Лори Коупланд
Жената на Денси (12)

Глава единадесета

— Моля, станете.

Всички в малката стая станаха на крака, когато съдията влезе. След като зае мястото си, той удари с чукчето си и откри заседанието.

— Ищецът готов ли е да изложи мотивите си?

— Ищецът е готов, Ваша Светлост — чу се ясно дълбокият глас на Лени Бакстър.

— Защитата готова ли е да направи същото?

— Да, Ваша Светлост.

— Можете да започвате тогава.

Лаурен седна тенденциозно с гръб към масата на ищеца. Беше решила, че няма да обръща внимание на Койл, който седеше в стола си и имаше вид на ранен боец. Беше влязъл в заседателната зала, като накуцваше много по-силно от обичайното. На врата му имаше шина, която тя не беше забелязала преди.

— Татко, добре ли си?

— Добре съм, Тутърз. — Купър се усмихна нежно на дъщеря си и прибави: — Успокой се, няма да трае дълго.

Лаурен си помисли, че баща й изглежда невероятно спокойно за човек, който ще бъде съден. Тя потупа нежно ръката на Купър и насочи вниманието си към съдебните действия.

Бърк се наведе към Лаурен и прошепна тихо в ухото й:

— Защо, по дяволите, си е сложил тази шина на врата?

— Един господ знае — отвърна Лаурен ядосано. — Вероятно е някакъв отвратителен номер, който той и адвокатът му са измислили, за да предизвикат съчувствието на съда.

Бърк погледна към Лаурен, след това встрани, а след това отново към нея.

— Защо си сложила тези слънчеви очила?

— Аз… аз имам главоболие — промърмори тя.

Лаурен се страхуваше да махне тъмните очила от очите си, защото така прикриваше зачервените си от плач очи.

— Свали си очилата. Съдията ще си помисли, че има работа с мошеници — промърмори Бърк нетърпеливо.

— Не, Бърк, очилата ми ще останат — отговори Лаурен.

По-скоро би умряла, отколкото да позволи на Койл да види колко е нещастна. Почти беше убедила себе си, че не заслужава да пролее дори една сълза за него! Но това трая до момента, в който го видя да слиза от едно такси преди един час. Спомени от преживяното през изминалата нощ нахлуха в съзнанието й и й напомниха, че се заблуждава. Независимо от това, че той беше толкова коравосърдечен, тя все още беше безнадеждно влюбена в него.

— Ваша Светлост, бих искал да ми разрешите да се обърна към съдебните заседатели.

Всички погледнаха към Лени Бакстър, когато той се изправи.

— Какво смята да прави сега? — прошепна Лаурен развълнувано, когато адвокатът на Койл започна да си шушука нещо със съдията.

— Ще разберем.

Съдията вдигна нагоре очи и се обърна към Бърк.

— Ваша Светлост, защитата е съгласна с искането на ищеца.

Бърк постави молива си на масата и се изправи.

— О, боже. — Той въздъхна дълбоко, а след това каза тихо на Лаурен и Купър: — Надявам се, че това означава същото, което аз си мисля.

Лаурен се наведе напред.

— Какво?… Какво мислиш, че означава това, Бърк?

— Дръж си устата затворена — каза Бърк и подръпна ръкава на сакото си.

— Съдът се оттегля за тридесет минути.

Съдията удари с чукчето, изправи се и си събра листите. Минута по-късно се оттегли с двамата адвокати.

— За какво си мислиш, че говорят? — попита отново Лаурен, докато с Купър вървяха към кафемашината в коридора. Тя си свали слънчевите очила и ги постави на място, където да са й подръка.

— Нали ги знаеш какви са адвокатите. Те винаги си имат своите аргументи.

Купър пусна една монета в машината и натисна бутона, който показваше кафе с много сметана и с много захар.

Лаурен погледна ужасено към баща си.

— Мисля, че доктор Франкс ти каза да избягваш сметаната?

— Каза ми, но аз не мога да пия кафе без сметана. Какво да бъде кафето за теб?

— Черно… с малко сметана.

Като държаха в ръцете си чашите, от които се вдигаше ароматна пара, Купър и Лаурен зачакаха, като от време на време поглеждаха към часовника на стената и им се струваше, че той се движи твърде бавно.

Веднъж или два пъти Лаурен забеляза, че Купър рови в джоба на ризата си за цигари, но вътре нямаше нищо.

Лаурен му се усмихна окуражително и каза:

— Гордея се с теб, татко. Колко време мина, откакто не си запалвал? Два месеца ли?

— Имам чувството, че станаха две години — оплака се Купър. След това й каза, че отива до щанда за вестници, за да купи някаква дъвка.

Лаурен го погледна ужасено, защото той се връщаше с пакет тютюн за дъвкане.

— Татко!

Купър изглеждаше стреснат.

— Какво пък има сега? Аз не пуша.

— Но ти дъвчеш тютюн!

— Да, но не пуша.

Лаурен добре разбираше, че Купър не можеше да осъзнае, че между двете няма никаква разлика.

След десет минути от заседателната зала излезе Койл, разговаряйки с двама други мъже. Спря за секунда, когато видя, че Лаурен го погледна, но тя бързо отмести погледа си и той продължи да върви встрани от другите, куцайки надолу по коридора.

Като наблюдаваше как Койл се отдалечава, Лаурен усети болка в сърцето. Нима бяха обречени винаги да бъдат на противоположни страни.

— Лаурен, добре ли си? — Илейн Тараш пристъпи напред и й подаде една чиста носна кърпичка.

Лаурен дори не беше разбрала, че очите й са се напълнили със сълзи.

— Благодаря, Илейн. — Лаурен взе кърпичката и виновно изтри сълзите си.

Купър каза, че трябва да говори с някого и се отдалечи, като остави двете жени да говорят насаме.

— Неприятно ми е да виждам, че ти и Койл се държите по този начин един с друг — каза Илейн. — Мислиш ли, че си заслужава?

— Не съм аз тази, която е виновна за всичко това — отговори й Лаурен.

— Лаурен… — Илейн я хвана за ръката. — Койл е влюбен в теб — надявам се, че ти знаеш това?

— Но не се държи като човек, който е влюбен.

— Той е голям инат. Надявам се, че вече си го разбрала. В момента е доста объркан.

— А не би трябвало да е така, Илейн. Той трябва да реши кое е по-важно — скъпото му дело или аз. Дори не съм сигурна дали наистина го искам… Съжалявам, Илейн, аз просто не мога да говоря за това сега.

Лаурен се обърна и тръгна, като се опитваше да се успокои. Знаеше, че отново изглежда като глупачка. Тя желаеше Койл Денси. Желаеше любовта му и неговата близост. Тази лудост най-после трябваше да спре.

Измина час и десет минути, преди съдията отново да се появи. Той обходи с поглед присъстващите в заседателната зала, преди да погледне към хората, които стояха на масата на защитата. С висок глас съобщи:

— Ищецът е поискал адвокатите да уредят нещата извън съда. Като се съобразявам с неговото желание, отхвърлям иска в делото „Денси срещу Петролопроводи Вандис“.

За миг в залата стана абсолютно тихо, но изведнъж всички присъстващи започнаха да аплодират. Лаурен стоеше мълчаливо и гледаше скръстените си ръце. Знаеше, че не може да чувства нищо друго, освен радост. Вместо това тя усещаше, че й се повдига.

— Тутърз?

— Татко, ще дойда при теб след минута.

Купър я стисна окуражително за рамото.

— Ще те изчакам отвън! — Купър остави Лаурен сама. Заседателната зала бързо се изпразваше.

Като въздъхна дълбоко, Лаурен повдигна очи и се втренчи във вентилатора на тавана, който работеше усилено, за да раздвижи застоялия въздух в залата. Къде беше радостта от победата, чудеше се тя. Странно защо, но тя липсваше. Всичко, което Лаурен чувстваше, беше вина за това, че е спомогнала да бъде измамен човекът, когото толкова обичаше. Койл я обичаше и вероятно беше се съгласил на половината сума от онова, което би получил в съда. По-лошото беше, че сумата щеше да бъде наполовина по-малко от онова, което той в действителност трябваше да получи.

Лаурен се почувства засрамена, тъжна и непочтена. Ако тя не беше нахлула в живота му, ако не го беше накарала да се влюби в нея, ако не беше плакала, молила и подмамвала, той нямаше да се откаже от делото. Лаурен наведе глава. В гърлото й заседна буца.

Вече посягаше да си вземе носната кърпичка, когато чу някакъв мъж да се окашля наблизо. Тя вдигна глава и погледна със замрежените си от сълзи очи да види Койл, който стоеше наблизо до нея и я наблюдаваше. Лаурен сведе поглед и каза тихо:

— Благодаря ти.

— За какво?

— За… за това, че отстъпи пред мен.

— Да съм отстъпил?

— Хайде, стига, Койл. Знаеш отлично какво направи. Ти искаше да спечелиш делото. Аз съм сигурна в това. — Тя го погледна в очите.

— Хубаво е, че точно ти знаеш това — каза той със суров глас.

— Не биваше да позволяваш да ти влияя по начина, по който аз го направих.

— Не съм забелязал да си ме насилвала.

— Да, но знаеш добре, че исках да се откажеш от делото.

Койл повдигна рамене.

— Ти можеш да си имаш каквото си искаш мнение. Аз не трябваше да стоварвам яда си върху теб и баща ти. Трябваше да имам волята да уредя нещата, трябваше да се опитам отново да уредя живота си, вместо да стоя и да очаквам да забогатея от собственото си нещастие.

— Но това означава да изгубиш голяма сума пари.

На него му се струваше толкова важно да излезе победител.

— Мисля, че всичко зависи от начина, по който ще погледнеш на нещата. — Той постави ръката си нежно върху нейната. — Аз смятам, че спечелих, и при това не малко.

Нежността, която се излъчваше от него, я накара да се разплаче.

— Защо мислиш, че си спечелил? Аварията…

— Ако аварията не беше станала, нямаше да те срещна — каза той нежно — и нямаше да намеря най-ценното в живота си.

— О, Койл… — Тя вече хълцаше. — Ти знаеш, че ще получиш само половината от онова, което искаше!

Койл седна на стола срещу нея и остави бастуна си встрани. Протегна ръце и смъкна шината от врата си.

— Защо си беше сложил това нещо на врата? — попита Лаурен, като бързо забрави собствените си тревоги. Не разбираше защо му е било необходимо да се стреми да привлече състраданието на съда, след като е решил нещата да се уредят извън съда.

— Защото една жена с лош характер, която аз имам нещастието да обичам, си хвърли спестовната книжка срещу мен, както и една възглавница…

Лицето на Лаурен се зачерви и тя се усмихна дяволито. Беше напълно забравила за детинското си поведение предния път.

— Ти си такава превземка!

— А ти си такава досада!

— Ти нарани чувствата ми миналата нощ — каза му тя.

— Съжалявам, но грешката е твоя. Както ти казах, прекалено бързо стигаш до неправилни заключения по отношение на мен.

— Просто не знам какво да мисля за теб, Койл. Ти не ми позволяваш да се приближа много до теб.

Койл вдигна въпросително вежди нагоре.

— Разбираш какво имам предвид — каза Лаурен, като си спомни как се бяха любили. — Защо продължи да се държиш така, сякаш не ме обичаш?

— Казвал ли съм, че не те обичам?

— Но и никога не си казвал, че ме обичаш. Начинът, по който се разделихме миналата вечер, без да сме решили какво ще правим от сега нататък, съвсем сигурно ме накара да мисля, че не ме обичаш.

— Е, добре, може би ще трябва да поговорим за това. Как мислиш, че трябва да се държим от сега нататък? — попита Койл.

— Ами, аз… не знам. Ти какво би казал?

Койл я погледна и многозначително й намигна.

— По същия начин ти отговори и последния път, когато ме попита.

Лаурен го погледна заплашително.

— Да разбирам ли, че ми предлагаш нова среща?

— Звучи приятно.

— Може би този път няма да бъда така склонна…

— А защо не? Имаше ли нещо, което не ти хареса при предишните?

Тя го погледна с обич.

— Не… те бяха чудесни. — Искаше й се да го целуне, не, искаше нещо много повече…

Очите на Койл блестяха от любов!

— Обичам те. Аз съм лудо влюбен в теб и не мога да живея без теб, кълна се!

Думите му я накараха да се усмихне.

— Ти ме правиш щастлива, Койл.

— Така че вместо да ме затрупваш с въпроси, защо не дойдеш и да ме целунеш. — Тонът му беше многозначителен и Лаурен не се поколеба да изпълни молбата му.

Тя се приближи до него и потъна в прегръдките му. Устните им се сляха. Откога я обичаше, той не знаеше. Но сега знаеше, че я обича повече от самия живот.

— Здравей — промълви тя, когато накрая устните им се разделиха.

— Здравей, Тутърз.

Тя отвори широко очи.

— Тутърз?

— Така те нарича баща ти, нали?

Лаурен беше ужасена от това, че Койл е научил прякора, с който се обръщаше баща й към нея. Той сигурно се беше досетил какво е направила, за да си го спечели.

— Кога си чул баща ми да ме нарича така?

— Миналата вечер.

— Миналата вечер? Говорил си с баща ми миналата вечер?

— Да, в продължение на няколко часа — призна си Койл. — Ти беше права. Аз наистина го харесвам. Той е чудесен.

Лаурен не можеше да си обясни защо Купър не й беше казал, че е говорил с Койл.

— За какво си говорихте?

— Предимно за теб. Попитах го дали ще има нещо против да се оженя за теб… Разбира се, мислех, че ще има, като се има предвид всичко, което се случи. Но той ми каза, че ако наистина искам, мога да постъпя както желая.

— Той ти е казал това? Кога се случи — преди да те видя или след това?

Този разговор между двамата мъже в живота й не изглеждаше да е бил много в нейна полза…

— Много часове преди ти да дойдеш. — Койл я придърпа към себе си и продължи с дрезгавия си глас: — Трябва да знаеш, че аз предложих да се откажа от делото, но Купър не се съгласи.

— Защо?

— Каза, че щом съм решил да се женя за теб, трябва да получа необходимата ми помощ.

Лаурен го ощипа по бузата закачливо.

— Ти лъжеш.

— Не, не лъжа. На Купър му беше необходим един час, за да изчисли колко би могъл да плати, без това да доведе до загуби от негова страна, а и да не ме направи да изглеждам като глупак. Накрая се разбрахме за една значителна сума, която аз смирено ще приема, щом Бърк ми я предложи. А след това ще я използвам за попечителски фонд за бъдещите внуци на Купър.

— А те какви ще са?

— Синове — така ми каза Купър и още: „Аз искам ти да бъдеш баща на тези деца“.

Лаурен се разсмя.

— Аз нямам ли думата в тези събития?

Койл поклати глава.

— Не, ние сме решили всичко. — Като видя разочарованието, изписало се по лицето й, Койл каза: — Ти само ще объркаш нещата, скъпа. Смятам от сега нататък аз да се грижа за теб.

— Не бих искала някой друг за баща на децата си, дори и ти да си един стар мърморко — каза тя и закачливо го удари по брадичката, защото разбра, че той отново започваше да се държи както преди.

— Добре, защото ние ще прекараме дълги нощи. — Той я целуна. Езикът му я караше да усеща как я побиват тръпки по гърба. — Дълги нощи в работа по този въпрос…

— Наближава ли да се стъмнява вече? — каза Лаурен. Не си спомняше някога да се е чувствала така щастлива. Но изведнъж осъзна, че миналата нощ Койл е знаел, че имат всички шансове да заздравят връзката си и въпреки това я беше оставил да си мисли, че той ще се яви в съда, за да поддържа иска си. Трябваше да си поговори по-подробно с него. — Аз просто не мога да повярвам, че ти и Купър сте се разбрали така лесно — каза Лаурен. — Вероятно Бърк има пръст в това?

— Бърк не бива да знае. Аз и Куп сключихме договор.

— Куп? Значи ти вече му казваш Куп?

Койл й смигна отново.

— Повярвай ми, скъпа, той ще е страшен дядо. Знаеш ли, ние много си приличаме.

Лаурен не искаше да си го признае, но от известно време и тя си мислеше същото.

— Учудваш ме.

— Да, ще имаш възможност сама да се увериш. — Койл я освободи от прегръдките си и посегна към бастуна. — И като казах това, си спомних, че трябва да хващаме самолета.

— Къде отиваме?

Койл я погледна, като едва сдържаше търпението си.

— Не ти ли споменах, че ще се женим?

Объркана, Лаурен поклати глава.

— Ооо, съжалявам. Отлитаме за Лас Вегас довечера с Бърк и Илейн. Бърк смята, че ще е интересно да направим двойна церемония… но всичко зависи от това, какво ти ще решиш. Можем да си направим само наша сватба, ако искаш.

— Съгласих ли се да се оженя за теб? Или това е някакъв въпрос, по който аз нямам право на мнение? — попита Лаурен, като си взе чантата и тръгна да излиза.

Лаурен не би изпуснала този самолет, ако трябваше да лази на четири крака, но никому нямаше да навреди, ако покажеше на Койл, че смята да ръководи нещата.

Койл забави крачка. Предишната му самоувереност сякаш го беше напуснала.

— Ти… ти ще се ожениш за мен, нали?

— Разбира се, че ще го направя.

Койл отпусна рамене облекчено.

— Мислех, че ще се съгласиш. Но бях подготвен и да споря, ако ми беше отказала. Напоследък съм много добър в спечелването на точки в нашите спорове.

Лаурен сметна, че не е лошо да го остави да си мисли така. Койл й се усмихна по най-чаровния си начин и прокара ръката си в нейната.

— Между другото, мислиш ли, че ще ти хареса да отглеждаш морски котки?

— Не.

Койл се разсмя. По дяволите, той я харесваше! Наведе се до ухото й и прошепна с прелъстителен глас:

— А как ще се чувстваш като моя жена?

— Виж, това е нещо друго — каза Лаурен, докато излизаха от заседателната зала, хванати за ръце. — Жената на Денси. Сигурна съм, че ще обичам всеки миг от времето, прекарано с теб.