Майкъл Конъли
Град от кости (18)

18.

Пред къщата на Николас Трент се бяха събрали доста репортери. Бош паркира зад караваната на Канал 2 и двамата с Едгар слязоха от колата. Не познаваше Едуард Мортън, но никой в групата не му приличаше на адвокат. След двайсет и пет години в професията беше развил усета да различава адвокатите и репортерите. Преди да влязат в обсега на журналистите подхвърли на Едгар:

— — Ако се наложи да влезем, ще е отзад — без публика.

— — Ясно.

Тръгнаха към входа на къщата. Веднага ги наобиколиха камери и хора, които заподхвърляха въпроси един през друг. Бош забеляза, че Съртейн не е сред присъстващите.

— Тук сте, за да арестувате Трент ли?

— Какво можете да ни кажете за момчето от Ню Орлийнс?

— Каква пресконференция? Пресотделът ви не знае нищо подобно.

— Трент заподозрян ли е, или не?

Бош мина през тълпата, спря и се обърна с лице към камерите. Престори се, че си подрежда мислите — всъщност ги изчакваше да се нагласят по-добре за снимане.

— Няма насрочена пресконференция — започна Бош. — Костите не са идентифицирани. Мъжът, който живее в тази къща, беше разпитан снощи, както всеки от живеещите в квартала, и по никакъв начин той не е бил определян като заподозрян по случая. От човек, неучастващ в разследването, е изтекла информация до медиите, която е била излъчена, без предварително да е проверена достоверността й, и по този начин е нанесена вреда на разследването. Това е всичко, което имам да кажа. При наличието на достоверна информация тя ще ви бъде подадена чрез отдела ни за връзки с медиите.

Обърна гръб на журналистите и въпросите им и придружен от Едгар, се отправи към вратата на къщата.

Потропа силно и извика на Трент да отвори на полицията. Малко по-късно тропането и подканата бяха повторени, без да последва никаква реакция.

— Отзад? — попита Едгар.

— Аха. Или през страничната врата на гаража.

Тръгнаха да заобикалят, следвани от непрестанните подвиквания на журналистите. „Толкова са свикнали да не им отговарят на въпросите — помисли си Бош, — че го приемат като нещо съвсем естествено. Приличат на кучета, които лаят след господаря си дълго след като той вече е заминал за работа.“

Двамата с Едгар отминаха вратата на гаража, която се отключваше само отвътре, и продължиха към задния двор. Към кухнята имаше врата с резе, а също и плъзгаща се врата, която нямаше да е трудно да отворят. Едгар я огледа. В канала за плъзгане беше поставен щифт и вратата не можеше да се отвори отвън.

— Няма да стане, Хари — каза той.

Бош имаше комплект шперцове, но не му се искаше да се занимава с бравата на кухненската врата.

— Да пробваме през гаража, освен ако…

Хвана дръжката на кухненската врата. Беше отключено. В същия момент той разбра, че ще намерят Трент мъртъв. Помислилият за всичко самоубиец, който оставя отключена врата, за да не се налага да я разбиват.

— По дяволите!

Едгар се приближи, като измъкна пистолета си от кобура.

— Няма да имаш нужда от това.

Влязоха в кухнята.

— Господин Трент? — извика Едгар. — Полиция! В къщата ви сме! Тук ли сте, господин Трент?

— Мини отпред — каза Бош.

Разделиха се и Бош се отправи към спалните. Намери Трент в душ-кабината на голямата баня. Беше си направил примка от тел и я беше закачил за тръбата на душа. Беше с дрехите, в които ги беше посрещнал предишната вечер. Голите му стъпала опираха в плочките на пода. Изобщо не изглеждаше да е имал колебания относно начинанието си. Собствената му тежест го беше удушила, тоест можел беше да се откаже от самоубийството във всеки момент, но не го беше направил.

Хората от съдебна медицина трябваше да се произнесат, но по потъмняването на езика, провиснал от устата на жертвата, Бош прецени, че Трент е мъртъв поне от дванайсет часа. Смъртта беше настъпила в ранната сутрин, скоро след като Канал Четири беше разгласил на света скритото му минало и му беше лепнал етикета на заподозрян по случая с намерените кости.

— Хари?

Бош почти подскочи и се обърна.

— Не ме стряскай така. Какво има?

— Оставил е три страници прощално писмо на масичката за кафе.

Бош мина покрай Едгар и тръгна към дневната, като извади от джоба си латексови ръкавици.

— Прочете ли го?

— Да. Полицията и журналистите били унищожили живота му. Има и разни шантави неща.

Листата бяха разпръснати върху масичката. Бош седна на дивана до нея.

— В този вид ли ги намери?

— Да. Не съм ги докосвал.

Бош започна да чете. Последните думи на Трент представляваха яростна тирада на отрицание на вина за убийството на момчето и срещу сторената му неправда.

„Сега ВСИЧКИ ще узнаят! Вие ме унищожихте, УБИХТЕ МЕ! Кръвта пада върху вас, не върху мен. Не го направих аз, не го направих аз, не, не, НЕ! Никога не съм наранявал никого. Никога, никога, никога. Аз обичам децата. ОБИЧАМ ГИ! Вие наранихте мен. Вие. Но аз не мога да живея с болката от това, което най-безскрупулно ми причинихте. Не мога.“

Приличаше повече на речитатив, отколкото на излагане на мисли върху хартия. В средата на втората страница няколко имена бяха оградени, под заглавие „Носещи отговорност“. Списъкът започваше с Джуди Съртейн, включваше водещия на новините на Канал Четири и включваше още Бош, Едгар и трима непознати — Калвин Стъмбо, Макс Ребнер и Алисия Фелзер.

— Стъмбо е бил ченгето, а Ребнър — прокурорът по първото дело през шейсетте — вметна Едгар.

— Фелзер?

— Не ми е известна.

До листата лежеше химикалката, с която сигурно беше писано. Бош трябваше да я даде за проверка на отпечатъци.

Всяка страница беше подписана. На последната се мъдреше странна молба, която Бош не успя съвсем да разбере:

„Единственото ми съжаление е за децата ми. Кой ще се грижи за тях? Те имат нужда от храна и дрехи. Имам малко пари. Парите остават за тях. Всичко, с което разполагам. Това е последното ми желание и завещание, подписано от мен. Дайте парите ми на децата. Нека Мортън даде парите безвъзмездно. Направете го за децата.“

— Децата му? — попита Бош.

— Много странно.

— Какво правите тук? Къде е Николас?

Детективите погледнаха към коридора. Там беше застанал нисък мъж в костюм. Бош реши, че е Мортън.

— Мъртъв е. Прилича на самоубийство.

— Къде е?

— В голямата баня, но не бих ви…

Мортън беше вече изчезнал към банята. Бош извика подире му:

— Не пипайте нищо. — После кимна на Едгар да го последва и да се погрижи за това, седна и отново заразглежда страниците. Чудеше се колко ли време е отнело на Трент, за да реши, че самоубийството е единствената му останала възможност и да напише цели три страници. Най-дългото прощално писмо, на което беше попадал.

Мортън се върна в стаята. Лицето му беше станало пепеляво.

— Опитах се да ви спра — каза Бош.

Гневът върна част от цвета на лицето на адвоката. Очите му се впиха в Бош.

— Доволни ли сте сега? Убихте го. Хвърлихте го на лешоядите и ето ви резултата. — Мортън махна към банята.

— Грешите, господин Мортън, въпреки че се създава такова впечатление. Всъщност ще се учудите колко съвпадат мненията ни за лешоядите.

— Лесно е да говорите сега, когато вече е мъртъв. Това писмо ли е? Оставил е писмо?

Бош се изправи и му направи място да седне на дивана.

— Само не пипайте страниците.

Мортън седна, извади очилата си и започна за разучава написаното.

Бош се приближи до Едгар и му подшушна:

— Ще използвам телефона в кухнята. По-добре да задвижим „връзки с медиите“ преди да сме затънали в лайна до гуша.

— Добре.

Преди да избере първия номер Бош провери последното обаждане на Трент с бутона за повторно избиране. Отговори телефонен секретар, от дома на Мортън.

Бош звънна на директния номер на Билетс. Тя вдигна веднага. Дъвчеше нещо.

— Съжалявам, че трябва да доведа това до знанието ти точно когато ядеш, но сме на гости на Трент, който малко се е поубил. Обесил се е в банята си с помощта на две телени закачалки. Оставил е и три страници прощално писмо. Отрича да има нещо общо с костите. Обвинява най-вече Канал Четири и полицията, в частност мен и Едгар, за смъртта си. Ти си първата, на която се обаждам.

— Всички знаем, че не ти си…

— Нямам нужда от опрощение, лейтенант. Какво ще разпоредиш да правя тук?

— Ще направиш рутинните обаждания. Аз ще се свържа с Ървинг и ще му кажа за последните събития. Ще стане напечено.

— Ами „връзки с медиите“? На улицата има цяла тайфа репортери.

— Аз ще им се обадя.

— Направено ли е нещо във връзка с Торнтън?

— Пуснато е по веригата. Брадли от „вътрешни“ го пое. След това, сега мога да се обзаложа, че Торнтън не само ще си загуби работата, но може и да му лепнат нещо отгоре.

— Добре, ние ще сме тук. Поне за известно време.

— Извести ме, ако намерите нещо, което свързва Трент с другия случай.

В съзнанието на Бош изплува скейтбордът и засъхналата кал по ботушите.

— Дадено.

Прекъсна връзката с Билетс и набра последователно съдебна медицина и отдела за експертизи.

Междувременно Мортън беше приключил с четенето.

— Господин Мортън, кога за последен път говорихте с господин Трент? — попита Бош.

— Снощи. Обади ми се вкъщи след новините. Шефката му ги била гледала и му се обадила.

— Знаете ли името й?

Мортън посочи средната страница от писмото.

— Написано е. Алисия Фелзер. Тя ми каза, че смятала да го освободи от работа. Студиото прави филми за деца. Не можела да го остави да изработва декори на място с деца. Разбирате ли? Даването на досието му на медиите унищожи този човек. Напълно безотговорно се намесихте в живота на един човек и…

— Господин Мортън, оставете ме да си задавам въпроси те. Запазете си гнева за репортерите, с които ми е ясно, че възнамерявате да си поговорите. Какво ще ми кажете за последната страница от писмото? Споменава децата си. Какво означава това?

— Нямам представа. Бил е разстроен, когато го е написал. Може и нищо да не означава.

— Защо ви потърси вчера?

— Защо, мислите? За да ми каже, че сте били тук, че всичко е минало по новините, че шефката му е звъняла и че искала да го уволнява.

— Каза ли ви дали той е заровил момчето на хълма?

Адвокатът възприе възможно най-негодуващото си изражение:

— Каза, че няма абсолютно нищо с тази история. Беше убеден, че го наказват за минала грешка, грешка от твърде далечното минало, и бих казал, че има право.

Бош кимна.

— Добре, Мортън, можете да си тръгвате.

— Какво говорите? Аз няма да…

— Понастоящем тази къща е обект на разследване. Разследваме смъртта на клиента ви, за да потвърдим или отречем, че е станало от собствената му ръка. Няма повече какво да правите тук. Джери?

Едгар направи знак с ръка на Мортън.

— Хайде. Време е да излезете и да покажете лицето си по телевизията. Ще е добре за бизнеса, нали така?

Мортън се изправи и напусна намусен. Бош отиде до прозореца и леко отмести завесата. Щом излезе от къщата, Мортън се насочи директно в центъра на скупчилите се репортери и започна една пледоария. Нямаше нужда да се чува, за да се разбере за какво става дума.

Когато Едгар се върна, Бош го помоли да позвъни на дежурния в участъка и да извика кола на Уъндърланд Авеню. Бяха нужни хора за въвеждане на ред. Имаше усещането, че журналистическата тълпа ще се умножи като вирус — все по-голяма и по-гладна с всяка изминала минута.