Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- City of Bones, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борислав Пенчев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 85гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
LITTLE, BROWN AND COMPANY
© 2002 by Hieronymus, Inc.
МАЙКЪЛ КОНЪЛИ
ГРАД ОТ КОСТИ
Американска, първо издание
Превод Борислав Пенчев
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 20
ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59, http://www.bard.bg
ISBN 954-585-342-5
История
- —Добавяне
33.
Джулия Брашър беше погребана в късната сутрин на следващия ден в Холивуд Мемориъл Парк. Понеже беше загинала при изпълнение на служебния си дълг, церемонията беше официална — с мотоциклетен кортеж, почетна стража и салют от двайсет и един изстрела. Петте хеликоптера на управлението — цялата му въздушна сила — кръжаха над гробищата във формация „загинал служител“.
Минали бяха обаче по-малко от двайсет и четири часа от смъртта и другите полицейски управления от щата, а и от югозапада, каквато беше практиката, не бяха представени особено добре. По стандартите на полицейските погребения церемонията не беше от най-впечатляващите. Нормално, смърт при престрелка би докарала достатъчно сини униформи да се изпълни цялото гробище. Полицай, прострелял се, докато прибира оръжието си в кобура, не влизаше стриктно в рамките на полицейската митология и това явно бе накарало някои да не присъстват на погребението.
Бош бе застанал почти най-отзад. Главата му пулсираше — следствие от нощ на пиене в опит да потисне болката и чувството за вина. От земята се бяха появили нечии кости и като резултат в нея бяха заровени други двама души — без никаква съществена причина за това. Очите му бяха кръвясали и подути, но вътрешното разяждане беше много по-болезнено от напръскването със спрей в очите.
Забеляза Тереза Корасон, разположила се на първия ред между по-почетните гости, доколкото такива присъстваха. Този път, по изключение, без оператора си. Носеше слънчеви очила, но не беше трудно да се разбере, че го е видяла. Устните й бяха свити в тънка, строга линия. Перфектно изражение за погребение.
Бош първи отклони поглед.
Денят беше разкошен. Силен вятър от океана беше разчистил за малко градския смог. Разкъсани облаци се носеха високо в небето, смесени със следите от самолети. Въздухът ухаеше от цветята, поставени на гроба и около него. От позицията си Бош виждаше, като фон на церемонията, накривените букви, образуващи думата „Холивуд“ върху хълма Лий.
Шефът на полицията не произнесе традиционната си възхвала, използвана за служители, загинали, изпълнявайки дълга си. Вместо него говори началникът на полицейската академия — за опасностите в полицейската работа, които винаги изскачат от най-неочакваното място и за това как смъртта на полицай Брашър може да спаси живота на други нейни колеги, като им напомня никога да не престават да са нащрек. В десетте минути на речта си той не я нарече другояче освен „полицай Брашър“, което остави неудобното впечатление за безличност.
През цялото време Бош си представяше акули с разтворени пасти и изригващи разтопена лава вулкани. Питаше се дали най-накрая Джулия се е доказала на хората, на които искаше да се докаже.
Между голямата група сини униформи, заобиколили ковчега, се беше вклинило сиво петно. Адвокатите. Баща й, придружен от служители на фирмата. Във втората редица, зад бащата, бе мъжът от снимката върху лавицата над камината. Бош си представи как отива до него и го зашлевява в лицето или го изритва с коляно между краката. Насред погребалната церемония и то така, че всички да видят. Би му казал и може би че той е човекът, запратил я по пътя, на който бе намерила смъртта си.
Не се поддаде на желанието си. Да прикачиш някому вината за каквото и да било не беше нищо повече от опростяване. Всеки сам избираше посоката в живота си. Независимо накъде го насочват или подтикват. Всеки си има клетка, в която да се пази от акули. Всеки си носи риска, ако пожелае да отвори вратата на клетката и да излезе от нея.
За почетния салют бяха избрани седем души от класа на Брашър в академията. Те вдигнаха оръжието си към синьото небе и изстреляха три залпа с халосни патрони. Бронзовите гилзи заваляха по тревата като падащи сълзи. Още преди ехото от изстрелите да е заглъхнало, вертолетите направиха кръг над събраното множеството и с това церемонията приключи. Бош се отправи към гроба, като се разминаваше с хора, които си тръгваха. Някой го хвана за лакътя и той се обърна. Беше Еджууд, партньорът на Брашър.
— Аз… искам да се извиня за това, което направих вчера. Няма да се повтори.
Бош замълча. Нямаше какво да казва на Еджууд.
— Предполагам, че не си го съобщил на хората от ПУП и… и искам да ти кажа, че го оценявам.
Бош продължи да го гледа безмълвно. Еджууд се почувства неудобно, кимна и се отдалечи. Оказа се, че точно зад него стои жена — латино тип, с посребряла коса. Бош веднага я позна.
— Доктор Инохос.
— Как си, Бош?
Косата беше основният белег за разпознаване. Преди почти седем години, когато Бош беше редовен посетител на кабинета й, косата на Инохос беше тъмнокафява, без следа от сиво. Все още беше привлекателна жена, независимо дали в кафяво, или сиво. Но промяната поразяваше.
— Добре съм. Как е положението на психичния фронт?
Тя се усмихна.
— Добре.
— Чух, че сега командвате парада.
Тя кимна. Бош започна да се изнервя. С нея се бяха виждали два пъти седмично по времето, когато му бяха наредили да излезе в отпуск за преодоляване на стрес. Беше й разказал за себе си неща, които никой друг никога не беше чувал. Не бяха разговаряли, след като се върна на работа.
До днешния ден.
— Познавахте ли Джулия Брашър? — попита той.
Не беше необичайно за полицейски психолог да присъства на погребение на служител — за да предложи утеха и съветите си на близките на загиналия.
— Не точно. Не лично. Като ръководител на отдела прегледах молбата й за постъпване и интервюто. С утвърдително мнение. — Тя го гледаше изучаващо. — Разбрах, че сте били близки. И че си бил очевидец на прострелването й.
От двете им страни минаваха хора. Инохос се приближи към Бош, за да не се чува за какво говорят.
— Не е времето и мястото, но искам да си поговорим за нея, Хари.
— Какво има да се говори?
— Искам да знам какво се случи. И защо.
— Инцидент. Говорете с Ървинг.
— Говорих. И не съм доволна. Съмнявам се, че и ти си.
— Вижте, докторе, тя е мъртва. Няма да…
— Аз подписах документите й. Благодарение на моя подпис тя получи значката. Ако сме направили пропуск — ако аз съм направила пропуск, искам да го знам. Ако е имало знаци, трябвало е да ги забележим.
Бош наведе поглед към тревата в краката им.
— Не се тревожете, имаше знаци, които аз трябваше да видя. Но също не събрах две и две.
Тя се приближи още, така че Бош нямаше накъде да отклони поглед.
— Значи съм права. Имало е и още.
— Нищо очевидно. Тя просто живееше на ръба. Поемаше рискове, включително и на работа. Опитваше се да докаже нещо. Не смятам, че е била уверена дори в желанието си да бъде полицай.
— Да доказва на кого?
— Не знам. На себе си, на някой друг.
— Хари, знам, че инстинктите ти работят безотказно. Какво още?
Бош сви рамене.
— Думи, постъпки… Имам белег от куршум на рамото. Пита ме за него. Казах й, че съм извадил късмет, че ме е ударил точно в костта. И… мястото, в което се е простреляла, е същото. Само… при нея… имаше и рикошет. Не го е очаквала.
Инохос кимна и зачака.
— Знаете ли, една мисъл ми се върти непрекъснато и това е непоносимо.
— Разкажи ми, Хари.
— Непрекъснато се повтаря в главата ми. Което видях и което знам. Тя насочи пистолета си към него. И си мисля, че ако не бях там и не бях извикал, щеше да го застреля. После щеше да постави пистолета си в ръцете му и да изстреля куршум в тавана или в някоя от колите. Или може би пак в него. Нямаше да е от значение, при положение че после щеше да може да твърди, че се е опитал дай отнеме оръжието.
— Да не би да ми казваш, че се е простреляла, за да има основание за пред другите да излезе герой?
— Не знам. Говореше как светът се нуждаел от герои. Особено сега. Казваше, че се надявала един ден да получи шанса да бъде герой. Но си мисля, че не е само това. Като че ли искаше да има и белега, и опита, придобит с него.
— И беше готова да убие за това?
— Не знам. Не знам дали изобщо има истина в думите ми. Знам, че макар и новобранец, тя беше достигнала точката на разделение между нас и тях, когато всеки, който не носи значка, е боклук. Може да е търсела изход…
Бош поклати глава и погледна встрани. Гробището вече беше почти безлюдно.
— Не знам. Като го казвам, ми звучи… Не знам. Шантав свят. — Той се отдръпна на крачка от Инохос. — Вероятно човек никога не може да познава друг човек достатъчно, нали? Може само да си го мисли. Може да си достатъчно физически близък с някого и да не знаеш какво всъщност става вътре в този човек.
— Така е, не можеш. Всеки има тайни.
Бош кимна и понечи да се отдалечи.
— Почакай, Хари. — Тя отвори чантата си и започна да рови в нея. — Все пак искам да поговорим. — Извади визитна картичка и му я подаде. — Искам да ми се обадиш. Абсолютно неофициално и конфиденциално. За доброто на управлението.
Бош едва не се изсмя.
— Управлението пет пари не дава. Управлението го е грижа за имиджа му, не за истината. А когато истината застрашава имиджа, да върви по дяволите истината.
— Мен ме е грижа, Хари. Както и теб.
Бош сложи картичката в джоба си.
— Добре, ще се обадя.
— Има и номера на мобилния ми телефон. — Тя протегна ръка и хвана неговата. — Ами ти, Хари? Наред ли са нещата при теб?
— Единствените изключения са, че я загубих и Ървинг ми каза да започна да мисля за пенсиониране. Всичко останало е наред.
Инохос се намръщи.
— Дръж се, Хари.
Бош кимна. Беше казал същото на Джулия малко преди смъртта й.
Инохос си тръгна и Бош продължи към гроба. Мислеше, че вече е останал сам. Взе шепа пръст от купчината и погледна в него. Цял букет и няколко цветя бяха пуснати върху капака на ковчега. Бош си спомни, че само преди две нощи беше държал Джулия в ръцете си. Искаше му се да беше предусетил какво може да се случи. Искаше му се да беше събрал отделните парчета навреме в ясната картина за това накъде се е отправила тя.
Вдигна бавно ръка и остави пръстта да изтече между пръстите му.
— Град от кости — прошепна той.
Пръстта падаше върху ковчега като изчезващ сън.
— Предполагам сте я познавали.
Бош бързо се извърна. Беше баща й, с тъжна усмивка. В гробището вече бяха само те двамата.
— Съвсем отскоро. Започвах да я познавам. Съжалявам за загубата ви.
— Фредерик Брашър. — Мъжът протегна ръка.
Бош посегна да я поеме, но се спря.
— Ръката ми е мръсна.
— Няма нищо. Моята също е мръсна.
Стиснаха си ръцете.
— Хари Бош.
— Детективът. Вчера сте били с нея.
— Да. Опитах се… Направих, каквото беше по силите ми да й помогна. Аз… — Спря. Не знаеше какво да каже.
— Сигурен съм в това. Трябва да е било ужасно да си там.
Поредната вълна на вина го проряза. Беше я оставил с мисълта, че ще се оправи. Заболя го почти колкото от факта, че е мъртва.
— Не разбирам как се случи — каза Брашър. — Как може такава грешка да я убие? А днес прокуратурата съобщи, че онзи Стоукс, няма да бъде обвинен за прострелването. Адвокат съм, но нищо не разбирам. Да го пуснат просто така…
Очите на мъжа преливаха от мъка.
— Съжалявам, сър. Ще ми се да можех да ви отговоря. Същите въпроси мъчат и мен.
Брашър кимна и се загледа в гроба.
— Тръгвам си — каза той след малко. — Благодаря ви, че дойдохте, детектив Бош.
Отново си стиснаха ръцете и Брашър тръгна към изхода.
— Сър? — подвикна след него Бош.
Мъжът се обърна.
— Знаете ли кога някой от семейството ще ходи до къщата й?
— Всъщност днес ми дадоха ключовете й. Отивам там. Ще разгледам. За да получа усещане за нея, предполагам. През последните години не бяхме… — Той не довърши. Бош се приближи до него.
— Има нещо нейно, снимка в рамка. Ако не е… Ако не възразявате, бих искал да я взема.
Брашър кимна.
— Защо не дойдете сега? Чакайте ме там. Ще ми покажете снимката.
Бош погледна часовника си. Би лете беше насрочила събиране в един и половина за обсъждане на подробностите по случая. Времето щеше да му стигне да отиде до Венис и после до участъка, но нямаше да има време да обядва. Но пък и без това нямаше никакво желание за ядене.
— Добре, ще дойда.
Тръгнаха към паркинга. По пътя Бош спря на мястото, където бяха изстреляни залповете, прерови тревата с обувка, докато мярна метален блясък, наведе се и взе една от гилзите. Остана загледан в нея за няколко секунди, после я пусна в джоба на якето си. Имаше по една гилза от всяко погребение на ченге, на което беше присъствал. Беше събрал цял буркан.
Обърна се и излезе от гробището.