Майкъл Конъли
Град от кости (34)

34.

Почукването на Джери Едгар беше единствено по рода си. Подобно на надарен атлет, в състояние да съсредоточи силата на цялото си тяло в завъртането на бухалка или забиването на баскетболна топка, Едгар влагаше цялата тежест на почти двуметровото си тяло в едно почукване. Сякаш целият гняв на праведниците се събираше във внушителния юмрук на лявата му ръка. Звуковият ефект наподобяваше може би началото на Второто пришествие.

Когато Едгар удари по вратата на алуминиевата каравана на Самюъл Делакроа, тя цялата се затресе. Беше три и половина в четвъртък следобед. Едгар изчака няколко секунди и повтори упражнението, този път придружено от съобщението „ПОЛИЦИЯ!“, след което отстъпи от безразборно нахвърляните бетонени късове, служещи за стъпала към входа.

Зачакаха. Нито Бош, нито Едгар бяха извадили оръжието си, но Бош стискаше своето в кобура под якето. Стандартно поведение при предявяване на заповед за обиск на не-считан за опасен субект.

Ослушаха се за движение отвътре, но шумът от магистралата беше прекалено силен. Бош огледа прозорците — нямаше движение на пердетата.

— Знаеш ли — прошепна той, — започвам да мисля, че е истинско облекчение за хората, като им изревеш, че става дума за полицията. Поне разбират, че няма земетресение.

Едгар не му отвърна. Вероятно разбираше, че става дума само за нервно дърдорене от страна на Бош. Не заради Делакроа — не очакваха съпротива от него. Нервност, защото беше ясно, че цялото разследване зависи от следващите няколко часа в компанията на Делакроа. След претърсването трябваше да вземат решение дали да го арестуват за убийството на сина му. Междувременно трябваше да намерят доказателствата или да изтръгнат признание, което да превърне теорията в солидни факти, годни да издържат на адвокатска атака.

С други думи, моментът на истината бързо се приближаваше, а това винаги изнервяше Бош.

На срещата при Билетс беше решено, че е време Делакроа да бъде разпитан. Баща на жертвата и главен заподозрян. Малкото улики, с които разполагаха, сочеха към него. След това им отне един час да напишат заповед за обиск и да я занесат на един съдия в наказателно отделение, за когото се смяташе, че е разбран.

Дори и за него обаче се наложи да убеждават. Проблемите — разследването се беше проточило, директните доказателства срещу заподозрения бяха слаби и мястото, чието претърсване се искаше, беше далеч от евентуалното място на извършване на убийството и дори не беше мястото, където същият заподозрян бе живял в периода на настъпване на смъртта.

На помощ на детективите идваше дългият списък на наранявания, които детето бе понесло през краткия си живот. Тъкмо той в края на краищата им спечели подписа на съдията.

Първо отидоха до игрището за голф, но им казаха, че Делакроа вече е приключил работата за деня.

— Я потропай още веднъж — каза Бош.

— Мисля, че го чувам да се приближава.

— Нищо. Искам да го пораздрусаме.

Едгар стъпи на бетона и удари по вратата. Този път ефектът не беше впечатляващ като при предишните удари, защото парчетата под краката му се разместиха и той залитна.

— Това не беше полиция — прошепна Бош. — По-скоро съсед, оплакващ се от кучето, да речем.

— Абе…

Вратата се отвори и Едгар млъкна. Бош застана нащрек. Караваните си имаха своите капани. Вратите им се отваряха навън, за разлика от нормалните. На мястото, където беше застанал, Бош не влизаше в полезрението на собственика, защото вратата го закриваше. Проблемът беше, че и той не го виждаше. Ако станеше напечено, задачата на Едгар беше да извика предупредително и да се спасява. Тогава Бош мигновено щеше да изпразни пистолета си през метала на вратата.

— Какво искате? — попита мъжки глас.

Едгар показа значката си. Бош гледаше внимателно лицето му.

— Господин Делакроа, полиция.

Нямаше основание за тревога. Бош пристъпи напред и отвори вратата докрай. Якето му беше разтворено, а ръката — на дръжката на оръжието.

Срещу него стоеше мъжът, когото беше видял вчера на игрището за голф. Носеше стари карирани шорти и избеляла кафеникава тениска с петна под мишниците.

— Имаме разрешително за обиск на жилището ви — каза Бош. — Може ли да влезем?

— Вие… вие бяхте на игрището вчера.

— Господине — продължи твърдо Бош, — казах, че разполагаме със заповед за обиск на тази каравана. Можем ли да влезем, за да проведем обиска?

Извади сгънатата заповед от джоба си, разгъна я и я показа, но така, че Делакроа да не може да я стигне. За да получат заповедта, трябваше да разкрият всичките си карти на съдията. Но не се налагаше да правят същото с Делакроа. Още не. Затова, макар Делакроа да имаше правото да се запознае подробно със заповедта преди да разреши на детективите достъп да жилището си, Бош се надяваше да успее да влезе, без да се минава през пълната процедура. Делакроа скоро щеше да е наясно с фактите по случая, но Бош искаше да контролира подаването на информацията, за да може да си състави преценка по реакциите на заподозрения. Той започна да сгъва заповедта.

— За какво става дума? — запротестира Делакроа. — Мога ли поне да видя това нещо?

— Вие ли сте Самюъл Делакроа? — бързо попита Бош.

— Да.

— И това е вашата каравана?

— Моята е. Наел съм мястото. Искам да прочета…

— Господин Делакроа — каза Едгар, — предпочитаме да не обсъждаме всичко това пред погледите на съседите ви. Сигурен съм, че и вие не го искате. Ще ни позволите ли да проведем обиска в съответствие със закона, или не?

Делакроа премести неколкократно поглед от Едгар към Бош и обратно.

— Ами… ще ви позволя.

Бош първи се промъкна покрай Делакроа. В носа го удари смесеният аромат на бърбън, лош дъх и котешка пикня.

— Рано започвате, господин Делакроа.

— Мда, пийнах едно — каза Делакроа отбранително, но и с нотка на омерзение. — Свършил съм си работата, мога да си го позволя.

Едгар също влезе и двамата с Бош огледаха каквото можеше да се види на слабо проникващата светлина. Вдясно от входа се намираше дневната, облицована с дърво и мебелирана със зелено канапе и маса за кафе. Имаше една нощна масичка, без лампа върху нея, както и телевизор, нестабилно закрепен на видео. На телевизора бяха натрупани няколко видеокасети. Срещу масичката за кафе се мъдреше стар люлеещ се стол. Облегалките за ръцете бяха разкъсани — вероятно от котешки нокти — и пълнежът беше изскочил. Под масичката имаше купчина вестници, повечето клюкарски, с крещящи заглавия.

Вляво беше кухнята, с мивка, долапи, печка, фурна и хладилник от едната страна и малка трапезария за четирима от другата. На масата се виждаше бутилка бърбън „Ейшънт Ейдж“. В една чиния под масата имаше остатъци от котешка храна, а водата за животното беше сипана в стара кутия от маргарин. Освен миризмата други следи от присъствието на котката не се забелязваха.

След кухнята започваше тесен коридор, водещ към една или две спални и баня.

— Нека да оставим вратата отворена и да отворим няколко прозореца — предложи Бош. — Господин Делакроа, защо не седнете тук, на канапето?

Делакроа се премести към канапето и каза:

— Няма нужда да търсите. Знам защо сте дошли.

— Така ли? — попита Едгар. — И защо?

Делакроа се стовари върху канапето — пружините му явно бяха изтърбушени, защото той потъна в средната възглавница, а другите две щръкнаха от двете му страни.

— Заради бензина — отговори Делакроа. — Обаче аз почти не съм го използвал. Никъде не ходя, освен до игрището и обратно. Шофьорските ми права са ограничени, заради пътни произшествия.

— Бензин? За какво…

— Господин Делакроа, не сме тук, заради кражбите ви на бензин — намеси се Бош и взе една от видеокасетите от купчината. На нея беше написано „Първа пехотна. Епизод 46“. Върна я и разгледа надписите върху останалите. Всички касети бяха със записи само на епизоди, в които Делакроа се беше снимал преди повече от трийсет години.

— Тогава какво? Какво искате?

Бош го погледна право в очите.

— Тук сме заради сина ви.

Делакроа го зяпна като омагьосан, устата му бавно се разтвори и се видяха пожълтелите му зъби.

— Артър — произнесе той най-накрая.

— Да. Намерихме го.

Делакроа сведе поглед, но Бош видя какво има в него. Инстинктът му подсказа, че каквото и да му кажат отсега нататък, ще му е известно.

— Не сте много развълнуван за баща, който не е виждал сина си повече от двайсет години.

Делакроа го погледна.

— Сигурно защото знам, че е мъртъв.

Бош чак затаи дъх.

— Какво ви кара да мислите така?

— Знам го. Знаех през цялото време.

— Какво сте знаели?

— Че няма да се върне.

Събитията не се развиваха по никой от сценариите на Бош. Струваше му се, че домакинът им ги е очаквал, може би дори с години. Реши, че е по-добре да смени стратегията, като арестува Делакроа и го осведоми за правата му.

— Арестуван ли съм? — Изглежда, двамата мислеха за едно.

— Смятахме, че първо можем да поговорим. Неформално.

— А може и просто да ме арестувате — каза Делакроа тихо.

— Така ли мислите? Значи ли това, че не искате да разговаряте с нас?

Делакроа бавно поклати глава.

— Ще разговарям с вас. Ще ви разкажа всичко.

— За какво ще ни разкажете?

— Как се случи.

— Как се случи кое?

— Със сина ми.

— Знаете ли какво се е случило?

— Без съмнение. Аз го направих.

Бош едва не изруга на глас. Техният заподозрян буквално беше направил признание преди да успеят да му кажат какви са правата му и да го посъветват да се въздържа от обвиняващи го изявления.

— Господин Делакроа, замълчете. Сега ще ви кажа какви са правата ви.

— Аз само искам…

— Не, моля ви, не казвайте нищо. Още не. Нека първо се погрижим за правата ви и после ще изслушаме всичко, което пожелаете да ни кажете.

Делакроа махна с ръка, сякаш думите на Бош нямаха значение. Сякаш нищо нямаше значение.

— Джери, къде ти е касетофонът? Моя още не са ми го върнали от „вътрешни разследвания“.

— В колата. Но не знам дали има батерии.

— Иди провери.

Едгар излезе и Бош зачака в мълчание. Делакроа подпря лакти на колената си и скри лице в ръцете си. Бош го гледаше. Не се случваше често, но нямаше да му е за първи път да чуе от раз пълните признания на заподозрян.

Едгар се върна с касетофона, но поклати глава.

— Батериите са на нула. Мислех, че носиш твоя.

— Мамка му! Води записки тогава.

Бош извади една от визитните си картички. Беше ги поръчал с напечатани на гърба им права на арестувания и място за подпис. Прочете текста и попита Делакроа дали разбира смисъла на прочетеното. Мъжът кимна.

— Това за „да“ ли трябва да се приема?

— Да, това е „да“.

— Тогава подпишете на определеното място. — Бош подаде на Делакроа картичката и химикалка. След като на визитката беше сложен подпис, я върна при другите и седна на ръба на люлеещия се стол.

— Сега, господин Делакроа, желаете ли да повторите казаното преди няколко минути от вас?

Делакроа сви рамене, сякаш ставаше въпрос за дреболия.

— Аз убих сина си. Артър. Аз го убих. Знаех, че ще ме намерите някой ден. Доста се забавихте.

Бош погледна Едгар, който пишеше в бележника си. Щяха все пак да имат някакъв запис на признанията на Делакроа. Замълча, за да го подкани да продължи. Вместо това мъжът отново зарови лице в ръцете си и се разплака.

— Бог да ми е на помощ… Аз го направих.

Едгар бързо направи знак с вдигнати палци — разполагаха с повече, отколкото им беше необходимо, за да продължат към следващия етап на разпит със запис в участъка.

— Господин Делакроа, имате ли котка? — попита Бош.

— Да. Котарак.

— Къде е?

— Някъде тук. Вероятно спи на леглото. Защо?

— Ще се обадим на „Контрол по животните“ и те ще го приберат, за да се грижат за него. Вие ще трябва да ни придружите. И ще продължим разпита ви в полицейския участък.

В погледа на Делакроа се появи тревога.

— Не. „Контрол по животните“ няма да се грижат за него. Ще го умъртвят в момента, когато разберат, че няма да си го взимам.

— Не можем да го оставим просто така.

— Госпожа Крески ще се грижи за него, тя е съседката ми. Може да идва и да го храни.

Бош поклати глава отрицателно. Най-малко беше очаквал усложнения заради една котка.

— Не е възможно. Трябва да запечатаме жилището, докато проведем претърсването.

— И какво има да търсите? — попита наистина ядосано Делакроа. — Казвам ви каквото искате да знаете. Аз убих сина си. Стана случайно. Сигурно съм го ударил прекалено силно. Аз… — Делакроа отново се разплака. — Господи… Какво направих?

Бош се изправи. Искаше да отведе заподозрения в стая за разпит в участъка. Напрежението му беше отминало, заменено от съзнанието, че разполага с малко време. Атаките на вина и нечиста съвест не се отличаваха с продължителност. Искаше да запечати Делакроа на видео и аудиолента преди да е решил да говори с адвокат и до мозъка му да достигне осъзнаването на факта, че сам се осъжда да прекара остатъка от живота си в помещение с размери 2 на З метра.

— Добре, ще се занимаем с котешкия проблем по-късно — каза Бош. — Ще му оставим достатъчно храна засега. Станете, господин Делакроа, тръгваме.

Делакроа се изправи.

— Мога ли да се преоблека в по-прилични дрехи? Тези са доста стари и ги нося само вкъщи.

— Не се притеснявайте за това — отвърна Бош. — Ще ви донесем дрехи.

Пропусна да спомене, че дрехите няма да са от неговите собствени. Щяха да му дадат затворнически комбинезон с номер на гърба. Неговият щеше да е в жълт цвят, запазен за убийците.

— Ще ми сложите ли белезници?

— Трябва — каза Бош. — Такива са правилата. — Той застана зад Делакроа, за да заключи ръцете му на гърба.

— Знаете ли, бях актьор. Веднъж играх затворник в „Беглецът“. В първите серии, с Дейвид Янсен. Беше само малка роля. Седях на пейка до Янсен, това беше всичко. Мисля, че се предполагаше, че съм дрогиран.

Бош не каза нищо, само леко побутна Делакроа към тясната врата на караваната.

— Не знам защо си го спомних — каза арестуваният.

— В моменти като този хората си припомнят възможно най-странните неща — каза Едгар.

— Внимавайте със стъпалата — предупреди Бош.

Изведоха го — Едгар напред, Бош отзад.

— Има ли ключ? — попита Бош.

— На тезгяха в кухнята.

Бош се върна и намери ключовете. После започна да отваря един след друг шкафовете, докато намери котешката храна. Изсипа остатъка от съдържанието й в хартиената чиния под масата. Съвсем скоро щеше да се наложи да се занимае с животното.

Когато излезе от караваната, Едгар вече беше настанил Делакроа на задната седалка на колата. Един съсед ги наблюдаваше от отворената си врата наблизо. Бош затвори и заключи вратата на жилището на Делакроа.