Рут Харис
Женско щастие (38)

13.

Елин се допита до трима различни адвокати в дирене на някого, който да поеме случая „А ла карт“ против Джоана, и всички те й пробутаха един и същи съвет: уреди го.

Уреждането щеше да е по-лесно и по-евтино от преборването. Преборването щеше да е скъпо, времепоглъщащо и нямаше абсолютна гаранция, че накрая Елин ще спечели. Независимо за колко еманципирани средствата за масово осведомяване обявяваха жените, факт беше, че повечето съдии клоняха към консерватизъм, заемаха страната на съпругите. Особено на съпруги, чиито съпрузи бяха отишли твърде далеч в прикриването на авоари в бракоразводни дела.

Да го уреди.

Адвокатите на Лу му казаха същото. Да го уреди. Ще ти струва повече да се пребориш, отколкото просто да й платиш и да й запушиш устата.

И адвокатите на Макс проследиха делото. Уреди го, казаха. Плати й и й запуши устата.

— Ще направя всичко възможно — реши Макс.

Атаката на Джоана против „Дейкор“ бе раздухала яростта на Макс. Не го беше грижа какви лични неприятности щеше да му струва. В края на краищата беше голямо момче. Но той буквално ослепя от ярост, когато Джоана тръгна да сезира „Дейкор“ като начин за уреждане на развода. „Дейкор“ беше семеен бизнес. „Дейкор“ бе основана от баща му, бе преминала в ръцете на сина му. И макар Макс да бе дразнил Лу, макар да се бе шегувал, че „Дейкор“ е детска работа, само някой друг да вдигнеше пръст против „Дейкор“, и Макс освирепяваше.

— Ще й дам проклетият милион, който иска! — ревна той.

Заведе я за седмица в Акапулко — пътуване, което бе платено като делова командировка. В самолета на връщане Макс каза на Джоана, че е решил да й даде милиона.

— Дръпни адвокатите си от „Дейкор“ и имаш милиона си! — каза той.

— Един милион не стига — каза Джоана като навря език в ухото му. — Искам два милиона.

— Ти си луда! — отскубна се от нея Макс.

— Не — рече тя. — Не съм луда. Просто съм добра в аритметиката. Сега „Дейкор“ има седем поделения. Включително „А ла карт“, която притежава „Кичън уъркс“. Моите счетоводители оценяват „Дейкор“ на повече от осем милиона долара. Искам само четвъртинка — щедро каза тя.

— Никога няма да я получиш! — изсъска Макс. — По-добре вземи милиона докато предложението е в сила.

— Един съдия би сметнал, че не искам неразумно много — каза Джоана. — Ако стигнем до съд…

— Осъди ме! — изригна Макс. — Трябва само да кажа на съдията как се чукаше с кого ли не докато бяхме женени…

— Не ме заплашвай, Макс! — предупреди Джоана. — Защото ти не си единственият, който има кирливи ризи за изпиране. Ако не се съгласиш на двата милиона, не само ще продължа да преследвам „Дейкор“, докато го получа, ами ще разваля брака на Лу и Рийни.

— И за това сме помислили, а! — избухна Макс; бракът между Лу и Рийни беше единственият неразтрогнат брак на Суанови и колкото повече се опазваше, толкова по го бранеше Макс. — И какво можеш да направиш през този късен етап?

— Помниш ли писмата? — попита Джоана със съвършено основателен тон. — От Рийни до Фил? Любовни писма, Макс. Подчертано любовни писма.

— Ти ги изгори.

— Но първо ги ксерографирах — изрече Джоана с гласче, сладко като паста.

Макс поруменя, почервеня, посиня, докато Джоана продължаваше:

— Трябва само да ги покажа на Лу. После ще кажа на Рийни за Лу и Елин. Не само ще ми присъдят „Дейкор“, ами и Рийни ще си поиска дела. И тогава, скъпи мой Макс, на вас с Лу няма да ви остане и едно говно.

 

 

— Вдигнала е иска — каза Макс на Елин. — Щат й се два милиона долара.

— Лу ми каза — отвърна Елин, наясно с нрава на Джоана; наясно и — отвратена. — Какво ще правиш?

— Ще й ги дам.

За първи път откак Елин бе срещнала Макс той изглеждаше на възрастта си. Изглеждаше сив и стопен, а обичайната му груба обвивка изглеждаше пропукана.

— Да й ги дадеш!

Елин беше стъписана. Откак Джоана подаде своя съдебен иск, Елин бе усетила клопката на епохата. Не беше предполагала, че все още жени живеят на гърба на мъжете си, не бе предполагала, че все още жени се омъжват за пари. Бе започнала да осъзнава колко наивна е, какъв затворен живот бе водила, понеже всички жени, които познаваше сега, работеха.

— Ако не го направя, тя ще натвори много гадости — оклюмано каза Макс. — Истински гадости.

— Какви гадости? — попита Елин. — Колко по-гадно от това може да постъпи? Та тя се опитва да отнеме компания, която Лу е градил през целия си живот… да не споменавам половината от „А ла карт“. И не е дала и една минута или едно пени, за да допринесе за техния успех.

— Не казах на Лу цялата истина — смътно промълви Макс. — Ето защо исках да поговоря с теб.

— Не ти приляга да си загадъчен, Макс — учуди се Елин. — Ти си най-прямият човек на света. Каква е цялата истина? — попита тя; а после: — Засяга ли мен и Лу?

Макс кимна.

— Джоана заплашва да каже на Рийни.

— Но това е зад нас от известно време — отрони Елин като си мислеше, че връзката, която бе значила толкова много за тях двамата — и лично, и професионално — си бе изчерпала срока; и през този срок бе спасен бракът на Лу.

— Не така ще го представи Джоана — каза Макс. — Тя ще накара Рийни да си мисли, че още продължава.

— Бихме могли да кажем на Рийни истината — изрече Елин, поболяна от мисълта за противопоставяне. — Тя ще ни повярва. Можем да я накараме да повярва, защото ще й кажем истината.

— Дори да успеете, няма да е голямо добро — отвърна Макс, — понеже тя заплаши и че ще покаже на Лу писмата, които Рийни е писала на Фил.

— Рийни е писала писма на Фил?! — възкликна потресена Елин; не вярваше, че е чула добре.

Тя видя как кръвта се смъкна от лицето на Макс. Добре бе чула.

— Мислех, че знаеш… — Макс гледаше навсякъде из стаята само не и нея.

Елин тръсна глава изгубила ума и дума. Тя затвори очи и напълни дробовете си с въздух. Чувстваше се като сритана в стомаха.

— Сигурен ли си? — най-после попита Елин, макар да знаеше, че Макс никога не лъже, но все пак принудена да зададе въпроса. — Виждал ли си ги?

Макс кимна.

— Оригиналите. Джоана ги изгори. Но първо е направила ксерокопия.

Той би дал всичко на света, за да върне думите си назад, тайната, която неотвратимо бе разкрил.

— А Лу — Елин спря, за да преглътне, — виждал ли ги е?

— Не — почти прошепна Макс, покъртен от степента неградивна мъст у Джоана, като се чудеше какво има в него — каква фатална слабост — дето го бе привлякла към нея. — Със сигурност не.

— Не съм го и помисляла — отрони Елин. — Беше винаги с такова чувство за вина… за нас. Така се боеше да не нарани Рийни…

— Лу е праволинеен — въздъхна Макс. — Твърде праволинеен през повечето време.

Елин кимна. А после каза онова, което й се въртеше из ума:

— Значи мислиш, че ако не й дадеш двата милиона долара — за две години брак! — Джоана ще продължи, докато не получи „Дейкор“ или докато не раздели Рийни и Лу, че и Рийни да вземе да ламти за „Дейкор“?

— Точно — потвърди Макс. — Точно така. Ще й дам каквото иска. Нямам избор.

На това място Елин почти остави разговора да отшумява.

В края на краищата за какво се бореше тя? Това си бяха парите на Макс. Бракът на Макс. Алчната бивша жена на Макс.

А после си каза: не!

— Не! — внезапно отсече тя втренчена в Макс. — По никакъв начин! Не ме е грижа какво става между теб и Джоана. Това си е твоя работа. Но изнудването е нещо друго! А тя точно това има наум. Макс, кажи й да върви по дяволите!

 

 

Дни наред Елин се разхождаше насам-натам с нещо като грамадна буца в горната част на стомаха си. Фил. В крайна сметка подозренията й си имаха опашка.

И какво щеше да направи, ако бе знаела по онова време? Щеше ли да пожелае развод? Щеше ли? С две малки деца? С две малки деца и без никакъв начин да ги издържа? С две малки деца и без баща, който да помага в отглеждането им? Щеше ли? Щеше ли да избере онова, за което съдбата всъщност не й бе дала избор?

Знаеше, че нямаше да го направи. Нямаше да е достатъчно храбра, достатъчно уверена, достатъчно силна. Щеше да намери начин да живее с това. Да живее с гнева, с горчивото познание, което никога нямаше да забрави. Което щеше да я яде всеки миг от всеки ден. Което щеше да е там, когато тя и Фил разкрасяваха коледната елха. Когато си разменяха неделния „Таймс“. Когато се караха или любеха, или приготвяха яденето.

Елин се питаше що за жена щеше да бъде. Огорчена, негодуваща жена — това си го знаеше.

Все пак тя продължаваше да опитва да преглътне болезнената буца, която се надигаше в нея.

Вече й минаваше. Постепенно суровостта на болката започна да отстъпва и малко по малко Елин взе да мисли не по-зле, отколкото да чувства.

Тя си спомни как Фил обичаше да я дразни, че Лу я харесва; как Фил в действителност я окуражаваше да гледа на Лу като на романтична възможност за себе си. По онова време тя изпитваше неудобство — дори неудобството да бъде поласкана. Тя бе приела думите на Фил едно към едно, бе приела, че Фил е видял нещо в отношението на Лу, което тя не бе видяла. Сега започна да си мисли, че зад дразненето на Фил имаше нещо… и че нещото беше вина. Той щеше да се чувства по-добре, ако тя беше невярна… също.

И като спои загадъчните фрагменти от брака на Лу, те всички се наместиха като картинен пъзел. Елин изведнъж разбра поведението на Рийни, което Лу никога не бе разбирал, затоплянето и охладняването й — днес страстна, утре студена. И Елин би могла да възстанови промеждутъците, стъпила върху онова, което й бе разказвал Лу за Рийни. Страстна през годината преди смъртта на Фил; студена за известно време след неговото погребение. И Елин сътвори теория — само теория, но й се струваше смислена: че загадъчните горещи и студени периоди на Рийни имаха нещо общо с присъствието — или отсъствието — на друг мъж в живота й.

Елин си припомни опустошителното чувство за вина у Лу спрямо Рийни заради увлечението им и си помисли, че навярно това са били излишни емоции. Тя можеше, разбира се, да каже на Лу за Рийни. Но нямаше да го стори. Защо? Лу и Рийни, изглежда, бяха постигнали нещо хубаво в своя брак. Какъв бе смисълът да го минира с новина за някогашна любовна връзка?

Ако кажеше на Лу, Елин нямаше да се почувства по-добре. Само времето щеше да й помогне.

А после тя се попита колкото се може по-безстрастно: Защо го е сторил Фил?

Първо прие, че вината е нейна. Какво не й беше наред? Нещо неадекватно? Не му ли бе достатъчна?

Но после, след малко, Елин започна да си задава все пак и други въпроси. Не беше ли обременен твърде много бракът по времето, когато тя и Фил бяха млади? Женското аз, себеотречено, за да е съпруга и майка; мъжкото отричане на уязвимостта и несретата, за да е съпругът единствен стожер, единствена сила, единствена подкрепа? Дали представата на хората от онова време не натоварваше с твърде много изисквания съпруга и съпругата, като ги насилваше сурово да се впишат в одобрени роли? И не беше ли изневярата просто опит да избягаш от невъзможните изисквания?

 

 

Адвокатите на Джоана трупаха в папки документи, които щяха да превърнат „Дейкор“ и всичките й дъщерни фирми, включително и петдесетпроцентов дял от „А ла карт“ — в част от финансовото уреждане на бракоразводното дело „Суан против Суан“.

Адвокатите на Лу и Елин пълнеха папки, с които да измолят съдията да отхвърли иска на Джоана.

Правните писания бяха придружени от финансови документи. Папките заемаха почти половината от един шкаф за папки, а началните разходи на Елин по юристи и по счетоводители стигнаха почти десет хиляди долара.

Когато пишеше чековете, тя правеше нещо, което не бе правила отдавна: плачеше.

Всичките тези пари, мислеше си тя — само и само да удържи това, което бе съградила — бавно и болезнено, долар по долар, час по час — за да издържа себе си и децата и за да остави наследство на децата и внуците си. Всичките тези пари — само и само да остане където беше в началото. Всичките тези пари — да води битка, за която нямаше никаква надежда, че ще спечели — всичко, на което можеше да се надява, бе да намали загубите.

— Може би моята височайша морална съпротива против изнудването е просто много скъпа — каза тя на Ал в миг на отчаяние.

— Не — отсече той. — Постъпваш правилно.

И Ал й вдъхна куража и силата да продължи.

Не знаеше какво би правила без него.

 

 

Съдийското решение пренебрегна жалбата на Елин и Лу да бъде прекратено делото. Съдията искаше още подробности.

Още подробности означаваха още разходи по адвокати и по счетоводители и Елин още веднъж се запита дали не е глупава идеалистка.

 

 

Десетилетието, което бе започнало с Виетнам, завърши с Иран. Лихвените проценти бяха двуцифрени, както и инфлацията; пазарът на облигации беше в съсипни и високите ипотеки бяха опустошили домашната индустрия; промишленият индекс „Дау Джоунс“, който аха да целуне хилядарката, потъна под 900, а после — и под 850. Четвъртинка мляко, която струваше тридесет и три цента през седемдесета, сега струваше цели шейсет и три; вносна нова кола, малогабаритна, пестяща газ, струваше почти десет хиляди долара — повече, отколкото мнозинството хора можеха да си позволят; и според Департамента за жилищно и градоустройствено развитие през 1980 година почти три четвърти от всички американски семейства не можеха да си купят къщите, в които живееха.

Хората все още искаха да се забавляват, но всички, дори най-богатите, внимаваха с парите. Елин се бе нагодила към времената. Сега тя предлагаше наденички с боб, индийска храна и храна от Средния изток, ястия от макаронени изделия, ориз и леща, които бяха едновременно вкусни и икономични. Coq au vin и boeuf bourguignon^[1] — гозби, които Елин бе правила стотици пъти, когато в началото основа „А ла карт“, и които по онова време бяха върхът на изтънчеността — бяха станали смущаващо клиширани и изхвърлени от употреба през седемдесетте, когато френската кухня нахлу в Щатите. Сега земната им простоватост изглеждаше призивна; и когато едно от списанията за храни за които Елин бе абонирана, пусна уводна статия за новия шик — френски провинциални гозби, Елин се почувства удовлетворително изпреварила тенденциите. Тя бе захванала наново да предлага онези стари вкуснотии за вечерните празненства. Модата и вкусът бяха извървели пълна окръжност… и през една много трудна за бизнеса година „А ла карт“ не само се задържа на повърхността, но благодарение на нововъведените от Дани продажби по каталог и на непрекъснатия възход на „Кичън уъркс“, всъщност дори увеличи печалбите си — което пък увеличи алчността на Джоана и нейната решителност.

 

 

Окуражена от изгодното за нея първо решение на съдията, Джоана притисна Мел Фактър за допълнителни искания, които увеличиха изискуемите суми в споразумението.

Последицата бе, че Елин и Лу трябваше да отговорят на новите й искания с нова отбрана. Елин се приготви да изразходи още десет хиляди долара харчове по адвокатски и по счетоводни хонорари. Поне.

— Може би трябва да го уредим — беше готов да се предаде Лу. — Може би адвокатите са прави…

— Не — отряза Елин.

Защото сега тя чувстваше, че се бори не само с грубия опит за изнудване от страна на Джоана, а че се бори от името на всяка жена — и на всеки мъж — които се бяха мъчили да успеят против тези, които искаха да вземат, без да дават, да печелят, без да влагат нищо.

И по лицето на Елин премина изражение, което Лу никога не бе виждал. Гняв. Истински гняв. Последван от решителност.

— Няма да й позволя да вземе онова, за което ти си се трудил и за което аз съм се трудила. Ако ти няма да се бориш, Лу, аз ще се боря. И ще победя. Не знам как. Но ще победя.