Рут Харис
Женско щастие (36)

11.

През 1975 година Софи де Уит реши, че й е писнало и че е уморена да прави другите богати. На петдесет и четири годишна възраст, след трийсет години опит в търговията на дребно и в поръчки по пощата, тя реши да подаде оставка от работата си като купувач на изискана храна от „Блумингдейл“ и да си основе собствен бизнес. Един от първите хора на които се довери, беше нейният помощник Дани Дърбън, най-добрият помощник-купувач, който някога бе имала, дори след като всъщност го бе назначила, за да направи услуга на сестра си.

— Ще ти направя предложение, което всеки със здрав разум би отхвърлил — каза тя на Дани в задушното си кабинетче зад отдела за деликатеси.

Софи, която като момиче бе смятана за непривлекателна, беше станала покъртителна жена. Тя наподобяваше най-вече изключително красива жаба. Имаше широко разположени кафяви очи, които нищо не пропускаха, и месеста уста, която, ако човек се вгледа внимателно, изглеждаше винаги готова за усмивка. Беше корава; беше топла. Мнозина я уважаваха повече, отколкото я харесваха, но тези, които я харесваха, я обичаха. Дани беше един от тези, които я харесваха.

— Напускам „Блумис“ — продължи Софи. — Ще се впускам в собствен бизнес. Ще се захвана с каталог за кулинарно и готварско обзавеждане. Поръчки по пощата „Дийн анд Де Лука“. Бих искала да се присъединиш като мой помощник. Не мога да си позволя да ти плащам, колкото ти плащат „Блумис“, и ще трябва да работиш поне дваж по-здраво. Нещо повече: не мога да ти обещая, че ще я имаш тази работа и след година. Кой знае? Цялото начинание може да се окаже катастрофа… От друга страна, тъй като това е губещо предложение, ще го подсладя като ти дам право на определени акции в новата фирма. По този начин, ако тя успее, ти ще си съсобственик. И тъй, Дани, какво мислиш?

— Мисля — каза Дани, а кестенявите му очи — очите на баща му — бяха умни, преценяващи, умислени, — че ще трябва да помисля.

Дани бе научил — и то мъчително — че да харесваш някого и да правиш бизнес с него, бяха две много различни неща.

 

 

Софи беше вторият шеф на Дани — втората шефка — и когато сподели, че тя го е помолила да напусне „Блумис“ и да започне общ бизнес с нея, му казаха, че е луд. Нима опитът му с Шери Фрейнър не го бе научил да е нащрек с женските начинания?

Бренда го бе предупредила за Шери; Елин бе несигурна; Тоуни бе отрицателно настроена (Стой настрана! — посъветва го тя. — Стой далече!). Дани бе решил, че те завиждат на Шери и са просто настървени.

Когато завърши Университета в Пенсилвания с диплома за финанси и икономика през 1974 година и с двегодишен трудов стаж при Уилсън, двегодишен — при един пекар, и цял живот — при майка си в „А ла карт“, Дани съвсем естествено се огледа за работа, свързана с храни и с хранителни услуги. След като отказа стажантството в една верига за бързи закуски (Контролът върху порциите не ме вълнува — каза той) и кандидат-изпълнителски пост във фирма, която снабдяваше с храна самолетни полети, Дани реши да поеме страшен риск — с надеждата да направи страшен удар.

„Пита пърфект“ беше замислена като висококачествена фирма за бързо хранене и Дани си мислеше, че големите долари са изчегъртани по цялата й фасада. Магазините на „Пита пърфект“ щяха да предлагат меню от двайсет и шест плънки, натъпкани в бели или в изцяло житени питки. Плънките варираха от основните за кафенетата салати от риба тон и от яйца, та до екзотичните кебапи с кориандър и до патладжаненото пюре, накачулено с кимион.

Храната ставаше бързо, беше висококачествена, разнообразна и евтина. Идеята, помисли си Дани, е отлична, а идеята беше на Шери Фрейнър.

Шери твърдеше, че я била измислила сама докато обикаляла гръцките острови по време на брака си с калифорнийски компютърен милионер. Други твърдяха, че я била откраднала от един малък тезгях на „Атлантик авеню“ в Бруклин. Така или иначе, до времето, когато Дани се появи в живота на Шери, тя имаше идеята — и нищо друго. Трябваха й пари (повечето от които щеше да осигури бившият й съпруг), трябваха й места за магазините, трябваха й главни готвачи, трябваше й добър старт на пистата за къси разстояния.

— Нищичко не разбирам от бизнес — довери тя на Дани по време на препитването, което провеждаше в бяло-кремавата си дневна с огледала в Беризфърд.

Шери имаше купол от коприненоруса коса, крака, които нямаха равни, и смутнозелени очи, в които мъжете лесно потъваха. Приличаше на манекен от реклама за джинси, а не на човек, който се кани да става милионер от бизнес с бързи закуски. Дани не можеше да свали очи от нея.

— Аз съм човек на идеите — продължи Шери. — Трябва ми някой да ми свърши практическата част. Уилсън казва, че знаеш всичко за окомплектоването на нещата…

Меките й прасковени устни се открехнаха в очакване на отговора на Дани.

— Всичко е преувеличение — каза Дани. — Но наистина съм учил бизнес и финанси в колежа. И прекарах целия си живот около бизнеса с храни. Майка ми е доставчик на храни и аз се оправях с книговодството й от дванайсетгодишна възраст. Бях единственото хлапе на дванайсет, доколкото съм чувал, което поиска — и получи — калкулатор за рождения си ден. Лете работех в службата по ОТК на „Бетър бейкърс“ в Куинс. Помагах им да оправят договори, покупки, сметки, сметко-фактури, платежни. Всъщност те ми предложиха постоянна работа, когато излязох от колежа.

— Това е впечатляващо. Наистина. Впечатляващо! — обяви Шери докато си мислеше колко добре изглежда Дани: той беше смесица от образцово опрятен школар и каякар — опустошителна смесица; само дето беше толкова млад: на двайсет и една, той беше с пет години по-млад от Шери, която се вълнуваше само от по-възрастни мъже — quel dommage!^[1] — Точно това ми трябва… някой с мозък за цифрите. Някой като теб.

— Но искам да съм честен — продължи Дани, който не желаеше да надценява своята опитност. — Нямам много стаж извън бизнеса на майка си и извън летните ангажименти.

— Уилсън казва, че си умник. Наистина. Умник! — откликна Шери. — Имам нужда от човек, който да ми уреди цялата работа. Да се погрижи за подробностите… да координира юристите, счетоводителите, сделките за недвижима собственост, покупките. Знаеш ли, гледах как съпругът ми ръководи своя бизнес. Бившият ми съпруг. Той ми казваше, че творчеството е всичко и че останалото може да се свърши и от недоучени администратори. Сега, аз съм велика по идеите… трябва ми съдружник за деловата част. Смяташ ли, че ще те заинтересува?

— Съдружник? — Дани не можеше да повярва на ушите си.

Съдружник? Това беше повече и от най-разпалените му мечти — а неговите най-разпалени мечти си бяха много амбициозни.

— Е, не стопроцентов съдружник — уточни Шери, — а съдружник с ограничени права.

— Сигурно ще ме заинтересува — каза Дани като се мъчеше да не издаде вълнението си, а пред очите му плуваха видения на империя, строена от него.

Той беше развълнуван от перспективата да бъде съдружник; беше развълнуван от замисъла на „Пита пърфект“ — беше, смяташе той, абсолютно печеливш замисъл. Беше развълнуван и от Шери Фрейнър — тя беше, смяташе той, абсолютно печеливша.

Той бе впечатлен от нейния апартамент, беше заслепен от нея. Тя беше изумително красива, разкошно сложена и очевидно умна като дявол — това обагряше бленувания мираж на пари и наслади. Кой можеше да й устои? Не и Дани. А и никой, както откри скоро, друг мъж между девет и деветдесет.

Дани се хвърли в „Пита пърфект“ със страст.

Той нае проектант на ресторанти и работи с него върху разработката на изгледа. Закусвалните „Пита пърфект“ щяха да са вдъхновени от гръцките острови: бяла гипсова мазилка със синя гарнитура, примитивно изсечени маси и столове с тръстикови седалки като в гръцките таверни. Изгледът беше чист и прост. Беше лесно за поддържане, евтино за построяване и имаше запаметяващ се, ярко отличителен стил.

— Прилича на крайбрежните таверни в Миконос — разгорещи се Шери. — Хората ще си мислят, че са на гръцките острови. Идеално е. Наистина. Идеално!

Дани засия, а тя го прегърна и целуна и го покани на обяд в „Мортимърс“, където го представи на разкошната манекенка, която бе на корицата на „Вог“ от този месец и в която Дани бързо и лудо се влюби.

Дани прекарваше толкова много време с агенти по недвижима собственост, че взе да се шегува дали да не се ожени за някой от тях. Търсеше подходящото първокласно място при разумен наем.

Той отказа сгради от четиридесетте години в центъра като твърде търговски на вид, сгради от началото на шейсетте — като твърде елитарни, „Кълъмбъс авеню“ като идеално, но твърде далеч от натоварените обедни часове на трафика, от който ще зависи „Пита пърфект“. Вилидж отпадна по същата причина, както и СоХо.

Дани се поразмисли за района около Уолстрийт — за десет възпламенителни секунди — докато не разбра, че тъй както обедният бизнес ще е страхотен, вечерният бизнес ще пада до нулата. На него му трябваше районът около „Блумингдейл“. На другите — също, но, чудо на чудесата, Дани намери съвършеното място между Трета и Петдесет и девета улица. Договорите бяха съгласувани и аха да се подпишат, когато собственикът на китайския ресторант през две врати разбра и замята огън и жупел. По никакъв начин не искаше конкурент, който продава евтина храна досами него. Той заплаши, че ще подпали смет пред входа; заплаши, че ще отрови доставките на „Пита пърфект“; заплаши със злодеяния на „Обществото на Тонг“ и с неясни ориенталски заклинания. Всеки път, когато Дани го виждаше, той носеше трепашки сатър за месо в ръка.

И Дани, и неговият кандидат-земевладелец имаха една и съща реакция: Кому е нужна тази главоболна работа? И сделката пропадна.

Дани се впрегна и накрая намери идеално място. Бутик на Шейсета улица, който продаваше стилни бижута от синтетична смола, бе изхвърчал от бизнеса, преди да е изтекъл срокът на наема. Собственикът беше щастлив да предаде мястото на „Пита пърфект“ за (сравнително) евтин, при слуховете за двойна инфлация, наем.

— Ти си гений. Наистина. Гений! — каза Шери на Дани през деня, когато тя, като президент на „Пита пърфект“, подписа наемния договор; тя се появи в кантората на своя адвокат облечена така, както винаги се обличаше за делови срещи — в най-новия стил одежди-за-надежди.

Носеше прилепнали по тялото й джинси, сандали с високи токчета и тънка копринена блуза, незакопчана до петото копче. Не носеше сутиен и всеки път, когато помръднеше, се зърваха гърдите й, а после бързо изчезваха. Адвокатът на Шери, адвокатът на наемодателя, земевладелецът, адвокатът на земевладелеца, посредникът, бижутерът (който беше гей и теоретично трябваше да е най-нехаен) и Дани бяха до един напълно омагьосани.

След като напуснаха кантората на адвоката, Шери покани Дани на празненство, което тя организираше през почивните дни в къщата си на плажа на Бриджхемптън, където го представи на прелестна и богата дизайнерка на дрехи, с която той прекара блажено.

— Ти си фантастичен. Наистина. Фантастичен! — каза Шери на Дани докато караха обратно към Ню Йорк; тя беше възбудена — наистина, възбудена! — че е намерено място и че „Пита пърфект“ вече беше на крачка от осъществяването си.

— Ти си много повече от администратор, Дани. Ти си творец и дяволски работоспособен. Мислех си и реших, че само една заплата не е достатъчна за теб. Без теб нямаше да го имаме това място, Дани. Смятам, че трябва да притежаваш някакъв дял в компанията. Били ми каза, че би трябвало да превърна „Пита пърфект“ в акционерно дружество и че дяловете трябва да са в ръцете на ключовите хора. Ти, Дани, си абсолютно ключова фигура. И ще кажа на Били да прехвърли някой и друг дял на твое име. Това е най-малкото, което заслужаваш. Наистина. Най-малкото!

Били беше Били Хау, адвокатът на Шери и неин любовник от понеделник до петък. Почивните дни Били прекарваше с жена си. Почивните дни Шери прекарваше с бившия си мъж. Тяхната връзка беше много настояща.

— Страхотно от твоя страна, Шери! Имам много добри предчувствия за „Пита пърфект“ и нищо не би ме зарадвало повече от това, да притежавам дялове в нея — каза Дани, излегна се на пътническата седалка и вдъхна прелестния аромат от кожената тапицерия на Шериното беемве, примесен с нейния „Опиум“; той затвори очи и си помисли, че е умрял и е отишъл в рая.

— Ти си ключов, Дани — чу той през дремливата далечина да казва Шери. — Наистина. Ключов!

 

 

Сега, когато беше акционер, той ядеше, спеше, сънуваше и примижаваше с „Пита пърфект“. Неговите дванайсетчасови работни дни се превърнаха в осемнайсетчасови работни дни.

Той препитваше готвачи: артистични италианци, неговорещи английски корейци, китайски философи, намусени американци, яки поляци, агресивни израелци, красиви югославци, жизнерадостни гърци, работливи пуерториканци и сръчни с касапския нож перуанци. Назначаването на готвач беше критично решение. Собствениците на ресторанти, които познаваше Дани, му бяха казали, че готвачите се изхабяват горе-долу за седем години; след това немилостивата жега на обществените кухни ги тласка към бутилката или към друг сорт работа. И след екзотичния парад Дани най-накрая нае дипломант от Кулинарния институт на Америка — един красив Йован, който бе свикнал да работи почасово за майка си.

Дани съгласува с Били Хау процедурите по авторските права над „Пита пърфект“, за да бъде сигурен, че никой няма да открадне идеята на Шери. Той прослуша пет-шест застрахователни посредници, за да издейства най-доброто обезщетение при най-добрата цена. Търпеливо прошнурова бумащините на Здравния департамент и изнамери най-добрите и най-добре платените доставчици на храни и напитки. Преговаря с профсъюзите на ресторантските работници, срещна се с инспекторите от противопожарната охрана. Плати цените на договарящите, за да построи първата „Пита пърфект“.

— Не знам какво щях да правя без теб! — каза Шери докато ядяха чийзбургери в бар „Брум стрийт“. — Ти си направо невероятен! Казах миналата нощ на Били, че си буквално безценен и че би трябвало да си изпълнителен директор на компанията. Вицепрезидент.

Вицепрезидент! Дани си спомни Бренда с нейното Трийсет преди трийсет! и реши, че тя не мисли мащабно. Той щеше да е милионер преди трийсет! Очите на Дани засияха от комплиментите на Шери, от изтъркани видения на пари и началничество. А защо не? Роден през 1953 година, Дани беше пълноправен член на Поколението на Неограничените Очаквания — поколение, което бе виждало стандартът на живот да върви само в една посока: нагоре.

— Шери — благодарно изрече той, — ти си една на милион.

— Не аз. Ти си един на милион — отвърна Шери като разроши купола си руси коси с пръсти и ги разтърси прелъстително. — Наистина. Един на милион!

Да работиш за Шери, беше като да се влюбиш. Дани разцъфтя. Бренда забеляза. Елин забеляза.

— Влюбен ли си в тази Шери Фрейнър? — попита Бренда.

— Да — каза Дани. — Но не както си мислиш. За нещастие.

— Коя точно е тази Шери Фрейнър? — поиска да узнае Елин. — Какво знаеш за нея?

— Тя е чудесна! — каза Дани.

Елин повдигна неуверено вежда.

— О, мамо! — каза Дани. — За еманципирана дама, със сигурност имаш старомодни възгледи!

 

 

След четиринайсет месеца робски труд „Пита пърфект“ се оказа мигновен успех. Четири дни, след като отвори врати, опашки от хора се точеха по Шейсета улица, за да опитат новия асортимент. Работници от служби, банки и магазинчета обядваха тук. Пазаруващи жени закусваха тук; кинаджиите похапваха преди или след филмите; а дискоманиаците се презареждаха през ранните часове.

Средствата за масово осведомяване я харесаха — или по-скоро харесаха Шери, която беше млада, красива, успяла и жена! Беше епохата на жените, а Шери бе една от жените на епохата. Интервюираха я, фотографираха я, пишеха за нея; питаха я за рецептите на нейния успех (сякаш имаше рецепта за успеха, точно както за телешко „Орлоф“); възхищаваха се на деловия й мозък и на страхотното й тяло и я издигаха в образец, който другите жени да следват.

Когато в рамките на шестнайсет месеца четвъртата „Пита пърфект“ отвори врати, Дани попита за своите акции. Шери отбягна отговора като го покани на празненство в „Студио 54“. Втория и третия път, когато попита, тя каза, че ще говори с Били — не беше съвсем сигурна къде се пазеха акциите. Седмия път, когато попита, тя каза, че ще се заеме с това веднага щом се върне от Марбела, а на десетия път каза, че не разбира особено цялото това бизнесчудо, и му предложи да говори направо с Били.

Който каза на Дани, че макар наистина да притежава дялове в „Пита пърфект“, „Пита пърфект“ е сега по закон нищожна. Нейната собственост бе прехвърлена на холдингова компания, регистрирана в Делауеър и бе притежание на Шери, на Били и на бившия съпруг на Шери.

— Добре де, не трябва ли в такъв случай холдингът да откупи моите дялове от мен! — попита Дани.

— Тъй като дяловете никога не са били всъщност придобити… — започна Били и Дани разбра още преди хлъзгавото изречение да излезе от устата на Били, че е бил преметнат. От Били. От бившия мъж на Шери. И най-вече от Шери, която знаеше точно как да си отземе от всичко и от всекиго, който й се изпречи на пътя. Шери беше, помисли си Дани, впечатляваща по един плашещ начин. Той беше… и се бе наслаждавал на всяка минута до самия край.