Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- City of Bones, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борислав Пенчев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 85гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
LITTLE, BROWN AND COMPANY
© 2002 by Hieronymus, Inc.
МАЙКЪЛ КОНЪЛИ
ГРАД ОТ КОСТИ
Американска, първо издание
Превод Борислав Пенчев
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 20
ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59, http://www.bard.bg
ISBN 954-585-342-5
История
- —Добавяне
10.
„Мусо и Франк“ беше заведение, сервирало мартини на обитателите на Холивуд — известни и не толкова, цяло столетие. Предната зала, с червена кожена тапицерия, беше за тихи разговори — позастарели сервитьори с червени сетрета се движеха бавно между сепаретата. В задната част се намираше дългият бар, без места за сядане през повечето време, където редовните клиенти даваха мило и драго да привлекат вниманието на бармани, които биха могли да бъдат бащи на сервитьорите. Бош и Брашър влязоха в бара точно когато се освободиха две места и се пребориха за тях с конкуренцията на двама типове, облечени в черно като студийни звезди. Един от барманите — познаваше Бош — се приближи до тях и те си поръчаха мартини.
Бош вече се чувстваше съвсем свободно с нея. Бяха обядвали заедно и през двата дни на огледа, а и тя не беше излизала от погледа му по време на претърсването на района. Усещането беше като за трето или четвърто излизане заедно. На път за бара, в колата му, си разменяха клюки за отдела и за последния случай — поне това, което той смяташе, че може да сподели с нея. Когато барманът сложи пред тях чашите с коктейлите, Бош беше готов да забрави за известно време за кости, кръв и бейзболни бухалки.
Чукнаха се и Брашър каза:
— За живота.
— Да. Да оцелеем и утре.
— Някак си.
Бош знаеше, че моментът е подходящ да я заговори за проблемите й. Ако не искаше да приказва за това, нямаше да настоява.
— Онзи, Кико — попита той. — Защо ти каза: „Горе главата“?
Тя отпи и не отговори веднага.
— Ако не ти се говори…
— Не точно. По-скоро, не ми се мисли за това.
— Познато усещане. Извинявай, че попитах.
— Няма нищо. Партньорът ми ще ме докладва и понеже съм в изпитателен период, може да има последствия.
— За какво?
— Пресичане на канала. — Значението на израза беше заставане пред дулото на автомат или друго оръжие, използвано от друг полицай.
— Какво стана? Ако искаш да ми кажеш, разбира се.
— О, битова разправия. Мразя битовите. Някакъв се беше заключил с пистолет в спалнята си. Не знаехме дали мисли да стреля по себе си, по съпругата си или по нас. Изчакахме подкрепление и влязохме в стаята.
Тя отпи отново. Безпокойството прозираше в очите й.
— Автоматът беше у Еджууд. Кико трябваше да изрита вратата. Фенел, партньорът на Кико, и аз чакахме да нахлуем. Кико е як и отвори вратата с един ритник, и двамата с Фенел влязохме. Онзи тип беше трупиран на леглото. На пръв поглед никакъв проблем, само дето Еджууд реши, че аз му създавам проблем. Каза, че съм била пресякла канала.
— Така ли беше?
— Не мисля. Но ако аз съм го направила, тогава и Фенел го е направил, а на него не каза и гък.
— Е, ти си новобранецът на изпитателен срок.
— Да. И вече ми писва. Ти как го изтърпя, Хари? Сега си имаш работа и е различно. Това, което правя аз, е да тичам безспир по обаждания, от боклук на боклук, все едно да гася пожар с плюнка. Не правим никакви рекордни постижения и отгоре на това тоя надменен идиот ми повтаря през две минути как съм се орезилила.
Позната история за всяко униформено ченге. Ежедневната работа те поглъща до степен да мислиш, че просто друго в живота няма. Бездна. Затова Бош никога не би се върнал към патрулната полиция. Все едно да запушваш огнестрелни рани с памуче.
— Други очаквания ли имаше в академията?
— Не знам какво съм мислила тогава. Не знам дали ще издържа до момент, в който ще ми се струва, че върша нещо полезно.
— Мисля, че ще се справиш. Трудни са първите две години. После се окопаваш по-стабилно и започваш да виждаш перспектива. Избираш битките и тактиката си. Ще оцелееш.
Насърчението не звучеше убедително и за самия него. Дълго време съмнението за собствения му избор не го беше оставяло. Почувства неистинността в думите си.
— Да говорим за нещо друго — каза тя.
— Добре. — Бош отпи голяма глътка и реши да смени насоката на разговора. Остави чашата си на бара и й се усмихна. — Значи, както си се разхождаше из Андите, изведнъж ти просветна: „Божичко, искам да съм ченге“?
Тя се засмя.
— Не беше точно така. И никога не съм била в Андите.
— Ами богатият, изпълнен със съдържание живот преди да си закачиш значката? Каза, че си обикаляла света.
— Така и не стигнах до Южна Америка.
— Ааа, там ли били Андите? Винаги съм си мислил, чеса във Флорида.
Тя пак се засмя и Бош се зарадва на успешната смяна на темата. Харесваха му зъбите й. Бяха точно толкова леко изкривени, че да не изглеждат чак идеални.
— Сериозно, как стана?
Тя се обърна в стола така, че рамената им се допряха. Погледите им се срещаха в огледалото на бара, зад бутилките.
— Известно време бях адвокат. Само по граждански дела, така че не се вълнувай. После разбрах каква мръсотия е, зарязах адвокатството и започнах да пътувам. Работех, където намеря. Грънчарство във Венеция. Обучавах коне в швейцарските Алпи известно време. Готвачка на туристическо корабче на Хаваите. Видях много свят… но Андите не успях. После се прибрах у дома.
— В Лос Анжелис?
— Тук съм родена и израсла. А ти?
— Също.
Тя протегна чашата си и се чукнаха.
Бош свърши питието си и си сипа ново, без да го е грижа, че е доста по-напред с материала от Брашър. Чувстваше се приятно отпуснат. Хубаво беше да забрави работата за малко. Хубаво беше да си в компанията на човек, не директно замесен в случая.
— И в кой район по точно?
— Не се смей. Бел Еър[1].
— Бел Еър? Май нечий татко не е доволен от това, че дъщеря му е станала ченге.
— Особено при положение, че той беше собственик на адвокатската фирма, която тя напусна и не се видя, нито чу цели две години.
Бош се усмихна и вдигна чашата си. Чукнаха се пак.
— Смело момиче.
— Да приключим с въпросите — каза тя, след като отпиха.
— Добре. И какво да правим?
— Заведи ме у вас, Хари.
Той замълча за момент, загледан в блестящите й сини очи. Нещата се развиваха със скоростта на светлината и за смазка им служеше алкохолът. Но между ченгета беше така. Хора, принадлежащи към затворено общество — животът им беше подчинен на инстинктите им и те всеки ден отиваха на работа с мисълта, че може да си заработят заплатата и с цената на живота си.
— М да — каза той накрая. — Мислех за същото.
Наведе се към нея и я целуна по устата.