолу греблото към просмуканата от дъжда почва. Когато приятелите му разберат колко пари е изкарал от тазгодишната продажба на рибата, щяха да променят отношението си към него. Присмиваха му се и го дразнеха за това, че се е преместил от забързания Лос Анджелис в заспалия Пикейуан. „Къде, по дяволите, е Пикейуан, Мисисипи?“ — беше най-любимата им шега и Койл търпеливо им обясняваше, че Пикейуан е малко градче в сърцето на Слънчевия пояс, недалече от изпълнения с веселие и силни усещания Ню Орлиънс. Койл смяташе да им покаже, че в Пикейуан, Мисисипи, може да се произвежда една от най-хубавите проклети морски котки…

Кррр-бламмм.

В очите на Койл плисна кал и той видя множество звезди да избухват пред погледа му, когато почувства нещо като атомна експлозия под седалката, преди да бъде изхвърлен във въздуха като малка парцалена кукла. Приблизително по същото време, когато Сам изключи пулт номер четири и Лаурен направи същото със своя пулт. Само минути преди това тръбопроводът беше доставил суров петрол от Джорджия в Мисисипи по продължение на хиляди мили подземни тръбопроводи. Лаурен се надяваше, че баща й греши в преценката си и че може би има някакво друго обяснение за пробива в линия четири. Но ако наистина е имало пробив, тя се молеше да не е била причината за това.

Лаурен скочи от стола си и отиде, за да прочете разпечатката на данните за състоянието на налягането в линията, които се даваха на всеки четиридесет секунди. Като разгледа листа внимателно, тя потърси доказателства, които да показват евентуалната й грешка. Секунда по-късно въздъхна облекчено, защото се увери, че всички нейни уреди функционират добре и че продуктите отиват точно по предназначението си, а също и че всички показания на налягането в участъка, който тя контролираше, бяха в допустимите граници. Ако имаше пробив, вероятно течовете са станали от само себе си.

Като се върна обратно към пулта си за управление, тя отново си помисли, че с радост би се върнала на старата си работа. Ако не друго, там поне се чувстваше по-удобно.

В последните седем години тя работеше като медицинска сестра в кардиологично отделение. Да стане диспечер по тръбопроводите, беше идея на баща й. Естествено, тя беше запозната с този вид работа от малка, но когато Купър купи петролопровода преди шест месеца, той настоя Лаурен да напусне работата си в болницата и да започне курс, за да се запознае с ежедневните задължения на оператора на терминал за управление на тръбопроводите.

Баща й беше обяснил, че един ден тя щеше да наследи фирмата „Вандис“. Тя не желаеше това. Беше му го казвала неведнъж, но Купър беше фанатично отдаден на идеята, че единственото му дете ще бъде подсигурено, когато той умре. Лаурен се опитваше да разбере баща си. След като беше претърпял втория си сърдечен удар, Купър беше убеден, че ще умре преждевременно, макар че лекарите му бяха казали, че ако води по-умерен начин на живот и остави цигарите, които пушеше постоянно, ще увеличи многократно шансовете да доживее времето, когато ще държи в ръце своите внучета. Но Купър беше твърдоглав — симпатичен, но твърдоглав. Преди четири години беше загубил любовта на своя живот — съпругата си Джени — майката на Лаурен. Оттогава Купър живееше така, както намереше за добре.

Лаурен знаеше, че Купър не се плаши от смъртта в нейния физически смисъл; той просто искаше да се убеди, че всичко е наред преди, както на шега се изразяваше той, „да му връчат чека“. Независимо от амбициите, които хранеше по отношение на дъщеря си, Лаурен гледаше достатъчно реално на нещата, за да може да прецени, че като медицинска сестра се чувстваше на мястото си, но в работата като управител беше претърпяла пълен провал. Бюрото й беше покрито със сметки, които трябваше да се платят, писма, на които трябваше да се отговори, фактури, на които трябваше веднага да се обърне внимание… А днес, вместо напълно да се отдаде на тази работа, както беше планирала, трябваше да замести Уолт Маски, който се беше събудил сутринта силно изтощен от някакво хранително отравяне.

Лаурен винаги се чувстваше неудобно, когато трябваше да работи като диспечер. Макар че имаше необходимите познания, за да върши тази работа, напрежението, което съпровождаше този вид дейност, винаги изнервяше. Прехвърлянето на течността по различните тръбопроводи приличаше много на движението на влаковете по линиите. Един погрешен ход би могъл да доведе до нещастие. Тя знаеше, и то съвсем добре, че разливът на суров петрол е доста неприятно нещо. Трябваше да се информира агенцията по опазване на околната среда, замърсяването трябваше да бъде премахнато колкото е възможно по-бързо. Лаурен не искаше дори да си помисли за евентуалните персонални наранявания в резултат на такива аварии. Тя имаше една-единствена надежда — ако някоя тръба се е спукала, това да е станало на някакво необитаемо място, където никой не би могъл да бъде наранен.

Купър се върна на бюрото си и набра номера на Окръжния отдел.

— Джак, изглежда, че имаме проблем — каза Купър, а в гласа му се долавяше безпокойство.

Лаурен наблюдаваше внимателно работата на останалите линии, като едновременно с това слушаше обяснението на баща си за ситуацията, в която се намираха.

Технологията, която беше въведена, им позволяваше да бъде уведомен дежурният персонал за възникнала авария, за да могат да реагират при съответната ситуация. Секунда по-късно Купър затвори телефона и отиде да разгледа картата, която покриваше почти цялата стена на стаята. Стотици многоцветни точици очертаваха огромната мрежа от подземни тръбопроводи, кръстосващи Съединените щати. Той започна да движи показалеца си по протежение на тръбопровода, като си говореше сам на себе си — един обезпокояващ, но в същото време мил навик, с който сътрудниците му вече бяха свикнали. Изведнъж той спря движението на ръката си и сдъвка края на цигарата, която висеше от ъгъла на устата му.

— Къде, по дяволите, е Пикейуан, Мисисипи?

— Пикейуан, Мисисипи? — присви тесните си рамене Лаурен. — Аз не съм сигурна… Защо?

— Изглежда, проблемът е възникнал там — каза Купър, като продължаваше да изучава картата, докато накрая откри, че Пикейуан е малък град близо до Ню Орлиънс.

Купър отново се върна към телефона и набра друг номер. Лаурен го чу как казва на телефонистката да го свърже с офиса на щатския шериф в Пикейуан. Минути по-късно намръщеният Купър затвори телефона.

— Да, наистина е пробив. Засега поне има само един ранен.

Възможните последици от инцидент с такива мащаби накараха Лаурен да потръпне от страх. Разбира се, компанията беше застрахована. Тя беше платила подновената полица миналия месец, но понякога сумата не беше напълно достатъчна, за да покрие щетите при случаи като този. Последното нещо, от което имаше нужда баща й, беше един продължителен съдебен процес, особено сега, когато той се опитваше да изведе бизнеса си на нов етап.

— Той каза ли колко сериозно е нараняването? — попита Лаурен.

— Шерифът не беше сигурен. Каза ми, че пробивът е станал някъде в покрайнините на Пикейуан. Все още има много неясни неща относно това, което се е случило. — Купър прокара разсеяно ръка през непокорната си бяла коса, която вече оредяваше на някои места. Отново дръпна дълбоко от цигарата си. — По-добре веднага да информирам застрахователната компания и да накарам Бърк да отиде на мястото. — Той загаси цигарата си и запали нова.

Бърк Хънтър беше приятел на семейство Вандис в продължение на дълги години. Когато Купър започна бизнеса си, той веднага помоли младия и обещаващ адвокат да представя „Петролопроводи Вандис“. Лаурен беше сигурна, че Бърк ще се справи добре със ситуацията, разбира се, ако го намереха.

— Бърк отсъства от града, татко.

— Отсъства от града? Къде е той?

— Някъде в Аляска, мисля.

— Аляска! — Купър изглеждаше объркан.

— Страхувам се, че да, татко — отговори Лаурен. — Бърк телефонира миналата седмица и спомена, че има намерение да заведе Мери Бет Уитли на двуседмично пътуване нагоре по Тихоокеанското крайбрежие Аляска.

— Това момче някога стои ли си у дома? — промърмори раздразнено Купър, докато отиваше към бюрото си. Телефонът звънеше пронизително.

Лаурен повдигна рамене. Как Бърк Хънтър прекарваше свободното си време не беше нейна работа.

— На телефона е Вандис.

— Взели сме нещата в свои ръце — каза Джак Матюз, началник-отдел. — Бригадирът и групата му вече са на път за мястото на аварията. Изглежда е станала голяма бъркотия, Купър.

— Дали пробивът е толкова малък, щом е успял да изхвърли седалката във въздуха?

— Изглежда, не е така. От малкото, което знам, се разбира, че някой е копаел и е пробил тръбата. Изглежда, ще трябва да се подмени цялата секция.

— Знаеш ли нещо за нараняванията на човека?

— Не много — призна си Джак, — освен това, че е на път за болницата. Групата ни ще пристигне на обекта след десет минути. Тогава ще знам повече.

Купър въздъхна отчаяно.

— Благодаря, Джак. Поддържай връзка с мен.

— Разбира се.

Купър постави бавно слушалката на телефона и се обърна с лице към Лаурен.

— Обади се и извикай Ал да дойде по-рано!

Лаурен кимна, а Купър започна да подготвя доклад за аварията.

— А, Лаурен — каза той нехайно. — Мисля, че ще е по-добре да се приготвиш и да отидеш на мястото.

Лаурен отмести поглед от терминала, на който работеше.

— Къде?

— В Пикейуан.

Допреди пет минути тя дори не знаеше, че съществува такова място Пикейуан, Мисисипи, а сега не изпитваше въобще никакво желание да го посети. Самото име на града не й харесваше.

— Защо?

— Ами, тъй като Бърк не е на разположение, искам да се качиш в първия самолет и да ни представяш там.

— Искаш да отида в Пикейуан? — Лаурен мислеше, че през последните шест месеца е чула всичко, което Купър би могъл да й каже, но тази негова последна молба надмина всичките й очаквания.

— Някой трябва да отиде, а аз ще бъда зает тук, за да установя контрол върху нещата.

— Какво трябва да правя, след като пристигна там?

— Да успокоиш хората, Лаурен. Да убедиш пострадалите, че ние правим всичко, което е по силите ни, за да поставим под контрол разлива. Хей, ако трябва, целуни някого и по задника. Искам съдебният иск да е възможно най-малък — каза Купър, като си даде сметка, че това беше толкова малко вероятно да се случи, колкото топъл януарски ден на Северния полюс, но той искаше да опита.

— Татко… Не мислиш ли, че трябва да изпратиш някой по-опитен в този вид неща вместо мен? — протестира Лаурен, макар че знаеше много добре, че не е добър дипломат.

Понякога дори самата тя си мислеше, че е разсеяна, а Купър дори не се съмняваше в това. Тогава защо трябваше да я изпрати с такава сложна задача, чудеше се тя!

— Няма кого другиго да изпратя, Лаурен — призна си Купър, като се усмихна окуражително през обвилия го облак син цигарен дим. — Ще се обадя на Бърк, докато ти си опаковаш нещата. Вероятно е оставил някакъв номер, на който би могло да му се обадят. Междувременно ти ще пристигнеш в Пикейуан и ще успокоиш семейството на ранения човек, като им кажеш, че ние не сме някакви коравосърдечни хора, които не дават пет пари за тази работа.

Купър Вандис беше бизнесмен, но в същото време беше и състрадателен човек. Ако неговият тръбопровод беше причината за тази авария, той щеше да покрие щетите, дори ако трябваше — с пари от собствения си джоб.

Лаурен въздъхна и тръгна към бюрото си, докато Купър сядаше на мястото й на терминала.

— Не ми харесва тази работа. Ще отида там и само ще объркам повече нещата.

— Имам ти пълно доверие, че ще свършиш работа. Всичко онова, което искам да направиш, е да убедиш ранения човек, че ние сме овладели положението. Застраховката ни ще покрие щетите, но аз не искам да се сблъсквам с допълнително съдебно дело.

Лаурен вдигна телефона и се обади на Ал Уотсън. Информира го за спешния случай и го помоли да дойде на работа колкото е възможно по-бързо. Ал каза, че ще бъде на разположение след тридесет минути.

Когато посегна към портмонето си, погледът й падна върху купчината неплатени сметки върху бюрото и стомахът й се сви. Беше изпратила вноската за подновяване на застраховката, нали?

Купър вдигна очи от терминала и видя, че лицето й изведнъж пребледня.

— Какво има, Тутърз? — попита той.

Тутърз беше името, с което баща й се обръщаше гальовно към нея още от дете и за нейно нещастие продължаваше да го употребява и досега. Прякорът се беше появил за първи път, когато Лаурен получи един рог от Дядо Мраз за Коледа. Четиригодишното момиченце свиреше на него през деня и през нощта, докато един ден за голяма радост на родителите си, го остави завинаги. Но оттогава й остана името Тутърз, което я преследваше и досега.

Лаурен прекъсна спомените си и се усмихна.

— Нищо — отговори тя.

— Тогава по-добре е вече да тръгваш. След около час ще можеш да хванеш самолет. Обади ми се веднага, след като пристигнеш там, за да ми кажеш какви са щетите.

— Разбира се. Това ще е първата ми работа. — Лаурен дискретно пъхна в джоба си просрочените сметки.

Разбира се, че беше платила сумата за подновяване на застраховката, уверяваше се сама, докато излизаше бързо навън и отиваше към колата си.

— Моля ти се, Боже! — прошепна тя. — Нека да съм платила поне тази сметка!

Веднага след като влезе в колата, издърпа дебелата купчина писма от джоба си и започна да рови из нея. Изведнъж се смрази от ужас. Дългият жълт плик от застрахователната агенция я гледаше заплашително.

Последно предупреждение!

Сърцето й сякаш спря да бие. Мили боже! Не беше платила сметката. Как можеше да бъде толкова безотговорна…

Е, добре, как би могъл баща й да очаква, че тя ще се справи с тези неща? Беше му казвала, че е абсолютно неподходяща да се занимава със счетоводство. Но ето я бележката — стоеше съвсем действителна пред нея и казваше, че трябва да платят на петнадесети юни. Лаурен повдигна ръката си, натисна бутона на часовника си, който показваше датите, и затвори очи. Прилоша й, когато отново бавно ги отвори. Днес беше дванадесети август. Плащането им беше просрочено с почти два месеца! Парите им не бяха достатъчно, за да покрият разходите.