Майкъл Конъли
Град от кости (17)

17.

Разследването на убийство е вид преследва-не с неизброими задънени улички, препятствия и колосални разходи на похабени усилия и време. Бош не го забравяше нито ден от живота си като ченге, но трябваше да получи поредното напомняне за това, когато малко преди обяд в понеделник се върна в участъка и налетя на ново-новеничко препятствие.

На звеното, занимаващо се с убийства, беше отделен отдалечен ъгъл в голямото помещение на детективите. Звеното се състоеше от три екипа, всеки от по трима души. Всеки екип си имаше кътче, направено от по три детективски бюра — две опрени едно до друго и трето, долепено отстрани до тях. На мястото, освободено от Киз Райдър от екипа на Бош, се беше разположила млада жена в делови костюм. Чернокоса, с очи по-тъмни и от косата й. Очи, които не изпуснаха Бош през цялото време, докато пресичаше залата.

— Добър ден — каза той, когато стигна до бюрото си. — Какво има?

— Вие ли сте Хари Бош?

— Аз съм.

— Детектив Каръл Брадли, отдел за вътрешно разследване. Трябва ми писмено обяснение от вас.

Бош се огледа. Няколкото му колеги в помещението се опитваха да си придадат зает вид, без ни най-малко да изрекат от вниманието си разиграващото се.

— Относно?

— Заместник-шеф Ървинг се обърна към отдела ни с молба да определим дали на медиите е бил даден неправомерен достъп до съдебното досие на Николас Трент.

Бош опря ръце на облегалката на стола си.

— Мисля, че има пълно основание да се допусне, че информацията е била разкрита от друго лице.

— Тогава трябва да разбера кое е то.

— Вижте какво, докато се опитвам да провеждам разследване, единственото, което правят всички, е да…

— Знам, че мислите, че това е пълна глупост. Може и моето мнение да е същото. Но аз имам заповед. Затова нека да отидем в някоя от стаите и да запишем разказа ви на касета. Няма да отнеме много. После се върнете към разследването си.

Бош постави куфарчето си на бюрото, отвори го и извади малкия си касетофон.

— Като говорим за записване, защо не чуете първо това? Аз го прослушах снощи. Би трябвало да прекъсне връзката ми с вашата задача много бързо.

Жената взе колебливо касетофона и Бош й показа коридора, водещ до трите стаи за разпити.

— И все пак ще се нуждая от…

— Добре. Но първо чуйте касетата.

— Също и от партньора ви.

— Ще дойде всеки момент.

Брадли тръгна с касетофона в ръка, а Бош най-сетне седна на мястото си, без да си дава труда да поглежда към другите детективи.

Още нямаше обяд, а той вече се чувстваше изтощен. Сутринта беше прекарал в чакане на съдия, който да подпише разпорежданията за претърсване, след което беше обиколил целия град, за да ги разнесе на адвокатите на градските болници. Едгар беше поел десет от тях. Времето, което му се освободи по този начин, беше посветено на ровене в досието на Николас Трент и в телефонните архиви на Уъндърланд Авеню.

Чакаха го и многобройни телефонни съобщения, най-пресните от които получени от дежурната стая. От всичко дванайсет съобщения, девет бяха от репортери, без съмнение с искане за повече информация за предаването на Канал Четири, излъчено повторно в сутрешните новини. Останалите бяха от адвоката на Трент, Едуард Мортън, който беше звънял между 8 и 9.30 часа сутринта.

Бош не познаваше Мортън, но очакваше оплакване относно даване сведения за миналото на Трент на медиите. Обикновено не бързаше да се свързва с адвокатите, но в случая искаше да приключи веднага с назряващия конфликт и да обясни на Мортън, че изтичането не е дошло от следователите. Въпреки че Мортън сигурно нямаше да повярва и дума от казаното. На позвъняването му отговори секретарка — Мортън бил на съдебно заседание, но трябвало да се прибере в кантората си всеки момент. Бош каза, че ще го чака да се обади.

Изхвърли бележките за обажданията на репортери в кошчето и се зае със записките от обаждания до дежурните, които явно вече следваха матрицата, дадена на Манкиевич. Единадесетото обаждане беше попадение в десятката. Жена, на име Шийла Делакроа, 8.41 сутринта. Малкият й брат Артър Делакроа изчезнал в Лос Анжелис през 1980 година. По това време момчето било на дванайсет години.

В отговор на въпросите, оставени от Бош, тя казваше, че брат й се наранил при падане от скейтборд няколко месеца преди да изчезне. Получената от него мозъчна травма изисквала хоспитализация и намеса на неврохирург. Не помнела точните подробности, нито имената на някой от лекарите, но била сигурна, че става дума за болницата „Куийн ъв Ейнджълс“. Шийла Делакроа беше оставила и адрес и телефонен номер за връзка.

Бош загради думата „скейтборд“ в описанието на разговора, после извади визитната картичка, дадена му от Бил Голихър. В университета се включи телефонен секретар. Голихър се обади на втория номер на визитката — очевидно обядваше.

— Само един бърз въпрос: за черепната рана, която е била лекувана оперативно. Възможно ли е да е била причинена от падане от скейтборд?

От другата страна настана мълчание и Бош остави Голихър да мисли. Приемащият обажданията му направи знак, че го търсят, и Бош закри слушалката с ръка.

— Кой е?

— Киз Райдър.

— Кажи й да изчака. — Той махна ръка от слушалката. — Докторе, чувате ли ме?

— Да. Мисля. Възможно е — зависи в какво се е ударил. Но не особено, ако става дума просто за удар в земята. Фрактурата показва малка, директно засегната област в по-високата част на черепа. Не е тази област, която обикновено се свързва с рани от падане.

Бош усети как увереността му се изпарява. Мислеше си, че е попаднал на подходящ обект за идентифициране като жертва.

— За конкретен човек ли говорим? — попита Голихър.

— Да, току-що получихме сигнал.

— Има ли рентгенови снимки, хирургически картон?

— В момента се занимавам с това.

— Искам да ги видя, за да направя сравнение.

— Веднага след като се сдобия с тях. Ами другите наранявания? Може ли да са от каране на скейтборд?

— Разбира се, част от тях — но не всички. Не и тези, получени през ранното детство. Детектив, знаете, че често в случаи на малтретиране се съобщава различна от реалната причина.

— В смисъл, че който и да доведе детето в спешното от деление, няма да каже, че го е ударил яко по главата с фенер или нещо подобно.

— Точно така. Ще има някаква съчинена история, към която ще се придържа и детето.

— Падане със скейтборд например.

— Възможно е.

— Добре, докторе, трябва да свършваме. Ще ви осигуря рентгенови снимки възможно най-скоро. Благодаря. — Той включи другата линия на телефона. — Киз?

— Здрасти, Хари, как си?

— Зает. Какво има?

— Чувствам се ужасно, Хари. Мисля, че издъних нещата.

Бош се отпусна тежко назад.

— Канал Четири?

— Да. Аз… вчера, след като си тръгна и след като партньорът ми, Торнтън, се нагледа на футбол, ме попита за какво си идвал. И аз му казах. Разбираш ли, все още се опитвам да установя нормални колегиални отношения с него. Казах му, че съм проверила имената и че сме попаднали на подходящ човек с досие за малтретиране. Хари, кълна се, че му казах само това.

Бош въздъхна облекчено. Не Райдър го беше подвела — тя просто се беше доверила на човек, на когото при нормални обстоятелства би трябвало да може да се доверява.

— Киз, от вътрешни разследвания чакат да говорят с мен. Откъде си сигурна, че Торнтън е дал сведенията на Канал Четири?

— Знам, че познава репортерката Съртейн. Преди няколко месеца с него работихме по едно убийство за взимане на застраховка в Уестсайд и случаят привлече вниманието на медиите. Той й подаваше информация неофициално. Виждала съм ги заедно. Вчера, след като му казах какво сме намерили, веднага се сети, че му се ходи до клозета. Взе си спортната страница и тръгна натам. След малко получихме позвъняване и отидох и му потропах на вратата, че трябва да излитаме. Не отговори отвътре. Реших да не го притеснявам и да го изчакам. Сетих се чак когато видях новините днес. Сигурно е слязъл до фоайето дай се обади. Наистина съжалявам, Хари. Много кофти са те изтипосали в тоя репортаж. Ще говоря с вътрешни разследвания.

— Задръж засега, Киз. Ще ти кажа, ако имам нужда да говориш с тях. Но какво ще правиш по твоя проблем?

— Ще си търся нов партньор. Не мога да работя с този човек.

— Внимавай. Ако сменяш често партньорите, скоро ще останеш сама.

— По-добре сама, отколкото със скапаняк, на когото нямам доверие.

— И това е вярно.

— Ами ти? Предложението ти важи ли още?

— В смисъл че съм скапаняк, на когото можеш да се довериш?

— Знаеш какво искам да кажа.

— Важи. От теб се иска само…

— Трябва да затварям, Хари. Той идва.

— Добре, чао.

Бош затвори и се замисли какво можеше да се направи в случая с Торнтън. Да се обади на Карол Брадли? Все още имаше възможност да се заблуждава, а не искаше да прибягва до вътрешни разследвания ако не е съвсем сигурен. Бездруго самата мисъл да го направи му звучеше отблъскващо. Но нямаше да го преглътне, при положение че някой се опитваше да попречи на разследването му.

След няколко минути планът му беше готов и той погледна часовника си. Дванайсет без десет. Обади се на Киз Райдър.

— Хари се обажда. При теб ли е?

— Да, защо?

— Повтаряй след мен и се направи на развълнувана: „Така ли, Хари? Страхотно! Кой е той?“

— Така ли, Хари? Страхотно! Кой е той?

— Така. Сега слушаш, слушаш, слушаш. Сега кажи: „Как десетгодишен е стигнал до тук от Ню Орлийнс?“

— Как десетгодишен е стигнал до тук от Ню Орлийнс?

— Супер. Сега затвори и не казвай нищо. Ако Торнтън те заразпитва, кажи му, че сме идентифицирали детето по зъбни отпечатъци и че става дума за десетгодишен беглец от Ню Орлийнс, видян за последен път през седемдесет и пета.

Родителите му са хванали самолет за насам. А шефът ще даде пресконференция за всичко това днес в четири.

— Добре, Хари. Успех.

— И на теб.

Едгар, който тъкмо беше дошъл, го гледаше озадачено.

— Опитваме се да запушим пробойната — каза Бош. — И да затворим устата на репортерката.

— Кой е певецът?

— Партньорът на Киз. Така мислим. Но наистина имаме потенциален обект за жертвата. — Бош му разказа за обаждането за Артър Делакроа и последвалия си разговор с Бил Голихър.

— Осемдесета? Това не ни върши работа в случая на Трент. Проверих телефонните архиви — не е живял на тази улица преди осемдесет и четвърта, точно както ни каза снощи.

— Чувството ми подсказва, че той не е нашият човек.

Дори мисълта за скейтборда в гаража на Трент не можеше да промени интуитивното усещане на Бош.

— Кажи го на ония от Канал Четири.

Телефонът на Бош иззвъня. Беше Райдър.

— Току-що отиде до тоалетната.

— Каза ли му за пресконференцията?

— Всичко му казах. Не престана да пита, скапанякът му със скапаняк.

— Ако й каже, че всички ще научат в четири, те ще го включат като гореща новина в обедната емисия. Ще гледам.

— Ще разправяш после.

Бош погледна часовника си. Имаше на разположение още няколко минути.

— Между другото, разследват ни. Вътрешните, в една от стаите са.

Ченето на Едгар увисна. Като повечето полицаи, той не изпитваше топли чувства към отдела за вътрешни разследвания, защото дори когато човек си вършеше работата съвестно, те винаги намираха причини да му висят на главата. Също като данъчните — от всяко тяхно известие стомахът ти се свива на топка.

— Успокой се. Заради Канал Четири е. След няколко минутки ще сме чисти. Ела с мен.

Отидоха в стаята на Билетс, където имаше телевизор. Тя се занимаваше с някакви документи на бюрото си.

— Имаш ли нещо против да погледаме обедните новини на Канал Четири? — попита Бош.

— Заповядайте. Сигурна съм, че капитан Ле Вали и Ървинг също ще ги гледат.

Емисията започна с новината за верижна катастрофа на магистралата за Санта Моника. Нищо особено — шестнайсет коли една върху друга, но без човешки жертви. Видеозаписът беше добър, затова пускаха първо него. Случаят с „кучешката кост“ обаче се беше придвижил до престижното второ място. Водещият обяви включване с Джуди Съртейн за поредното извънредно съобщение:

— Канал Четири научи, че костите, намерени в Лоръл Кениън, са били идентифицирани, като принадлежащи на десетгодишен, избягал от къщи в Ню Орлийнс.

Билетс отвори уста да каже нещо, но Бош й махна да изчака.

— Родителите на момчето, които са съобщили за изчезването му преди повече от двайсет и пет години, са на път за Лос Анжелис за среща с полицията. Останките са били идентифицирани с помощта на зъбни експертизи. По-късно днес се очаква пресконференция на началника на полицията, на която където ще бъде съобщено за идентифицирането и ще се обсъди ходът на разследването. Както Канал Четири съобщи снощи, полицията съсредоточи вниманието си върху…

Бош изключи телевизора.

— Какво става? — попита веднага Билетс.

— Заблуда на врага. Запушвам пробойната.

— Кой е?

— Партньорът на Киз. Казва се Рик Торнтън. — Бош преразказа наученото от Райдър и описа плана си на действие.

— Къде е човекът от вътрешни разследвания? — попита Билетс.

— В една от стаите за разпити. Прослушва касета, на която съм записан с репортерката снощи.

— Касета? Защо не ми каза?

— Забравих.

— Добре, оттук поемам аз. Сигурен си, че Киз е чиста, така ли?

Бош кимна.

— Нормално е тя да иска да му има доверие и да му разказва всичко. Той се е възползвал от доверието й и го е продал на Канал Четири. И не ме интересува какво всъщност е получил в замяна — той ми прецаква разследването.

— Добре, Хари. Гледай си разследването, аз ще се оправя тук. Нещо друго ново, което би трябвало да знам?

— Имаме възможност за идентификация, ще я проверим днес.

— Трент?

— Отлежава, докато не сме сигурни, че това е детето. То е изчезнало през осемдесета, а Трент се появява в квартала през осемдесет и четвърта.

— Чудно. Междувременно се появяваме ние и разгласяваме тайните на живота му по телевизията. Патрулните казаха, че медиите направо са вдигнали лагер в двора му.

— Говори с Торнтън за това.

— Нямай грижи.

Докато се връщаха в стаята си, Бош попита Едгар дали е прегледал досието на Трент.

— Смешна история. Ако беше се случило сега, прокуратурата изобщо нямаше да му обърне внимание.

Когато се върнаха до бюрото, Бош видя, че е изпуснал позвъняване от адвоката на Трент. Понечи да звънне веднага, но реши да изчака Едгар първо да довърши разказа си.

— Работил е като учител в основно училище в Санта Моника. Негов колега го сварил в една от тоалетните да държи пениса на осемгодишно момче, докато то пикаело. Казал, че му помага да се научи да уцелва чинията, защото опикавало целия под. Разказът на момчето обаче не се връзвал с неговия, а и родителите отрекли да има такова нещо, детето си пишкало най-нормално. Осъдили го на три години, от които излежал петнайсет месеца в Уейсайд.

Бош осмисли чутото, с ръка върху слушалката.

— Разликата с пребиване до смърт с бейзболна бухалка е доста голяма.

— Така е.

Бош набра номера на Едуард Мортън, адвоката на Трент. Прехвърлиха го на мобилния му телефон, защото отивал да обядва.

— Ало?

— Детектив Бош.

— Искам да знам къде е.

— Кой?

— Не ми играйте игрички, детектив. Звънях във всички затвори из областта. Искам да ми се даде възможност да говоря с клиента си. Веднага.

— Предполагам говорите за Николас Трент. Опитахте ли в работата му?

— У дома и в работата — никакъв отговор. Нито на пейджъра. Ако сте го задържали, има право на защита. Не ме будалкайте, защото отивам направо при съдия. И ще кажа някоя приказка и на медиите.

— Вашият човек не е при нас. От снощи не съм го виждал.

— Той ми се обади, след като сте си тръгнали, и после след новините. Вие му разказахте играта и мисля, че трябва да ви е срам от това.

— Мислите ли, че е избягал, за да се укрие, господин Мортън?

— Кой се крие, когато е невинен?

— Ами не знам. Питайте О’Джей Симпсън.

Стомахът на Бош внезапно се сви от ужасяваща мисъл. Той се изправи, притиснал слушалката до ухото си.

— Къде се намирате, господин Мортън?

— Движа се по Сънсет в западна посока.

— Върнете се и ме чакайте пред къщата на Трент.

— Имам обяд. Няма да…

— Чакайте ме пред къщата на Трент. Тръгвам веднага натам.

Бош затвори и подбра Едгар с думите, че ще му обясни в движение.