Лий Майкълс
Бленуваният идол (1)

Първа глава

Лорън опъна краищата на меката червена хартия, с която бе застлана витрината. В ъгъла смяташе да сложи малката кадифена кутийка и нито един минувач нямаше да подмине рубинения пръстен в нея. Дали да сложи и сребърната гривна, или щеше да е по-добре, ако има само злато?

Отдръпна се да види. Трудно беше да прецени как изглежда вече подредената витрина от улицата. Отвътре не можеше да се види дали разкошното диамантено колие в средата блести на светлината, или се мъдри като обикновен гердан. Погледна към улицата и се обърна замислено към момичето, което подреждаше кутиите с годежни пръстени в дъното на магазина.

— Ким, можеш ли да ми помогнеш да довърша тази витрина?

Ким дори не вдигна глава.

— Ако искаш да предложиш да изляза на улицата и да ти подвиквам дали всяко бижу е точно там, където трябва, няма да стане.

— Е, нямаше точно това да предложа — засмя се Лорън.

— Добре. Защото аз няма да изляза. Виж каква лапавица е.

Студеният януарски вятър бе променил посоката си и леденият дъжд биеше във витрината. Лорън потрепери.

— Нямаме работа на улицата. Само ми подавай нещата. Не мога през цялото време да пълзя напред-назад, а от витрината не стигам до чекмеджето.

Ким заключи годежните пръстени в щанда и се приближи.

— Защо да не пълзиш напред-назад? Сигурна съм, че пред магазина ще се събере цяла тълпа.

Лорън направи гримаса.

— Дай ми онази бяла кожена ръкавица. И рубинения пръстен… Не, не този, а онзи с диамантите.

Ким взе ръкавицата и кадифената кутийка от щанда и се загледа в бушуващата буря.

— Сигурно никога няма да изляза оттук… Поне до пролетта.

— Ако няма никъде да ходиш — обади се собственикът на бижутерийния магазин, — можеш малко да поработиш, вместо да се облягаш на щанда и да се опитваш да изглеждаш красива?

Ким сви рамене:

— Не мога да продавам, ако няма купувачи, господин Бейнс — усмихна се тя мило. В момента, в който мъжът се прибра в кабинета си, Ким дръпна Лорън настрани и припряно заговори:

— Имах чувството, че никога няма да излезе, а и всеки миг може да се върне. Цял ден едва се сдържам да не те попитам. Уорд нали ти намери билети? Как можеш да си толкова спокойна?

Лорън едва доловимо трепна, докато слагаше пръстена на ръкавицата така, че да прилича на призрачно бяла женска ръка с бижу. Но гласът й бе съвсем спокоен. Знаеше, че ще се стигне дотам, и бе репетирала целия разговор пред огледалото.

— Не — каза тя. — Не ми намери билети.

Ким зяпна.

— Но той каза за рождения ден… Не обеща ли Уорд, че ще го отбележите много тържествено?

— Обеща. И го направи. Прекарахме една много приятна вечер в апартамента му, той опече пържоли и…

— Дори не те е завел на ресторант?!

— … И ми подари една книга, която отдавна искам да прочета.

— Колко романтично! Ти разчиташе на тези билети. Как е могъл да постъпи така с теб!

Всъщност Лорън беше бясна. Но ако признаеше такова нещо на Ким, разговорът щеше да се задълбочи, а гордостта й едва ли би го понесла. Ако Уорд не бе казал, че й готви изненада за „много тържественото отбелязване“ на рождения ден, тя не би се разочаровала така. След всичките тези обещания — само една книга и най-обикновена вечеря! Е, вечерята беше чудесна, а на книгата всеки друг път искрено би се зарадвала, но можеше ли да има сравнение с така бленуваните билети за концерта на Хънтър Дикс?

Най-лошото качество на Уорд бе, че у него нямаше капчица романтика. Иначе може би щеше да харесва Хънтър Дикс и неговите така вълнуващи любовни песни и не би се налагало да му се обяснява защо държи толкова на този концерт.

— Той знае колко много искаш да отидеш — продължаваше да нарежда Ким. — Как можа да не намери билети?

Лорън бе подготвила отговор и на този въпрос.

— Както и ние с теб не намерихме. Няма достатъчно билети — разграбени са от спонсорите на концерта.

— Егоисти! — възмути се Ким. — Като не сме висшисти, да не сме по-долу от тях? Можеха да дадат възможност и на обикновените хора да си купят. Но Уорд познава много от тях. Сигурно е можел да изпроси два билета от някой от приятелите си лекари.

— Явно не е успял. Малкото билети, които не са попаднали у истински ценители, се продават на черно на фантастични цени. Не мога да се сърдя на Уорд, че не иска да изхарчи цяло състояние за една вечер.

Ким не вярваше на нито една дума и Лорън усещаше, че звучи доста неубедително. Но как можеше да убеди Ким, ако самата тя не бе убедена? Ким беше права. Тя бе страшно ядосана. Би дала всичко, за да отиде на този концерт, а Уорд не попита някой от приятелите си дали няма повече билети, само защото реши, че не харесва Хънтър Дикс и неговата музика. Дори това не искаше да направи за нея…

— Уорд е мухльо — измърмори под носа си Ким.

— Не е! — опомни се от унеса си Лорън. — Той е много симпатично момче. Само дето не разбира, че едва ли някой друг път ще мога да видя на живо Хънтър Дикс. — Прехапа устни и продължи много тихо: — Едва ли някой друг път ще мога да видя и чуя най-добрия певец в света.

— Е, помисли си добре, преди да се омъжиш за него — скастри я Ким. — Иначе никога никъде няма да отидеш и никого няма да видиш.

Лорън я погледна изненадано.

— Кой ти е казал, че ще се омъжвам за Уорд?

— Цялата улица смята, че сте почти сгодени — сви рамене Ким. — Пък и ти така се държиш. С никой друг не излизаш.

Това беше вярно и Лорън се замисли, докато довършваше витрината и подреждаше сърца и червени изкуствени рози между бижутата. Срещаше се с Уорд от няколко месеца и постепенно спря да излиза с други момчета. Уорд бе запълнил цялото й време, а и тя го харесваше повече от всеки друг, когото познаваше. Всъщност толкова го харесваше, че вчера не би се подразнила да чуе, че всички на улицата смятат, че те двамата някой ден ще се оженят.

Докато днес… Днес това я дразнеше.

 

 

Към четири часа почти се стъмни, вятърът се усили, а лапавицата се превърна в истински сняг. Снежинките се забиваха в лицето на Лорън, докато вървеше бавно към аптеката. Не че много искаше да ходи там, но барчето на аптеката бе единственото място в този търговски квартал, където можеше да хапне и да изпие едно кафе. Освен това аптеката бе на Уорд. Нямаше защо да го отбягва, нали?

Алма, грижовната като майка възрастна жена на бара, я посрещна усмихната.

— Какво ще пиеш днес, кафе или чай? А може би какао? Уорд ей сега ще дойде.

— Благодаря, Алма — отговори Лорън. Спомни си колко пъти бе чувала същите думи и никога досега не се беше дразнила. — Чай, ако обичаш.

Замислено потопи пакетчето чай в горещата вода и се втренчи с невиждащи очи пред себе си. Да, Ким бе права. Наистина всички на улица „Поплар“ мислеха, че те с Уорд са се договорили по някакъв начин за бъдещето… за общото си бъдеще. Но истината е, че не бяха. Беше й тъжно. Ако Уорд имаше сериозни намерения, досега положително щеше да спомене нещо. Мълчеше толкова месеци — какво значеше това? Че смята да продължават по същия начин — рождени дни, кино, приятни разходки в неделя следобед… към неясното бъдеще?

Една голяма ръка леко я погали по главата. Съвсем в стила на Уорд. На обществени места можеше да й се усмихне или едва да я докосне, но никога да я целуне. Интересно, че досега не бе обръщала внимание на това. Не че той нямаше желание за физически контакт. Снощи, когато отиде в апартамента му, я целува толкова дълго, че съвсем я разнежи. Ала пред хората той никога не показваше чувствата си.

— Извинявай — каза Уорд бодро и седна до нея. — Целият град е хванал този проклет грип и не мога да смогна с рецептите. Закъснявам с един час. Нямам време дори за кафе.

Тя не вдигна поглед от чашата си.

— Това сигурно е добре за търговията.

— Да, но ако можех да избирам… Да не искаш да удавиш горкото пакетче? — засмя се той. — Лорън…

Тогава тя го погледна. Очите му бяха топли и кафяви, често озарени от усмивка. Освен това той имаше най-дългите мигли на света. Лицето му беше приятно, макар и не красиво. Носът и устните му бяха добре очертани, а ушите малко големи… Или може би само така изглеждаха заради късо подстриганата тъмна коса.

Веднъж го бе закачила за старомодната прическа, а той използва аргумента на предишния собственик на аптеката — хората не са склонни да вярват на човек, който изглежда много млад, колкото и да е учил той.

— Не мога нито да се сбръчкам, нито да се прегърбя — бе заключил Уорд, — но мога да си подбирам прическата, дрехите, начина, по който да се държа и говоря, за да имам солиден и внушаващ доверие вид.

Лорън го бе изслушала с каменно лице и най-сериозно му бе предложила да си направи операция, за да стане плешив или да боядиса косата си бяла. Тогава за пръв път видя трапчинката на бузата му и веднага забрави за прическата.

Изглежда беше доста заслепена, за да не забележи толкова време упоритата му брадичка.

Не е честно, каза си Лорън. В края на краищата, на света не могат да се намерят двама души, които винаги и за всичко да са на едно мнение. Пък и колко скучен би бил тогава животът!

И все пак… Уорд изглежда въобще не разбираше колко се бе надявала да намери билети. Той не си представяше колко важно е това за нея. Какво ли щеше да направи, ако му бе казала съвсем открито, че много иска да отиде на този концерт?

Той я гледаше с блеснали очи.

— Много добре изглеждаш за възрастта си… — започна шеговито.

— Уорд — прекъсна го тя рязко, — не можеш ли още веднъж да опиташ да намериш билети?

Той въздъхна.

— Пак ли ще говорим за онзи… Как му беше името?

— Не те моля да дойдеш. Билетите са за мен и Ким.

— Лорън, билети няма!

— Винаги може да се намерят на висока цена. За теб няма значение колко струват. Аз ще ги платя.

— Значи за теб това е толкова важно — каза той тихо.

Тя кимна и прошепна:

— Моля те.

— Добре. Ще опитам. Но…

— Благодаря. — Прозвуча много студено.

Уорд скочи от масата.

— Да вървя, че ще натрупам два часа закъснение. — Ръката му отново разроши косата й и откри диамантите, проблясващи на ушите й. — Нови обеци? — попита равнодушно. Лорън кимна.

Той прибра русия кичур зад ухото й и огледа скъпоценните камъни.

— Чудесни са. Ще се постарая да направя нещо с билетите.

Тя не погледна след него. Алма дойде да разчисти масата и забеляза обеците.

— Мен ме е страх да нося такива неща. Щях само да се притеснявам да не ги загубя.

— Няма страшно, застраховани са.

Лорън плати и тръгна към магазина. Не че много се надяваше да получи билети, но поне бе опитала всичко.

Господин Бейнс редеше току-що получените перли в облицованата с кадифе кутия.

— Някой забеляза ли обеците? — попита той нетърпеливо и когато Лорън кимна, засия. — Знаех си, че е добре да ги носиш. Такива идеални уши като твоите са прекрасна реклама. Поноси ги около седмица, става ли? — И без да дочака отговор, се прибра в кабинета.

— Идеални уши… — промърмори Ким и на свой ред се запъти да похапне. — Имаш също така идеални пръсти, дълги, нежни, само за реклама на пръстени. А тази шия… такъв късмет за нас!

Лорън се намръщи.

— Нали каза, че няма да излизаш?

Ким смъкна бързо палтото си.

— Точно в момента няма да мръдна оттук!

Лорън я погледна изненадано. Ким не сваляше очи от витрината. Лорън проследи погледа й. Видя, че пред магазина е спряла дълга бяла кола.

— Какво има?

— И още питаш! Това, скъпа моя, е лимузина. Кадилак.

— Да, виждам.

— Но колко хора в нашия град се разхождат с лимузини?

Шофьорът с тъмна униформа и обточена със златен ширит фуражка излезе и отвори задната врата.

— Това е Хънтър Дикс! — прошепна Лорън, като видя знаменития профил. — Идва насам!

Униформеният шофьор отново влезе в колата, а Хънтър Дикс се насочи към бижутерийния магазин. Двамата мъже с него бяха едри и набити и носеха много тъмни очила. Каква глупост, помисли Лорън. Навън бушуваше буря, а не грееше ярко слънце!

Единият от мъжете влезе в магазина, огледа се и кимна на другия, който отвори вратата пред певеца и го последва. Разбира се! Това бяха бодигардове. Тъмните очила им трябваха, за да не се вижда накъде гледат. Бодигардове… Досега не се бе замисляла за нуждата от тях. Хънтър Дикс вероятно не можеше никъде да се появи сам, без да бъде разкъсан от почитателите си.

Ким попита нервно:

— Господин Дикс… Мога ли да ви помогна да си изберете нещо?

Той погледна към годежните пръстени и тъжно се усмихна:

— Не точно това, за съжаление.

Гласът му се оказа по-мек, отколкото Лорън очакваше. Но тя го бе слушала само на запис. На живо гласът му бе по-различен, някак по-интимен, сякаш я обливаше като вълни и гъделичкаше ушите й.

Той се обърна към нея.

— Ето това търся! — Прекоси безшумно магазина и се приближи, без да откъсва поглед от лицето й. Очите му бяха големи, светлосини, магнетични и изобщо не мигаха.

Лорън преглътна. Той не бе толкова висок, колкото си го бе представяла… Беше дори по-нисък от Уорд. Това я изненада. Широкото, не по мярка палто, бе препасано с колан и го правеше да изглежда още по-слаб. Косата му бе по-дълга, отколкото на повечето снимки, и падаше на меки къдрици върху яката. А лицето… То също бе по-различно — нито една снимка не можеше да предаде силата на погледа му или очарованието на леко кривата му усмивка, докато изучаваше лицето й.

— Точно това търся — повтори той и спокойно добави: — Златни верижки.

Лорън се обърна към чекмеджето зад гърба си и го отключи.

— Разбира се. Нещо друго?

Той се засмя доволно.

— Значи изобщо не се вълнуваш, така ли? — Това не бе въпрос, а заключение.

— Как да не се вълнува! — Не само езикът, но и краката на Ким се бяха развързали и тя се появи до Лорън. — Вие сте нейният идол!

Лорън не й обърна внимание и започна да нарежда верижките върху черното кадифе.

— Какво търсите, господин Дикс? Чисто злато ли предпочитате или нещо не толкова висока проба, но по-трайно? За вас ли е или за подарък?

Той протегна ръка и взе една верижка.

— За мен.

— Значи е вярно? — Ким почти се просна върху щанда. — Това, дето го пише, че ви е оставила? Искам да кажа, артистката…

Той се усмихна. Не даваше вид да се смущава от проявеното любопитство.

— Не ми напомняй.

— И ви е разбила сърцето — въздъхна Ким. — Толкова ми е мъчно, сякаш и моето сърце е разбито.

Той я погледна учудено. След това в очите му светна нещо като усмивка.

— Наистина ли? Колко мило от твоя страна. Ами твоята скромна приятелка? — Вдигна верижката срещу светлината, остави я, наведе се през щанда и погледна Лорън в очите. — Значи аз съм твоят идол? Как се казваш? Довечера ще изпея една песен за теб.

Тя не можеше да си поеме дъх. Само мисълта, че е толкова близо до него, я задушаваше, а и като си представи една песен специално за нея…

— Аз… Съжалявам, но сигурно няма да дойда на концерта. Не можах да намеря билети.

Дикс се намръщи. След това вдигна ръка и щракна с пръсти.

— Два пропуска! — нареди той, без да поглежда зад гърба си. Бодигардът извади от вътрешния си джоб един плик.

Ким изпищя от възторг и бързо притисна с ръка устата си. Господин Бейнс излетя от кабинета, все още с лупа на окото. При вида на пъстрата компания се огледа объркано.

— Има ли някакъв проблем?

Лорън се усмихна, когато чу треперливия глас на господин Бейнс.

— Всичко е наред — отговори тя. — Струва ми се, че господин Дикс намери верижка, която му харесва, това е всичко.

Хънтър Дикс отново щракна с пръсти към бодигарда, който му бе подал пропуските.

— Имай грижата — нареди той. — Ще взема тази… тази… и тази… и ето тази…

Бодигардът събираше посочените верижки с учудващо нежните си пръсти, докато накрая ръката му се напълни.

— Но цените… — обади се Лорън безпомощно. — Дори не съм ви казала цените.

— Не обичам да се занимавам с такива глупости — промърмори Хънтър Дикс. — Бих предпочел да чуя името ти.

Но Ким нетърпеливо я изпревари. Певецът лично попълни пропуските и със замах ги подписа.

— С това можете да влезете и зад кулисите. Елате да се обадите. И за всяка от вас ще има по една песен — обеща той щедро и пъхна пропуска на Ким в ръката й. Но когато Лорън посегна за своя, той хвана пръстите й, вдигна ги към устните си и ги целуна един по един.

Господин Бейнс пишеше сметката и вече не изглеждаше толкова нещастен. Пазачът посочи една от верижките и каза:

— Хей, за теб е голяма чест, че господин Дикс ще носи твоето злато. Защо не му направиш отстъпка в цената, щом купува толкова много?

— Алек! — изсъска Дикс през зъби. — Идиот такъв, не тук! — Усмихна се на Лорън и промърмори:

— Як като бик и почти толкова умен, нали разбираш.

Бодигардът се навъси, извади тлъста пачка и започна да отброява банкноти в ръката на господин Бейнс.

После Хънтър Дикс и свитата му си отидоха. Остана само споменът и двете картончета, които Ким размаха над главата си, танцувайки от радост сред магазина.

Лорън стоеше като вцепенена. Той наистина беше тук. И аз наистина ще отида на концерта.

Е, добре. Пада му се на Уорд.

Останалата част от следобеда мина като в сън. Всеки път, когато се споглеждаха, Лорън и Ким избухваха в щастлив смях, а господин Бейнс се опитваше да ги гълчи за отношението им към работата. Но дори и той не можеше сериозно да се ядоса, като се има предвид оборота, който направи певецът. Затова накрая ги остави на мира и се оттегли в кабинета.

Ким, облегната на щанда, изучаваше ръката си, докосната от знаменития певец. Една стара клиентка дойде да помоли господин Бейнс да закрепи падналия диамант на пръстена й.

— Никога няма да измия тази ръка — чу Лорън, когато се върна с поправения пръстен. — Никога, кълна се!

— Много ще си смешна с една чиста и с една мръсна ръка — забеляза клиентката, която вече знаеше за вълнуващото посещение на певеца. — Жалко за концерта, нали?

Гласът й не звучеше отчаяно, но въпреки това сърцето на Лорън се сви.

— Защо жалко?

— Не сте ли чули? Отмениха го. Вятърът е станал ураганен и се наложило да затворят летището. Това значи, че музикантите на Хънтър Дикс са останали в Чикаго, а без тях той не може да пее.

За миг Лорън почувства, че губи опора под краката си.

— Глупаво, нали? — продължаваше да нарежда клиентката. — Толкова приказки за този изключителен концерт и накрая нищо. Уж са много умни в университета, а не се сетили, че такова нещо не се насрочва за последния ден на януари. Трябва да знаят, че майката природа си прави каквото иска и хич не пита… Благодаря, Лорън. — Тя сложи пръстена на изкривения от възрастта пръст, взе пазарските торби и излезе.

Жената не се шегуваше. Вятърът бе толкова силен, че тя едва успяваше да се пребори с него.

— Мисля, че ще се самоубия — заяви Ким. — Диамантът реже стъкло. Дали ще може да ми пререже вените?

Лорън дори не отговори. Буцата, заседнала в гърлото й, бе станала много голяма. Струваше й се, че ще умре, ако не отиде на концерта. Да държи в ръката си проклетия пропуск, не просто билет, а личен пропуск, и всичко да отиде по дяволите… Това бе прекалено много.

Зашеметена от болка, тя извърши автоматично целия ритуал по затварянето на магазина. Прибра най-ценните неща в големия стар сейф с двойна ключалка, заключи касата, сложи следобедния оборот в чантата си, за да го занесе в банката по пътя към къщи. Спаси я само навикът. Ако някой я бе попитал дали изобщо е ходила днес на работа, нямаше да може да му отговори.

Не се изненада, когато Уорд се озова зад нея на опашката. Аптеката затваряше в шест и тя често го срещаше тук. Така всъщност се запознаха. Една вечер миналото лято бе забравила да закопчае чантата си, спъна се, изпусна я и банкнотите се разпиляха от вятъра. Той й помогна да ги събере. Но днес не искаше да мисли за това и студено каза:

— Надявам се, че не съм ти създала много проблеми с билетите.

— Чух, че в крайна сметка си успяла сама — кимна той. — Цялата улица говори за височайшето посещение.

Гласът му прозвуча някак странно. Тя знаеше, че е глупаво да му се сърди. В края на краищата, той не бе виновен, че времето се е развалило. Но въпреки това се чу да казва:

— Сигурно си много доволен, че концертът е отложен.

— Разбира се, че не съм доволен, направих всичко възможно са намеря билети. Не допусках колко много държиш на това.

Тя не отговори. След малко Уорд се обади:

— Много е студено да стоим тук. Освен това трябва да се връщам в аптеката. Имам да изпълнявам още рецепти. Какво ще кажеш да се видим по-късно? Искаш ли да отидем на кино?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Разбирам… Предпочиташ да си отидеш у дома и да се отдадеш на самосъжаление.

Лорън вече не усещаше студа. Заля я гореща вълна от гняв.

— Никой никога не ми е казвал нещо толкова безсърдечно!

— Извинявай, Лорън. Имаш право да си разочарована. Е, в такъв случай ще се видим утре.

Той се обърна и тръгна към аптеката. След три крачки мъглата почти го погълна. Ако не бяха високият му ръст и широките рамене, щеше съвсем да изчезне.

Лорън едва не извика след него, но се сдържа и се запъти към паркинга.

Тази вечер не й се слушаха повече лекции и поучения. Ако имаше желание да се прибере, да седне до камината и да си мисли какво би могло да се случи, какво му влизаше това в работа на Уорд?

Чу лимузината чак когато тя спря до нея и затъмненото задно стъкло се спусна.

— Лорън Ходжис — каза един глас, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг и сърцето й заби бясно. — Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Ще се смилиш ли към един чужденец във вашия град… Безработен чужденец? Ще ми позволиш ли да те заведа на вечеря?

Тя се замисли — за цели пет безкрайни секунди. Да вечеря с Хънтър Дикс бе шанс, какъвто никога през живота не би се повторил. Но, както сам каза, той тук бе чужденец. А една жена никога не би се качила в колата на мъж, когото не познава. Уорд би побеснял от тази мисъл.

Без повече колебания Лорън прекрачи от снежната пряспа направо в лимузината.