Майкъл Конъли
Град от кости (25)

25.

Бош се приближи до касата на музея и каза на жената зад стъклото, че има уговорена среща с доктор Уилям Голихър в лабораторията по антропология. Тя вдигна телефона и набра някакъв номер. После направи знак на стоящия наблизо пазач да заведе Бош до лабораторията.

Бош никога не беше влизал в музея, въпреки че като дете често беше ходил на екскурзии и разкопки — част от находките им сигурно бяха в експозицията.

Бош беше разговарял с антрополога, след като бе видял медицинския картон на Артър Делакроа. Голихър обаче вече работеше по друг случай и му беше невъзможно да губи време в разкарване до офиса на съдебния медик, а Бош нямаше търпение да чака. Голихър предложи като компромис неофициалното си становище, въз основа на сравнение между рентгеновите снимки и снимките, направени на Уъндърланд, и новите материали, които Бош би могъл да му покаже, и го покани да си направи разходка до музея. Едгар остана в участъка със задача да издири по данните в компютъра майката на Артър и Шийла Делакроа, както и приятеля на Артър Джони Стоукс.

Бош влезе в лабораторната зала, където се идентифицираха, класифицираха, датираха и почистваха кости. Кутии с кости имаше едва ли не на всяко свободно място. С тях се занимаваха пет-шест души, а Голихър беше единственият без бяла престилка. Този път хавайската му риза беше на папагали, а работното му място — в най-отдалечения ъгъл на залата. На масата пред него бяха сложени две дървени кутии, в едната от които се мъдреше череп.

— Как сте, детектив Бош?

— Горе-долу. Какво е това?

— Човешки череп, както виждате. Беше изровен преди два дни, заедно с човешки кости, при разкопаване за разширение на музея. Помолиха ме да ги погледна преди да направят съобщение за тях.

— Стари ли са или, да речем, отпреди трийсет години?

— Доста стари. Въглеродният анализ показа, че са отпреди девет хиляди години. Погледнете. — Голихър извади черепа от кутията, извъртя го със задната му страна към Бош и очерта с пръст звездовидна фрактура в горната част. — Да ви напомня на нещо?

— Удар с тъп предмет?

— Също като във вашия случай. Доста показателно.

— За какво?

Голихър внимателно сложи черепа в кутията.

— За това, че нещата всъщност не се променят. Тази жена — както смятаме — е била убита преди девет хиляди години и тялото й най-вероятно е било хвърлено в дупка, за да се прикрият следите от престъплението. Човешката природа не се променя. Да не говорим, че това не е единствената ни такава находка. През хиляда деветстотин и четиринайсета е бил намерен почти цял скелет със съвсем същата рана на главата, датиран към същата епоха.

— Да не искате да кажете че преди девет хиляди години е имало серийни убийци?

— Невъзможно е да се каже, при положение че разполагаме само с кости. Но вие си имате предостатъчно неща на главата и без да ви занимавам с разкопки. Носите ли записките от болницата?

Бош извади една папка от куфарчето си и я подаде на Голихър заедно със снимките, взети от Шийла Делакроа.

— Не знам дали ще са от полза — каза той, — но това е момчето.

Голихър взе снимките и се загледа в тази с блейзера и вратовръзката. После също извади една папка, от която измъкна снимка голям формат на черепа от Уъндърланд Авеню, и се втренчи в двете, за да ги сравни. Накрая каза:

— Очертанията на скулите и надочните кости изглеждат сходни. — И очерта с пръст споменатите части от черепа на двете снимки. — По-широки са от обичайното и това се забелязва. Да видим сега рентгеновите снимки.

Отведе Бош до друга работна маса с рентгенов екран, отвори папката с болничния дневник и се зачете в него. Съдържанието му вече беше известно на Бош. Момчето било докарано от баща си в спешното отделение на болницата на единадесети февруари 1980 година, в пет и четиридесет следобед. Според твърденията на бащата синът му изпаднал в ступор вследствие на падане от дъска за скейтборд, при което си ударил главата. Наложила се намеса на неврохирург, за да се намали вътрешно черепното налягане, причинено от издуването на мозъка. Момчето било оставено под наблюдение в болницата за десет дни, след което баща му го прибрал. След две седмици му била направена операция за отстраняване на нитовете, с помощта на които черепът му бил затворен след първата хирургическа намеса.

Никъде не се споменаваха оплаквания на момчето за малтретиране от страна на бащата или някой друг. По време на престоя на детето в болницата с него разговарял служител на социалните служби — докладът му бе по-малко от половин страница. В него се казваше, че момчето се наранило, докато карало скейтборд. Липсваха по-нататъшни разговори и момчето не беше препращано нито на органите, занимаващи се с проблемите на малолетни, нито на полицията.

Голихър поклати глава.

— Нещо ново? — попита Бош.

— Там е работата, че нищо — това е проблемът. Липсва разследване. Приели са думите на момчето за чиста монета. Най-вероятно са разговаряли с него в присъствието на баща му. Представяте ли си колко трудно му е било да говори истината? Просто са го зашили и са го върнали на човека, който му е причинявал болка.

— Докторе, малко изпреварвате събитията. Нека първо установим твърдо коя е жертвата и после ще стигнем и до това кой й е причинявал болка.

— Добре, вие водите разследването. Аз само казвам това, което съм виждал десетки пъти.

Голихър се зае с рентгеновите снимки. Постави две върху екрана, после добави към тях още една, направена на черепа от Уъндърланд Авеню.

— Това е радиоложка снимка, която използвах, за да разгледам вътрешността на черепната кост. Можем засега да я използваме за целите на сравнението. Когато отида в офиса на съдебния медик, ще използвам самия череп.

Голихър взе едно увеличително стъкло и започна да прави сравнения. Когато приключи, стана, подпря се на съседната маса и скръсти ръце на гърдите си.

— „Куийн ъв Ейнджълс“ беше държавна болница и парите им винаги бяха разчетени до стотинка. Трябвало е да направят повече от две снимки на главата на момчето. Ако го бяха направили, щяха да забележат някои от другите му наранявания.

— Но не са.

— Не са. Но на базата на направеното от тях и на това, с което разполагаме, успях да направя няколко сравнения — форма, линия на фрактури и на направения хирургически шев. Нямам съмнения. Това е Артър Делакроа.

— Доколко сте сигурен?

Голихър започна да събира снимките от екрана.

— Казах вече — нямам съмнения. Ще погледна черепа утре, когато сляза в центъра, но отсега ви казвам — той е.

Има покриване.

— Тоест, ако заловим някого и го отведем на съд, няма да има неприятни изненади, така ли?

— Няма да има. Сравненията не могат да бъдат оспорени. Поне доколкото се основават на интерпретация на нараняванията. В случая на това момче видяното е ужасяващо и с радост ще го повторя в съда. Но освен моите думи трябва да се има предвид и болничният дневник. В него се споменава скейтборд и там тезата може да бъде оспорена.

— Благодаря ви, че ми отделихте време. Мисля, че…

— Детектив Бош?

— Да?

— Миналия път, когато споменах за нуждата от вяра в работата ни, вие се притеснихте. Всъщност дори сменихте темата.

— Вярата е тема, в която не се чувствам в свои води.

— Според мен във вашата работа човек би трябвало непременно да разчита на една здрава духовност.

— Не зная. Партньорът ми обвинява за злото по света извънземните. Може би и това е здравословно.

— Пак избягвате въпроса.

Раздразнението на Бош премина в гняв.

— За какво става дума, докторе? Какво толкова сте се загрижили за мен и вярванията ми?

— Защото е важно за мен. Аз изучавам кости. Рамката на живота. И ми се иска да вярвам, че животът се състои не само от кръв, тъкан и кост. Друго ни държи свързани. В себе си нося нещо, което е невидимо за рентгена, което ми помага да съществувам като единна цялост. Затова изпитвам страх, когато срещна някой, който носи празнота там, където у мен е вярата.

Бош го изгледа.

— Грешите по отношение на мен. Имам вяра, имам и цел. В случая това е убеждението ми, че това разследване няма да бъде покрито и ще бъде доведено докрай. Убеден съм, че тези кости се показаха от земята, за да ги намеря тъкмо аз и да потърся справедливост. Това ме крепи и то също не би се забелязало на рентгена. Така по-добре ли е?

Бош замълча, но Голихър не каза нищо.

— Благодаря за помощта, докторе. Благодарение на вас всичко ми се изясни.

И излезе, като остави доктора заобиколен от потъмнелите кости, върху които беше израснал градът.