Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Some Kind of Hero, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Катя Георгиева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,4 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Desi_Zh(2008)
- Разпознаване и корекция
- Marijaia(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Катрин Артър, Деби Макомбър, Лий Майкълс, Пеги Никълсън. Празници на любовта
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Американска. Първо издание
Редактор: Красимира Абаджиева
ISBN: 954-11-0153-4
История
- —Добавяне
Пета глава
Ким очевидно бе решила да се забавлява. В момента, в който шофьорът ги покани на задната седалка на лимузината, тя започна да си играе с копчетата — включваше и изключваше телевизора, разглеждаше телефона и подлудяваше Лорън. Най-после се отпусна с доволен вид на кожената облегалка.
— Може ли пак да ти погледна пръстена?
— Зависи — отговори Лорън намръщено. — Защо искаш да го видиш, защото ти харесва или защото искаш да провериш дали пръстът ми вече не е позеленял?
Ким се засмя.
— Вярно, онзи вестник ме разтревожи. Наистина си мисля, че Хънтър просто ти е обърнал внимание и ти като пълна глупачка си лапнала въдицата. Никога не съм си представяла, че има сериозни намерения. — Тя разглеждаше рубина на светлината на лампата и запротестира, когато Лорън я изгаси: — Чакай малко, още не съм свършила!
— Наближаваме. Виж каква тълпа чака. Ако в колата е тъмно, няма да видят кой е вътре.
— Ей, ама ти много бързо се учиш! — възхити се Ким.
Лорън погледна към часовника на таблото. Бе по-късно, отколкото очакваше. Групата, с която започваше концерта, вече свиреше. Въпреки това хората все още се тълпяха край входовете и се блъскаха в преградите.
При появяването на лимузината тълпата нададе страхотен вик. Хората започнаха да прескачат преградите. Лорън се вцепени от ужас, защото колата заобиколи на косъм тълпата, без да намали скоростта си, и се спусна в паркинга под залата.
Отворила широко очи, Ким стискаше здраво седалката.
— Значи отсега нататък ще е така?
Лорън се засмя малко нервно. Тя бе предполагала, че могат да се случват такива неща, но никога не бе преживявала подобни емоции. Тълпата мислеше, че в колата е Хънтър, затова се вълнуваше.
Един от бодигардовете посрещна лимузината и отвори вратата. След това ги поведе към главното здание.
— За вас има запазена специална ложа точно до сцената — каза той. — Концертът вече започна и господин Дикс се подготвя за излизане, затова ще се срещне с вас в антракта.
Но Лорън не го слушаше. Тя успя да надзърне зад широкия му гръб и видя в коридора Хънтър — облегнат върху някакви сценични декори, той говореше с един мъж, доста по-нисък от него. Изглеждаше толкова различен! Явно турнето си бе казало думата. Бе отслабнал, с бледо и осеяно с бръчки лице. Може би причината бе сценичният грим? Лорън знаеше, че гримът трябва да е много силен, за да стои добре под ярките прожектори. Хънтър изглеждаше ужасно. Имаше нужда от почивка.
Той се оплакваше на ниския мъж, че ненавижда почитателите си, тези глупаци, които го чакали да пее. Омръзнало му да изпълнява прищевките на пъпчивите пикли, които го боготворели…
— Хънтър! — прошепна тя.
Той не я чу. Чу я обаче човекът до него и го побутна. Хънтър се намръщи, обърна се и извика:
— Сладка Лорън! — Приближи се с разтворени ръце. — Скъпото ми момиче! Потресена си от мен, нали?
— Говореше толкова грубо… — едва промълви тя.
— Не се вълнувай, сладка Лорън. Разбира се, че не мисля така. Нали разбираш, сценична треска. Трябва да си повтарям това всеки път, когато излизам пред тълпата, иначе никога няма да имам нерви да мина през тази врата, щом завесата се вдигне. Но сега ти си тук и ми даваш кураж…
Той хвана ръката й и забеляза рубинения пръстен. Изражението му се промени. Преди Лорън да успее да помръдне, ръцете му я прегърнаха, а устните му бяха притиснати към нейните толкова силно, че тя не можа да си поеме въздух. Опита се да протестира, но езикът му, нетърпелив и настойчив, й пречеше да отвори уста, камо ли да продума. Чувстваше се почти насилена от тази публична целувка. Успокояваше я мисълта, че Хънтър бе превъзбуден, тъй като не се бяха виждали две седмици. В края на краищата, един мъж има право да целува жената, която обича… Жената, която носи неговия пръстен.
Освен това бодигардът изглежда не виждаше нищо необичайно, а мъжът в коридора се отдалечи, сякаш нищо не се бе случило.
Когато седнаха в ложата до сцената, Ким я погледна косо, но не каза нищо. Всъщност концертът вече бе започнал и не беше възможно да се говори. И да се мисли, каза си Лорън. Изпълнителите от подгряващите групи очевидно не споделяха разбирането на Хънтър за музика.
Все още влизаха хора. Вероятно онези, които чакаха отвън, не даваха пет пари за встъпителната част, те искаха да видят и чуят Хънтър. Бяха щастливи, че успяха да зърнат и лимузината му.
Групата завърши последната песен с оглушителен рев и слезе от сцената. Сценичните работници довлякоха огромната апаратура на групата на Хънтър, един по един заизлизаха и музикантите. Публиката замря. Те излизаха под звуците на пулсираща, ритмична мелодия, която прерасна в кресчендо. В този миг блеснаха два прожектора и осветиха Хънтър. Зрителите скочиха на крака и сред викове и писъци той започна да пее. Значи причината наистина е бил гримът. От нейното място Хънтър изглеждаше с чудесен тен и отпочинал.
Още една илюзия.
Той пееше за радостта да се върне отново и когато песента свърши, се поклони дълбоко на всички и започна да говори за „хората от висините“ — тези, които бяха скупчени на последните редове в залата, почти до тавана. Каза им колко държи на тях и колко е щастлив, че пее за тях.
И това беше илюзия. Лорън знаеше, че истината е това, което чу в коридора. Очарователният Хънтър на сцената беше актьор.
Но защо трябваше да се изненадва? Той бе изпълнител — създател на илюзии. Тези хора бяха дошли заради представлението. Те не бяха разочаровани.
И все пак, ако всичко беше само игра, Лорън започваше да се чуди колко истински тогава е самият Хънтър…
Тази вечер нервите й бяха опънати до крайност, оголени и свръхчувствителни към фалша, защото тя го чуваше в гласа му, дори в песните, които обичаше и знаеше наизуст. Тази вечер тя чуваше един мъж, който се смяташе за център на Вселената и не допускаше, че някой може да не се съгласи с него.
Погледна към Ким, която, наведена напред, с разширени от възторг очи, пееше с цял глас. Тя очевидно не чуваше неискрените нотки в този любим глас.
Дали не бе несправедлива? Всеки изпълнител трябва да е самоуверен. Инак как би излязъл на огромната сцена! Едно беше сигурно — днес за пръв път тя виждаше Хънтър с други очи.
Опита се да потисне смущението си и да се наслади на концерта — на нейния концерт! Но знаеше, че първата част е почти свършила и в антракта той ще я чака зад кулисите.
Ким я побутна и тя отново насочи вниманието си към сцената.
— … Една нова песен — казваше Хънтър, — за една много скъпа за мен жена, специално за деня на Свети Валентин. С нея ще завършим първата част на концерта…
Песента беше наистина прекрасна. В нея се пееше за любовта, която отново се връща в живота, за да озари една пуста душа. Тази песен сигурно щеше да се превърне в хит. Беше страхотно трогателна.
Лорън би заплакала… ако все още вярваше.
Може би в края на краищата Ким бе права: „Предпочитам идолите да си стоят на пиедесталите“. Може би Хънтър трябваше също да остане на своя пиедестал.
В антракта Ким остана в ложата.
— Ти си щастливка — изхлипа тя в носната си кърпичка и подсмръкна.
Бодигардът дойде да вземе Лорън. Да, беше щастливка. Защото вече разбираше всичко. Тази красива любовна песен изобщо не беше за нея, а за него. Докато бе писал прекрасните думи, той изобщо не бе мислил за нейните чувства и желания. Сега разбираше, че страстната целувка тази вечер нямаше нищо общо с нея. Всичко беше заради необходимостта му да докаже себе си. Защо трябваше да го последва? Та тя щеше да бъде напълно зависима от него. Нещата, които правеше и говореше, бяха израз не на любовта, а на егоизма му — телефонните разговори в часове, удобни само за него, безкрайните оплаквания за проблемите около турнето, начинът, по който унижаваше бодигардовете си. Той очевидно смяташе, че правилата — като изискванията за облекло в ресторанта — не се отнасят за него, че парите могат да разрешат всеки проблем.
Тя виждаше тези неща, но досега ги бе омаловажавала и пренебрегвала. Бе обръщала внимание само на романтичните жестове — шампанско, рози, пръстен, неща, които в края на краищата нямат значение. Какво му струваше всъщност да каже на бодигарда да поръча по телефона двайсет и пет рози? И какво значеше един пръстен, изпратен без нито дума за любов или годеж… Всъщност изобщо без нито една дума?
Не му се сърдеше, че я е излъгал, нито че е разиграл представление. Тя самата бе искала точно това и с готовност се бе включила в играта. Освен това Хънтър бе твърде егоцентричен, за да разбере, че използва хората.
Не, тя не се сърдеше. Не чувстваше нищо, освен безкрайно облекчение, че навреме е възвърнала разсъдъка си.
Зад кулисите Хънтър посегна отново да я целуне, но тя се отдръпна. Той изглеждаше потресен.
— А, да, разбирам. Не искаш пред хората — усмихна се той и я повлече към гримьорната.
Лорън поклати глава.
— Дойдох само да ти благодаря за песента. — Тя свали рубинения пръстен и го пусна в ръката му. — И да ти върна това. Не разбирам какво точно означава, но съм сигурна, че не си имал предвид да е годежен пръстен. Нали?
Той все още я гледаше със зяпнала уста. Интересно явление, помисли Лорън. Хънтър Дикс без глас.
В този миг едно високо червенокосо момиче със силен грим и много къса пола изникна зад гърба му и го хвана под ръка.
— Тази вечер гласът ти е много добър, скъпи.
— Кой, по дяволите, те пусна тук? — попита Хънтър грубо.
— Нали знаеш, че няма да ти кажа? Иначе ще убиеш горкия човечец.
Но момичето не гледаше него. Тя изучаваше Лорън с присвити очи. Лорън я позна. Значи вестниците не бяха прави, че приятелката му го е изоставила. Защото това беше тя.
— Коя е тази? Кажи честно, Хънтър, да не е пак някоя поклонничка? Всеки път, като отидеш на турне…
— Успокойте се, тръгвам си — прекъсна я Лорън. — Сбогом, Хънтър.
Зад сцената имаше много хора и не бе трудно да се промъкне през претъпкания коридор и да излезе на улицата. Няколко души все още чакаха пред входа. Едно момиче, стиснало в ръка плакат и химикалка, чакаше търпеливо момента, в който нейният идол…
Блясъкът на идола заслепява, нали, мислеше си Лорън. Сети се, че пропускът е още у нея и й мина през ума да го даде на момичето. Но след това реши, че съвестта не й позволява да подхранва още една илюзия и затова го накъса и хвърли в канавката.
Нощта бе студена, но чистият въздух й подейства добре. Лорън се отдалечи от светлините на концертната зала. В ясното небе блестяха звезди. Сърцето й се бе успокоило и когато видя едно такси, тя го спря. Облегна се на изтритата седалка и си представи спокойната тишина на своя дом и работата, която й предстоеше — да събере отново разбитите парчета на живота си. Дрехите, албумите със снимки, спомените, приятелствата.
За Уорд като че ли беше вече късно… Бе се държала грубо и глупаво. Кой мъж би понесъл да го наричат нещастен ревнивец и би простил? Да не говорим за другите неща, които му бе наговорила, за начина, по който се бе държала.
И все пак… трябваше да опита, нали? Можеше поне да каже, че съжалява и да остане с чиста съвест, дори Уорд да не приемеше извиненията й.
Рязко се изправи и каза на шофьора:
— Закарайте ме на улица „Поплар“, моля.
— По това време всички магазини са затворени, госпожице.
— Знам. Точно затова искам да отида.
Шофьорът поклати глава. Лорън изведнъж се притесни. Редно ли беше да се изтърси изневиделица в аптеката? Всякак щеше да е по-добре, отколкото да се появи утре сутринта, когато щеше да е много по-трудно да му се извини пред толкова много хора. А тя искаше да му разкаже всичко. И да добави, че е била сляпа, за да не види какво е истинска любов.
Сякаш се събуждаше от кошмар и обляна в пот, с облекчение разбираше, че вампирът не е истински. Но в същото време целият свят бе като че ли просветлял и станал по-ясен — всеки звук, всеки лъч светлина, всяка мисъл…
Бе позволила илюзията да я заслепи. Така се бе вживяла в собствените си фантазии, че не можа да познае истинската любов.
Когато беше болна, Уорд бе до нея и незабележимо правеше това, което трябваше да прави. Донесе й храна, остана с нея с риск да се зарази, но да бъде сигурен, че тя е по-добре. Колко по-лесно би било да се върне вкъщи, да си събуе обувките, да се обади в цветарския магазин и да поръча един букет!
Любовта не е само дума, откри Лорън с изненада, тя е отношение. Тя не се проявява в жестове на щедрост, а на загриженост. Тя не е черен хайвер, а пилешка супа. И розите са красиви, но минзухарът е вечен и цъфти всяка година.
За пръв път се замисляше над подаръците на Уорд като проява на любов.
А дали наистина означаваха любов?
Не се залъгвай, Лорън, той никога не ти е казвал, че те обича… А преди Хънтър да се появи, Уорд имаше предостатъчно време. Правеше за нея онова, което правеше и за повечето си клиенти.
В прозорците на апартамента му над аптеката мъждукаше бледа жълта светлина. Лорън дълго гледа нагоре. После плати на шофьора.
Странно, в концертната зала нямаше чувството, че е изгорила мостовете зад себе си. А сега мислеше, че връщане назад няма. Добре, ще каже на Уорд, че домашните вечери по случай рождените дни, ходенето на кино и разходката в неделя следобед в крайна сметка са важни за нея, дори ако това е всичко, което им предстои, но той може да отговори, че тя вече не го интересува.
Уорд отвори вратата. В очите му нямаше никаква топлота.
— На какво дължа това удоволствие?
Тя наведе глава. Какво всъщност бе очаквала — да я приеме с разтворени обятия? Беше се държала ужасно.
— Концертът сигурно още не е свършил.
Тя заби поглед във второто копче на ризата му.
— За мен свърши.
Той не помръдна. След малко каза:
— И тъй като не ти се иска да останеш насаме със самосъжалението, реши да дойдеш тук за съчувствие?
— Не — погледна го тя изненадано. — Нищо подобно. Дойдох да ти кажа, че за известно време си бях загубила разсъдъка и съжалявам за това.
Той притвори очи, сякаш пронизан от болка, и сърцето на Лорън се сви. Оказа се, че той все пак знае как да използва тези невероятни мигли. Но не му се налагаше да манипулира никого, затова и не прибягваше до такива средства.
Уорд отстъпи и Лорън го последва в хола. Лавиците бяха запълнени с книги и грамофонни плочи. На масичката лежеше отворена книга.
Лорън си свали палтото, но не знаеше какво да прави с него, защото той не посегна да го вземе. Седна и го сгъна непохватно на коленете си. Уорд се настани на ръба на стола срещу нея.
— Той не ме изостави — съобщи тя почти предизвикателно.
Уорд въздъхна.
— Доколкото разбирам, сега трябва да попитам какво се е случило.
— Казах му сбогом. Казах му…
Той не отговори, не помръдна и очите на Лорън се напълниха със сълзи. Много е късно, мислеше си тя. След всичко, което беше направила… Дори да я е обичал, всичко бе свършило.
— Е, гордея се с теб. — Уорд се изправи. — Благодаря, че ми каза, иначе утре като дойдеш да пиеш кафе, щях да помисля, че виждам духа ти.
— Защо трябва да си толкова проклет! — вбеси се Лорън. След миг обаче гневът й угасна. Каква полза от него сега? — Явно съм сбъркала, като дойдох. Мога ли да се обадя по телефона да поръчам такси?
Той посочи телефона, без да каже нито дума, и тя започна да рови в указателя.
— Ти ме предупреди, че постъпвам глупаво. И аз дойдох да ти кажа, че беше прав. Нещо повече, аз съм дори тъпа! Знаеш ли каква песен е написал за мен?
— Лорън…
— Помниш ли онази стара приказка за едно момче, което се обаждало на разни момичета и ги канело да отидат с него на разходка с лодката му? Уверявало ги, че лодката е специална, само за тях. Водел ги една по една, а на лодката пишело: „Наречена на твое име“. И моята песен беше такава. Тя ще стане хит. Сигурна съм, че Хънтър много добре е знаел какво прави. Всяка жена може да си представя, че песента е специално за нея.
Уорд взе слушалката от ръката й в момента, в който диспечерът отговори. Обви ръце около нея.
— Лорън, толкова много съжалявам…
— По дяволите, не разбираш ли, че не искам да съжаляваш? — Думите й бяха несвързани, тя се разплака и се остави в ръцете му. Уорд я сложи да седне на дивана и я държа в прегръдките си, докато изплаче всичкия си гняв и безсилие. И все пак, той не я отблъскваше, а утешаваше, и това вече бе нещо, нали?
Избърса сълзите й с носната си кърпичка и тъжно й се усмихна.
— По-добре ли си сега? Ще те изпратя до вас.
Това преля чашата. Значи всичко, което правеше за нея, бе само от приятелски чувства. Каква заблуда! Сега, когато най-после реши, че иска точно него, че обича него, се оказа, че целта му е да се отърве от нея.
— Не — отговори тя отчаяно. — Не съм по-добре. — Не беше под достойнството й да направи това признание. И без това вече нямаше какво да губи.
— Лорън, какво в крайна сметка искаш от мен?
Тя отново започна да плаче безмълвно.
— Искам да не си безразличен, това е всичко.
— Да не съм безразличен, че си наскърбена? Разбира се, аз…
— Не. Искам да не си безразличен към мен — гласът й бе толкова тих, че той трябваше да наведе глава, за да я чуе.
— О, съвсем не съм безразличен. Сърцето ми се късаше тези две седмици, защото знаех, че правиш ужасна грешка, но не можех да те спра.
— Не можеше ли? — Това бе доста странно обяснение. Тя безуспешно се опита да изтрие сълзите си. — Защо не можеше?
Вече мислеше, че изобщо няма да й отговори.
— Какво мога да ти предложа? — каза той тихо. — Не говоря за неговите пари, а… за нещата, които ти вече имаш, а аз никога не мога да си позволя, нещата, които твоите родители са ти оставили. Затънал съм до гуша в дългове, за да купя аптеката. Някой ден ще се оправя, но до тогава не е честно да те завличам с мен.
— Сигурно… — започна тя.
— Аз не мога да поддържам твоята къща, а не бих искал от теб да я продадеш. Обичам те прекалено много, за да настоявам за такива жертви.
Душата й започна да се разведрява. Поне за едно се оказа права — той бе ужасен инат. Е, не точно инат, но имаше твърди принципи. С него една жена винаги трябваше да знае точно на какво може да разчита и след това спокойно да му се довери.
— Ох, мила — продължи той тъжно. — Мога да ти призная честно, че не мога да си позволя дори обеците, които носиш. Но пък не мога да искам от теб да се откажеш от всички тези красиви неща заради… — Пръстите му нежно отметнаха назад косата й и откриха простичките обеци с изкуствени перли.
— Струват десет долара — каза тя. — Това мога да си купя с моята заплата.
— А какво стана с диамантените?
— Те са на магазина. Нали смятах, че повече няма да се върна, тази вечер ги оставих в сейфа, заедно с опаловата огърлица и сапфирения пръстен. Как можа да помислиш, че всички тези неща са мои?
— Гледах ги и се чудех как бих могъл да си ги позволя с моите доходи. Затова реших, че не мога да ти подаря пръстен, който да съответства на целия този разкош и…
— Пръстен ли? — попита тя невинно. — За какъв пръстен говорим?
Целувката прекъсна разговора им. Лорън си каза в един от кратките мигове, когато изобщо можеше да мисли, че ако дават награда за умението да накараш една жена да се чувства обичана, желана и обожавана, то Уорд без съмнение щеше да я спечели…
Лорън се сепна.
— Боже, забравих да кажа довиждане на Ким. Излязох в антракта и не се върнах.
— Ким ще се оправи.
— Е, не че се безпокоя. Тя и без това щеше да си вземе такси, защото не искахме да нарушаваме плановете на Хънтър след концерта… — Тутакси млъкна, защото си спомни, че може би не е добре да споменава името на Хънтър и погледна стреснато.
Уорд се усмихваше.
— Бих казал, че добре се справи. — Протегна се. — Утре Ким ще бъде приятно изненадана… Струва ми се, че тук някъде имах една бутилка шампанско.
— Ако искаш да отпразнуваме…
— Разбира се, че искам да празнуваме. Но… — Поколеба се за миг и каза твърдо: — Бих предпочела портокалов сок.
— Портокалов сок? Лорън, това е най-лудото…
Тя сложи пръст върху устните му и продължи с целувка. Реши, че някой ден ще му обясни.
И бе сигурна, че Уорд ще разбере — някои неща са прекалено важни, за да се поливат с шампанско.