Рут Харис
Женско щастие (30)

5.

Санди Тобайъс, жилав, с очи — топази, стегнат, досущ ъгловатият тип на Рой Шайдър, беше на следдипломна квалификация в „Браун“, когато Бренда беше първокурсничка. Той водеше част от лабораторните упражнения в „Кем 101“ и като забеляза таланта на Бренда (и зелените й очи), прояви особен интерес към нея като я окуражаваше, насърчаваше я и я ръчкаше всеки път, когато тя вземеше да мързелува. Накратко, казваше му често Бренда, той запълни тъкмо мястото, което бе освободила майка й.

— Бих искал да се видя с майка ти — обикновено репликираше Санди, полу на шега, както си мислеше Бренда. — Тя май е моят тип жена.

Санди, блестящ, даровит учен (мозъкът му работеше безпощадно дисциплинирано и беше способен на вдъхновени интуитивни пробиви), минаваше и за луд. Той не само че преподаваше химия на първокурсниците, ами и анализираше ДНК/РНК молекулярната структура за собствената си научна степен по биофизика. Навръх всичко той въртеше много печеливша фирма в колежа, „Стикс“, която изкупуваше излишна мебел от завършващите студенти и я препродаваше на новопостъпилите.

— Имаш мозъка на гений и душата на наркотрафикант — му бе казал един от професорите; не беше комплимент.

— Добро съчетание! — плесна Санди и още повече раздразни преподавателя.

Складът на „Стикс“ беше една маза извън района на университета. Студентите на които им трябваха кушетки, килимчета, столове, бюра, лампи и тъй нататък, можеха да си ги купят от Санди. В действителност Бренда си бе купила от мазата на Санди леглото, масичка за пишеща машина и стол и ги бе платила на вноски за четири месеца с лихва от по осем на сто.

Когато Бренда започна втория семестър, Санди стана кандидат на науките, продаде „Стикс“ на един младок, който следваше икономика, и следващия път, когато Бренда го видя и чу, беше на семинар, спонсориран от „Ол кем“ в Ню Йорк сити. Санди, който работеше за „Омега кемикъл“, една от най-големите химически компании в света, беше директор по проучвателната дейност.

— Ненавиждам всеки миг от тази си работа — призна той на Бренда по време на следобедния съботен коктейл. — Не съм за фирма. Преди това бях в Принстънския университет. И това ненавиждах. Не съм академично устроен.

Голяма част от чара на Санди, който не можеше да се отрече, беше в това, че той казваше точно онова, което мисли.

— Винаги можеш да се върнеш към бизнеса с мебели — предложи Бренда.

— Винаги мога да се върна към рекомбинаторната ДНК — поправи я Санди.

— Значи като откриеш бактерия, която живее от въздух, не замърсява околната среда и произвежда чиста енергия, ще станеш богат, а?

— Все някой трябва да я открие — смирено промълви Санди. — Може и да съм аз.

Бренда се зарадва на Санди, когото все не го свърташе, но скоро го забрави, докато не се върна от второ пътуване до Мюнхен и не написа няколко страници за германските разработки в областта на следполимерните лещи, които „Био-кемикъл ривю“ публикува. Тя получи поздравителна бележка от Санди с послепис. Щеше да идва в Питсбърг по работа. Иска ли да вечеря с него?

 

 

— Защо съм в Питсбърг? — Санди повтори въпроса на Бренда. — В Питсбърг съм, защото в Питсбърг има много пари.

Те ядяха френска храна в скъп ресторант и това накара Бренда да си спомни колко вкусни са пилетата с праз лук, когато са в ръцете на надарени готвачи като майка й, като самата нея.

— Събирам пари — продължи Санди. — Зад мен стои една инвестиционна банка — зад фирмата ми де. „Био Тек“. Всички паралии са луди, луди по ДНК, а аз съм най-сияйната им надежда.

— Навремето все повтаряше, че никога не знаеш как да направиш избор между парите и науката — припомни му Бренда.

Тя носеше воднистосин ангорски пуловер, който подчертаваше още повече цвета на очите й. От много отдавна тя за първи път се бе облякла като за вечеря, която не беше точно делова вечеря. Почти бе забравила какво значи приятелска вечеря.

— М-да — промърмори Санди като си спомни, че все се чувстваше прокълнат, задето най-голямата му дарба беше научната — напълно непечеливша дарба през шейсетте, чийто девиз беше „Направи си сам“; през тази епоха рокът бе печелившата дарба, а Санди имаше музикалния слух на прегладняла камила. — Сега не ми се налага. Ще мога да имам и двете: науката и до-ре-ми^[1].

— Малко ти завиждам — вмъкна Бренда.

— Само малко? — Санди я погледна над свещите; очите му, забеляза тя, бяха топази, изпъстрени със златисти петънца.

— Мога да се владея — засмя се Бренда.

— Защо си даваш труд? — Санди беше сериозен.

Бренда нямаше отговор.

Тя бе говорила на Санди за това, колко много бумащина има в работата й, колко много правителствени ограничения и правила за безопасност от страна на фирмата забавяха работата. Оплака се колко много време й отиваше да поддържа мирното съвместно съществуване между лабораторните химици, които се интересуваха от същинския изследователски процес сам по себе си, и изискванията на управата, която ги притискаше за резултати, които мигновено да се превърнат в приход.

Докато говореше на Санди, Бренда си даде сметка, че никога на никого не е говорила за своята работа; никой от тези, които познаваше, не я разбираше истински в подробности. Тоуни разбираше — и можеше да даде съвет за — политическите, за крамолните й аспекти; Джеф разбираше някои от биохимичните й аспекти; но никой от двамата не разбираше всичките й страни — сблъсъкът между изследванията и резултатността, разликата между това, добре да си вършиш работата, и това, да правиш добра кариера. Беше облекчително да разговаряш с някого, който разбира и двете страни на нещата, и това също накара Бренда да осъзнае, че звучи малко горчиво: а бе обвинила Тоуни, че звучи така!

— Няма да се имаш вземане-даване с вътрешноведомствените тъпотии, ако сама си направиш представлението — каза Санди. — Това е една от причините да учредявам сега „Био Тек“ — освен парите, разбира се.

— Санди, мисля, че си единственият практичен учен, когото съм срещала — рече Бренда; повечето от учените, които тя познаваше, смятаха за грозно да се интересуват от пари, дрехи или имоти — грозно и леко смущаващо.

— В такъв случай ти се навърташ не около учените, около които трябва.

— Бъди сериозен! — сгълча го Бренда.

— Аз съм сериозен — поправи я той. — Всички биохимици, които познавам, се скапват да драпат към златната мина ДНК.

— Значи съм не където трябва — каза Бренда. — Знаеш ли, макар че компанията, която е близо до пробив с безопасно лекарство против затлъстяване, с несменяеми контактни лещи, с хапче за сън към което човек не се пристрастява — макар че може да направи милиарди, всичко се движи сякаш с величествено бавна стъпка. Ама наистина бавна!

— Би трябвало да се захванеш със свой бизнес — отрони Санди над малките шишенца „Курвоазие“.

— Никога! — възкликна Бренда. — Майка ми върти свой бизнес. Зная какво е. Мно-о-о-го благодаря! Стигат ми проблемите в „Ол кем“. Те са истинско благо пред безсънните нощи.

— Ти си знаеш — повдигна рамене Санди. — Но ако това е решението ти, няма да слушам оплакванията ти.

— Искаш да кажеш, че ако се захвана със собствен бизнес, ще ги слушаш?

— Хлапачка! — разсмя се Санди и хвърли една намачкана салфетка към нея през масата.

Те говориха оживено до полунощ, после, до един, разменяха по някоя и друга дума, докато пиеха „Курвоазие“. Бренда не вярваше на очите си, когато си погледна часовника.

— Боже мой! Утре сутринта имам среща в осем и половина!

— Момичето на фирмата! — подразни я Санди, но плати и я свали пред входа на блока й.

— Утре? — попита той, когато тя слезе от взетата под наем кола. — По същото време, на същото място?

— Готово — каза Бренда. — По същото време. Не на същото място. Аз ще сготвя. Можеш да научиш какъв е истинският вкус на пиле с праз лук.

Няма нищо лошо в това, каза си Бренда. Първо на първо, тя беше влюбена в Джеф. Второ, Санди не беше неин тип. Съвсем не. Беше твърде изтънчен в добре скроените си костюми и с елегантните си жълтеникави очила „Порше карера“. Той дори не приличаше на учен, повечето от тях олицетворяваха типа на Алберт Айнщайн: разпуснати, отпуснати и разпасани, и — ако е възможно — с дупки по ръкавите. Мислеха си, че така изглеждат по-сериозни.

Само че след третата поредна нощ, през която вечеря със Санди, Бренда не можа да заспи. Тя се въртя и се мята, но накрая, към четири сутринта, си призна, че той я привлича. И че тя го привлича. Беше доволна, че нямаше повече да го види. Слава богу, той напускаше Питсбърг още на другата сутрин.

 

 

— Не спирам да мисля за теб — каза Санди по телефона два дена по-късно; обаждаше се от Кливлънд. — Има много пари в Кливлънд — додаде той. — Бедата е, че те няма теб.

— Не казвай това! — остро отвърна Бренда и Санди се подчини.

Но след четири дена той я чакаше пред входа на „Ол кем“ в шест и четиридесет и пет, когато Бренда напускаше кантората.

— Това, което се случи между нас, е особено — призна й той. — Такива чувства не се появяват всеки ден от седмицата. Знам, че поемам риск. Можеш да ми кажеш да се разкарам. Но нямам намерение да изчезвам. Нямам намерение да оставям това просто така.

Той държеше вратата на колата отворена за нея и, сякаш привлечена от магнит, Бренда се качи.

— Не бива да правя това — промълви тя.

— Не бива — повтори Санди докато въртеше волана, за да изкара колата от пресечката и да се влее в главния поток на трафика — е дума, която не бива да употребяваш.

Те отидоха до хотела на Санди и в мига, в който той хлопна вратата зад тях, тя се озова в прегръдките му, устата й — впита в неговата, страстта й — откликваща на неговата. Тя се забрави, загуби се в него, намери се в него. Любиха се и говориха цяла нощ, твърде възбудени, за да спят, твърде възбудени, за да спрат.

— Не знаех, че е възможно — въздъхна Бренда като си даваше сметка, че думите й са клише, но и без да знае други, с които да изрази чувствата си.

— Аз знаех — каза Санди. — Знаех, че ще е така… с теб. Затова се и върнах. Затова и няма да си отида.

— Ами…? — Бренда остави въпроса недоизречен; Санди, разбира се, знаеше за Джеф. — Какво ще стане?

— Не знам — каза Санди. — Ти ще трябва да решиш. Ти ще трябва да избереш един от двама ни, а аз ще направя всичко, за да избереш мен.

Бренда се прибра вкъщи за почивните дни и се вкопчи в Джеф, сякаш той бе самият безценен живот.

— Наистина трябва да съм ти липсвал през тази седмица — каза той, развълнуван от нейния порив.

 

 

Да си влюбена в двама мъже едновременно е неописуемо вълнуващо в началото и Бренда беше непрестанно на върха на щастието. Тя се виждаше със Санди всеки път, когато той идваше в Питсбърг, и се прибираше вкъщи при Джеф за почивните дни. Тя сякаш нямаше нужда от сън, а работата и проблемите в работата сякаш се разрешаваха безусилно. Без дори да опитва, тя отслабна с двата и половина килограма, които отличаваха хубавото тяло от превъзходното тяло. Мозъкът й сечеше като бръснач, а чувствата й бяха сякаш ясни и бистри като планинско езеро.

Санди я предизвикваше; той искаше тя да се развива, да стане по-добра. Джеф я успокояваше; искаше тя да е щастлива, да върши онова, което й е най-приятно. Санди виждаше огромните й способности и окуражаваше нейната амбиция; той искаше тя да поема рискове, дори да не й бе приятно. Джеф виждаше нейната топлота, потребността й да дава любов и да получава любов; той искаше тя да си остане каквато беше, такава, каквато я бе обикнал за първи път. Джеф смяташе, че тя е съвършена такава, каквато е; Санди не спираше да й повтаря, че е чудесна, но би могла да бъде и по-добра.

Никога не се случи Бренда да се запита защо да не може да има и двамата и да бъде и двете: обичаща и напредваща; щастлива и рискуваща. Вместо това тя протака почти три месеца като отлагаше решението, за което Санди настояваше, и не казваше на Джеф за Санди.

— Искам да те заведа на Бермудските острови за една седмица — каза Санди. — Искам отговор, Бренда: да или не.

Тя продължи да моли за още време.

— Променила си се — въздъхна Джеф. — Наелектризирана си. Не можеш ли да седнеш? Изнервяш ме.

 

 

Бренда се рея още в своя рай и после потребността й от по-малко от обичайния сън се обърна в първата безсъница, която някога бе имала. Тя лежеше будна посред нощ, неспособна да заспи, въртеше се и се мяташе, а отломки и части от разговори с Джеф и със Санди неспирно кънтяха от някаква ту спираща, ту стартираща магнетофонна касета над която тя нямаше власт.

И вълшебното й отслабване изчезна, заменено от свиреп, ненаситен глад. В безсънието си Бренда ставаше посред нощ от леглото и отиваше в кухнята, където си правеше големи топки от овесена каша, омесени с масло, гъста сметана и карамелизирана захар, които после поглъщаше със супена лъжица. Тя възстанови килограмите, които бе свалила, и наддаде още толкова. Чувстваше се едновременно преяла и недояла. Беше толкова гладна! Беше толкова неуютно пълна. Не можеше да спре да яде. Ядеше шоколадчета в службата и конусовидни сладоледи на път от работа към къщи. Не можеше да спре да се тъпче.

Една сутрин Санди се протегна през леглото. Бренда помисли, че ще се люби с нея. Вместо това той стисна меката плът на бедрото й.

— Zaftig^[2] — каза той и стана; не беше комплимент.

 

 

— Наред ли е всичко? — попита Джеф през следващите почивни дни.

— Естествено — отговори предпазливо Бренда. — Какво те кара да питаш?

— Напълняла си — каза Джеф. — Не знам някога да си напълнявала.

— Напоследък не мога да спра да ям — призна Бренда като схващаше иронията: тя бе прекарала голяма част от професионалния си живот в опит да разработи безопасно диетично лекарство; де го сега! Повечето лекарства на пазара съдържаха амфетамин в една или в друга форма; ако Бренда ги взимаше, щеше да се почувства така, сякаш буквално изскача от кожата си. — Гладна съм през цялото време. Независимо от това колко ям.

— Може би трябва да отидеш на лекар — предложи Джеф.

— Може би — съгласи се Бренда. — Но ще отложа малко. Да видим какво ще стане.

 

 

Емоционалната температура на Бренда беше трескава, кипяща, живачна. В един момент се чувстваше високо като хвърчило, в ласките на двама желани мъже; в следващия миг — паднала духом, измамница, която щеше да свърши като измамена. Колкото по-дълго отлагаше да направи избора, толкова по-неспособна беше да го направи.

— Вече четвърти път те питам за Бермудските острови — настоя Санди. — Аз те обичам, и ти казваш, че ме обичаш. Но аз те искам само за себе си, Бренда. И ставам нетърпелив. Трябва да избереш: Джеф или мен. Кой ще е, Бренда? Няма да вися наоколо вечно.

— Да вървим! — реши Бренда като почти затаи дъх; беше като скок на гмуркач от висок борд. — Искам да отида.

Тя каза на Джеф, че „Ол кем“ ще има конференция в Сарасота. През тази почивка на белия коралов плаж Санди помоли Бренда да се разведе и да се омъжи за него.

— Моля те, кажи да — промълви той и я прегърна под слънчевата светлина.

 

 

През следващите почивни дни Джеф припомни на Бренда, че не са разговаряли за деца от сватбата на Тоуни и Тък.

— Знам — отрони Бренда. — Но…

— Не можем вечно да го отлагаме — настоя Джеф. — Ти си на двайсет и седем. Времето си върви.

 

 

Като неуравновесено търкало Бренда се въртеше между Санди и Джеф. Със Санди любовта беше искри и пламъци; с Джеф любовта беше покой и привличане. Сега Бренда вече започна да се пита защо да не може да има и двете. Но тя нито можеше да си отговори, нито да направи избор.

Всичко се струпа на главата й един четвъртък вечер, когато Джеф я изненада като долетя в Питсбърг за почивните дни.

— Ти трябва да си Джеф — каза Санди учтиво като отвори вратата на апартамента. — Аз съм Санди. Санди Тобайъс…

Джеф премести поглед от Санди към Бренда — към сепнатото изражение на лицето й — и веднага разбра напълняването, безсънието и дори необичайно страстните часове в леглото.

— Бренда! — промълви той. — О, Бренда…

Сълзите го заслепиха и Бренда направи избора си. Дори нямаше защо да се замисля. Тя действаше от много по-дълбока подбуда, отколкото бяха изборът или страстта, или дори любовта. Тя действаше от най-дълбоката си нужда — нуждата от център, нуждата от някого, който няма да я изостави.

— О, Джеф, не исках… — Тя отиде до него и положи ръце на раменете му. — Джеф, никога не съм искала да те нараня. Никога…

Тя го прегръщаше силно с усещането — по-остро от всякога — че ще загуби любовта си и че този път това ще е по нейна вина. Едно беше смъртта на баща й при произшествие; друго беше да пусне любовта си да отлети.

Санди видя всичко върху лицето й. Той си отиде и когато каза довиждане и затвори вратата, Бренда не чу затварянето на врата. Тя чу как половината от нея се претърколи, онази половина, която искаше да бъде предизвиквана, одързостявана, половината, която знаеше, че тя може да стигне нови висоти. Тя заключи това усещане и се шмугна в прегръдката на Джеф като се утешаваше със сигурност, уют и любов.

 

 

Избори. Изборите очертават контурите на всеки живот. И толкова често ги правим, без да разбираме последствията. Не поради неспособност или поради нежелание да разберем, а защото силата на нашите потребности и слепите диктати на чувствата предварително ръкополагат нашите избори. Които от тази гледна точка, разбира се, не са никакви избори, а биографични императиви.

За Бренда изборът да се омъжи за Джеф не беше най-важният избор на досегашния й живот, нито пък изборът на кариера. Изборът между Санди и Джеф беше, засега и досега, най-значимият избор, който бе правила. Този избор — между индивидуалностите на двама мъже — отпечатваше с черни букви — до сега и отвъд сега — несъвместимите потребности, които тя дълбоко-дълбоко в себе си би искала да посрещне.

Потребността от сигурност против потребността от нови хоризонти. Изборът между един добър мъж, който винаги би бил до нея, и един вълнуващ мъж, който би я вдъхновявал да изследва всичко онова, което би могла да върши и да бъде.

А онова, което Бренда не знаеше — и бе разбираемо, че не може да го знае при напрегнатостта на момента — беше, че някога бе съществувал мъж, който беше за нея и двете. Мъж, който я бе вълнувал и разпалвал, и въпреки това — винаги сигурен и наблизо до нея. Нейният баща.

 

 

— Честита седемгодишнина! — възкликна Дани при тоста с шампанско на малкото тържество за Джеф и Бренда, което Елин даде през юни 1977 година, за да отбележи седемгодишния им брак.

— Честит аз! — отвърна Джеф. — Имам Бренда — каза той и я погледна с изражение, което съчетаваше пламенността на ухажор с властничеството на съпруг.

— Честита и аз! — каза Бренда с израз на признателност. — Джеф ме изтърпя седем години.

Елин улови погледа, който двамата си размениха, и се попита какъв е бракът им. В действителност. Браковете на другите, помисли си тя, бяха измежду най-дълбоките от всички загадки.

— Е, не сте само вие честити — малко по-късно каза Дани. — И аз се справям доста добре. Софи току-що ме повиши — от помощник-купувач в купувач.

Софи де Уит, шефката на Дани, бе основала каталога „Кичън уъркс“, поръчваното по пощата „Дийн анд Де Лука“ и „Хорчоу’з“, посветени изключително на хубавото кухненско обзавеждане и на кулинарните изделия.

— Това не е чест — поправи Бренда брат си като го прегърна и целуна. — Това е талант!

— Тя е права! — присъедини се и Тоуни. — Дани е талантлив… а Софи е умна. Повишила те е, защото си заработил повишението си!

Никой не споменаваше фиаското на Дани в първата му работа след колежа — с Шери Фрейнър. Особено Дани.

Но годишнината на Бренда и повишението на Дани не бяха единственото, което празнуваха този ден. Когато вторият кръг от поздравления замря, Елин имаше своя новина:

— Обади ми се графиня Тамара — съобщи тя.

— За пиле по киевски или за говеждо „Строганоф“? — подразни я Дани.

— Умник! — подразни го на свой ред Елин. — За голяма сделка — обясни тя. — Тамара иска да се оттегли. Отново. Иска да разпродава. Отново. На „А ла карт“. Отново. Последния път ми каза, че нашето предложение е оскърбление!

— Тамара се справя добре, нали? — попита Бренда.

— Меко казано — отвърна Елин. — Като добавка към филиала в Скарздейл, сега тя има филиали и в Гринидж, в Уестпорт и в Рай.

— Какво смяташ да правиш? — попита Тоуни.

— Ще го обсъдя с Лу и с Ал. Отново. Ако е разумно, бих искала да предложа цена.

Всички пожелаха на Елин късмет. Особено Тоуни и Бренда, които бяха възбудени, че виждат още една жена да се издига в света, защото след като бяха минали двайсетте, мъжкият свят, в който бе израснала Елин, сякаш се накани да се превърне в антична история, в предмет, годен само за археологични разкопки. Седемдесетте обещаваха да засвидетелстват раждането на нов, женски свят.

 

 

В средата на седемдесетте светове, които бяха дотогава затворени за жените, започнаха да се отварят за тях — невинаги с желание, невинаги красиво, но по това време — сякаш неизбежно. Светове, които досега бяха изключително мъжки светове, бяха сега и женски светове: световете на финансите, на дипломацията, на религията, на работодателството, на спорта, на медицината, на закона, на тежкия труд, на политиката.

През 1973 година бяха известени плановете да се създаде първата женска банка; бяха организирани три юридически фирми само с жени; Боинг 737 прелетя от Денвър до Сейнт Луис с жена-пилот — Емили Хауъл — за първи път; изискванията за прием на жени и в Държавния департамент, и в армията бяха смекчени; беше зачислена и първата свещеничка във Въоръжените сили на САЩ; „Уолдорф Астория“ нае първата жена — главен готвач на четиридесет и две години, а колежът „Сара Лорънс“ беше първият, който предложи програма за висше образование по предмети, свързани с женските проблеми. Сенатът единодушно прие законопроект, забранителен спрямо заемодатели, които дискриминират клиентите според пола или според семейното им положение при всички кредитни взаимоотношения, закон, който дойде малко късно за Елин и малко рано за Едуин Гарън.

И да не забравяме спорта: Били Джийн Кинг измете Боби Ригс от корта на Астродоум. В преки сетове!

През 1974 година Втората бейзболна лига позволи на жени да играят, президентът Форд прокара ратифицирането на поправката за равните права (без съмнение, поокуражен от Бети) и едно проучване на Галъп показа, че петдесет и осем на сто подкрепят поправката за равните права и само двадесет и четири на сто са против. Броят на жените в медицински училища се удвои от началото на десетилетието, организираните профсъюзи регистрираха нарастване на женската членска маса и трима от петима президенти на корпорации казваха, че планират да увеличат броя на жените в управата през следващите пет години. А през 1974 година три хиляди жени участваха в изборите за местни, щатски и федерални власти — тройно повече от кандидатките през 1972 година.

Седемдесет и пета беше обявена за Година на жената. През седемдесет и шеста Барбара Уолтърс стана първата жена, която бе съавтор на новинарска програма по телевизионна мрежа. А през седемдесет и седма година Джил Воулнър стана главен съветник в департамента на армията, Роуз Бърд стана новият главен прокурор във Върховния съд на Калифорния, Ела Гарсо седна на губернаторския стол в Кънектикът, а Патриша Харис стана първата чернокожа, която стигна до висок ранг в правителствения кабинет.

Бренда, с нейните кроени костюми, лакирана чантичка и дискретен грим, изглеждаше като самата еманципирана млада жена, тръгнала нагоре, жената, на която другите жени драпат да приличат, жена, която отразяваше домогванията на новопръкващия се женски свят. Тя имаше всичко — ум и красота, кариера и съпруг — и правеше нещата така, че изглеждаха лесни.

— Защото — казваше тя — майка ми беше моят пример за подражание. Жени като нея проправиха пътя.

А Елин, сега в средата на четиридесетте, най-после се разпореждаше със своя бизнес, разпореждаше се със себе си, разпореждаше се с живота си. Мнозина смятаха, че тя никога не е изглеждала по-добре, никога не е била по-привлекателна, никога не е подсказвала повече чувственост.