Лори Коупланд
Жената на Денси (10)

Глава девета

— Ако бях на твое място, сега бих изкопала по-големи езера.

Лаурен бавно придвижи пръст надолу по колоната с цифри, които Койл беше използвал, когато беше конструирал басейните. Тя приближи главата си до неговата и продължи:

— Ако използваш по-широки дренажни тръби, отстраниш всички корени и загладиш дъното, може би ще увеличиш шансовете да получиш по-голяма „реколта“ този път.

Беше около седем часа в събота вечерта. Лаурен и Койл бяха седнали на верандата. Почиваха си и се наслаждаваха на великолепния залез. Кръглата, оранжева топка на слънцето лежеше ниско на запад над хоризонта и въздухът бавно се охлаждаше от задушаващите сто и двадесет до поносимите деветдесет и шест градуса по Фаренхайт.

На Лаурен й беше трудно да повярва, че е прекарала почти един месец в Пикейуан. Къщата на Койл започваше да й се струва по-близка като дом, отколкото трите стаи с баня, които ползваше в Шрийвпорт. Седмиците, които беше прекарала с Койл, бързо отлетяха, седмици, през които ръцете им свикнаха да се докосват, устните им — да разменят целувки, а очите им — да се срещат и задържат по-дълго от обикновеното.

В моменти като този Лаурен осъзнаваше, че решението й да остане безразлична към притегателната сила, която излъчваше Койл, се стопяваше като сняг през априлска утрин. Когато те, както твърде често се случваше, започнеха да спорят, Койл изведнъж поставяше край на разговора, като придърпваше Лаурен в обятията си и я целуваше, докато тя останеше без дъх. В такива моменти за нея беше изключително трудно да остане безразлична. Но въпреки близостта помежду им тя не можеше да не усети, че в душата на Койл имаше някакво чувство на недоверие. Сякаш той все още не вярваше, че може да й се довери.

Лаурен чувстваше, че се разкъсва между желанието да му докаже, че няма задни мисли, като се грижи за него, и в същото време постоянно си напомняше, че независимо от това, което чувства, не би могла да си позволи да се забърка емоционално с него. С болка осъзнаваше, че обвързваща връзка между тях е невъзможна поради обстоятелствата, които съдбата им беше наложила. Поне можеше да се успокои при мисълта, че Койл е искрен с нея. Делото му беше внесено в съда и насрочено за късния октомври. Поради здравословното състояние на Купър, на Бърк беше направена отстъпка, като беше сменен съдебният окръг. Делото щеше да се гледа в Шрийвпорт.

Лаурен се страхуваше от този момент. Изходът от процеса беше неизвестен. Бърк възнамеряваше да покаже доказателство, че повреденият тръбопровод е бил съвсем ясно обозначен в нотариалния акт на Койл. Адвокатът на Койл от своя страна щеше да покаже документи, които сочеха, че петролопроводът се намира точно в противоположния край на имота му. Очевидно е била допусната някаква грешка в извлечението от нотариалния акт. И двамата адвокати притежаваха сериозни аргументи.

Когато Койл съобщи датата на процеса, Лаурен забеляза в очите му това добре познато й желание да отстоява своето мнение, дори ако трябваше да застане и срещу Лаурен. Той беше убеден, че с него са се отнесли несправедливо и че онези, които са отговорни за състоянието му, трябва да си платят.

Лаурен го разбираше. Тя дори му симпатизираше. Беше видяла страданието, през което той премина, и все още се разкъсваше между желанието да защити баща си от финансовия удар и в същото време изпитваше безсилие, защото осъзнаваше, че се влюбва все по-силно в мъжа, който щеше да причини непоправими загуби на баща й.

Лаурен се опитваше да спазва определена дистанция между себе си и Койл, но знаеше, че нямаше да е в състояние да потиска безкрайно чувствата си към него. Това, което тя изпитваше към него, беше като опасно подземно течение, заплашващо да я помете.

Лаурен не беше сигурна какво точно трябва да направи, но знаеше, че времето минава бързо. Макар че й беше неприятно да признае, беше наясно, че съществуваха две възможности — би могла неочаквано да си тръгне или да се приготви и да застане на страната на Койл, когато дойде времето на съдебния процес. Но Лаурен знаеше, че не би могла да направи нито едно от двете. Дните минаваха, а тя все отлагаше неизбежното решение, като се надяваше, че може да се случи чудо, което да промени ситуацията, но засега чудото се бавеше…

Койл беше седнал срещу нея, поставил болния си крак високо върху един стар плетен стол. Наблизо имаше и кана с пресен плодов сок. Койл я гледаше със сините си очи. Беше изненадан от разумните предложения, които тя направи относно отглеждането на морските котки.

— Значи така би направила, а?

Лаурен кимна и посегна към чашата си.

— Всъщност, аз знам твърде малко за отглеждането на рибата…

— Изненадан съм, че въобще знаеш нещо за това — призна Койл. Той си мислеше, че е твърде невероятно някой, който би забравил да плати важна застраховка, да е запознат с ихтиологията.

— Прочетох повечето от нещата, които са пръснати тук наоколо — призна си тя.

Койл се облегна назад, а по мъжественото му лице се появи едва доловима усмивка. Трябваше да признае, че изпитва възхищение от Лаурен Вандис.

— Какво мислиш, че би трябвало да направя, когато махна младите сьомги? Трябва ли да взема по-малки, които бих могъл да купя на по-добра цена или би трябвало да платя по-голяма цена за по-големи и по-добре охранени?

— Искаш ли да ти отговоря честно?

Койл кимна леко изненадан от откритието, че иска да чуе нейното мнение.

— Мисля, че малкото спестявания, които ще имаш, като купиш по-малките риби, ще се стопят, ако те се разболеят или ако нарастват бавно.

— Така ли мислиш? — Усмивката му стана по-широка и беше изпълнена с възхищение.

— Това е моето скромно мнение — каза Лаурен и допълни чашата му. — Но все пак коя съм аз?

Изражението на лицето му стана мрачно.

— Да, понякога и аз се чудя коя си ти всъщност?

— Ти знаеш коя съм — напомни му тя нежно, защото усети, че в гласа му се прокрадна недоверие.

Той въздъхна тъжно.

— Бих искал да мога да бъда сигурен. — Изведнъж тонът му стана приповдигнат, когато той каза: — Знаеш ли, жалко е, че между нас става така. Ако обстоятелствата бяха по-различни, бих могъл дори да ти предложа да се омъжиш за мен.

Думите му удариха Лаурен като гръм. Това беше последното нещо, което беше очаквала, че той ще й каже някога. Изплашените й очи се срещнаха с неговите. В тях играеха пламъчета и тя разбра, че Койл отново се опитва да я залъже. Независимо от последните му думи, с които той открито флиртуваше с нея, сърцето й заби по-силно.

— Бих могъл да се примиря с такава блондинка като тебе — призна той.

Лаурен си напомни, че не трябва да приема сериозно това, което той говори, облегна се в стола си и погледна към оцветеното жълто небе.

— Да, положението, в което се намираме, е трудно. Трябва да съм много глупава, ако приема сериозно твоето предложение.

И двамата бяха изненадани от това, че могат да говорят съвсем спокойно за ситуацията, в която се намираха.

Лаурен си помисли, че може би най-после са постигнали някакъв прогрес. Двамата останаха за известно време така, обгърнати от дружелюбна тишина. Лаурен разсъждаваше върху това, какво би станало, ако един ден Койл наистина й кажеше: „Искам да се оженя за теб“. Това бяха глупави фантазии, но тя се радваше на топлината, която възбуждаше тази мисъл у нея. Но Койл едва ли се чувстваше по този начин. Той все още беше наполовина убеден, че тя е останала при него, за да го накара да се откаже от съдебния процес, но още преди две седмици се беше отказала да го убеждава в противното.

Накрая Койл наруши тишината.

— Предполагам, че Бърк е отново с Илейн тази вечер.

Лаурен кимна, а устните й неволно се извиха в усмивка, когато тя си помисли за романа, започнал между Бърк и Илейн.

През изминалите няколко седмици Бърк беше карал самолета на компанията до Пикейуан толкова много пъти, че Лаурен беше сигурна, че самолетът вече сам би могъл да намери пътя до тук…

Всеки път след кратка среща с Лаурен, Бърк търсеше компанията на Илейн Тарас. Адвокатът и посредничката при търговия с недвижими имоти бяха впечатляваща двойка, след която се обръщаха немалко погледи.

— Подозирам, че Бърк Хънтър за пръв път в живота си започва да се влюбва — отбеляза Лаурен.

— Той не би могъл да намери по-подходяща жена, в която да се влюби — допълни Койл. — Може би накрая все пак ще се получи нещо хубаво от цялата тази каша — каза той тихо.

— Надявам се.

Отново настъпи тишина. И двамата потънаха в мислите си.

Слънцето се спусна ниско, а след това се плъзна мързеливо над хоризонта. Цикадите започнаха нощните си серенади, които изпълваха въздуха със силен и остър звук.

— Как се чувства баща ти? — попита Койл и Лаурен, която беше потънала в приятните си мечти, трепна леко.

Койл знаеше, че Лаурен пътуваше до Шрийвпорт всяка събота, за да посещава баща си. С изключение на първата нощ, когато тя се върна във фермата на Денси, Лаурен никога не беше споменавала името на баща си пред Койл и все пак той чувстваше, че те са много близки.

Лаурен беше развълнувана от проявата на внимание. Знаеше, че за Койл това е означавало да потисне гордостта си.

— Той се справя добре, благодаря — отговори с тих глас.

— Излезе ли вече от болницата?

— Да. Доктор Франкс дори казва, че би могъл да се върне на работа следващата седмица.

Койл промърмори нещо под носа си, което се стори на Лаурен не особено любезно.

— Койл, понякога ми се иска да ти ударя един — смъмри го тя. — Татко е чудесен човек. Ти сам ще се убедиш в това, след като се срещнеш с него.

— Да се срещна с него? Ти сигурно се шегуваш. Аз съм последният човек, с когото баща ти би искал да се срещне.

Лаурен се чувстваше някак странно от това, че започнаха открито да говорят по един въпрос, който напоследък правеха всичко възможно да избягват.

— Съгласна съм, че Купър не е очарован от необходимостта да види това съдебно дело, но той не е човек, който ще иска да ти отмъсти. Ако съдът реши въпроса в твоя полза, татко просто ще приеме решението.

— Само да смее да не го приеме.

Тя го погледна.

— Какво ще правиш, ако загубиш?

— Аз няма да загубя.

Лаурен въздъхна. Койл Денси можеше да бъде упорит като магаре.

— Нека да предположим най-невероятното, най-невъзможното, а именно, че съдът не реши делото в твоя полза — каза Лаурен и погледна Койл открито в очите. — Ти ще изпитваш ли желание за мъст?

— По дяволите, разбира се, че ще изпитвам!

Поне е честен, помисли си Лаурен, докато отместваше поглед от него.

— Това не е хубаво. В края на краищата, горчивината, която изпитваш, може единствено да те нарани.

— Лаурен — каза Койл, а в гласа му се усещаше усилието, което полагаше да бъде търпелив този път. — Аз трябва да спечеля. Ако не успея, ще бъда разорен. Ще се радваш ли ти, а и твоят баща, ако ме видите разорен?

— Разбира се, че не. Но аз не разбирам защо твърдиш, че ще бъдеш разорен. Застрахователната компания ще възстанови действителните ти загуби — каза Лаурен. — Много съжалявам, но смятам, че допълнителният съдебен иск от един милион долара не е оправдан, Койл.

— Не се отнасяш с предубеждение по този въпрос, нали?

— Съвсем не. Мисля, че съм в състояние да съдя от гледна точка и на двете страни.

— Разбира се, че си — каза той скептично. — Съжалявам, но ние сме от двете страни на барикадата, Лаурен. Аз имам нужда от тези допълнителни средства, за да мога да се изправя отново на крака.

— Правя всичко възможно, за да видя нещата от твоята страна — каза тя. — Но трябва да ти кажа, че не разбирам защо някой ще иска да съди друг за нещо, което е било нещастен случай. Такива неща се случват, Койл. За нещастие животът не е безопасен и случаи като този именно показват защо застрахователните такси са с такива астрономически размери.

Койл погледна Лаурен нетърпеливо, защото несъзнателно тя беше започнала да му изнася речи.

— Дори и лекарите са принудени да спрат да практикуват, тъй като не могат да си плащат застрахователните такси — заяви тя доволна от това, че най-после може да говори по въпрос, който дълго бе потискала в себе си. — Какво да правят бедните и бездомни без медицинска помощ? Напоследък хората твърде много злоупотребяват с привилегии в името на правдата. След това те се вбесяват, когато открият, че също не могат да си позволят застрахователните вноски. Някой трябва да сложи край на това. — Очите й блестяха, когато тя спря да говори.

— Виж какво, човекът, който ще направи това, няма да съм аз, така че да не говорим повече по този въпрос.

Лаурен поклати глава в знак на примирение. Койл беше невъзможен. Той се опитваше да не обръща внимание на доводите й и мълчеше на инат. Лаурен беше обладана от благочестивите си чувства, но нямаше да успее да го подмами да оттегли съдебния си иск. Тя не беше тази, която е загубила всичко, не беше тази, която трябваше лежи господ знае колко време… Съдебните дела бяха американски специалитет и преди Лаурен Вандис да се появи в живота му, Койл си беше мислил, че те са нещо необходимо. Всеки друг с достатъчно ум в главата си, ако беше на неговото място, би постъпил по същия начин, каза си Койл, опитвайки се да оправдае действията си.

— Мисля, че ще е по-добре да спрем да говорим по този въпрос — каза Койл накрая. — Очевидно гледаме на въпроса от различни ъгли.

— Добре… но ти грешиш.

— Нека не говорим повече.

— Добре, добре… но не си прав.

Лаурен седна на стола си и почувства, че я пронизва остра болка на разочарование, защото осъзна колко много ще й липсват приятните мигове, които прекара с Койл, независимо от различните им мнения — дори за такива прости неща като времето. Какво щеше да прави, когато вече нямаше да може да говори с него, да вижда усмивката му, да бъде част от живота му?

Сякаш беше прочел мислите й, Койл я запита:

— Какво би станало, ако обстоятелствата бяха по-други?

Първоначално Лаурен не знаеше какво да отговори. Пръстите й неволно се устремиха към врата, където беше златният медальон. Дали трябваше да се държи срамежливо и да се преструва, че не разбира въпроса? Не, това би било глупаво, каза си тя. Лаурен напълно разбираше какво искаше да каже Койл, затова тя реши да отговори напълно искрено.

— Ако обстоятелствата бяха по-различни, аз щях да се чувствам много щастлива.

Койл ставаше все по-мълчалив с падането на здрача, който удължаваше сенките и правеше атмосферата помежду им тайнствена. За него щеше да е по-лесно, ако Лаурен беше отговорила по друг начин. Така всички надежди да живеят някога заедно щяха да се изпарят във въздуха. Сега тя само го накара да си мечтае за нещо, което никога нямаше да стане. Лаурен Вандис беше тук, за да го излъже, по дяволите. Нима щеше да се поддаде на очарованието й?

Койл се обърна към Лаурен с намерението да й каже съвсем ясно, че не се интересува от нея, но изведнъж погледите им се срещнаха и се задържаха. Гледаха се дълго време и накрая Койл измърмори нещо под носа си, защото усети как главата му неволно се приближи към нейната.

Без да си кажат нищо, започнаха да се целуват. Лаурен очакваше този миг с нетърпение. Измъкна се от стола си и внимателно се настани върху коленете на Койл.

Започнаха да се целуват страстно и Койл не беше особено доволен от този ход на нещата. Това беше последното нещо, за което си беше мислил.

— Внимавай с ребрата! — каза той и двамата се разсмяха.

Изведнъж напрежението помежду им изчезна сякаш в небето.

— Мислиш ли, че бих те наранила? — промърмори Лаурен нежно.

Тя се помръдна и се понамести по-добре към стройните очертания на тялото му. Започна бавно да разкопчава най-горните две копчета на ризата му. Дори Койл да се колебаеше дали да поеме инициативата, Лаурен не си и помисли за това. Те имаха много проблеми, но помежду им имаше и много хубави неща. Лаурен страшно много желаеше те да са още повече…

Дишането на Койл стана учестено. Той хвана ръцете на Лаурен, за да й попречи да довърши онова, което беше намислила.

— Стига, какво правиш?

Като измъкна нежно ръцете си, тя се усмихна и продължи да действа.

— Просто се отпусни. Няма да те изям — каза тя твърдо, когато устните им се срещнаха отново. — Е, може би само малко да си отхапя — поправи се тя и започна игриво да го хапе по ухото. — Тук… тук… и тук.

Когато Койл отговори на ласките й, като изръмжа доволно, Лаурен бързо се възползва. Тя знаеше, че се държи скандално смело, но Койл я докарваше до самозабрава и тя не можеше повече да се контролира.

— Хайде стига, Лаурен, това ще ни струва много неприятности — каза Койл, докато пръстите й продължаваха работата си. — Спри!

Тя разтвори тънката материя на ризата му и плъзна ръцете си по гъстите косми на гърдите му, които умираше от желание да докосне. Като се притисна по-близо до него, нежно му прошепна:

— Вземи ме!

— Боже господи, Лаурен — каза Койл рязко и здраво я хвана за ръцете, като се опитваше да я отблъсне.

Лицето на Лаурен се покри с руменина, защото разбра, че беше сгрешила в избора на думите, с които да опише какво иска. Тя се усмихна разкаяно и ръцете й отново се устремиха към гърдите му.

— Може ли пак да кажа същото, но с други думи?

Койл знаеше, че е нагазил в дълбоки води. Мисълта, че е решила непременно да го прелъсти, го възбуждаше още повече. Имаше едно-единствено нещо, което можеше да направи, и то беше да й покаже, че тя няма да го излъже със сексуалните си опити сега. Не можеше да отрече какво е състоянието му в момента — тя просто го подлудяваше — но не беше и някакъв си глупак, когото можеше да пратиш за зелен хайвер. Той щеше да й каже това след минута-две.

— Имаш хубава коса. — Тя закачливо навиваше един кичур върху пръста си. Лаурен се разсмя, когато видя как по лицето му премина сянка на неодобрение. — И хубави очи… — Пръстите й се движеха по очертанията на устните му. — А също и невероятно възбуждащи устни.

— Хайде, Лаурен, стига. — Койл се помръдна в стола си. — Какво ще стане, ако някой ни види?

Лаурен обърна глава и огледа огромната земя на фермата на Денси.

— Кой би могъл да ни види?

— Откъде да знам? Някой би могъл…

Тя се разсмя и като не обърна внимание на предупреждението, натисна силно носа си в неговия.

— Ти си невероятен мърморко. Може би още една целувка би могла да ти посмачка малко носа.

— Търсиш си белята, госпожо — предупреди я грубо Койл, когато тя наведе надолу главата му, за да открадне още една целувка.

Лаурен усети нов прилив на сила, когато почувства мъжествеността му да се притиска силно в крака й.

— Тогава защо искаш да ме разочароваш? — каза тя.

— Боже господи… — не довърши изречението си Койл, защото устните му се притиснаха в нейните с всепоглъщаща страст.

В следващия момент закачливостта в движенията им отмина. Целувките им станаха по-страстни и Койл се отдаде напълно на обхваналата го страст.

Лаурен потръпна, защото усети, че Койл се е отдал напълно на обзелите го чувства. Той се отдръпна от нея и я погледна с нескрит копнеж в очите, а след това обви с ръце лицето й. Желанието му беше толкова непреодолимо, че той изпитваше физическа болка. Най-после се беше уморил да убеждава сам себе си, че не изпитва никакви чувства към нея. Искаше да изпита удоволствието, което тя без съмнение щеше да му даде. Искаше да лежи и да я притиска в обятията си, да чувства топлината на голото й тяло, допряно до неговото. Искаше да сподели с нея всичките си копнежи, които в продължение на много години беше държал заключени в сърцето си.

Каквито и различия да имаше помежду им, в този момент те изглеждаха толкова незначителни. Нямаше смисъл да изживява отново агонията, да се отказва от онова, което най-много желаеше: Лаурен.

Койл можеше да се обзаложи, че тя го желаеше толкова силно, колкото и той нея. Беше решил да изостави всякакви задръжки. Искаше да прекара една нощ с нея, дори само една нощ.

— Какво ще правим с всичко това, което става между нас? — попита той нежно, когато устните им се разделиха, за да могат да си поемат дъх.

Като погледна в глъбините на очите му, Лаурен откри, че отговорът на този въпрос беше съвсем лесен.

— Каквото искаш. — Тя не беше свикнала да дава толкова открито картбланш на мъжете, но Койл беше различен…

Страстта, която беше обхванала Койл, промени цвета на очите му от син в тъмнолилав. Той притисна носа си до нейния и каза:

— Аз съм мъж… ти си жена… и… — Койл не доизказа мисълта си, защото се опитваше да преодолее желанието си. — Ще те оставя сама да отгатнеш какво бих искал да направя.

— О, Койл… — Лаурен постави главата си върху широките му гърди и затвори с болка очи. Разбираше, че отново ще постъпи безотговорно. Отношенията им бяха станали интимни и това щеше да направи още по-трудна раздялата им. Лаурен копнееше той да я увери, че те се любят не само за да удовлетворят заслепяващата си страст. Лаурен не просто го желаеше… Тя го обичаше.

Той също искаше да се люби с нея и това й донесе неизразима радост. Койл бавно я привлече към себе си и с дрезгав глас, който говореше за нарастващото му желание, каза:

— Може би ще ти се наложи да направиш повече неща от обичайното… този гипс…

Лаурен нежно постави ръка върху устните му.

— Сигурна съм, че ще се справим.

Да бъдеш с гипсиран крак в ситуация като тази едва ли беше много удобно, но Койл наистина искаше да се люби с Лаурен. Той се усмихна нежно.

— Да, може би ще бъдем в състояние след това да напишем един от тези пикантни наръчници за това, как да се… — подразни я той.

— Ще бъде интересно — съгласи се Лаурен и езиците им започнаха своята нежна игра.

Устните им се прилепиха плътно една към друга. Двамата се наслаждаваха на близостта си.

— Мисля, че ще е по-добре да влезем вътре — каза Койл.

— Може би идеята не е лоша.

Като двама нетърпеливи тийнейджъри те преминаха през кухнята и влязоха в стаята на Лаурен, без да светнат лампите.

Койл седна накрая на леглото, погледна към Лаурен и жадно започна да разкопчава копчетата на блузата й.

— Надявам се, разбираш, че ние и двамата ще се мразим сутринта за това, което правим сега — предупреди я той. — По дяволите, не мога да повярвам, че се поддаваме на изкушението!

— Койл! — Лаурен постави ръцете си върху лицето му, а очите й грееха от любов. — Това, което правим, е правилно… наистина правилно.

Койл я погледна и се усмихна нежно.

— Знам… но се страхувам…

Тя се усмихна.

— Не се тревожи.

— Госпожице, ти си страшно дяволита — каза той, като се наведе, за да притисне устните си до една трапчинка на врата й. — Но аз харесвам тъкмо такива.

Лаурен притвори очи, погълната от страстта, която изпълваше цялото й същество.

— Страхувам се, че е имало много такива. — Казаното й прозвуча повече като въпрос, отколкото като заключение.

— Аз пък се страхувам, че това е нещо, което ти никога няма да научиш.

— Койл… защо? Искам да знам всичко за теб — каза тя възмутено.

Койл се разхили.

— Нека просто кажем, че никоя друга жена не би могла да се сравни с теб — прошушна с дрезгав глас той, а устните му се устремиха към нейните.

Те се целуваха дълго, докато останаха без дъх. Страстта ги поглъщаше. Койл се изправи и започна да съблича ризата си. Лаурен наблюдаваше движенията му. Пред очите й се разкри загорялото му от слънцето тяло. Пръстите й се устремиха към черната грива, която покриваше гърдите му. Тя прокара разсеяно ръката си из нея.

— Ти си глупав — каза тя, а възхитеният й поглед се плъзна по голото тяло на мъжа.

Тя разбра, че го е накарала да се чувства неудобно, защото той се усмихна срамежливо. Тя се изтегна назад върху леглото и прокара ръка нагоре-надолу по горещата му плът. Устните им се срещнаха отново, а ръцете му започнаха смело да действат. Койл я обърна към себе си и нежно захапа гърдите й, а след това с език продължи да я възбужда.

Лаурен се възбуждаше все повече и макар да си даваше сметка, че сутринта може би щеше да съжалява, в момента това изглеждаше невероятно. Всичко ставаше така, както трябваше, мислеше си тя, докато Койл я поставяше върху себе си. Той я погледна, а лицето му изразяваше удоволствието, което изпитваше.

— Всичко е така, както трябва да бъде, Лаурен. Независимо дали го исках или не, аз знаех, че то ще се случи — от първия момент, когато ти влезе в моя живот.

Тя му се усмихна.

— Може би за нас все още има някаква надежда. — Тя не изпитваше притеснение, а само една изгаряща потребност да му се отдаде и да го задоволи.

Дали той все още си мислеше, че тя се опитва да го надхитри? Лаурен се молеше да не е така. Тя обичаше този мъж… обичаше го с всяка фибра от тялото си. Последната частица разум изчезна, когато чудото на взаимното отдаване ги понесе и замъгли всичко около тях.

* * *

Лаурен лежеше сред измачканите чаршафи, а лицето й все още пламтеше от ласките на Койл. Той беше станал от леглото преди няколко минути. Сега, опрян на патериците, гледаше замислено през прозореца. Луната беше изгряла и навън беше светло почти като ден.

— Койл?

— Да?

Лаурен реши какво трябва да прави. Още сутринта тя щеше да го напусне и да се върне обратно в Шрийвпорт. Беше немислимо да се държи безпристрастно към него — особено сега. Тя го обичаше толкова силно, че като си помислеше за това, просто я заболяваше сърцето. Имаше нужда да се отдалечи от запленяващото му присъствие, имаше нужда от време, за да намери отговор на техния проблем. Макар че той никога не беше й го казвал, Лаурен знаеше, че Койл я обичаше толкова силно, колкото и тя него. Изминалият час го беше доказал. Но ако той загубеше процеса, как щеше да се пребори с наранената му гордост? Щеше да бъде трудно. Сега вече той можеше да се оправя сам, само с помощта на Нели, домашната му прислужница. Събитията тази вечер бяха доказали още едно нещо на Лаурен: независимо от това, какъв щеше да бъде изходът от делото, Койл Денси винаги щеше да има място в сърцето й.

— Искам да говоря с теб — каза Лаурен нежно.

Койл дойде до леглото, като накуцваше, и седна отстрани. Наведе се и я притегли към себе си. Устните им се срещнаха в дълга целувка. Минаха минути преди да успеят да си наложат да спрат.

— Ако ми дадеш малко време, бих могъл да се сетя за по-приятни неща от това да говорим — каза Койл и разсеяно оправи косата й с голямата си ръка. Той все още беше замаян от преживяното. Никога преди не беше изпитвал толкова дълбоки чувства към някоя жена.

Лаурен хвана ръката му, притисна я нежно към устните си и я целуна. Тази ръка я беше накарала да изпита такъв невероятен екстаз през изминалия час. Тя просто не можеше да си представи как ще намери сили да го напусне, но трябваше.

— Какво ще кажеш за една разходка? — попита го тя.

Койл се разсмя и потупа гипсирания си крак.

— А ти какво ще кажеш за един спринт на пет мили?

— Сериозно ти говоря, Койл. Искам да ти покажа нещо.

Като разбра, че тя говори сериозно, Койл се усмихна и каза:

— Окей.

— Ще се върна само след минута. — Лаурен се измъкна от леглото и облече хавлията на Койл, а след това отиде до банята. Върна се след малко. — Готов ли си?

— Къде искаш да ме отвлечеш? — оплака се Койл добродушно, докато те преминаваха през кухнята, а после и през задната врата. — Надявам се, не си забравила, че ръцете ме болят от тези патерици?

— Как бих могла някога да забравя — каза тя с драматична нотка в гласа.

Беше им необходимо известно време, за да стигнат до целта. Койл вече беше започнал шумно да се оплаква, когато те най-после стигнаха до мястото, където беше станало произшествието.

— Мисля, че обеща, че няма да бъде много далече? — Гласът му затихна, когато той разбра къде го беше довела. Койл идваше тук за пръв път след аварията.

Лаурен го наблюдаваше и видя как лицето му помръкна, когато той се наведе напред през оградата, за да види опустошената земя.

Лунната светлина сякаш само подсилваше пълния хаос.

— Защо сме тук? — попита той предпазливо.

Лаурен премигна, защото долови болката в гласа на Койл, но той трябваше да знае, преди тя да си замине. Тя му даде време, за да си поеме дъх. След това пристъпи напред, обви ръцете си около кръста му и го стисна силно, надигна се на пръсти и го целуна.

Милият жест моментално потисна раздразнението, което беше обзело Койл.

— Какво става, скъпа?

— Мисля, че трябва да видиш нещо.

— Какво?

Лаурен отиде до един голям орех и внимателно разгърна шубраците около него. Наведе се и взе малък счупен кол, който някога беше служил да предупреждава за наличието на тръбопровод. Тя протегна напред доказателството.

В продължение на една минута Койл стоеше като вцепенен. Боже господи, помисли си той, тръбопроводът е бил маркиран. Накрая, след като на Лаурен й се стори, че бяха минали часове, той попита със забележително спокоен глас:

— Откога знаеш?

— От скоро. Бърк и нашият застрахователен агент са го открили преди няколко дена — каза Лаурен тихо.

По лицето на Койл се изписа болка. Сърцето й се късаше, когато го видя как я гледа — сякаш го беше предала.

— Койл… — Лаурен пристъпи към него, защото искаше да потисне обхваналото го отчаяние. — Това не означава, че си загубил процеса — напомни му тя нежно. — Това само означава, че петролопроводът е бил маркиран… — Тя спря да говори, докато проследяваше погледа му, който отново се спря на знака.

— Значи ти си знаела?

— Да.

Очите му се срещнаха с нейните очи, които само преди час съвсем открито я боготворяха.

Погледът му сякаш й казваше, че той прави неимоверни усилия, за да може да я гледа пред себе си.

— Значи си си поиграла с мен, а? Стояла си тук, за да можеш ти и твоят адвокат да се посмеете на глупака?

— Това не е вярно. Аз се мотаех наоколо, защото не ми беше безразлично какво ще ти се случи, Койл.

— Добре, ще видим кой ще се смее последен — каза той, след което замълча. — Мисля, че е време да си отиваш вкъщи, Лаурен.

Думите му бяха като копие, забито в сърцето й.

Той тръгна с куцане, а Лаурен се втурна след него.

— Койл, почакай… — Горещи сълзи се стичаха по бузите й. — Не си справедлив! Аз само исках да се замислиш! Може би съзнанието ти е било заето с други неща онази сутрин и ти просто не си забелязал маркера. Той е бил малък…

— Трябваше да споменеш за твоя проклет маркер преди час.

— Койл… моля те. — Онова, което се беше случило между тях беше безценно. Тя не можеше да го остави да си мисли, че то не е значело нищо за нея… че той не значи нищо за нея. — Не прави това…

Дори и да я беше чул, той не се спря и не я изчака. В този момент, ако питаха Койл, Лаурен Вандис можеше да върви по дяволите.