Рут Харис
Женско щастие (31)

6.

Ед Сълоумей искаше да включи темата „Домашни удоволствия“. Той искаше жена, готвачка, добронравна личност, но не някоя разкошна мацка. Искаше жена, с която другите жени да съпоставят себе си. Ед Сълоумей беше продуцент на Ей Ем/Ю Ес Ей. Ей Ем/Ю Ес Ей беше номер едно в рейтингите, а това, което Ед Сълоумей поискаше, Ед Сълоумей го постигаше.

Той искаше Пола Уулфърт, но Пола преподаваше по крайбрежието. Той искаше Барбара Кафка, но Барбара беше в Хюстън да урежда менюто на нов ресторант. Той искаше Айлийн Уайнбърг от „Уърд ъв маут“, и тя беше в града. Беше свободна, съгласи се да се появи. Щеше да покаже как една работна жена може да забавлява група приятели след тежък ден в службата.

Щеше да е идеално да присъства рамата Айлийн, с чувството й за хумор, успокояваща, приземена, върховен готвач на подлютени гозби! Всичко беше уредено. Освен че през нощта, когато лимузината на Ей Ем/Ю Ес Ей трябваше да вземе Айлийн в шест за уговореното посещение в гримьорната, Айлийн падна съвсем прозаично, докато изхвърляше сметта. Посред нощ тя звънна на Ед Сълоумей от залата за спешна медицинска помощ в болницата „Ленъкс хил“, за да му каже, че трябва да отпадне. Съдружницата й Кристи, която трябваше да я замества, отдъхваше в Сейнт Бартс.

— Ами сега? — Ед попита Уилсън Хоубак в един часа сутринта; Уилсън вече беше кръстникът на мафията из заведенията за хранене. — Отпуснато е време. Трябва да намеря някого. Ти познаваш всички. Кой от познатите ти може да ме спаси?

В два сутринта Елин каза „да“.

В три се чудеше в какво, дявол го взел, се бе забъркала.

В четири реши, че е било сън.

В пет телефонът иззвъня и жената от другата страна на линията — чието име Елин така и не чу — й зададе няколко въпроса: Как се казва фирмата на Елин? Откога я има? Как се бе захванала с нея? Кое е било най-доброто празненство на което е доставяла ястията? Най-лошото? Какво планира да покаже в предаването? Разговорът беше невероятно приятен — като бърборене по телефона с близък приятел — и когато свърши, Елин отиде в кухнята.

В шест тя се качи в лимузината на Ей Ем/Ю Ес Ей с кошници пълни с храна и с трапезни аксесоари. В седем и десет, гримирана, беше в Зелената зала. Между седем и десет и осем и двайсет и пет тя ходи до тоалетната десетина пъти. И не само тя. Тоалетната беше на пет сантиметра от Зелената зала и Елин реши, че който и да бе проектирал задкулисното пространство, той/тя е знаел/а какво прави.

А в осем и трийсет сутринта много красива млада жена я поведе между дебелите кабели като криволичеше по пода към подредбата на една кухня/трапезария.

— Ти си на ред — каза младата жена. — Ще си страхотна!

И тя изчезна като остави Елин сама всред слабо осветената подредба. Камерите, енергията, действието бяха съсредоточени към централния мебелиран кът, където домакинът — чийто глас беше надебелял от настинка — водеше зрителите към националните новини. Елин гледаше толкова нервна, че когато се опита да натисне копчето за осветяването на фурната, та да види как е мусаката й, тя пропусна първите два пъти.

Сетне прожекторите я обляха.

През разтърсващите я нервни спазми, които овлажняваха дланите й и пресушаваха гърлото й, Елин чу въвеждането и осъзна със смътно изумление, че говорят за нея!

— Вечерното тържество на работещата жена! — обяви домакинът с носовия си дрезгав глас. — Вечеря, която можете да стъкмите без чужда помощ след дълъг ден в службата. И която няма да взриви бюджета ви! Елин Дърбън, собственичка на фирмата за доставка на храни „А ла карт“ ще ви покаже как!

После, като се обърна към Елин, която никога през живота си не бе виждал, той тръсна, сякаш винаги я бе познавал:

— Е, Елин, какво ще е предястието?

— Зелен боб в сос винегрет — каза Елин, гласът й беше треперлив и няколко тона по-висок заради нервността. — Преди да отидете на работа сутринта, можете да бланширате зърната, да ги накиснете в студена течаща вода, за да се охладят, после да ги изцедите и подсушите с хартиени кърпи и да ги сложите в хладилника в покрит съд. Когато се приберете вкъщи, сосът може да се приготви за минути точно преди сервирането.

И Елин показа как се приготвя чесновият сос винегрет като смеси горчицата и оцета и ги разби в зехтин, докато постигна кремоподобна емулсия. Когато прибавяше обеления чесън, ръцете й трепереха и тя беше убедена, че целият свят обсъжда нейната нервност докато изсипваше яркозелените зърна в соса.

— А тази мусака мирише страхотно! — включи се домакинът. — Дори за ноздрите на настинал!

— Мусаката, съчетание от агнешка кайма и патладжан, със заливка от кисело мляко, яйца и сирене, може да бъде подредена през нощта преди тържеството и да се изпече час, преди да се поднесе вечерята — каза Елин като измъкна изумителната златистокафява мусака от фурната в студиото.

Вече съсредоточена върху онова, което говори и върши, Елин едва си даваше сметка за голямата камера, докато тя се приближаваше, за да надзърне в едър план към мусаката.

— Поднесете я с гореща хлебна питка — която може да бъде притоплена в същата фурна като мусаката — и със салата от краставици и пресен лук, и ето ви лесна за приготвяне, икономична, вкусна вечеря за осем души.

Елин занесе тавата с мусаката в трапезарната част от подредбата. Тя вече бе подредила евтини синьо-бели съдове, яркосини салфетки и букет синьо-бели метличини.

— Има много добри — и евтини — гръцки вина — продължи да говори Елин докато сервираше порция мусака. — „Родайтис розе“ е вино, което всеки обича. А търсачите на по-силни усещания да опитат рецина.

— Вечерята на Елин — прогласи говорителят — ще засити осем души за двайсет и пет долара. А през тези времена на двуцифрена инфлация, това е направо добре!

Докато Елин работеше с ястията и се движеше около обзавеждането, тя забрави нервността си, ярките прожектори и непознатото усещане на телевизионния грим. И когато домакинът опита мусаката, обяви я за чудесна и запита Елин за нейните разбирания какво прави празненствата добри и лоши, тя отговори, сякаш винаги го е познавала:

— Едно нещо, едно-единствено: хората — обобщи Елин като показваше пластовете патладжан, задушено агнешко и златистокафява шупнала заливка пред камерата, която се бе приближила на колела за още един близък план. — Може да имате най-добрата храна, най-хубавите цветя, най-скъпите вина, но факт е, че хората правят празника. Скучните хора правят скучни тържества. Интересните хора правят интересни тържества.

— Права сте! Бил съм и на двата вида — смъртно отегчителни забави с шампанско и хайвер и страхотни забави, на които сме яли спагети на пода — присъедини се домакинът. — И още нещо искам да ви питам. Аз съм най-нервният домакин на света… вкъщи, не в студиото — добави той и се усмихна срещу камерата със секси съседска усмивка. — Винаги си мисля, че ще е катастрофа. Какво правите вие в такъв случай? Не че вие самата сте имала катастрофа, убеден съм, че не.

— Все някога съм имала! — призна Елин и се усмихна за първи път с истинска, изумена усмивка при мисълта за Райнхарт Естес. — Беше първото наистина важно увеселение, което подсигурявах с ядене. Бях млада и неопитна, и по-нервна, отколкото съм дори сега. Фурната беше повредена и нямаше начин да сготвя вечерята. Паникьосах се. Докато подготвя цялата вечеря — а тя не беше и много добра — часът за коктейли се бе проточил с час и половина закъснение и повечето гости бяха полупияни и прегладнели, а аз не разполагах с ядене! Да не стигне храната, е кошмар номер едно за всеки доставчик на ястия. Това, което трябваше да направя, е да препичам месце от пилето за основното ястие, да го кълцам на парчета и да ги сервирам като горещи ордьоври за тостовете, докато не намеря най-близкия ресторант, до който мога да пратя някого да купи храна. Тогава щях да я дотъкмя по най-добрия начин и щях да я поднеса с апломб. Хората нямаше да са пили толкова дълго, нямаше да са така изгладнели и аз нямаше да съм с недостатъчно храна! Бедата бе, че аз отчаяно исках да впечатля… а опитите да впечатлиш са на практика гаранция за катастрофа.

— Страхотна вечеря на работеща жена! Страхотна мусака. Страхотна салата. Екипът ни ще ги хареса! — каза домакинът и сетне остави нещата в ръцете на режисьорите и на минутите за реклама.

Прожекторите над подредения кухненско-трапезарски кът притъмняха, домакинът благодари на Елин и рязко продължи със следващото интервю. Елин стоеше сама в отново слабо осветения ъгъл и се чудеше какво да прави.

— Надявам се жена ми да е внимавала — каза един от операторите. — Тя е най-нервната домакиня в света. Всъщност никога не сме канили у дома когото и да било заради нейната нервност.

— Смяташ ли, че хората са видели колко нервна бях аз? — попита тревожно Елин.

— Само в началото — каза операторът. — После се успокои.

— Да си нервна, е плюс — додаде младата жена, която бе довела Елин в наредената стая. — Когато хората виждат, че си нервен, те са на твоя страна. Знаят, че те също биха били нервни. Хареса ми онова, което каза за опитите да впечатлиш.

Тя поведе Елин навън от студиото като я предупреди да внимава за навитите дебели кабели. След две минути един от сценичните работници върна чиниите, салфетките и чашите на Елин, всичко — грижливо пакетирано; а няколко минути по-късно тя беше отново на улицата, кошниците — на тротоара до нея, и бясно махаше на такситата в конкуренция с други бързащи пътници.

Вече не я чакаше дълга лимузина, вече не беше център на внимание, професионално гримирана, осветена от блясъка на прожекторите, никой не се изказваше ласкателно за мненията й. Сега тя беше просто още една нюйоркчанка, която безумно се мъчеше да хване такси.

 

 

Когато Елин се прибра вкъщи, телефонът зазвънтя неспирно. Бренда се обади от Финикс, където бе на посещение във филиал на „Ол кем“, а Дани се обади от Чикаго, където присъстваше на търговско изложение на малки уреди. Карълайн, която бе зарязала своя гимнастически курс, за да гледа Ей Ем/Ю Ес Ей, се обади, а се обадиха и хора, които Елин не бе чувала от средното училище. Обади се секретарката на зъболекаря й, както и поне двайсет и пет клиенти, Джак Буш, Джими Матисън, майката на Тоуни Рийс и шефката на Дани Софи де Уит. Графиня Тамара се обади от диетичната си седмица в Ла Коста.

Следобедът пристигнаха цветя от Уилсън и бутилка литър и половина шампанско от Лу. Елин имаше чувството, че целият свят гледа Ей Ем/Ю Ес Ей.

Може би не целият свят, но голяма част от него. Включително Джоана Суан, която погледна Елин, погледна себе си и не хареса онова, което видя.

Джоана винаги се бе смятала за жена, която се харесва на мъжете — а сега, за първи път, откак се помнеше, беше без мъж. И бе трудно да се каже дали Макс бе рекъл „Махай се!“, преди Джоана да каже „Отивам си!“. Или обратното.

Историята на любовното увлечение между Макс и Джоана и на последвалия брак беше история на сдобрявания и раздели. Те и двамата обичаха да се карат — на публични места, насаме, в службата и в апартамента, който в началото на тяхната връзка Макс бе наел за Джоана в Грамърси парк — и после се сближаваха в леглото.

Колкото по-лоша караница, толкова по-добър секс.

Всичко щеше да е идеално — само че Макс и Джоана решиха да се оженят. Фатална — и класическа — грешка.

Страстният, секси, ревнив любовник, който се чувстваше виновен, че мами жена си, се превърна в поредния уморен бизнесмен съпруг, който искаше само топло ядене и няколко часа пред телевизора нощ след нощ. Джоана се сдоби с усещането, че се слива с тапетите.

Тя бързо намери два начина да привлече вниманието на Макс: единият беше да пръска грамадни суми пари; вторият беше да спи с други мъже.

Фойерверките на кавгите, сдобряванията и разделите скоро станаха всекидневие. Не минаваше и седмица, без да говорят за — или между другото да се заплашват взаимно със — развод; не минаваше и седмица, без Макс да купи на Джоана съблазнителен подарък; не минаваше и седмица без счупени съдини и страстен секс. В началото и последната кавга не изглеждаше по-различна от останалите кавги.

Джоана бе прекарала цял следобед в отдела за кожени облекла на „Бендел“ с бързина cinq a sept^[1]. Макс се прибра в празен апартамент. Беше уморен; беше гладен; искаше вечеря. Джоана дъхтеше на секс и на „Бол а Версай“.

Обичайните обвинения бяха контрирани с обичайните контраобвинения; обичайните заплахи бяха контрирани с обичайните контразаплахи; обичайните ругатни и позовавания се кълбяха из стаята. Счупените чинии и сексът щяха да са следващото нещо, само че Макс излезе от сценария.

— Уморен съм от караници, Джоана — изрече внезапно той, почти видимо смален. — Писна ми от това, писна ми от теб.

— И на мен ми писна от теб и от твоето безразличие! Исках любовник, а получих съпруг. Защо не се върнеш при Езми? Тя ще ти търпи гадостите и ще гледа да приготвя драгоценната ти топла вечеря редовно.

— Може и да го направя — измърмори Макс; споменът за спокойния му брак изведнъж придоби магнетично-носталгично излъчване.

— Няма! — пламна Джоана. — Няма да посмееш!

— О, ще го направя! — отвърна Макс. — Тъкмо сега това изглежда добра идея.

Той стана да си сложи палтото. Джоана се боричка с него до вградения дрешник в антрето и издърпа палтото от ръцете му. Тя се затича до пещта за изгаряне на смет и пусна палтото вътре, а Макс я последва по петите.

— Изчезвай оттук, кучко! — кресна той и тръшна вратата на апартамента като остави Джоана без ключ отвън.

— Отивам си! — изкрещя тя и натисна копчето за асансьора; беше началото на декември, Джоана нямаше палто и не я бе грижа.

Мирисът на горящ плат прониза сградата. Съседите, отдавна свикнали с крясъците и ругатните от 9-D, само усилиха малко телевизорите и включиха вентилаторите.

Джоана си купи тристайно жилище на ъгъла на парка и Осемдесет и трета улица и изпрати сметките за покупката и за обзавеждането на Макс, който крещя, ви и се кълна, че няма да ги плати. Той и Джоана се събраха по обичайния начин в новия апартамент.

— Имам адвокат — каза Джоана, докато си подаваха една цигара след онази работа. — Искам развод.

— Аз също — рече Макс като галеше косата й. — Може би тогава ще я караме по-добре.

 

 

— Какво каза съпругът ми, когато отхвърлихте предложението му? — попита Джоана адвоката си Мел Фактър през седмицата, преди да види Елин по Ей Ем/Ю Ес Ей; Макс бе предложил уреждане на отношенията с глобална сума от триста хиляди долара.

— Вдигна мизата до половин милион — докладва Мел.

— Това е смешно! — каза Джоана. — Първата му жена получи милион.

— Не мисля, че ще вдигне още — каза Мел.

— Смяташ ли, че трябва да приема? — запита Джоана.

Парите бяха болното й място. Макар семейната фирма за кутии и картони да бе основана от майка й, когато умря, тя я остави на съпруга си и на братята на Джоана, като изключи Джоана — последен отказ, който Джоана никога нямаше да може да прости истински. Майка й, самата отлична бизнесменка, нямаше вяра на жените — парадокс, който струваше на Джоана нейния дял от наследството и вечно, полуспотаено съмнение дали майка й все пак не е била права. Джоана бе обзета от дълбокото гневно чувство, че някой някъде й дължи нещо, че е била измамена и че бе време светът да й го върне. Точно сега светът бе олицетворяван от Макс Суан.

— Това е решение, което ще трябва да вземеш сама — посъветва я Мел.

— Нека го обмисля — промълви Джоана.

Когато видя Елин в програмата на Ей Ем/Ю Ес Ей, старите бесове и недоволства на Джоана се пробудиха отново. Елин успяваше, „А ла карт“ успяваше, Елин изглеждаше по-добре, отколкото Джоана я бе виждала да изглежда когато и да било (навярно благодарение на студийния гримьор, бързо си каза Джоана), и сега беше знаменитост.

Елин имаше всичко, а тя, Джоана — която беше поне толкова хубава, поне толкова умна, поне толкова амбициозна — нямаше нищо.

Нито съпруг.

Нито пари.

Нито любовници.

Нито обществено положение.

Мъжете, които се увиваха около нея, когато беше мисис Максимилиан Суан, бяха изчезнали като хлебарки, гмурнали се в тъмна дупка още в мига, в който се пусна дума за отделянето й и за предстоящия й развод.

Нямаше причина Елин Дърбън да има всичко, а тя, Джоана, да няма нищо. В мига, в който лицето на Елин избледня от телевизора „Сони“, Джоана телефонира на Мел Фактър.

— Реших — каза Джоана. — Кажи на Макс, че ще приема предложението му.

Обаче имаше едно недоизказано „но“. Джоана щеше да приеме предложението за пари в брой, но тя искаше и дял от фирмите на Макс: търговските центрове с паркинги в четири щата; веригата брокерски къщи за недвижими имоти; именията в Ню Йорк, Форт Лодърдейл и Финикс. Те трупаха много пари и нямаше основание Джоана да не си получи дела.

Джоана планува стратегията си, както Клеопатра бе подмамила Цезар, както Лиз бе хванала в капана Дик: ще си определи среща с Макс, ще му удари една караница, после ще се сдобрят с шампанско и секс, а след това, когато Макс си припомни колко много я обича, тя ще издума допълнителното си изискване.

До момента, когато Джоана напусна апартамента за сеанса си с Патрик в „Пайлътс“ — по ред беше след Джил Клейбърг и преди Канди Бъргън^[2], — тя се чувстваше доста добре. В края на краищата тя бе вперила поглед право в един милион долара.

А какво имаше Елин Дърбън? Скапана четириминутка по Ей Ем/Ю Ес Ей, след която ръцете й сигурно са миришели на чесън.

 

 

Реакцията, с която се сблъска Елин след своето появяване на екрана, макар и ласкателна, не означаваше нищо. Реакцията, с която бе обсипано предаването обаче, значеше много.

Хората пишеха и телефонираха до телевизионната мрежа. Те искаха идеи за менюта и за подредба на маси; искаха съвети как да се оправят с пияници, с досадници, с примадони, с прегорели пържоли, с недопържени картофи, с неочаквани гости, с безответни покани и с други дилеми около тържествата.

Хората бяха харесали Елин и откликваха. Признанието й, че е изпадала в паника и е имала провали, се превърна в гениален удар — хората се виждаха в Елин и осъзнаваха, че щом тя може да се справи, ще могат и те.

Пощата бе адресирана до Елин и тя отговори на всички. Месец след първата й поява, Ед Сълоумей се обади да я покани отново в предаването.