Лори Коупланд
Жената на Денси (11)

Глава десета

— Ако си толкова влюбена в този мъж, защо го напусна — попита я Бърк, като наля кафе в чашата и я тикна в ръцете й. — Изпий това. Изглеждаш ужасно.

— Благодаря ти. Точно това имах нужда да чуя сега.

— Нямах намерение да те обидя, но ти трябва да вземеш нещата в свои ръце, Лаурен. Ние не можем да изглеждаме като мъченици утре в съда. Предстои ни трудна битка — напомни й Бърк. — Предупреждавам те, че мъжете и жените от съда ще симпатизират на Койл, а съдебните заседатели сигурно ще застанат на страната на работника, който е претърпял загуби. Често пъти те са склонни да решават нещата в полза на малкия човек, а не на голямата фирма. Хората смятат, че корпорациите притежават всичките пари на света.

— Аз знам това, Бърк — каза безчувствено Лаурен. — И ти обещавам, че няма да направя нищо, с което да попреча на нашата защита.

— Добре. Гледай да си изпълниш обещанието.

Доволен от отговора й, Бърк седна зад бюрото си в един стол с висока облегалка. Взе един молив и започна да го върти разсеяно между пръстите си, докато наблюдаваше тъжното изражение на симпатичната блондинка срещу него.

— Е, хванала си се на въдицата, разбираш това, нали? — Лаурен повдигна безпомощно рамене. — Сега, след като стана ясно, че си влюбена в Койл Денси, какво смяташ да правиш? Мислиш ли да се жениш за него?

— Той не ми е предлагал.

Бърк повдигна ужасено вежди.

— А ако ти предложи?

Лаурен постави спокойно чашата си с кафе на края на бюрото.

— Не се безпокой, това няма да стане.

— Виж какво… — Бърк се наведе напред през бюрото и й подаде една носна кърпичка, за да си изтрие сълзите, които бавно се спускаха от ъгълчетата на очите й. — Всеки прави грешки. По дяволите, ти можеш да се разболееш, ако продължаваш така.

Лаурен се предаде и покри очите си с кърпичката, за да прикрие сълзите си. Секунди по-късно тя вече ридаеше с глас, а Бърк очакваше бурята да отмине.

Когато Лаурен се поуспокои малко, Бърк я попита внимателно:

— Койл не ти ли се е обаждал, откакто ти се върна?

Лаурен кимна отрицателно.

— Това е странно. Бих могъл да се закълна, че той ти се е обаждал.

Лаурен погледна към него с надежда.

— Защо? Виждал ли си го?

— От време на време. Илейн му съчувства и го покани да дойде на вечеря с нас.

Бърк отмести поглед от очите на Лаурен, блеснали от любовта, която грееше в тях.

— Той добре ли е? — попита тя.

Бърк поклати глава.

— Ти преживяваш всичко това дълбоко, нали? — попита Бърк, гледайки я в очите.

Без да обръща внимание на изказаното от Бърк съчувствие, Лаурен отново попита:

— Бърк, Койл добре ли е?

— Оправя се. Лекарите махнаха гипса миналата седмица и поставиха нов, по-малък. Захвърлил е патериците и сега се движи с бастун.

Лаурен се усмихна, защото си представи как Койл е захвърлил омразните патерици на боклука. Толкова много й се искаше да е била там, при него! Зарови лице в кърпичката си и отново избухна в сълзи.

— Има ли някой при него да му помага? — попита тя и подсмръкна няколко пъти.

— Само Нели. Лаурен, трябва да се стегнеш. — Бърк се изправи, наля вода в една чаша и й я подаде. — Той няма да приеме друга сестра. Настоява сам да се оправя.

Лаурен почувства, че настроението й се подобрява, когато чу тези думи. Може би все пак тя му липсваше.

— Той… той споменавал ли е име — попита тя, защото се надяваше, че Бърк е пропуснал да й го каже преди това.

— Не… но напоследък не е много приятно да се общува с него. — Когато видя сълзите в очите на Лаурен, Бърк прибави нежно: — Но това не означава, че той не мисли за теб. Толкова е раздразнителен, че никой не иска да бъде близо до него. Виж какво, ако се чувстваш толкова зле, защо не му се обадиш? Той пристигна тази сутрин за делото.

— Никога! — Лаурен удари ядосано с ръка по бюрото.

Бърк се наведе напред разтревожен за Лаурен и в същото време — безпомощен да промени обстоятелствата, които я бяха довели до това състояние.

— Защо да не го направиш? Нима смяташ да прекараш живота си, като плачеш всеки път, когато някой спомене името му?

Лаурен замръзна на място, а в погледа й се виждаше някаква решителност.

— Ако е необходимо…

— Лаурен, какво очакваш от Койл? Ако смяташ, че той ще се откаже от съдебния процес, дълбоко грешиш. Той ще участва във всичко това до горчивия му край.

— Бърк… — Лаурен седна на края на стола си. — Кажи ми точно какви са шансовете на Койл да спечели делото?

Бърк сви рамене.

— Той ще получи някакво обезщетение, може би не такова, каквото иска, но поради голямата бъркотия аз съм почти сигурен, че съдът ще го подкрепи.

Лаурен се опитваше да прецени вероятните щети.

— А какви ще бъдат последиците за татко?

— Няма да банкрутира. Този бизнес е сигурен, Купър ще успее да покрие загубите.

— Съдът ще застане зад Койл дори и петролопроводът да е бил маркиран?

— Възможно е.

— Значи тогава Койл ще спечели?

— Така предполагам, но всичко може да се случи — напомни й Бърк.

— Аз не искам да нараня татко, но не искам и да загубя Койл — каза Лаурен.

Бърк остави молива върху бюрото ужасен.

— Ето, това са жените, дори и сто години да живея, няма да разбера начина, по който мислят. Ако ти наистина си толкова влюбена в Койл Денси, по-добре хвани бика за рогата! Защо не му се обадиш?

— Ако Койл Денси искаше да говори с мен, той щеше да ми се обади досега — извика Лаурен. — Очевидно не е и наполовина толкова загрижен за мен, колкото аз за него.

— Тогава в какво е проблемът? Може би ще се почувстваш по-добре след известно време. Ще свикнеш с раздялата.

— Ти си абсолютно прав — каза Лаурен, като подсмръкна и ядосано изтри сълзите от очите си. Тя беше живяла напълно щастливо, преди да срещне Койл Денси, и ако трябва, тя би могла да живее и без него.

— Можеш ли да приемеш този факт и най-после да започнеш да живееш нормално? — попита Бърк търпеливо.

Лицето на Лаурен отново се разкриви.

— Неее… — Тя отново започна да плаче.

Сломен от всичко това, Бърк посегна към една дебела папка с надпис: „Петролопроводи Вандис“. Моливът се спусна надолу по списъка с имената на свидетелите, които бяха призовани да се явят на следващата сутрин, и задраска името на Лаурен.

Лаурен наблюдаваше движенията му с крайчеца на окото си.

— Какво правиш? — подсмръкна тя.

— Нищо… просто си отбелязах нещо. — Бърк затвори папката и се усмихна нежно. — В случай че промениш решението си, Койл е отседнал в „Рамада“.

Лаурен погледна нагоре раздразнено.

— Кой?

Бърк повтори, а след това прибави:

— Просто за всеки случай, ако се интересуваш.

Лаурен извади от чантата си кутийката с пудра и нанесе малко от белия прах върху зачервения си нос.

— Не ставай глупав. Аз не бих се обадила на този нещастник, дори и да съм на смъртен одър.

— Няма да те обвиня.

Той написа някакъв телефонен номер върху бележника си, откъсна листа и й го подаде. Лаурен погледна в него и недоумяващо вдигна очи към Бърк.

— Какво е това?

— Номерът на хотела.

* * *

За всичко е виновен Бърк, мислеше си Лаурен. Ако не й беше казал, че Койл е в града, тя щеше да чака до утре, за да го види. А сега не можеше да мисли за нищо друго.

Лаурен седеше в един ресторант и гледаше към храната, която дори не беше докоснала. Беше минала, за да се види с Купър, и на път за вкъщи се спря да вечеря тук.

Чудеше се какво ли прави Койл. Дали се чувстваше самотен в хотелската си стая? Не, каза си тя, вероятно си лежеше протегнат върху леглото с очи вперени в телевизора… или може би се чудеше какво ли прави тя? Лаурен бързо отхвърли тази мисъл. Не, вероятно си мислеше за тлъстата сума, която щеше да измъкне от Купър.

Несправедливостта, която Койл щеше да извърши, накара Лаурен да потрепери. Но в следващия миг си спомни за нощта, в която се любиха… той толкова открито… толкова искрено… с такава любов го беше направил! Беше толкова добър, внимателен… може би в последната минута щеше да се откаже от иска си…

Явно беше, че няма апетит. Остави вилицата си на масата и погледна през прозореца към движението по улицата. Не искаше от Койл Денси нищо друго, освен любовта му. Нима всяко нейно действие от аварията насам не му беше доказало именно това? Баща й прояви разбиране, когато тя остана да се грижи за Койл, макар че той самият беше на болнично легло. Въпреки това, Койл продължаваше да се съмнява в лоялността й.

Измъчваше я и мисълта дали ако Койл спечелеше делото, както предполагаше Бърк, тя щеше да изпитва същите чувства към него? Лаурен знаеше, че той не я харесваше достатъчно, за да бъде склонен да прави жертви, но въпреки всичко тя знаеше, че отговорът на този въпрос е — да. И макар че това беше нейният отговор, тя не смяташе, че предателството на Койл е по-поносимо.

Докато вървеше към колата си, се опитваше да оправдае действията на Койл, но не успяваше. Беше наранена от факта, че той просто не се интересуваше от нея. Вярно, че беше загубил всичко, но защо трябваше да се опитва да унизи и нея?

Тя влезе в колата и завъртя ключа на запалването. Имаше чувството, че може да се взриви, ако не отиде при Койл.

* * *

Койл отвори вратата при второто почукване. В един момент, докато Лаурен го видя да стои там — висок, тъмен и невероятно привлекателен, почувства непреодолимо желание да се хвърли в обятията му и да го помоли да се откаже от молбата си в съда, докато все още не беше късно. Чувстваше се като разкъсана на части от копнеж по него. Искаше да забрави самотата си, като потъне в обятията му, искаше той отново да я притиска до силните си гърди, да я целува, докато остане без дъх, и да я помоли никога да не го напуска. Тя искаше да… но очите й започнаха да се навлажняват, когато си спомни причината, поради която беше дошла да го види. Какъв глупак беше Койл! Той искаше да захвърли всичко онова, което бяха преживели двамата през последните няколко седмици — и то само за да спечели един процес. Ако можеше да му влее поне малко здрав разум!

Лицето на Койл смекчи остротата си, когато той видя Лаурен на вратата. Безмълвно пристъпи напред и протегна ръцете си към нея. Но очите му се разшириха от ужас, когато Лаурен хвърли банковата си книжка право в гърдите му.

— Ето, заповядай, мистър Денси! Можеш да вземеш парите ми до последното пени!

Като се дръпна инстинктивно назад, за да се предпази от удара, Койл извика, защото почувства, че нещо изпука във врата му. Вдигна ръката си, за да масажира мястото, където изпитваше болка, и погледна към Лаурен.

— Какво смяташ, че правиш?

— Давам ти всички пари на Вандис. Не искаш ли точно това?

Като погледна внимателно към няколкото души, които се бяха спрели, Койл хвана Лаурен за ръката и я издърпа в стаята. Затвори с трясък вратата, обърна се към нея и попита навъсено:

— Къде беше? Опитвах се да се свържа с теб.

— Наистина ли? — попита тя недоверчиво. — В продължение на три седмици?

— Не в продължение на три седмици, естествено — отговори рязко, но ядът му започна бавно да отминава, защото той попиваше с очи познатото му лице. Напрежението, което усети в слабините си, ясно му показа колко силно я желае, макар че не искаше да го покаже. — Звънях на всеки петнадесет минути в апартамента ти, откакто съм пристигнал тази сутрин.

— О, така ли? — отговори Лаурен хладно.

Защо той изглеждаше толкова добре? Раните по лицето му бяха вече почти заздравели и само една или две тънки червени резки показваха, че е претърпял злополука. Вече почти не използваше бастуна. Изглеждаше строен и доста висок спрямо нея. В съзнанието й изплуваха спомени от последната нощ, която прекараха заедно, но тя бързо ги потисна и се опита да придаде саркастичен израз на лицето си, за да прикрие болката, която изпитваше.

— Ти не ми се обади цели три седмици! Защо си се разбързал сега?

— Лаурен, аз трябваше да обмисля толкова много неща.

— Можеше поне да вдигнеш телефона, за да ми кажеш, че си все още жив.

Лаурен чувстваше, че губи почва под краката си, и си помисли, че трябва да си тръгне, преди да е започнала да изглежда като глупачка. Но Койл беше толкова близо… толкова близо… изглеждаше толкова мъжествен.

Койл смекчи тона на разговора, а очите му алчно пробягваха по нежните извивки на гърдите й.

— Ще се успокоиш ли малко? Нека да поговорим.

— Съжалявам, но сега не съм в настроение за това.

Койл помръдна лениво рамене и каза:

— Поне си откровена. Предполагам, че от мен зависи да бъдеш отново в добро настроение.

Той я притисна в обятията си. Устните му се впиха в нейните и тази вълнуваща и възбуждаща целувка проникна в най-интимните кътчета на душата на Лаурен. Тя простена тихо и обви ръцете си около врата му.

Целувките им сякаш бяха заредени с електричество. Ръцете им трескаво търсеха и се опитваха да открият наново онова, което вече им беше познато.

Сърцето на Лаурен сякаш спря да бие, когато Койл я поведе към леглото.

— Койл Денси, това е лудост! — протестираше тя. — Аз дойдох тук, за да ти кажа какво мисля за теб… а не да… — Устните на Койл спряха потока от думи с една зашеметяваща целувка.

— По-късно можеш да ми кажеш какво мислиш за мен — каза й нежно той и внимателно я привлече към леглото. Започна да разкопчава копчетата на блузата й. — Дай ми шанс да те накарам да си промениш мнението.

Лаурен нежно протегна ръката си, за да го накара да спре да говори.

— Но след това всичко, което исках да ти кажа, ще е безсмислено.

Той се усмихна някак по момчешки и сърцето й заби с бясна скорост.

— Да, знам. — Той докосна с език дланта на ръката й. — Това е единствената ми надежда.

Как би могла да мисли разумно, когато беше измъчвана от тази сладка лудост.

— Койл, аз… ние трябва да говорим.

— Ти току-що каза, че нямаш желание да говориш — напомни й той.

— Промених си мнението. Койл…

Устните му отново се допряха до нейните, а тя отвърна на целувката му.

Лаурен въздъхна и се отдаде на омайващото чувство, което я изпълни цялата.

Койл чувстваше как страстта му се засилва.

— Лаурен… моя прекрасна, прекрасна малка Лаурен, недей да ме отблъскваш повече, скъпа. Толкова ми липсваше.

Дрезгавият, идващ от сърцето му шепот напълно я обезоръжи. Ръцете й автоматично започнаха да му помагат да й съблече полата. Секунда по-късно дрехите на Койл се присъединиха към нейните на пода. Телата им се сляха в едно.

Времето, през което бяха разделени, вече не съществуваше. Той нашепваше името й, нежно притискаше устните си до челото й. Имаше чувството, че би могъл да се взриви от желание и че никога не би могъл да й се насити.

Лаурен коленичи, обви ръце около кръста му и притисна устни към копринените косми, които покриваха гърдите му.

— О, скъпи мой, толкова ми липсваше…

Тя чу как той въздъхна дълбоко, когато устните й започнаха да изследват мускулестия му корем.

Койл я придърпа по-близко до себе си и възпламени тялото й с все по-нарастващото си желание да я обладае.

— Лаурен… има толкова много неща, които искам да ти кажа…

— Да, знам… шшт… знам.

Ръцете й, безумно прелъстяващи, докосваха всяко място по тялото на Койл, като си играеха, примамваха, доставяха удоволствие. Самоконтролът изведнъж се превърна в безсмислено понятие, от което никой нямаше нужда. Те и двамата бяха обхванати от лудо желание.

Изведнъж той проникна дълбоко в нея, облада я с първичната си, примитивна сила и двамата се извисиха над границата на разумното в приказните небеса. Обхваната от екстаз, Лаурен повлече Койл със себе си към крайното освобождаване и неземно удоволствие, докато той нашепваше името й отново и отново, сякаш беше някаква божествена музика: Лаурен, Лаурен… Лаурен…

— Койл? — каза Лаурен, като първа се размърда в леглото, макар че не искаше да става. Единственото, което желаеше, беше да лежи в обятията му и да забрави, че двамата не са решили проблемите си.

— Хмм?

Тя се обърна по корем, усмихна се и мързеливо прокара пръст по очертанията на лицето му. Очите му бяха затворени.

— Дойдох тук, за да ти кажа какъв ужасен, неприятен и гаден субект си.

— Ъ-хм… По-добре да те предупредя, че не си първата, която ми го казва. — Той отвори едното си око предпазливо. — Но продължавай, ако смяташ, че това ще помогне.

— Койл Едуард Денси… — Тя въздъхна и се обърна отново по гръб, като погледна намръщено към тавана. — Аз мисля, че ти си един отвратителен тип и на мен ми е много неприятно това, което причиняваш на моето семейство.

— Кое е това, което мислиш, че Койл Едуард Денси прави? — попита той сънено, а наум си каза да не забрави да я попита откъде знае как е презимето му.

— Като продължаваш да поддържаш иска си в съда, ти разрушаваш и последния шанс, който имаме, за да установим някаква разумна връзка помежду си.

— Е, добре, извинявай, но аз мисля, че последните няколко минути бяха доста показателни — отговори Койл.

— Именно в това е и проблемът — каза Лаурен ядосано. — Струва ми се, че ти си напълно доволен от това да поддържаш с мен просто някаква връзка, докато аз съм достатъчно глупава да искам нещо повече.

— Ами… — Койл въздъхна тежко. — Колко повече?

— Какво?

— Колко повече искаш? Двадесет минути, половин час? Точно колко време ще ти е необходимо, за да си напълно щастлива?

Лаурен изпъшка ужасена.

— Не знам просто защо се занимавам с теб! Ти не го заслужаваш!

— Зависи за кого говориш.

Лаурен се изправи и посрещна дяволитата му усмивка навъсено. Усмивката му веднага изчезна.

— Знаеш ли — каза той, — ти имаш досадния навик да стигаш до прибързани решения. Откъде знаеш какво си мисля или какво искам?

— Мисля, че е съвсем очевидно, че ти не ме искаш. Казвал си ми неведнъж, че съм една малка, лукава мошеничка.

— О, забрави това, което съм ти казвал. Бях много раздразнен.

— Но не ми се обади, откакто си заминах.

— Откакто ме изостави, искаш да кажеш.

— Да съм те изоставила? Ти ме помоли да си замина и не изглеждаше да си недоволен, когато го направих.

Койл замълча за момент.

— Не ми беше безразлично, но не исках да го призная… дори пред себе си.

— Тогава защо не ми се обади?

— А защо ти не ми се обади?

— Мислех, че нямаме какво да си кажем.

— Заради това и аз не ти се обадих — призна той. — Но това не означава, че не съм се сещал за теб.

Лаурен се облегна безпомощно назад върху възглавницата, без да почувства почти никакво успокоение от думите му.

— Вероятно вече е време да ти кажа, че аз бях диспечерът на петролопровода, когато се случи аварията. И без това ще го узнаеш утре в съда.

Койл знаеше това.

— Звучи ми напълно правдоподобно. Ти си в състояние да го направиш — да унищожиш рибата ми, да убиеш кучетата ми, да разрушиш целия ми живот.

— Но това не беше моя грешка. Ти си бил този, който е копаел ров.

— Хей, аз мислех, че ти вече си се отказала да ме убеждаваш да оттегля обвиненията си.

— Да, бях се отказала.

Койл се разсмя, усещайки мъжкото си превъзходство.

— Значи ти най-после си призна, че именно към това си се стремила през цялото време. Аз си знаех, че е така.

Лаурен грабна една възглавница и го удари с нея. Койл изпсува, защото отново усети болката във врата си.

— Ще се видим в съда — каза Лаурен, скочи от леглото, грабна дрехите си и отиде в банята. Затвори с трясък вратата след себе си.

Койл се извъртя в леглото и зарови глава във възглавниците. Болката във врата му беше непоносима.