Майкъл Конъли
Град от кости (41)

41.

Бош спря на един открит паркинг, разположен малко след целта на пътуването му, остави кутията с котешка храна в колата и се върна пешком до караваната, до същото място, от което беше наблюдавал тропането на Едгар по вратата. Въпреки късния час колите по магистралата продължаваха да бучат и това му пречеше да разбере има ли някакви звуци или движение вътре.

Извади пистолета от кобура, отиде до вратата и внимателно завъртя топката на бравата. Тя поддаде. Той долепи ухо до вратата и се вслуша. Не се чуваше нищо. Бавно завъртя топката и отвори, вдигнал оръжието си за стрелба.

Дневната беше празна. Нищо. Бош влезе и затвори безшумно вратата.

Огледа кухнята и коридора към спалнята. Вратата беше открехната. Никой не се виждаше, но се чуваше хлопане, като от затваряне на чекмеджета. Миризмата на котешка урина беше ужасна. Чинийката под масата в кухнята беше сметена, а кутията с вода — почти празна. Бош тръгна по коридора към спалнята — и изведнъж вратата й се отвори и оттам излезе фигура с наведена глава.

Когато го видя, Шийла Делакроа изпищя. Детективът свали пистолета. Шийла постави ръка на гърдите си. Очите й бяха разширени от уплаха.

— Какво правите тук?

Бош прибра оръжието си в кобура.

— Тъкмо щях да те попитам същото.

— Тук живее баща ми. Имам ключ.

— И?

— Бях… Бях притеснена за котката. Търсех я. Какво ви е на лицето?

Бош се промуши покрай нея в тесния коридор и влезе в спалнята.

— Малко произшествие. — Огледа се, но не забеляза нито котка, нито нещо друго, привличащо вниманието.

— Мисля, че е под леглото. Не можах да я изкарам от там.

Бош я докосна по рамото и я побутна към дневната.

— Хайде да седнем.

Тя се настани в люлеещия се стол, а Бош остана прав.

— Какво търсеше?

— Казах ви, котката.

— Чух отваряне и затваряне на чекмеджета. Котката има ли навик да се крие по чекмеджетата?

Шийла поклати глава, сякаш да му каже, че се занимава с глупости.

— Любопитно ми беше за баща ми. Реших да поразгледам, докато съм тук.

— И къде е колата ти?

— До входа на парка. Не знаех дали мога да паркирам вътре, затова я оставих там и влязох пеша.

— А как щеше да отнесеш котката? На каишка?

— Не, нямаше да я нося. Защо ме разпитвате?

Очевидно лъжеше. Бош реши да атакува без заобикалки.

— Чуй ме, Шийла. Ако си замесена по някакъв начин в случилото се с брат ти, сега е времето да ми кажеш и да се опиташ да се договориш с мен.

— За какво приказвате?

— Помогна ли на баща си онази нощ? Помогна ли му да отнесе брат ти на хълма и да го закопае?

Тя скри лице в шепите си толкова бързо, сякаш Бош я беше залял с киселина, и извика през пръсти:

— О, боже, боже, не мога да повярвам! Какво… — Отпусна ръце със същия рязък жест и го загледа диво. — Мислите, че аз имам нещо общо? Как можахте да си го помислите?

Бош я изчака да се поуспокои, после каза:

— Мисля, че не ми казваш истината за сегашното си посещение. Това ме кара да преразгледам всички варианти.

Тя почти скочи от стола.

— Арестувана ли съм?

— Не, Шийла, не си. Но ще ти бъда благодарен, ако ми кажеш…

— Тогава си тръгвам. — Тя заобиколи масичката за кафе и тръгна с твърда стъпка към вратата.

— Ами котката? — попита Бош.

Отговорът й дойде, след като вече беше излязла:

— Вие се погрижете за нея.

Бош пристъпи до вратата и се загледа в отдалечаващата се Шийла. Тя стигна по главната алея до изхода и тръгна към административната постройка, където беше паркирана колата й.

— Да бе — промърмори той. Облегна се на рамката на вратата и вдъхна от непримесения с ароматите на караваната нощен въздух. Минаваше полунощ и той беше уморен.

Но реши да остане, докато не намери това, за което беше дошла Шийла.

Усети нещо да се отърква в крака му и погледна надолу. Черна котка. Лекичко я побутна настрани. Не беше запален почитател на котките. Но животното се доближи пак и възобнови гальовното си упражнение. Бош се размърда, като предизвика тревожното отстъпление на котака.

— Почакай тук — каза му той. — Донесъл съм ти храна.