Рут Харис
Женско щастие (6)

4.

Ал Шелдрок знаеше много добре какво си мислят хората за счетоводителите. Че са скучни хора със скучна професия, които трупат една връз друга скучни цифри. Без въображение. Без съзидателност. Досадни. Недодялани. Работяги. Недоверчиви. Търтеи. Тези думи идваха наум, когато човек се замислеше за дипломираните счетоводители и едва ли някой знаеше това по-добре от Ал. Макар Ал да си имаше тайна: нито една от тези думи не се отнасяше за него. Но въпреки че той го знаеше, светът не го знаеше. Още не.

Родителите на Ал, музиканти, бяха ужасени от неговия професионален избор и толкова объркани, че дори не споделяха с приятелите си от какво живее синът им. Обикновено казваха, че Ал е мениджър на някакъв състав.

Родителите на Ал бяха това, което в търговския речник на музикалния бизнес се наричаше „студийни музиканти“. Баща му свиреше на саксофон и за разлика от много музиканти, работеше здраво в подкрепящи състави при озвучаване на реклами и при записите на разни поп изпълнители. Майката на Ал, която бе срещнала баща му по време на запис за реклама на препарат за миене на устната кухина, беше певица. И тя работеше здраво за реклами и като беквокал, а веднъж беше направо осенена: избрана бе за солистка на песента тема в един ранен епос на Тони Къртис. Родителите на Ал изкарваха много пари — и никога нямаха и десет цента в джоба. Ал израсна всред наденички и хайвер, а шумните, горчиви караници на неговите родители за пари му дадоха идеята да се заеме със счетоводство.

Ал проумя, че доброто плануване може да опази родителите му — и хора като тях — от финансова нищета, като съобразява върховете и паденията в техните заработки. Но счетоводството, скоро откри Ал, му даваше само част от това, което му трябваше да знае. Правото, осъзна той, щеше да му даде останалото. Договорното право, по-точно. В забавния бизнес да получиш работа беше едно, а да получиш парите си за свършеното, понякога беше съвсем друго.

Така, докато Ал дращеше цифри денем в една от най-големите национални счетоводни фирми, нощем прошнуроваше законниците. Кръговете около очите му стигаха почти до коленете му и през деня, когато Елин Дърбън прекрачи в кабинета му, Ал беше преживял последните три денонощия с по четири часа сън на вечер.

— Приятно ми е най-после да се срещнем — поде Ал, като стана и стисна ръката на Елин. — Съжалявам, че обстоятелствата са… каквито са.

Елин се усмихна уморено:

— И на мен ми е приятно да ви срещна. Фил толкова ми е говорил за вас.

Ал примигна и се опита да не се издаде. Доколкото познаваше Фил, Ал очакваше Елин да е оперена дама. Може би симпатична заваляна блондинка или жарка димяща брюнетка. Беше очаквал прилепнали дрехи, тежък грим, нокти като на дракон, парфюм с аромат на дива гардения — истинска мъжеловка. Вместо това тя беше като излязла от „Тифани“^[1]. Всичко в нея бе класическо: ленената рокля в екрю, плетената на куки жилетка, перлени обици и тънка златна огърлица, меко вълниста медноцветна коса, ненатрапчив грим и синьо-зелени очи, от които да умреш…

— Седнете! — показа й той стола за посетители; после, като забеляза стегнатото изражение около устните й, се усмихна: — Зная какво си мислите. Счетоводител. Тфу!

Елин трябваше да се усмихне. Тя кимна. Ал бе прочел мислите й.

От всичко онова, което Фил й бе разказвал за Ал, Елин бе останала с впечатлението, че той е типичният счетоводител. Алберт Айнщайн на средна възраст, дребен, с ръкавели, леко прегърбен. Вместо това Ал беше висок — над сто и осемдесет сантиметра — добре сложен, тъмнокос и с меки черти. От неотличимостта го спасяваше интригуващият му нос, който сякаш беше чупен — може би повече от един път.

Но онова, което отделяше Ал от истинската привлекателност, бяха излишните поне седем килограма — ерген, той живееше от кнедли и пици, забърсвани на ход — и сухарските очила на книжен червей. Ал — за разлика от Фил, за разлика от Лу — беше типът стабилен, прозаичен, отговорен мъж, с каквито Елин винаги се бе чувствала уютно. Той беше кажи-речи толкова секси, колкото и претъпканата, потискаща стаичка, която заемаше в ширната кантора на „Кули & Хайзър“ на Източна тридесет и четвърта улица, или колкото сивите копия на нормативни актове на Данъчната служба, които опасваха лавиците на стайчето.

— Донесох всичко, което беше в сейфа — осведоми Елин, като подаваше кафявия плик на Ал.

Тя беше нетърпелива. Никога не бе влизала в кабинет на счетоводител. Чувстваше се сплашена и макар да не знаеше защо — отбранително настроена.

— Освен парите в брой. Имаше хиляда долара в чекмеджето, където той държеше финансовите отчети. Оставих ги там. Добре ли сторих?

— Прекрасно — промърмори Ал, докато разлистваше документите; той имаше дълбок, убеждаващ глас, който я караше да се чувства по-спокойно. — Ще направя анализ на финансите ви — вметна. — Ще ми отнеме няколко дена, нещо такова. Можете ли да наминете отново? Да кажем, след две седмици?

— Да — потвърди Елин и стана, нетърпелива да си тръгне; тук се чувстваше не в свои води, не на място. — Ще се видим тогава.

— Впрочем, знаете ли откъде Фил е спечелил тези налични? За какво са му платили? — попита Ал.

— Не — призна Елин. — И аз се позачудих. Бяха надписани с ПЧЧ. Знаете ли кой е ПЧЧ?

— Не знам — сви рамене Ал. — Но хората обикновено не държат подръка толкова много пари в брой.

— Фил не беше просто хората — напомни Елин на Ал. — Той беше различен… по-голям от живота…

— Знам, че ви е трудно — предупреди я меко Ал. — Но се помъчете да не идеализирате Фил толкова много.

— Аз не го идеализирам — реши Елин. — Той беше чудесен — каза тя и очите й се овлажниха.

 

 

Когато Елин си замина, Ал звънна на Гейл Бъргър. Гейл беше помощничка на Ал, чудесна книговодителка, която караше нощни курсове в Нюйоркския университет и зубреше да изкара диплома за счетоводител. Нещо, на което да се облегнеш — казваше майка й; недоизказано… ако не се омъжиш.

Гейл беше мургава и крехка, по-скоро красива, отколкото хубавка, с гъста кестенява коса, с кехлибарени очи и с удължено, елегантно скулесто лице. Гримът й беше недоловимо притегателен, подчертаваше очите и дългите й мигли. Тя носеше изискана тъмна рокля, която прилягаше съвършено на дребната й фигура. Беше една от тези чудесно множащи се работещи нюйоркчанки, портретувани в модните списания.

Гейл и Ал бяха излизали три пъти и още бяха през онзи ранен нервен стадий на опознаване, при който тя се питаше дали ще бъде поканена отново, а той се питаше дали ще бъде приет или отхвърлен.

Гейл и Ал се въртяха един около друг предпазливо: молци около пламък, които си играят на границата между опасността и желанието.

 

 

— С неговата заплата той не е можел да си позволи нова кола, шуба за жената и всичките тези дрехи от „Брукс брадърс“ — коментираше Гейл седмица по-късно, когато тя и Ал бяха свършили с проверката на финансите на Фил. — Дори накуп с премиите.

— Навярно има източник на приходи, за който не знаем — предположи Ал, като знаеше колко потайни са склонни да бъдат хората, когато става дума за пари, колко много изопачават, тревожат се, лъжат или укриват своите финанси в зависимост от нрава си. — Може да е имал доверителен фонд, частен приход или богат чичо.

— Може да е бил комарджия — ухили се Гейл. — Да му е вървяло.

На това място телефонът на бюрото на Ал звънна. Беше Луис Суан. Той искаше да поговори за един заем, който бе дал… бе дал на Фил Дърбън.

Ал затули слушалката и погледна Гейл. Той повдигна вежди:

— Надявам се Фил Дърбън да е имал някакъв източник на доходи, за който да не знаем… заради клетата Елин.

 

 

Всеки, който познаваше Елин, изтъкваше колко храбра, колко силна беше тя. Някои хора бяха неочаквано мили, други — невероятно безчувствени. Между другото, три различни жени казаха на Елин какъв късмет е извадила, че беше още млада, когато бе умрял Фил; за нея щеше да е къде по-лесно да си намери друг съпруг. Не един и двама мъже вече й бяха дали да разбере, че са готови да я обслужат сексуално при поискване.

Няколко седмици след катастрофата на Фил през един следобед се появи мъжът на Каръл Матисън, Джими. Той веднага изтърси какво има наум, почти без предисловия:

— Изглеждаш ужасно, Елин — каза той и я прегърна с една ръка. — Знаеш ли какво не ти е наред? Проблемът ти е, че имаш нужда от секс. Мъчно е за една жена да минава без това, след като му е свикнала веднъж.

— За твое сведение, не се интересувам от секс — отвърна Елин. — И още по-малко от секс с теб. Просто изчезни оттук!

Той повдигна рамене, като показваше каква широка душа е:

— Ще си в по-добро настроение, ако го получаваш редовно — посъветва я той и докато излизаше, хвърли визитката си на трапезата.

С молив под работния му телефон беше изписан домашният му. Ами ако вземе че му звънне? Нима не го беше грижа, че слушалката може да вдигне Каръл? Невероятно!

Елин изхвърли визитката на сметта заедно с утайката от кафето и портокаловите корички: там й бе мястото.

И Анди, който се грижеше за градината и играеше всеки съботен следобед софтбол^[2] в един отбор с Фил, дойде един следобед и помоли за ледена вода — нещо, което правеше от време на време. Когато Елин се обърна да извади ледени кубчета от фризера, усети ръцете на Анди неочаквано увити около нея.

— Винаги съм те харесвал — избъбри той; лицето му почти опираше в нейното.

— Анди! Моля те! — Елин се опита да го отблъсне, беше й неудобно и за нея си, и за него; тя подушваше бензина, който Анди използваше за косачките.

— Повечето жени тук са някакви си домакини. Скучни като помия. Но не и ти. Ти си друга. Ти имаш секси походка, мисис Дърбън. Така си е. И останалите момчета казват същото…

Елин бе унизена от мисълта, че я обсъждат хлапетиите, които косяха ливадата и плевяха розите. Анди беше силен и ръката му я бе заклещила. Изведнъж тя се уплаши. Мисълта, че той би могъл да я изнасили, прекоси съзнанието й като някакъв ужасен, мрачен кошмар и тя напрегна сили да се освободи от него.

И точно тогава се почука на кухненската врата.

— Хей, Анди? — Беше едно от хлапетата. — Ножовката се натъкна на камък и се счупи. Сега какво да правя?

— Мамицата му! — изръмжа Анди, когато чукането продължи. — Почакай, за бога!

Той излезе да се заеме с ножовката и остави Елин премаляла от страх.

Когато го уволни, той побесня:

— Няма да се отървеш от мен така лесно! — заплаши. — Знам къде държиш ключовете. Ще се върна и следващия път никой няма да ни попречи!

Елин промени скривалището на ключовете от под рогозката — под третата саксия в редицата, която беше на перваза. Все още несигурна, тя изхарчи седемдесет и пет долара за нови ключалки на вратите.

На най-близкия съсед на Елин, Лен Десолт му стана навик да се отбива. Той никога не направи пряк намек на Елин, но когато му подаваше чашка кафе, пръстите му все докосваха уж случайно нейните, а когато гледаха през кухненския прозорец как Бренда и Дани играят на гоненка, ръката му свойски почиваше на рамото й. Елин знаеше, че даде ли му и най-малкия кураж, той ще е ужасно щастлив да си предложи услугите, затова вървеше по опънато въже с Лен: страхуваше се еднакво и от това, да го окуражи, и от това, да го напъди. Тя искаше — имаше нужда от — сигурността, която можеше да й даде мъж, който живее наблизо.

Елин се опита да ги изтрие всички от съзнанието си и, както обикновено, успя. А дълбоко в себе си се надяваше жените, които й бяха казали, че за нея ще е лесно да си намери друг съпруг, да се окажат прави. Фил й липсваше по хиляди начини хиляди пъти на ден. Докато той беше жив, тя се бе чувствала важна. Сега, когато беше мъртъв, се чувстваше незначителна. Дори пред себе си.

 

 

По време на криза най-неочаквани хора могат да се окажат твои избавители. В кризата на Елин неочакван избавител, от време на време, се оказа свекърва й. Елин никога не бе смятала Карълайн Дърбън за естествен съюзник. Всъщност Елин не можеше да си представи две по-различни жени от Карълайн и себе си.

Елин, на двайсет и девет, все още носеше остатъци от мъжкаранството си, за което майка й мислеше, че никога няма да надживее. Нейната къдрава коса никога не се бе подчинявала на фризьор и на спрей за коса. На припряната й походка отиваха повече кецове, нежели обувки на тънки токчета. Стройното й, стегнато тяло изглеждаше по-добре с пуловери и с ризи, отколкото с басти и с дипли.

Карълайн, с нейната съвършена, бухлата фризура без ни един стърчащ кичур и с безгрешния си маникюр, беше живо олицетворение на безукорна дама. Карълайн беше винаги хубаво облечена. Обувките и ръчните й чанти винаги бяха в съзвучие. Гласът й бе овладян, червилото й никога не бе размазано, от нейните кутийки никога не се разпиляваше пудра в дамската й чантичка, а чорапите й просто не пускаха бримки. Тя сякаш живееше за своите лицеви маски и масажи за красота (които явно вършеха работа, щом на петдесет и шест Карълайн изглеждаше едва на четиридесет); за безкрайните паради на пазарски чанти от „Бонуитс“, „Бъргдорф“, „Сакс“ и „Блумингдейл“; за интериора на всекидневната си; за благотворителните събрания, бридж-вечеринки и официални обеди. Нейният съпруг Томи, юрисконсулт на корпорация, беше прототип на сполучилия ръководител в едно богато общество. Той обожаваше жена си и бе сивата кадифена сянка на нейната яркоцветна жизненост. Карълайн и Фил (който беше единствено дете) бяха близки, Елин винаги бе аутсайдер — и затова беше учудена и зарадвана, когато Карълайн я похвали колко добре се оправя след катастрофата на Фил.

— Фил винаги е казвал, че силната си ти — издума Карълайн с шептящия си женствен глас. — Ти се държиш чудесно след катастрофата. И великолепно се справяш с децата. Знам, че никак не ти е лесно.

— Благодаря. — Елин бе стоплена от двата комплимента: на Фил и на Карълайн. — Но не съм чак толкова силна, колкото изглеждам… — продължи тя, а после се спря, преди да е признала на Карълайн, че всяка вечер облича пижамата на Фил, защото мирише на него.

Тя не искаше да признае също как се събужда вечер, ужасена от мисълта, че тъй както е загубила Фил, ще загуби и децата. Още повече че Елин нямаше навика да се доверява на когото и да било. Освен на Фил. И в един мъжки свят, по никакъв начин — на жени. Жените бяха врагът, жените бяха съперничките.

— Имаш ли достатъчно пари? — предпазливо попита Карълайн, като не искаше да отблъсне Елин, но готова да помогне при нужда.

— О, да — отговори Елин. — Предостатъчно. Намерих хиляда долара в едно от чекмеджетата на Фил. В брой! И после, застраховката! Сто хиляди долара! Имам уговорка да се видя за това със счетоводителя следващата седмица. Може ли да оставя Бренда и Дани у вас, докато ме няма?

— Разбира се — кимна Карълайн. — Иска ли питане!

 

 

През седмицата преди рождения ден на Бренда се обади Луис Суан:

— Всичко наред ли е? — попита той със своя стоманено-кадифен глас. — Получи се покана от Бренда за баща й.

— Бренда е уж добре — отвърна Елин. — Чух я да казва на кого ли не, че баща й е мъртъв. И после прати тази покана. Безпокоя се за нея.

— Тя се затруднява да приеме факта — предположи учтиво Лу. — Но какво искаш да направя с поканата?

Елин се замисли за миг, изнурена от напъни да отговаря на въпроси, които нямат отговор.

— Ами — смотолеви най-накрая тя, — просто я изхвърли.

— Добре — съгласи се Лу и после се умълча. — Елин, ще обядваш ли с мен следващия път, когато дойдеш в града?

Лу си казваше, че трябва да обсъди заема с нея. Ще е делова среща. Той я канеше на обяд, защото имаше да обсъди една работа с нея… не защото му беше все в ума… не защото си спомняше какво бе да я държи в прегръдките си… не защото Рийни не му даваше да я докосне, откак… я да помисли, откак погребаха Фил Дърбън.

— Не, Лу, не мисля — отвърна Елин, все още объркана от своето държание на предната им среща. — Не съм много добра компания напоследък.

Лу аха да каже нещо от рода на това, Елин да го остави той да реши дали е добра компания, или не, но не го направи. Собствените му смутни подбуди го накараха да премълчи.

Те страхливо си казаха довиждане и когато пусна слушалката, Лу се запита как ли неговият баща Макс щеше да се справи с тази ситуация. Макс по никакъв начин нямаше да затвори телефона, преди да е насрочил среща. Макс нямаше и да изживява така бурно това, което му е в душата…

 

 

Макс Суан беше мъж и половина в един мъжки свят. Той беше нисък, набит мъж с неутолими апетити: апетити за секс, за ядене, за пиене, за пари, за власт, за удоволствия, за владеене. Обзет бе по-скоро от страсти, нежели от емоции; беше по-скоро магнетичен, нежели красив — кръстоска между Патън^[3] и Хъмфри Богарт, с обветрена кожа, с ахатеносини очи и с тъмноруса коса, прошарена със сребро. Нямаше случай жена да му устои, както и той — на нея.

Той срещна Джоана Уикоф в най-романтичния от всички сблъсъци: прослушване за работа.

Макс бе пуснал обява за секретарка и Джоана бе отговорила на обявата: нос като от Джон Кънвърс, кожа като от Ласло, коса като от Кенет (него месец — прическа „Шантава норка“), тяло като от „Пайлътс“, дрехи от „Бендел“ и мозък от Ай Би Ем. Макс само я погледна и реши, че ще се шмугне в гащичките й.

— Ти не си секретарка! — каза Макс, след като прочете биографичната й справка; тя назоваваше предишната й работа в „Уикоф бокс анд Картън“ като заместник-директор. — Ти си богато момиче, чийто старец му е дал работа.

— Аз съм богато момиче, чиято старица ми даде работа и съм най-добрата секретарка, която вие или който и да е друг би могъл да има някога — натърти Джоана.

Майка й бе основала семейната фирма за картон и беше неин президент. Докато говореше, Джоана премерваше Макс на око и реши, че е доволна от това, което вижда: синеок, обветрен, як, загорял, войнишки подстриган, прям тип.

— Мога да върша работата на две секретарки!

— Брех, че дявол! — изръмжа Макс със загатната усмивка, ако човек знае къде да гледа, а Джоана знаеше къде да гледа.

— Ще го докажа — отряза тя. — В обявата ви се казваше, че ще плащате сто долара на седмица. Добре, ще работя за вас една седмица безплатно. Но след това, ако решите да ме назначите, ще ви струва двеста долара на седмица. Става ли?

— Става! — съгласи се Макс, още по-развълнуван сега, когато знаеше, че тя е богато момиче.

Макс предпочиташе богатите момичета; в края на краищата се бе оженил за една от тях. И ги харесваше не така слабовати, а с хубави цици и с остър ум. Той харесваше жени, които са наслада за ума и за тялото. Ами ако можеше да мине без две секретарки?

Докато свърши прослушването, Макс бе готов да се хване на хорото. А Джоана бе готова да го играе докрай.

 

 

Макс Суан и Езми Карингтън дяволски не си подхождаха.

Езми беше новачка в Сайосет, свикнала със забави из кънтри клубове, конни зрелища и домакински школи, в които се преподаваха трапезни маниери със същата сериозност, с която се преподаваха латински и математика.

Скоро след първата им среща те се ожениха и Езми се премести направо от голямата си бяла бащина къща в Сайосет в голямата бяла къща, която Макс бе построил на един хълм всред Лоукъст вали — къща, която, между другото, Макс трудно можеше да си позволи по онова време.

Езми роди три бебета за четири години.

— Ти се роди шест месеца след сватбата — хиляди пъти бе повтарял Макс на Лу. — Предивременно, казаха родителите на майка ти. По дяволите, за мен беше тъкмо навреме. Съвсем навреме! Майка ти беше много хубаво момиче.

Езми вършеше онова, което беше възпитана да върши: ходеше в клуба, организираше балове с конни шоупрограми и се раздаваше на болнични и на библиотечни комитети. Макс се посвети на бизнеса, за да може да плаща за къщата, за бебетата, за домашната прислуга, да плаща неизменните такси, сметките за лекарски прегледи и членския внос за кънтри клуба — но и защото беше от коляно и искаше да построи империя, която да остави на децата си. Които до едно го бяха разочаровали — освен Лу. Единият брат, Макс младши, караше камион за някаква асфалтова компания и всъщност — невероятно, според Макс старши — това му харесваше. Другото хлапе беше момиче: тя би могла да стане добър адвокат, според плановете на Макс, но взе че се омъжи през първата ваканция в колежа и го заряза. Макс беше философски настроен спрямо дъщеря си:

— Тя е момиче — коментира той пред един приятел. — Какво да очаква човек?

Въпреки пренебрежението му, той беше истински разочарован. Идеята да има адвокат в семейството много му се нравеше.

С годините Макс ставаше все по-недоволен, защото Езми не готвеше добре и не отделяше на децата цялото си време, както го бе правила неговата майка. А и Езми ставаше все по-недоволна от Макс, защото той не беше така обществено ангажиран като нейния баща. Макс не си пасваше с, както ги наричаше, ла-ди-да-приятелчетата на Езми.

— Чирачка! — вилнееше Макс срещу Езми при техните (чести) караници, защото къщата беше пълна бъркотия въпреки прислугата и нямаше нищо приготвено за вечеря.

— За кого смяташ, че си се оженил? — роптаеше Езми. — За домакиня?

Неизбежно Макс с неговите неутолими апетити, започна да има увлечения. В началото те не бяха нищо повече от кратки изчуквания, а Езми го разбра и беше достатъчно умна, за да не се разбръмчи много-много.

Неизбежно, момичетата за през нощта измориха Макс. Той желаеше нещо повече и, след като беше Макс, го намери.

Неизбежно, това беше секретарката му.

Само че Джоана Уикоф не беше обикновена секретарка, която да си губи времето в скучни занимания, докато не си хване съпруг. Джоана, с нейната амбиция да мотивира себе си, беше най-добрата, най-ефективната секретарка, която Макс Суан или който и да е друг някога бе имал — точно както бе обещала.

Макс Суан имаше два интереса: парите и секса. Всъщност — необичайно, понеже често мъжете, които са вманиачени по парите, не проявяват голям интерес към секса. Не беше така с Макс. Във всеки случай, покрай всепоглъщащия му интерес към секса, той искаше да е богат, по-богат, най-богатият. И Джоана, която искаше да си го върне на семейството, което се бе съюзило против нея, искаше той да е богат, по-богат, най-богатият. И така, тя се посвети на овладяването на всекидневните подробности около строителната фирма, която Макс изграждаше, за да го остави свободен да прави и да струва. Първият жилищен квартал доведе до втори, и то по време, когато къщицата с бяла островърха оградка беше (постижимата) мечта на всеки американец. Да се прехвърли от строежа на жилища към закупуването на земя, върху която да ги строи, беше логичната втора крачка. Така че към строителната си империя Макс прибави истинска империя от недвижима собственост. После прибави и мрежа от посредници на недвижима собственост, да се оправят с продажбите (и да заработват комисиони). Разумната следваща крачка беше да продава всичко необходимо за вътрешното обзавеждане на къщите, тъй че Макс започна да изгражда търговски центрове; всичко това за четири години го направи по-богат, отколкото бе и в най-необуздано безпътните си, алчни фантазии. А всичко това го направи по-щастлив, по-непобедим, по-самоуверен и по-буен от когато и да било. И по-малко заинтересуван от брака.

Всичко това направи Джоана — сега с норки, със самури и с мерцедес — нещастна. Тя бе опитала с гальовност. Бе опитала с търпение. Обещала бе да изчака. Тя го бе оплела в любов, целувки и всякакъв жарък секс, какъвто можеше да измисли. И — нищичко.

Макс го увърташе и клинчеше с обещания, че ще говори с Езми; с обещания, че ще й поиска развод, но някак си все не стигаше дотам.

Макс си оставаше женен, а Джоана си оставаше обречена.

 

 

— Има подарък за теб от татко — каза Елин в навечерието на рождения ден на Бренда и й подаде големия пакет от „Еф Ей Оу Шварц“.

Бренда, с обичайната си припряност задърпа панделките и опаковката, метна ги настрани и взе да охка и ахка над инструментариума от епруветки, спиртна лампа, стъкленици с химикали, късчета лакмусова хартия, над указанията за различните експерименти.

— Татко ли ми го дава? — внимателно подпита Бренда, за да е сигурно, че това е избрано от баща й.

— Да — смотолеви Елин. — Той ти го купи, преди да… — Тя внезапно секна като всеки, който не искаше да произнесе следващата дума. — Преди да катастрофира.

— Татко не отговори на поканата ми — изрече Бренда, сякаш Елин не бе й говорила. — Аз написах „Моля да отговорите“ най-отдолу. Може би все пак ще дойде?

— Не, мила — меко отвърна Елин.

Последва ужасно мълчание между майка и дъщеря. Майка, която знаеше, че никога, никога няма да може да замести загубения баща; дъщеря, разгневена на съдбата, само с майка за пример.

— Но той ми дава подарък — настоя Бренда. — Това означава, че си спомня. Че не е забравил.

— Той ти го купи преди катастрофата — отново обясни Елин като се чудеше дали е сторила добре, давайки комплекта за химически опити на Бренда.

Откъде да знае човек какво да направи? Как да знаеш кое е правилно и кое е погрешно, когато си в положение, с което не си се сблъсквал никога, в положение, което не си и сънувал?

Бренда погледна към химическия комплект и прокара длани по него, сякаш за да се увери, че наистина съществува, а после погледна към Елин:

— Е, ти не можеш да ми обясниш що е завинаги — обяви тя. — Обзалагам се, че грешиш за татковото идване на тържеството.

Тържеството започна хубаво, момиченцата бяха с празнични рокли и с панделки на косите, а момченцата — с внимателно причесани коси и с жилетки. Бренда бе подредила с обич химическия комплект — стъклениците му, мензурите и петри-паничките му, спиртната му лампа и лакмусовите хартийки — като мощи. Подаръкът на Елин, истински телескоп на триножник, й спечели прегръдка, целувка и най-големия комплимент:

— Това наистина ме напълни! — продължи да възклицава Бренда, като накара всичките си гости да надзърнат през телескопа.

И докато гостите й охкаха и ахкаха, тя не откъсваше поглед от вратата. С надеждата, че ще се отвори. С надеждата, че на прага ще застане татко й. С желанието кошмарът да свърши. Ето този подарък за рождения си ден искаше тя.

Дори надвесена над хамбургерите и над пържените картофки, Бренда все още гледаше към вратата, сякаш привлечена от силен магнит. С надеждата, че баща й няма да я натъжи, сигурна, че той никога не би позволил тя да е нещастна.

И когато поднесоха сладоледа и тортата, Бренда бе направо втренчена във вратата, с желанието тя да се отвори, с желанието баща й да е жив.

А когато духна свещичките и си намисли желание, тя пак хвърли поглед към вратата и Елин знаеше какво е било желанието й.

Но вратата не се отвори.

И Бренда най-после разбра, че това няма да стане никога, че кошмарът не е бил само лош сън, че кошмарът е бил наяве и че татко си е отишъл.

Внезапно Бренда грабна ръжена от камината и натроши комплекта за химически опити, като изпочупи стъклениците и мензурите, и везните на хиляди безполезни парчета, остри и опасни като съкрушените й вече надежди. И докато съучениците й гледаха объркани и ужасени, Бренда се стрелна в стаята си, тръшна вратата зад себе си и отказа да излезе.

 

 

През тази вечер за първи път от катастрофата на Фил Бренда позволи на Елин да я приласкае. Бренда лежеше в леглото си, цялата обляна в сълзи, и скимтеше от мъка. Елин я държеше в прегръдката си, чувстваше конвулсивните й хълцукания и потръпвания и се питаше колко болка може да поеме човек. Тя държа Бренда в прегръдките си, докато най-после, най-после, риданието й се уталожи и тя бе в състояние да говори:

— Мамо, ще спре ли да ми липсва някога татко?

Още един въпрос без отговор, помисли си Елин, но в крайна сметка се насили да отговори:

— Навярно не — промълви меко. — Но няма винаги да е така болезнено.

Последва дълго мълчание, докато Бренда размисляше над думите на майка си, докато ги приемаше. После каза:

— Днес реших нещо. Ще стана химичка.

— Мислех, че ще ставаш ръководен кадър — усмихна се Елин; Бренда обичаше да ходи с Фил в „Дейкор“ и да се прави на шеф.

Бренда се замисли за миг.

— Ще бъда и двете — каза тя. — Точно като татко.

Преди да отиде в отдела по продажбите, Фил беше химик, специалист по анилинови оцветители, използвани в производството на бои.

Елин се усмихна беззвучно на невъзможната мечта на дъщеря си. Момиченцата не израстваха до химици… или до ръководни кадри. Те израстваха до съпруги и майки. Но Елин не каза нищо; достатъчно мечти на Бренда вече бяха разбити през този ден.

Клетата Бренда! Тя беше момичето на татко, а сега татко го нямаше.

 

 

От този ден Бренда взе да обожествява баща си. Той стана бог, герой, идол и тя не търпеше и най-леката критика спрямо него. Стаята й се превърна на храм в памет на баща й. Негови снимки опасваха дъската за обяви. Фотографията в сребърна рамка, която Елин бе донесла от кабинета му, стоеше на бюрото на Бренда и тя я лъскаше с религиозен трепет. Всяка нощ отиваше да спи с някой от пуловерите на Фил, преметнат през ръка.

Елин отлично разбираше как се чувства Бренда, защото сега и тя се чувстваше така. Спомняше си само доброто.

Когато Фил беше жив, рождените дни бяха весели.

Когато Фил беше жив, хората се интересуваха от нея.

Когато Фил беше жив, телефонът не спираше да звъни.

Когато Фил беше жив, къщата бе пълна с живот.

Когато Фил беше жив, децата бяха щастливи.

Когато Фил беше жив, тя бе щастлива.

Когато Фил беше жив, всичко беше идеално.

 

 

Фил.

Със здрав орлов нос, с атлазено-маслена кожа, с искрящи зелени очи и с дълги тъмни мигли, той беше най-популярният мъж в района на Пенсилванския университет. Абсолвент, когато Елин беше първокурсничка, Фил си имаше бял „Олдсмобил“ с гюрук и с червени кожени седалки, гардероб от туид, кашмир и шеглънд — колекция от „Брукс брадърс“ и „Дж. Прес“, и опашка от момичета по цялото Източно крайбрежие. Той беше научен редактор на университетския вестник, сам си бе господар; поддържаше повече от почтения среден успех 5+ и беше поставен под номер три в отбора по тенис. Искаха да са с него, да са като него, да са харесвани от него. Но докато мъжете го харесваха, жените го обичаха. Те го коткаха, грижеха се майчински за него, скачаха му, боготворяха го, кълняха се, че им е най-добрият приятел и залагаха разни капани за него.

Невероятно, но той забеляза Елин. Невероятно, но я покани да излязат. Невероятно, но я покани пак. И пак. Невероятно, но той й направи предложение — и, невероятно, но се ожени за нея.

И превзе живота й. Той я учеше как да се превърне в жената, която той иска, как да се облича и как да флиртува, как да кара ски и как да гледа футболен мач, как да си поръчва в скъпи френски ресторанти и как да поглежда над ръба на чашата шампанско дълбоко в очите му.

Покрай него Елин се усещаше красива, усещаше се боготворена. Да бъдеш център на неговия свят беше същото, като да бъдеш център на целия свят.

Той я обичаше. Той искаше тя да роди децата му. И тя искаше онова, което искаше той — дори повече от него.

Никога не бе съжалявала. Нито минута. Тя така и не осъзна, че щом стана негова, загърби, без да съзнава, онова, което си беше нейно.

 

 

Елин бе смятала, че само милионерите имат имущество. Асторови и Вандербилтови. През деня, когато се шмугна в малкия кабинет на Ал Шелдрок, тя си даде сметка, че е грешила. Фил имал — както поясни Ал — имущество. Завещанието му било просто: Елин да наследи всичко: новия жълт буик, къщата на „Догууд лейн“, 1551,42 долара в спестовна книжка, 722,30 долара в срочен влог, 25 долара военновременни облигации. Всичко, дори стария форд, с който Фил обикновено се придвижваше от и до гарата.

— Тази бричка? — попита Елин.

— Да — каза Ал, — тази бричка.

Той се усмихна за първи път, откак Елин бе влязла в кабинета му. Тя бе забелязала, че той не е много въодушевен. Е, беше счетоводител. Какво бе очаквала? Ерол Флин^[4]?

— Значи съм наследничка — смотолеви Елин като се опитваше да кривне една фалшива усмивка. — Май съм богата.

— Не съвсем — изрече Ал отново с внимателния си, обръгнал на какви ли не идиоти, счетоводителски глас. — Боя се, че наследявате и дълговете на Фил.

— Дългове?

— Ето, ипотеката — все още са дължими двайсет и четири хиляди долара. Двайсет месеца трябва да се изплаща жълтият буик — Фил току-що го е купил през тази зима. И, разбира се, заемът.

— Заем?

Елин пребледня: Заем? Какъв заем?

— Фил е заел пет хиляди долара от Луис Суан през януари.

— Пет хиляди долара! От Лу Суан!

Елин почти се задави. Ето защо Лу така се интересуваше от нея! Трябва да се е питал кога ще изплати дълга на Фил.

— Пет хиляди долара! — повтори Елин. — За какво са му трябвали пет хиляди долара?

— Неплатени сметки — каза Ал. — Дрехи, ресторанти, изплащането на буика, кожена полушубка…

— Но той каза, че ги купува с премията си.

— Премията му не е била чак толкова голяма. Ведно с ипотеката, изплащането на колата и заема, имуществените дългове са повече от около трийсет хиляди долара.

— Трийсет хиляди долара! — повтори Елин думите на Ал за трети път, като ударена от гръм. — Не знаех. Представа си нямах.

Тя не знаеше. Не бе знаела. О, не, знаеше, обади се едно гласче. Фил Дърбън не позволяваше на никого другиго да ползва чековете. Пуловерите му бяха все кашмирени, костюмите му — от „Брукс брадърс“. Полушубката от червена лисица бе пристигнала при Елин в кутия на „Бъргдорф Гудман“, а Фил самодоволно караше жълт буик с гюрук, докато всички по „Догууд лейн“ караха фордове и шевролети. Когато и да му споменеше за неговата екстравагантност Елин, той все я прекъсваше: „Не се безпокой, сладуранке. Можем да си го позволим. Аз съм най-добрият. Ти го знаеш“. И Елин винаги се бе оставяла да я помами. Сетне тя си спомни и нещо друго, което й бе казвал. „Не бива да се тревожиш никога. Никога не се тревожи.“

— Трийсет хиляди долара са повече от една четвърт от застраховката — направи набързо сметката Елин. — Мога ли да си позволя да пратя децата в колеж, когато му дойде времето? Ще ми стигнат ли за дълго седемдесетте хиляди долара?

Изведнъж стоте хиляди долара не изглеждаха вече като всичките пари на света.

— Елин — меко каза Ал, — боя се, че има едно затруднение.

Елин не бе живяла достатъчно дълго в мъжки свят, за да знае, че когато един счетоводител каже затруднение, той има предвид катастрофа.

— Затруднение? — Гласът на Елин звучеше така, сякаш идваше някъде отдалече, от някакво място отвъд нея.

Тя чу Ал да казва, че Фил е взимал заеми срещу застраховката — до дупка. Слушаше го със същото странно, неадекватно чувство, което изпита, когато полицаят бе дошъл на прага й през утрото на 29 март. Ал продължаваше, че имуществото на Фил е трийсет хиляди долара дългове. Че тя, като правоприемничка и наследничка, дължеше трийсет хиляди долара. И накрая — че няма нито цент в каквато и да е застраховка, та да се разплати. Нито цент в застраховка, която да я издържа, за да отгледа децата си.

— И сега какво? — запита Елин и преглътна обратно пристъпа на морска болест, който внезапно разбърка стомаха й.

— Не могат ли родителите ти да помогнат? — попита на свой ред Ал.

Елин поклати глава:

— Те са мъртви.

— Родителите на Фил?

Елин въздъхна:

— Те си имат свои проблеми.

Братът на Томи Дърбън бе получил удар на трийсет и четири годишна възраст и така и не се бе възстановил. Той живееше в рехабилитационна болница близо до Балтимор и Томи от години го издържаше, ведно с жена му и с децата му.

Последва дълго мълчание в претрупания, потискащ кабинет. Ал бе предупреждавал Фил за безумните му харчове и за непрестанните му заеми, но Фил винаги бе махвал с ръка на всичките предупреждения на Ал. „Харесва ми да имам дългове“ — обичаше да казва Фил на Ал. — „Това ме мотивира. Кара ме да работя по-здраво.“ Сега Ал се чудеше какво ще стане с вдовицата на Фил.

— Добре — храбро отрони Елин, все още потресена. — Израсла съм бедна. Предполагам, че ще привикна отново към това. Ще си намеря работа. Някак си ще се оправя.

Странно, мислеше си само за скъпия телескоп, който бе купила на Бренда за рождения й ден. Сметката още не бе пристигнала. И Бренда не го бе докосвала от деня на тържеството.

— Съжалявам — чу да казва Ал. — Ти не заслужаваш това.

Елин стоеше на вратата на кабинета, грозна врата, боядисана в кафяво, грозно матирана, грапаво остъклена врата. Тя направи тъжен, безпомощен жест с ръка, прощален жест. Искаше да каже нещо, но не знаеше какво. Извърна се на прага, но изневиделица й дойде една мисъл. Отново се обърна към Ал:

— Ти плащаше сметките през цялото време, откак Фил е мъртъв — изведнъж промълви тя. — Какви пари използваше?

— Луис Суан изпрати чек. Каза, че е премията на Фил за последното тримесечие.

 

 

Веднага щом се върна вкъщи, Елин написа бележка до Лу, с която го молеше да бъде търпелив, но обещаваше, че ще изплати заема. И му благодареше, че е изпратил на Ал чека с премията на Фил.

Тя подписа бележката с официалното искрено ваша.

В минутата, когато го пусна по пощата, съжали, че не е била по-мила, не толкова официална. Но беше твърде късно.