Майкъл Конъли
Град от кости (36)

36.

Бош обозначи тримата присъстващи в стаята за разпит, както и датата и часа на провеждане, въпреки че всичко това можеше спокойно да бъде установено от видеозаписа. После извади формуляр за правата на арестувания и му каза, че желае да му ги прочете още веднъж. След прочитането им помоли Делакроа да подпише формуляра, премести го в ъгъла на масата, отпи глътка кафе и започна:

— Господин Делакроа, по-рано днес вие изразихте пред мен желание да говорите за случилото се със сина ви, Артър, през хиляда деветстотин и осемдесета. Желаете ли все още да говорим за това?

— Да.

— Да започнем с основните въпроси, след което ще можем да уточняваме подробности. Вие ли причинихте смъртта на сина си Артър Делакроа?

— Да, аз я причиних. — Казано без следа от колебание.

— Вие ли го убихте?

— Да, аз го убих. Нямах такова намерение, но го убих. Да.

— Кога се случи това?

— През май осемдесета. Но вие вероятно го знаете.

— Моля ви, въздържайте се от предположения. Моля ви да отговаряте на всеки въпрос, доколкото ви е възможно, изчерпателно.

— Ще се опитам.

— Къде беше убит синът ви?

— В къщата, в която живеехме тогава. В неговата стая.

— Как беше убит? Ударихте ли го?

— Ааа, да. Аз…

На това място, деловият тон на разпита внезапно се пропука и Делакроа се разплака. След малко се овладя и обърса сълзите си.

— Ударихте го?

— Да.

— На кое място?

— Навсякъде, бих казал.

— Включително по главата?

— Да.

— Казвате, в стаята му?

— Да, в стаята му.

— С какво го ударихте?

— Какво искате да кажете?

— Използвахте ли юмруците си за нанасяне на ударите, или някакъв предмет?

— И двете. Юмруци и предмет.

— Какъв беше предметът, с който удряхте сина си?

— Наистина не мога да си спомня. С някакъв предмет, който той държеше в стаята си. Трябва да си помисля.

— Може да се върнем по-късно към това, господин Делакроа. Защо на този ден вие… Но, първо, кога се случи? По кое време на деня?

— Сутринта. След като Шийла, дъщеря ми, беше отишла на училище. Това е всичко, което помня. Шийла вече беше излязла.

— Ами съпругата ви, майката на момчето?

— О, тя отдавна си беше отишла. Тя беше причината да започна…

Той спря. Бош очакваше вината за алкохолизма, а оттам и за всичко останало — като следствие от пиенето, да бъде удобно хвърлена върху съпругата. Включително и вината за убийството.

— Кога за последен път говорихте със съпругата си?

— Бившата ми съпруга. Не съм говорил с нея от деня, в който ни напусна. Това беше… — Той не довърши. Не можеше да си спомни колко отдавна е било.

— Ами дъщеря ви? Кога за последен път разговаряхте с нея?

Делакроа се загледа в ръцете си. Ноктите му бяха изгризани. Гледката беше болезнена.

— Отдавна.

— Колко отдавна?

— Не помня. Не си говорим. Тя ми помогна да купя караваната. Преди пет или шест години.

— Не сте ли говорили с нея тази седмица?

— Тази седмица? Не. Защо?

— Нека аз да задавам въпросите. През последните две седмици четохте ли вестници, гледахте ли новините по телевизията?

Делакроа поклати глава.

— Не знам какво дават по телевизията. Гледам само видеокасети.

Бош осъзна, че се е отклонил. Трябваше му простичко признание за убийството на Артър Делакроа. Достатъчно подкрепено с доказателства, че да издържи в съда. Ясно му беше, че когато Делакроа се сдобие с адвокат, самопризнанието ще бъде оттеглено. Винаги ставаше така. Щеше да бъде оспорено по всички възможни точки — процедурни, във връзка с моментното състояние на обвиняемия и така нататък. Задачата на Бош беше да изгради самопризнанието така, че да оцелее до евентуалното му представяне пред съдебните заседатели.

— Да се върнем към сина ви, Артър. Спомняте ли си какъв беше предметът, с който го ударихте в деня на смъртта му?

— Мисля, че беше малката му бейзболна бухалка. Нещо като сувенир от мач на „Доджърс“.

Бош знаеше за какво става дума. Миниатюрните бейзболни бухалки, продавани като сувенири по стадионите, приличаха на старите полицейски палки и спокойно можеха да бъдат смъртоносно оръжие.

— Защо го ударихте?

— Не помня. Вероятно съм бил пиян. Аз… — Последва поредният изблик на плач. Бош изчака пристъпът да отмине. — Той… той трябваше да е на училище. А не беше отишъл. Влязох в стаята му, заварих го там и побеснях. Плащах сума пари — пари, които нямах, за това училище. Разкрещях се. Започнах да го удрям и после… взех бухалката и го халосах и с нея. Явно прекалено силно. Не съм имал такова намерение.

— И ударът го умъртви?

Делакроа кимна.

— Това „да“ ли означава?

— Да. Да.

Чу се леко почукване. Бош кимна на Едгар, който стана и излезе. Бош предположи, че е прокурорът, но не възнамеряваше да прекъсва разпита, за да прави представяне, и продължи да натиска:

— Какво направихте после? Когато Артър беше вече мъртъв.

— Изнесох го отзад по стъпалата към гаража. Никой не ме видя. Сложих го в багажника на колата. После се върнах в стаята, почистих и сложих дрехите му в чантата.

— Каква чанта?

— Училищна. Раница.

— Какви дрехи сложихте вътре?

— Не помня. Каквото успях да грабна от чекмеджето му.

— Можете ли да опишете раницата?

— Не помня. Обикновена раница.

— Добре, какво направихте, след като сложихте дрехите в нея?

— Сложих и нея в багажника и го затворих.

— Каква марка кола?

— „Импала“, модел седемдесет и втора година.

— Все още ли я притежавате?

— Ще ми се. Щеше да е истинска класика. Но я унищожих. Първото ми ПТП.

— Какво значи „унищожих я“?

— Направих я абсолютно неизползваема. Увих я около една палма в Бевърли Хилс. Направо я закараха в някакво гробище за коли.

Щеше да е трудно да се проследят дирите на трийсет-годишна кола, обаче новината, че тя е унищожена, прекъсваше всяка надежда за евентуално намиране на улики в багажника й.

— Да се върнем към разказа ви. Трупът е в багажника ви. Кога се отървахте от него?

— Късно същата нощ. Започнахме да го търсим, когато не се прибра от училище.

— „Търсим“?

— Аз и Шийла. Обикаляхме с колата и оглеждахме. Ходихме до всички места за събиране на скейтъри.

— И през цялото време тялото на Артър е било в багажника на колата, с която сте обикаляли?

— Точно така. Не исках тя да знае какво съм направил. Пазех я.

— Разбирам. Съобщихте ли в полицията, че синът ви е изчезнал?

— Отидох в участъка на Уилшир и говорих с един полицай. Първият, когото видях, щом влязох. Той ми каза, че Артър вероятно е избягал и ще се върне. Да изчакам няколко дни. Затова не съобщих за изчезване.

Бош се опитваше да създаде колкото е възможно повече опорни точки в самопризнанието, които да са потвърдени и | от други източници и по този начин да не обезсмислят усилията му, когато по-късно Делакроа се откажеше от думите си или адвокатът му ги оспореше. Най-добра опора представляваха веществените доказателства или резултати от експертизи, но и сравняването на показания беше важно. Шийла Делакроа вече беше казала за ходенето до полицейския участък същата нощ, в която Артър не се бе прибрал. По думите й баща й влязъл вътре, а тя го изчакала в колата. Бош не беше намерил сведение за изчезнал човек. Нещата съвпадаха. Той разполагаше с опорна точка за валидиране на самопризнанието.

— Господин Делакроа, притеснявате ли се от разговора с мен?

— Не, разбира се.

— Усещате ли да сте заплашван или насилван по някакъв начин?

— Не, добре съм.

— Разговаряте с мен по собствена воля, така ли е?

— Така е.

— Добре тогава, кога извадихте тялото на сина си от багажника?

— По-късно. След като Шийла заспа, се върнах в колата и я закарах до място, където можех да скрия тялото.

— И къде беше това?

— Горе на хълмовете. Лоръл Кениън.

— Можете ли да си спомните по-точно къде?

— Не особено. Изкачих се на Лукаут, след училището. В този район. Беше тъмно и аз… пиех, защото се чувствах отвратително заради инцидента, разбирате ли.

— Инцидент?

— Че ударих Артър толкова силно.

— Значи нагоре след училището. Спомняте ли си на кой път бяхте?

— Уъндърланд.

— Уъндърланд? Сигурен ли сте?

— Не, но така мисля. През всичките тези години… Постарах се да забравя колкото е възможно повече.

— Искате да кажете, че сте били интоксикиран, когато сте скривали тялото?

— Бях пиян. Не смятате ли, че е било наложително в моето положение?

— Няма значение какво мисля аз.

Бош усети, че навлиза в опасни води. Като насочваше напълно искрените признания на Делакроа, беше изтръгнал и информация, която потенциално заплашваше заключението от разследването му. Пиянството на Делакроа обясняваше защо тялото е било положено в плиткия гроб набързо и покрито само с малко пръст и борови клони. Но същевременно Бош си припомни и собственото си трудно изкачване по склона — то би било още по-трудно за човек, погълнал алкохол, на когото се налага да влачи или носи тяло.

Без да става въпрос за раницата. Дали е била носена заедно с тялото, или Делакроа е изкачвал хълма повторно, намирайки неизвестно как мястото на пресния гроб?

Бош загледа изучаващо Делакроа, за да прецени как да продължи разпита. Изискваше се особено внимание. Нямаше смисъл да предизвиква отговори, с чийто анализ някой адвокат би могъл да им загуби дни в съда.

— Спомням си — внезапно включи без покана Делакроа, — че ми отне доста време. Прекарах почти цялата нощ извън къщи. И го прегърнах, колкото сили имах, преди да го поставя в дупката. Все едно му правех погребение. — Погледът на Делакроа търсеше одобрение за стореното на хълма.

Погледът на Бош беше напълно безизразен.

— Да продължим оттук — каза той. — Колко дълбока беше дупката, в която поставихте тялото?

— Най-много половин метър.

— Как я изкопахте? Носехте ли си инструменти?

— Не, не се бях сетил. Копах с ръце.

— Раницата?

— Сложих и нея в дупката. Но не съм много сигурен.

— Добре. Спомняте ли си нещо друго за това място? Беше ли стръмно, гладко или кално?

— Не помня.

— Имаше ли къщи наоколо?

— Имаше няколко наблизо, но никой не ме видя, ако това имате предвид.

Бош реши, че се насочва прекалено бързо по хлъзгава пътека, от гледна точка на закона. Затова реши да се върне назад и изчисти някои подробности.

— Кажете ми нещо за скейтборда на сина ви.

— Какво?

— Какво направихте с него?

Делакроа се замисли.

— Знаете ли, не си спомням точно.

— С него ли го заровихте?

— Не мога… не си спомням.

Бош изчака да чуе нещо повече, но Делакроа мълчеше.

— Добре, господин Делакроа, сега ще направим почивка, докато поговоря с партньора си. Искам през това време да помислите над това, за което разговаряхме току що. За мястото, където сте занесли сина си. Нужно ми е да си спомните повече. Също и за скейтборда.

— Ще се опитам.

— Ще ви донеса още кафе.

— Ще ви бъда благодарен.

Бош взе празните чаши и директно отиде в наблюдателната. Там се бяха разположили Едгар и още един мъж, когото Бош не познаваше. Мъжът разглеждаше Делакроа през стъклото, а Едгар тъкмо посягаше да изключи видеозаписа.

— Не изключвай — бързо изкомандва Бош.

Едгар отдръпна ръката си.

— Нека си работи. Ако започне да се сеща и за други неща, не искам после някой да каже, че сме му подсказали какво да говори.

Другият мъж се обърна към Бош и му подаде ръка. Не изглеждаше на повече от тридесет години. С черна коса, пригладена назад, и много бяла кожа. На лицето му цъфтеше широка усмивка.

— Здравейте. Аз съм Джордж Портюгъл, заместник областен прокурор.

Бош остави празните чаши на масата и стисна ръката му.

— Изглежда интересен случай — продължи Портюгъл.

— И става все по-интересен — каза Бош.

— От видяното през последните десет минути, няма изобщо от какво да се притеснявате. В кърпа ви е вързан.

Бош кимна, без да се усмихва. Идеше му да се изсмее на нелепиците на Портюгъл. Собственият му опит му подсказваше много повече от инстинкта на някакъв младок прокурор. И знаеше какво им беше струвало, за да стигнат-до разпита на Делакроа от другата страна на непрозрачното стъкло. В живота понятия като „вързано в кърпа“ или „безплатен обяд“ бяха еднакво безсъдържателни.