Майкъл Конъли
Град от кости (38)

38.

Шийла Делакроа носеше черен клин и дълга тениска, стигаща почти до коленете й. Беше без грим и лицето й се стори на Бош хубаво без боите и пудрата. Когато ги позна, очите й се разшириха.

— Не ви очаквах.

Не ги покани.

— Шийла, успяхме да идентифицираме останките от Лоръл Кениън като тези на брат ти Артър — каза Бош. — Съжалявам, че трябва да ти го съобщим. Може ли да влезем за няколко минути?

Тя се опря за момент на рамката на вратата. Бош се запита дали ще остане да живее тук, след като вече знае със сигурност, че Артър няма да се върне.

Шийла пристъпи встрани и им направи знак да влязат.

Всеки се настани на мястото си от предишната им среща в дневната. Бош забеляза познатата му вече кутия със снимки на масичката за кафе. Сега снимките бяха акуратно подредени. Шийла проследи погледа му.

— Слагах ги в ред. Отдавна се канех да го направя.

Бош я изчака да се настани и седна последен. По пътя насам с Едгар бяха разработили тактиката си за срещата. Шийла Делакроа щеше да е решаващ елемент в схемата им за делото. Разполагаха със самопризнанието на баща й и информацията, дадена им от костите. Но всичко щеше да се скрепи от нейната история. Нуждаеха се от нейния разказ за това какво означава да си израснал в този дом.

— Има и още, Шийла. Искахме да говорим преди да го видиш по новините. Късно днес баща ти беше обвинен в убийството на Артър.

— Боже мой! — Тя стисна юмруци и ги притисна до устата си.

— Задържан е в Паркър Сентър преди изправянето му пред съд утре и разглеждането на евентуална гаранция. От това, с което видях, че разполага, не вярвам да успее да събере гаранция в размер, какъвто ще поискат в неговия случай.

Шийла отвори очи.

— Трябва да има някаква грешка. Ами мъжът, който живееше от другата страна на улицата? Той се самоуби, значи сигурно е бил той.

— Ние не смятаме така, Шийла.

— Не е възможно да го е направил баща ми.

— Всъщност — вметна меко Едгар — той си призна.

Бош видя изненадата на лицето й. Което пък изненада него. Беше убеден, че тя винаги е носела в себе си подозрението към баща си.

— Разказа ни, че го е ударил с бейзболна бухалка, защото не отишъл на училище — продължи Бош. — Баща ти призна, че по това време пиел и ударите били прекалено силни.

Инцидент, по неговите думи.

Шийла правеше очевидни усилия да смели информацията.

— После сложил тялото на брат ти в багажника на колата. Каза ни, че докато сте обикаляли да го търсите, тялото на брат ти е било през цялото време в багажника.

Тя отново затвори очи.

— После, през нощта, докато си спяла, се е измъкнал от къщи, закарал е тялото до хълма и го е закопал.

Шийла започна да клати глава, сякаш се бранеше от чутото.

— Не, не, той…

— Виждала ли си баща ти да удря Артър?

Тя го погледна замаяно.

— Не, никога.

— Сигурна ли си?

— Нищо повече от потупване по дупето, когато правеше бели като малък.

— Шийла, разбирам, че ти е тежко да говориш за баща си. Но става дума също и за брат ти. Все пак на него не му е била дадена възможност да живее човешки, нали?

След дълго мълчание тя кимна, без да вдига поглед от земята.

— Разполагаме със самопризнанията на баща ти, а и с други доказателства. Костите на Артър говорят, Шийла. Има безбройни травми, които са му били причинявани непрекъснато. Имаме нужда от още един разказ. Някой да ни разкаже какво е означавало за Артър да израсне в тази къща.

— Да се опита да израсне — вметна Едгар.

Шийла размаза сълзите, стичащи се по бузите й.

— Мога да ви кажа само, че никога не съм го виждала да удря брат ми. Нито веднъж. — Лицето й започваше да се подува от плача. — Не мога да го възприема. Всичко, което… Всичко, което исках да разбера, беше дали това са костите на Артър. А сега… Не трябваше да ви се обаждам. Трябваше… — Тя не намери сили да довърши.

— Шийла — каза Едгар, — ако не го е направил баща ти, защо му трябваше да ни казва, че е бил той?

Тя разтърси глава, в очевидно засилващо се вълнение.

— И защо ти помоли да ти кажем, че съжалява?

— Не знам. Той е болен. Пие. Може би му е необходимо внимание, не знам. Знаете, че е бил актьор.

Бош се пресегна и измъкна една снимка от кутията. Артър на около пет години. Нищо не подсказваше, че под видимата повърхност се крие толкова много изтърпяно страдание. Той върна снимката на място. Погледът му срещна нейния.

— Шийла, ще ни помогнеш ли?

Тя отклони очи.

— Не мога.