Майкъл Конъли
Град от кости (27)

27.

Почти до Палм Спрингс никой от двамата не проговори. Това беше една от силните им страни като партньори — способността им да споделят мълчанието си.

Минаха покрай един вятърен агрегат. Във въздуха нямаше никакво движение. Витлата на колелото не помръдваха.

— Родителите ти развеждали ли са се? — попита Бош.

— Не — отговори Едгар и после се засмя. — Въпреки че понякога им се искаше. Но устискаха. Така се получава. Силните оцеляват.

Бош кимна. И двамата бяха разведени, но рядко обсъждаха пропадналите си бракове.

— Хари, чух за теб и малката. Разнася се.

— Ето какво било.

— Казвам само да се пазиш. Старши си й все пак.

— Знам. Все ще измисля нещо.

— От видяното и чутото за нея, струва си риска. Въпреки това трябва да си предпазлив.

Бош не каза нищо. След няколко минути минаха покрай табела, на която пишеше, че Палм Спрингс е на 15 километра. Вече се здрачаваше. Бош се надяваше да почукат на вратата на Кристин Уотърс преди да се е стъмнило съвсем.

— Хари, ти поемаш главната роля, като стигнем.

— Няма проблем. Ти можеш да играеш на надменност.

— Е, това е лесно.

Спряха на една бензиностанция и взеха карта. По нея намериха булевард „Франк Синатра“ и подкараха по него към планината до пропуска на „Маунтънгейт Истейтс“. Картата им показваше, че улицата, на която живее Кристин Уотърс, е в границите на Маунтънгейт.

Един униформен охранител излезе от пропуска и огледа таратайката им с преценяваща усмивка.

— Момчета, бая сте се отклонили от пътя.

Бош се опита да се усмихне, но заприлича на човек, току-що захапал нещо кисело.

— Така е — каза той.

— Какво има?

— Трябва да разговаряме с Кристин Уотърс, адрес „Дийп Уотърс Драйв“ номер 312.

— Госпожа Уотърс очаква ли ви?

— Не, освен ако не е екстрасенс или ти ней кажеш.

— Това ми е работата. Изчакайте секунда.

Той се върна в будката си и вдигна телефона.

— Изглежда, тая Кристин Делакроа доста се е издигнала — каза Едгар. Гледаше къщите, които се виждаха оттук — огромни, със също така огромни скосени ливади — бяха като футболни игрища.

Пазачът пак излезе и се наведе към прозореца на колата.

— Иска да знае за какво става дума.

— Кажи й, че ще го обсъдим насаме с нея в къщата й. И че имаме съдебна заповед.

Мъжът сви рамене с безразличие и се върна в будката. След като размени още няколко реплики по телефона, порталът бавно започна да се отмества. Пазачът им махна да влизат и каза:

— И да знаете, тоя подход на супермени може да ви върши много работа в Ел Ей. Но тук, в пустинята…

Бош мина покрай него с вдигнато стъкло, без да доизслуша наставленията.

Дийп Уотърс Драйв се намираше в края на оградения квартал. Къщите тук бяха с по половин милион долара по-скъпи от тези в началото на Маунтънгейт.

На адреса на Кристин Уотърс отговаряше цяло имение в съвременен испански стил, заемащо целия край на еднопосочна улица на самата граница на Маунтънгейт Истейтс. Определено — притежание на предприемача, построил богаташкия квартал. Гледката му включваше абсолютно всички останали къщи в квартала, както и цялото игрище за голф от птичи поглед.

Имението си имаше собствена порта, в момента широко отворена. Неясно дали специално отворена за посещението, или постоянно в това състояние.

— Май ще е интересно — каза Едгар, докато слизаха на паважа на колелото за паркиране.

— Не забравяй едно — хората променят адресите, но не и характера си.

— Правилно. Буквар на следователя по убийства.

Минаха под дълга сводеста арка и стигнаха до двойната входна врата, където вече ги очакваше жена в черно-бяла униформа на прислужница. С ясно доловим испански акцент тя им обясни, че госпожата ги очаква в дневната.

„Дневната“ беше с размерите и величествеността на катедрала със седемметровия си таван с открит гредоред. Високо в източната стена бяха вградени три стъклописа — изгрев на слънце, градина и лунен изгрев. На противоположната стена имаше шест плъзгащи се врати, разкриващи зеленината на игрище за голф. В стаята бяха подредени две отделни мебелировки, сякаш с идеята за приютяване на две различни групи хора едновременно.

В средата на едно кремаво канапе се беше настанила русокоса жена с напрегнато изражение. Бледосините й очи проследиха влизането на двамата мъже и първоначалното им стъписване от размерите на стаята.

— Госпожа Уотърс? — започна Бош. — Аз съм детектив Бош, а това е детектив Едгар. Ние сме от полицейското управление на Лос Анжелис.

Той подаде ръката си и жената я пое, но без да се здрависа. Просто я докосна за момент, преди да докосне по същия начин протегнатата ръка на Едгар. Свидетелството за раждане твърдеше, че е на петдесет и шест. Изглеждаше почти десет години по-млада. Гладката кожа със загар беше нагледно доказателство за чудесата, на които е способна съвременната медицинска козметика.

— Моля, седнете — каза тя. — Не мога да ви опиша колко неудобно е усещането, че колата ви е пред къщата ми. Изглежда, дискретността не е част от рицарското възпитание, що се отнася до полицията на Лос Анжелис. Бош се усмихна.

— Неудобство е и за нас, госпожо Уотърс, но шефовете ни предоставят само такива коли.

— За какво става дума? Охраната ми каза, че сте имали съдебна заповед. Мога ли да я видя?

Бош седна на канапето точно срещу нейното. Двете канапета бяха разделени от черна масичка със златни инкрустации.

— Сигурно съм бил разбран неправилно. Казах на пазача, че бихме могли да поискаме съдебна заповед, ако откажете да ни видите.

— Разбира се, че не ви е разбрал правилно — отвърна тя с тон, пропит от ирония. — За какво желаете да ме видите?

— Трябва да ви зададем няколко въпроса за съпруга ви.

— Съпругът ми е мъртъв от пет години. Освен това той рядко ходеше до Лос Анжелис.

— За първия ви съпруг, госпожо Делакроа. Самюъл Делакроа. Трябва да поговорим и за децата ви.

В очите й се изписа предпазливост.

— Н-не съм ги виждала и чувала от години. Почти тридесет години.

— Откакто един ден сте излезли за лекарство за сина си и сте забравили да се приберете вкъщи — намеси се Едгар.

Жената го погледна, сякаш я беше зашлевил.

— Кой ви каза това?

— Госпожо Уотърс — каза Бош, — искам първо аз да си задам въпросите и после да минем към вашите.

— Не разбирам. Как ме открихте? С какво се занимавате? Защо сте тук? — С всеки следващ въпрос гласът й се извисяваше. Ненадейно в грижливо подреденото й настояще нахлуваше живот, който беше загърбила преди трийсет години.

— Ние сме следователи по убийства, госпожо. Работим по случай, в който може би е замесен съпругът ви. Ние…

— Той не ми е съпруг. Разведох се с него преди повече от двайсет и пет години. Това е лудост — идвате тук да разпитвате за човек, когото отдавна не познавам и за когото дори не знам дали е жив. Мисля, че трябва да си тръгвате. Настоявам да си тръгнете веднага.

Тя стана и посочи изхода.

Бош погледна Едгар, после домакинята. Ядът беше превърнал тена й в петна с различен цвят — прозиращи следи от пластичната хирургия.

— Госпожо Уотърс, седнете — каза той строго. — Моля ви, опитайте да се отпуснете.

— Да се отпусна ли? Знаете ли коя съм аз? Съпругът ми построи това място. Къщите, игрището за голф, всичко. Не можете просто да нахлувате така. Мога да вдигна телефона и ще ме свържат с шефа на полицията след две минути.

— Синът ви е мъртъв, госпожо — сряза я Едгар. — Изоставеният от вас преди трийсет години син. Затова сядайте и ни оставете да ви зададем въпросите си.

Тя се строполи на канапето, сякаш краката й се бяха подкосили. Устата й се отвори и се затвори като на риба на сухо. Погледът й отплува нанякъде, към далечен спомен.

— Артър…

— Правилно. Артър. Радвам се, че най-сетне си спомних те.

Бош извади бележника си и го отвори на празна страница. Написа „успокой топката“ и го подаде на Едгар.

— Джери, защо не записваш? Мисля, че госпожа Уотърс е готова да ни сътрудничи.

Думите му изкараха Кристин Уотърс от вцепенението и тя погледна Бош.

— Какво се е случило? Самюъл ли?

— Не знаем. Точно затова сме тук. Артър е мъртъв от доста време. Останките му бяха открити едва миналата седмица.

Тя вдигна ръка към устните си, после попита:

— Кога е станало?

— Бил е заровен преди двайсет години. Обаждане на дъщеря ви ни помогна да го идентифицираме.

— Шийла. — Каза го така, сякаш проверяваше дали все още е в състояние да произнася името след толкова време.

— Госпожо Уотърс, Артър е изчезнал през хиляда деветстотин и осемдесета. Знаехте ли за това?

Тя поклати глава.

— Напуснах ги почти десет години преди това.

— И изобщо не сте поддържали контакти със семейството си?

— Мислех… — Тя не довърши.

— Госпожо Уотърс?

— Не можех да ги взема със себе си. Бях млада и не се справях… с отговорностите. Избягах. Признавам го. Избягах. Смятах, че е най-добре да не се чуваме, да не знаят нищо за мен.

— Оставили сте им писма, преди да ги напуснете.

— Откъде знаете?

— Шийла ни каза. Какво пишеше в писмото до Артър?

— Аз само… Само му написах, че го обичам и че винаги ще мисля за него, но че не можем да бъдем заедно. Наистина не мога да си спомня всичко. Важно ли е?

Бош сви рамене.

— Не знам. Сред вещите на сина ви е имало писмо. Може да е било писмото от вас. Отдавна е изгнило. Възможно е никога да не разберем съдържанието му. В молбата си за развод, подадена няколко години след напускането, сте посочили като причина за постъпката си физическо насилие. Трябва да ни разкажете за това. За какво насилие ставаше дума?

Тя поклати глава, този път като при реакция на глупав или дразнещ въпрос.

— А вие какво мислите? Сам ме използваше за боксова круша. Напиваше се и тогава всички трябваше да ходим на пръсти. Всичко можеше да го накара да избухне, дори плачът на бебето. Или ако някой говори по-високо. Винаги аз го отнасях.

— Биеше ли ви?

— Да, биеше ме. Превръщаше се в чудовище. Това беше една от причините да го изоставя.

— Но сте оставили и децата при чудовището — вметна Едгар.

Този път тя не реагира като ударена. Втренчените й бледи очи накараха Едгар да отклони своите. Гласът й беше съвсем спокоен.

— Кой сте вие да ме съдите? Борех се за оцеляването си и не можех да ги взема със себе си. Ако бях опитала, никой от нас нямаше да оцелее.

— Убеден съм, че те разбират мотивите ви — каза Едгар.

Жената се изправи.

— Нямам повече желание да разговарям с вас. Сигурна съм, че ще намерите пътя към изхода. — И тръгна към една врата.

— Госпожо Уотърс — каза Бош, — ако не разговаряте с нас сега, ще се наложи да се върнем със съдебна заповед.

— Чудесно, вземете я. — Тя дори не се обърна. — Някой от адвокатите ми ще се занимае с нея.

— И ще я превърне в център на всеобщо внимание. — Беше хазартен ход, но Бош се надяваше именно това да я спре.

Животът на Кристин Уотърс в Палм Спрингс беше построен върху тайните на предишния й живот и тя в никакъв случай не би желала някой да наднича в тъмните килери. Клюката едва ли би пресъздала действията и мотивите й по начина, по който ги възприемаше тя. В самата нея вътрешната борба не беше престанала, дори след толкова години.

Тя спря, овладя се и се върна на канапето. Погледна Бош и каза:

— Ще разговарям само с вас. Искам той да си тръгне.

Бош поклати глава в несъгласие.

— Ние сме партньори и работим заедно по случая. Той ще остане, госпожо Уотърс.

— Ще отговарям на въпроси само от вас.

— Така да е. Знам, че бихте искали да ни помогнете да заловим убиеца на сина ви. От наша страна, ние ще направим възможното да го заловим бързо. От вас искаме да ни разкажете за бившия си съпруг.

— Цялата история с всичките й гадости? — попита тя и сви устни. — Ще ви представя съкратената версия. Срещнах го в курс по актьорско майсторство. Бях на осемнайсет, а той на двайсет и пет, при това вече с няколко роли, и на всичкото отгоре — много, много красив. Досещате се колко бързо бях омагьосана от него. Забременях преди да съм навършила деветнайсет.

Бош хвърли бърз поглед към Едгар, за да види дали записва. Партньорът му улови погледа и започна да пише.

— Оженихме се и се роди Шийла. Прекратих кариерата си. Ако трябва да съм честна, не ми костваше особени усилия. Актьорската игра ми се струваше просто подходящо занимание тогава. Имах външност, но скоро открих, че всяко момиче в Холивуд има не по-лоша от моята. Доволна бях да си стоя вкъщи.

— Как се държеше съпругът ви?

— Отначало, много добре. Получи епизодична роля в „Първа пехотна“. Гледали ли сте го?

Бош кимна. Ставаше дума за телевизионен сериал от средата на шейсетте, доста популярен преди обществените настроения от виетнамската война да сринат рейтинга му и да го спрат. Историята на един взвод, действащ в тила на германците по време на Втората световна война. Като дете Бош го харесваше и не пропускаше нито един епизод.

— Сам играеше един от германците — с русата си коса и арийския си вид. Дадоха му ролята през последните две години от снимките. Точно до времето, когато забременях с Артър. После го свалиха от екран заради глупавата война във Виетнам. Сам не можеше да си намери работа, бяха го вкарали в типажа на германец. Започна да пие. И да ме бие. Денем ходеше да търси работа, а вечер пиеше и си изливаше яда върху мен.

— Защо върху вас?

— Защото забременявах. Той не искаше нито Шийла, нито Артър и си го изкарваше на когото му падне.

— Малтретирал ви е.

— Малтретирал? Звучи като от учебник. Да, малтретираше ме. Многократно.

— Виждали ли сте го да удря децата? — Ключовият въпрос на идването им тук — всичко останало беше хвърляне на прах в очите.

— Не директно. Веднъж ме удари в корема, когато бях бременна с Артър. От удара ми изтекоха водите и родих месец и половина преди термина. Артър нямаше и три килограма, когато се роди.

Бош слушаше, без да я прекъсва. Тонът й му подсказваше, че тя ще говори, докато я оставят спокойно да каже това, което иска. Той се загледа към игрището за голф през една от плъзгащите се врати.

В пясъчника на игрището беше застанал мъж с червена риза. Стикът му се размахваше, удряйки по невидима топка, но в резултат летяха само пръски пясък. На известно разстояние от него трима други слязоха от две колички за голф. Не можеха да го видят, защото бе скрит в дупката на пясъчника. Той се огледа за свидетели, после се наведе, взе топката и я хвърли на ливадата в перфектна траектория — като след удар със етика.

Най-сетне Кристин Уотърс проговори отново и Бош я погледна.

— Та Артър нямаше и три килограма, когато се роди. Цяла година почти не наддаде и непрекъснато беше болен. Не говорехме за това, но и двамата знаехме, че Сам го е увредил.

— Освен този инцидент не сте ли го виждали да удря Шийла или Артър?

— Може и да е понаплясквал Шийла. Не си спомням. Никога не удряше децата. Нали имаше на разположение мен.

Неизказаното продължение на последното изречение оставяше открит въпроса кой е станал мишена на физическата агресия след напускането на Кристин Делакроа.

— Съп… Сам арестуван ли е?

— Не. Все още сме във фазата на събиране на доказателствен материал по следствието. Останките на сина ви говорят за упражняване на продължително физическо насилие. Засега се опитваме да поставим нещата по местата им.

— А Шийла? Била ли е…

— Не сме я питали конкретно за това. Ще го направим по-нататък. Госпожо Уотърс, ударите от съпруга ви винаги с ръка ли бяха?

— Не. Веднъж ме удари с обувка. Просна ме на пода и ме удари с нея. Друг път хвърли куфарчето си по мен и ме удари… — Тя поклати глава.

— Какво?

— Нищо. Това куфарче… винаги ходеше с него на прослушвания. Сякаш е много важна личност с многобройни ангажименти. А всичко, което носеше в него, бяха няколко негови снимки и едно пластмасово шише. — Дори само споменът предизвикваше горчивина в гласа й.

— Влизали ли сте на лечение в болница или в спешно отделение? Има ли медицински данни за насилието?

— Никога не ме е наранявал толкова, че да се налага лечение. Освен в случая с раждането на Артър. Тогава излъгах. Казах, че съм паднала и водите ми са изтекли. Не исках да се разбере.

Бош кимна.

— Когато напуснахте, това в резултат на план ли беше? Или спонтанно?

— Подготвих писмата за децата ми дълго преди да ги напусна. Носех ги с мен и изчаквах подходящия момент. Вечерта, когато ги напуснах, поставих писмата под възглавниците на децата и си тръгнах само с дрехите на гърба. И колата, получена от баща ми, когато се оженихме. Това беше всичко. Повече не можех да търпя. Казах му, че трябва да купя лекарство за Артър. Той се наливаше и само ми отвърна да отивам да го купя.

— И повече не се върнахте.

— Да. След година, малко преди да дойда да живея в Спрингс, една вечер минах с колата покрай къщата. Лампите светеха. Не спрях.

На Бош не му идваше наум какво още би могъл да пита. Колкото и ясни да бяха спомените на тази жена, те нямаше да помогнат за осъждането на бившия й съпруг за убийство, евентуално извършено десет години след като го беше видяла за последен път. Всъщност той разбираше, че тя не е сред важните свидетели по случая. Може би просто искаше да облекчи товара на една жена, изоставила децата си с човек, за когото беше убедена, че е чудовище.

— Как изглежда тя?

Бош не я разбра веднага.

— Дъщеря ми.

— Ами, руса е като вас. Малко по-висока и по-пълна. Няма деца, не е омъжена.

— Кога ще бъде погребан Артър?

— Не зная. Ще трябва да се свържете със съдебния медик. Или бихте могли да се свържете с Шийла и… — Бош спря. Нямаше намерение да запълва трийсетгодишни дупки в битието на непознати. — Мисля, че засега приключих ме, госпожо Уотърс. Оценяваме помощта ви.

— Определено — не можа да сдържи сарказма си Едгар.

— Да дойдете дотук само за няколко въпроса — изхъмка тя.

— Въпросите ни са малко, защото отговорите ви не са много — каза Едгар.

Тя ги изпрати до вратата. На прага Бош я погледна и се помъчи да измисли няколко думи за сбогуване. Нищичко не му хрумна. Тя затвори вратата.