Рут Харис
Женско щастие (15)

13.

— Не мога да оставя нещата да приключат така — каза Лу по телефона същия следобед, а гласът му заля Елин като водопад на насладата; той намекваше за прекъснатата от Джоана целувка; намекваше за собствените им неразрешени чувства; питаше се какво ли би станало, ако не бе влязла Джоана. — Ще се видим ли на обяд следващата седмица? Във вторник?

Елин се съгласи, а размекнатото й се сърце отскочи високо над съмненията и несигурността й.

 

 

Вторник.

Косата й беше свежо измита и натъкмена, ноктите й — с маникюр: редки подаръци към самата себе си. Беше употребила ново червило с цвят на праскова, носеше най-хубавото си, най дантелено бельо, бледа ленена рокля и чифт перли. И беше с „Мис Диор“, който не бе използвала от смъртта на Фил. Веднъж и влакът за Ню Йорк да спази разписанието си.

Елин слезе от влака в дванадесет часа и две минути и тръгна нагоре към „Кок руж“, между второто и третото каре на Петдесет и втора улица, където трябваше да се срещнат с Лу. Вървеше бавно, наслаждаваше се на деня, на въздуха, на припрения поток минувачи, за първи път от толкова време — с чувството, че е хубава, че е желана и че желае. Тя забеляза колко много любовни двойки има по улиците на града, хванати за ръце, прегърнати през кръста, целуващи се в сянката на небостъргачите, шепнещи си за любов и бъдеще, и усещаше, че ги свързва тайна. Тя се чувстваше вписана — а не както се бе чувствала през цялото това време след произшествието с Фил, отписана, сама.

Спомняше си целувката с Лу, представяше си целувките им в бъдеще. Питаше се каква е кожата му, питаше се за силата на ръцете му, за обиколката на кръста му, за мириса на косата му, за дължината на краката му, за нежността на дланите му и, заслепена от вътрешните си видения, се натъкна право на Уилсън, сблъска се с него на Четиридесет и осма улица.

— Елин! На другия край на света ли беше? — викна Уилсън като си мислеше, че никога не я бе виждал така красива, така мека, така достъпна.

— Май да — призна Елин, тайно развълнувана, че среща Уилсън на улицата (ама наистина!), когато знаеше, че е в най-добрата си форма; непознатите по улицата се заглеждаха по нея, отбелязваха минаването й с ласкав поглед, с предизвикателна усмивка.

— Накъде си се запътила? — попита Уилсън и погледна ръчния си часовник. — Имаш ли време за един обяд?

Елин поклати глава.

— Съжалявам.

— Неотложна среща? — подразни я Уилсън като я хвана за ръката и я придружи.

— Просто приятел — смотолеви тя, смутена от усещането, че поруменява.

— Просто приятел — имитира я Уилсън. — Елин, ти си най-лошият лъжец, когото съм виждал! — Внезапно той си спомни за всички, които бяха срещали заедно, за всички мъже, женени или не, а той беше виждал отношението им към Елин… — Познавам ли го?

Елин поклати пак глава:

— Не — каза тя. — Не го познаваш. — Бяха на ъгъла на Петдесет и втора и „Лексингтън“. — Аз съм по тая улица — каза тя. — Трябва да те оставя сега.

— Бих искал да не го правиш — изрече Уилсън с тон, който Елин не бе чувала преди.

Уилсън дълго я гледа как завива на изток по Петдесет и втора, гледа я, докато му остана само споменът от парфюма й. Сега знаеше защо тя бе така хладна с него, така влудяващо изплъзваща се. Чудеше се с кого има среща; чудеше се кой е съперникът. Петдесет и втора улица бе опасана от елегантни, висококласни ресторанти; който и да беше, не жалеше пари за нея.

Докато Елин вървеше на изток по Петдесет и втора улица, тя не можеше да събере отново романтичните фантазии, които срещата й с Уилсън бе прекъснала. Мислеше само за това, че Лу е женен, щастливо женен, доколкото знаеше, и че трябва да си е изгубила ума да се среща с него сега, когато нямаше законно основание да го прави.

Когато стигна до вратата на „Кок руж“, тя постави ръка на тежката пиринчена дръжка, а-ха да я отвори, но се помая. Противоречието веднага я бе изхвърлило от релсите. Противоречието между неустоимото привличане, което изпитваше към Лу, и мисълта, че той е съпруг на друга жена. Елин се попита как би се почувствала тя, ако мъжът, който чакаше вътре, бе Фил, а тя си бе вкъщи, с очакване, с любов, с доверие в него.

Тя потръпна, разсъдливо отдръпна ръка от дръжката и продължи към Второ авеню, а сърцето й туптеше, докато не излезе от полезрението, от опасността.

Елин се върна надолу до Четиридесет и втора улица и се натовари на влака в един и тридесет за Ню Роучел, засрамена от своята страхливост и от жестокостта си спрямо Лу, но същевременно — горда от силата на волята си.

 

 

— Искаш ли да стоя настрана? — попита Лу през същия следобед, след като Елин му звънна.

— Да — отвърна Елин. — Така ще е по-добре.

— Знам, че си права — въздъхна Лу. — Ще е по-добре.

„По-добре за кого?“ — помисли си той, когато се сбогуваха. И се попита дали ще има достатъчно силна воля, за да стои настрана. В края на краищата не му бе стигнала сила на волята да не я докосне, да не я целуне на импровизирания пикник.

 

 

Две седмици по-късно Елин легна с Уилсън за първи път.

— Казах ти — промълви той с пресипнал глас като я изяждаше с очи, — подлудяваш ме, лудо ме подлудяваш, радостно ме подлудяваш, подлудяваш ме сякаш с молитва да бъда подлуден.

Той беше топъл, силен и нежен любовник и Елин му се отдаде, отзивчива, жадна, страстна. И колко чудесно беше, помисли си тя, когато се предаде, че нямаше никакви усложнения!

Уилсън беше привлекателен. Уилсън беше успял. Уилсън беше желан. Уилсън беше подръка.

 

 

— Къде си взе тези смешни очила? — попита войнствено Дани, когато Елин за първи път покани Уилсън на вечеря. — С тях изглеждаш като язовец.

Елин тъкмо прехвърляше едно парче агнешко върху тавичка и си помисли, че ще трябва да мине по пода смутена, с агнешкото и с всичко останало.

— В града — късо каза Уилсън като си наля чаша вино и отпи едра глътка.

— Кой град? — намеси се Бренда. — Столицата на Долна Льохмандия?

— Не столицата! — възрази Дани като разстилаше едно листо от маруля над горната си устна като мустак. — Някъде от дълбоката провинция. Дори столицата на Долна Льохмандия не би продавала очила като тези.

— Дани! Бренда! — предупреди Елин; щеше й се да ги убие и двамата. — Мистър Хоубак е гост. Бъдете учтиви.

— Някакъв си гост! — начумери се Дани като разтягаше друго листо от маруля под брадичката си като брада, а крайчетата на листото влизаха във врата му и в яката на ризата му.

— М-да — подигра се Бренда и се обърна към Дани. — Това не е гост. Това е гаджето на мама.

— Имаш чаровни деца — каза Уилсън като навъсено бърникаше из агнешкото.

Елин трябваше да посипе главата си с пепел, че го бе поканила на вечеря вкъщи. Не трябваше изобщо да го представя на децата. Никога.

Но след седмица тя го направи пак. Уилсън беше важна част от нейния живот и децата й просто трябваше да се научат да приемат това.

— Какво работиш в крайна сметка? — попита Дани.

— Притежавам фирма за връзки с обществеността — каза Уилсън.

— Върви ли ти бизнесът? — попита Бренда.

— Печелиш ли много пари? — в същия миг попита и Дани.

Елин стисна зъби и хвърли поглед към Уилсън.

— Да — натърти той. — Да, върви ми. И, да, печеля много пари.

— За дълго ли ще се навърташ насам — запита Бренда, — около мама?

— Да — каза Уилсън. — И ще трябва да се научите да се разбирате с мен. Ти — каза той, като се обърна към Дани — ще трябва да си по-малко неприятен, а ти — той погледна Бренда право в очите — ще трябва да си промениш отношението. Очаквам поне да уважавате повече майка си.

За учудване на Елин Бренда кимна послушно:

— М-да — каза тя, засрамена. — Знам що за стока съм.

А Дани, поне този път, не направи умна забележка.

Уилсън бе казал на място вълшебните думички и възхищението на Елин към него, и без това голямо, я изпълни цялата.

Това, от което имаха нужда, беше мъж в къщата, някой, който да ги наставлява и да държи на тях. Елин беше съвсем наясно, че се разкъсва между това, да отпуска повечко Бренда и Дани, и това, да е по-строга към тях. Да ги отпуска, понеже се чувстваше виновна, че многото й работа я отнема от тях; по-строга, когато започваха да показват признаци на разглезени от нейната либералност деца. Като хем се мъчеше да възпита децата си, хем да ръководи бизнеса си, Елин се чувстваше сякаш в несигурна клатушка и непрестанно обвиняваше себе си, че не я уравновесява по-добре.

— Ако се ожениш за майка ми, ще ми бъдеш ли баща? — попита Дани няколко седмици по-късно; той искаше да знае какво да каже на хлапетата в училище.

— Втори баща — отвърна Уилсън като веднага схвана какво имаше предвид Дани; собственият му син бе задал същия въпрос, когато Мери Лу се бе омъжила повторно.

— Дани, мистър Хоубак дойде на вечеря — чу се да казва Елин с учудваща властност. — Той дойде на вечеря, а не на разпит.

Дани взе да се смее — смехът му толкова много приличаше на смеха на Фил, че неизбежно сепна Елин. Разпит беше дума, която Дани бе чул в телевизионните програми за ченгета, и всеки път, когато Елин питаше децата какво са правили или къде са били, те обвиняваха нея, че ги подлага на разпит.

Елин хвърли поглед към Уилсън, който й намигна. Тя усети, че са се сблъскали с голямо препятствие и са го преодолели, и най-после си позволи да отдъхне.

Точно както уговорки едва ли беше подходящото определение за сгъстената и страстна връзка, която Елин имаше с Уилсън — цели нощи, през които не напускаха леглото на Уилсън, нощи, през които бяха абсолютно неспособни да не се докосват всеки миг — Елин нямаше подходящо определение и за самия Уилсън.

Гадже звучеше юношески, по-подходящо за петнайсетгодишната Бренда. Любовник беше твърде изтънчено, по-подходящо за аристократични европейци като София Лорен и Бриджит Бардо. Приятел едва ли беше подходящо. Ал Шелдрок беше приятел. Годеник беше неточно, макар Елин да започваше да си мисли, че би могло Уилсън да й направи предложение. В края на краищата, когато Дани бе запитал черно на бяло, дали ще се ожени за Елин, той не бе казал не, нали така?

А истината беше, че Елин искаше да се омъжи.

Тя си казваше, че иска да се омъжи, защото е самотна. Защото ще е по-добре за Бренда и за Дани. Защото щастливият брак беше най-важното нещо в живота. Защото тя беше изтощена и направо болна — беше анемична и с признаци на язва — от двойното задължение, да отглежда децата си и да върти бизнес, изхабена от непрекъснатата необходимост да прави неудовлетворителни избори между двете. Защото привличането и възхищението, които изпитваше към Уилсън, бяха започнали да се превръщат в любов.

Онова, което не смееше да си каже — онова, за което едва си позволяваше да помисли — беше, че бе отрекла чувствата си към Лу точно преди да легне с Уилсън за първи път. Съпоставката, която не си позволяваше да направи, беше съпоставка между невъзможността на чувствата й към Лу Суан, която водеше към някакви потайни отношения, и обещанието, което бе сложил на масата Уилсън — обещанието, че е на разположение.