Майкъл Конъли
Град от кости (53)

53.

Разпореждането на шефа на полицията се пренебрегваше за пореден път. Бош включи осветлението, отиде до бюрото си в ъгълчето на детективите, занимаващи се с убийства, и сложи върху него два празни кашона.

Беше неделя, почти полунощ. Той бе решил да разчисти бюрото си по време, когато никой няма да го наблюдава. Имаше още един ден в холивудския участък, но най-малко желаеше да го прекара в събиране на багаж и разменяне на неискрено-трогателни сбогувания. Планът му беше да започне деня с изчистено бюро и да го завърши с тричасов обяд в любимото си квартално заведение. Щеше да си вземе довиждане с хората, които значеха нещо за него, и да се измъкне през задната врата преди да са усетили отсъствието му.

Започна с папките по все още неприключени дела, които понякога не му даваха покой нощем. Не възнамеряваше да ги зареже току-така. Смяташе да им обръща внимание при всяка свободна минута от новата си работа. Или на спокойствие у дома.

Единият кашон се напълни и той започна да изпразва чекмеджетата. Спря, когато извади пълния с гилзи буркан. Още не беше добавил гилзата от погребението на Джулия Брашър към останалите. Държеше я на една полица вкъщи, заедно със снимката на акулата, която да му на-, помня за опасностите от напускането на защитната клетка. Бащата на Джулия ме беше разрешил да я вземе.

Намести грижливо буркана в ъгъла на втория кашон и се увери, че е добре затиснат от други материали. От средното чекмедже извади всички химикали, листчета за бележки и прочие канцеларски принадлежности.

На дъното бяха разпръснати стари съобщения за телефонни обаждания. Бош ги провери листче по листче преди да реши дали да ги запази, или да ги пусне в кошчето. Обви събраната купчина с ластик и я пусна в кашона.

Когато чекмеджето беше почти изпразнено, в ръцете му попадна сгънато листче. Той го отвори и прочете:

„Къде си, мъжкар?“

Въпросът отприщи спомените му от последните тринайсет дни. От първото паркиране на Уъндърланд Авеню, през казаното от Голихър, който изучаваше кости, заровени преди хиляди години, до Трент и Стоукс. И Артър Делакроа, и Джулия Брашър. Накрая стигна и до отговора на въпроса.

— Никъде — каза той на глас.

Сгъна бележката и я сложи в кашона. После погледна белезите на кокалчетата си и прокара пръст по тях. Вътрешните белези от удари по невидими стени бяха повече.

През цялата му съзнателна възраст му беше ясно, че е загубен без работата, без значката, без мисията си. Но в този момент осъзна, че е възможно да е не по-малко изгубен дори и да ги има. Всъщност можеше да е изгубен точно заради тях. Точно това, от което си мислеше, че се нуждае, изграждаше около него черупката на безсмислие.

Бош взе решение.

Измъкна от задния си джоб калъфа с полицейската значка. Извади личната си карта от найлоновия джоб и откачи значката. Прокара палец по издълбаната дума „детектив“. Усещането беше същото, като от докосването на белезите по пръстите му.

Постави значката и картата в едно от чекмеджетата. След това извади личния си пистолет от кобура, подържа го малко и го сложи до значката и картата. Затвори чекмеджето и го заключи.

Изправи се и отиде до кабинета на Билетс. Вратата беше отключена. Бош постави ключа от бюрото и този от служебната кола върху големия й настолен бележник. Сигурен беше, че любопитството ще я загризе, когато той не се появи на следващата сутрин, и че ще отиде да провери бюрото му. И щеше да разбере, че той няма да се върне. Нито в участъка на Холивуд, нито в Паркър Сентър. За него работата беше приключила и статусът се сменяше.

Докато минаваше през голямата зала, Бош се огледа и почувства как го залива вълна на необратимост. Но не се поколеба. Сложи кашоните един върху друг и ги понесе към изхода. Остави лампите светнати. Бутна с гръб тежката входна врата на участъка и преди да излезе каза на полицая на рецепцията:

— Направи ми една услуга. Извикай ми такси.

— Дадено. Но сигурно ще се забави. Не искаш ли да изчакаш вътре и…

Затварянето на вратата отряза остатъка от изречението. Бош застана на тротоара. Нощта беше хладна и влажна. Луната не се виждаше зад плътните облаци. Бош притисна кашоните към гърдите си и зачака под дъжда.