Деби Макомбър
Кавалер за празника (10)

Десета глава

— Джейсън — зарадва се Даян, че той вдигна телефона, а не Джил. Дъщеря й щеше да я засипе с безброй въпроси и съвети.

— Здравей, мамо. Мислех, че си на курс по аеробика.

— Свърших, но може би ще си остана тук, ако не ме измъкнеш — изрече тя на един дъх. — Качи се в моята спалня, отвори чекмеджето, където си държа бельото, и ми донеси резервните ключове от колата.

— Значи в чекмеджето при бельото?

— Да, точно така.

В отчаянието си Даян не смееше да се обади в автомобилния клуб, да не би пак да й изпратят Стив Крейтън да я спасява.

— Не искаш да кажеш, че трябва да се ровя в… нещата ти, нали?

— Джейсън, изслушай ме, заключих си ключовете в колата и не мога да измисля нищо друго.

— Заключила си ключовете в колата? Пак ли? Какво ти става напоследък, мамо?

— Трябва ли да го разискваме точно сега?

Джейсън не й казваше нищо ново. Напоследък наистина не й вървеше. Тя едва се сдържа да не се разплаче.

— Ще помоля Джил да вземе ключовете вместо мен — въздъхна той, което й подсказа колко усилия ще му струва това.

— Да, така ще е по-добре. Благодаря ти. — Даян се успокои. — Другото, което трябва да направиш, е да изкараш колелото от гаража и да дойдеш в Общинския център.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да ти донеса ключовете?

— Да.

— Но навън вали!

— Само ръми.

Даян винаги бе забранявала на сина си да кара колело през зимата.

— Започва и да се стъмва! — напомни й той.

Даян се притесни още повече.

— Май си прав. В такъв случай е най-добре да се обадиш на баба си и да я помолиш да се отбие вкъщи, да вземе ключовете и да ми ги донесе.

— Искаш да се обадя на баба?

— Джейсън, да не би да си оглушал? Да, искам да се обадиш на баба си, ако успееш да се свържеш с нея, и след това да ми позвъниш в Общинския център. Ще чакам до телефона. — Тя му продиктува номера. — И слушай, ако ключовете не са в чекмеджето при бельото, нека баба ти ми донесе някаква тел, разбра ли?

Той явно се колебаеше.

— Добре. Сигурна ли си, че всичко останало е наред, мамо?

— Разбира се!

Но Джейсън, необяснимо защо, се бавеше. На информацията имаше прекалено много хора и Даян не искаше да безпокои служителя, като използва телефона за втори път.

Четирийсет минути след като курсът по аеробика беше свършил, тя кръстосваше фоайето на Общинския център, като спираше от време на време да хвърли тревожен поглед навън. При една от обиколките изведнъж замръзна на мястото си. Червеният джип спря пред вратата. Не трябваше да е медиум, за да се досети, че това е Стив. Даян изруга тихо и се втурна към паркинга.

Стив вече стоеше до колата й, когато тя се появи. Забеляза, че не носи сивия гащеризон, с който беше облечен при първата им среща. Беше с панталон и пуловер, сякаш току-що е напуснал офиса.

— Какво правиш тук? — Най-добрата защита е нападението, каза си тя наум. Така я беше съветвал треньорът й по баскетбол в гимназията преди сто години.

— Джейсън ме извика — обясни той, без да я поглежда.

— Предател! — измърмори Даян.

— Спомена нещо, че отказвал да рови в бельото ти и че не можел да се свърже с баба си. И всичко това било заради някаква твоя тренировка. Да не би да тренираш източни бойни изкуства, а?

Стив говореше безстрастно, но личеше, че намира ситуацията за страшно забавна.

— Става дума за курса по аеробика — обясни Даян. — Няма нужда да се преструваш на загрижен — не съм се записала в Чуждестранния легион и няма да откривам детективска агенция.

— Радвам се да го чуя. — Той отиде до джипа и донесе инструментите, с които беше отворил вратата първия път. — Е — наведе се над ключалката, — как си, Даян?

— Чудесно!

— Не изглеждаш много добре. Предполагам, това се дължи на факта, че си разведена жена с две деца и майка, която постоянно те манипулира.

Не преставаше да я иронизира!

— Колко мило от твоя страна, че се интересуваш — отвърна тя саркастично.

— Как е Джеръм?

— Джеръм?

— Месарят, който майка ти беше намерила. Предполагам, вече сте успели да излезете веднъж-дваж — хапливо подхвърли той.

— Не се виждам с Джеръм! — Само като си спомнеше за кървавицата й се повдигаше.

— О, каква изненада! Мислех, че ще си доволна да се срещаш с всеки друг, само не и с мен.

— Знаеш, че той никога не ме е интересувал. Не знам какво те кара да мислиш, че излизам с него. Какво става с тая проклета врата?

Той избягна въпроса.

— Честно казано, Даян, не намираш ли за комично да се срещаме все по един и същ повод?

— Ха-ха! — Тя скръсти ръце предизвикателно.

— Всъщност дойдох да ти кажа, че е време да погледнеш по-реално на нещата.

— Няма шансове! Аз съм безнадежден случай.

— Не го вярвам! Иначе нямаше да съм тук. — Той се приближи и сложи ръце на раменете й. — Даян, през последните няколко дни се чувствах ужасно. Ужасно скапан.

— Така ли? — Даян го погледна в очите и сякаш потъна в дълбините им. А когато й се усмихна, едва не заплака.

— Никога през живота си не съм срещал по-упорита жена!

— Ужасна съм, знам.

Той не сваляше очи от нея.

— Искаш ли да отидем някъде и да поговорим?

— Аз… Всъщност нямам нищо против. — Трудно бе да му откаже. В негово присъствие губеше почва под краката си.

— Може би ще се обадиш на Джейсън и Джил?

— Да, разбира се! — Как можах да забравя, упрекна се тя и веднага се запъти към телефона.

Но Стив я спря.

— Не се тревожи, позволих си аз да го направя. Позвъних и на майка ти. Вече е тръгнала. Ще им направи вечеря. — Той замълча. — Реших, че ако имам късмет, ще те убедя да вечеряш с мен. В „Уокър“ правят чудесни салати.

Късмет ли! На Даян й идеше да закрещи. Стив Крейтън бе най-милият, най-красивият мъж. Който някога бе срещала, а пък я гледаше така, сякаш си казваше последната молитва в очакване на нейния отговор.

Той набързо се справи с ключалката на колата.

— Ще ти купя магнитно ключово приспособление, за да си държиш един резервен ключ под бронята на колата и да не изпадаш в подобни ситуации.

— Наистина ли?

— Да, иначе няма да съм спокоен.

Никой досега, освен семейството й, не се беше тревожил така за нея. Каквото и да се случеше, тя се оправяше сама. Спукани водопроводни тръби, загубени чекове, протекъл покрив — с всичко сама! Джак, съпругът й, никога не беше успявал да я разчувства. Що се отнасяше до Стив — една-единствена негова усмивка и тя се разтапяше. Даян премигна, за да спре напиращите сълзи и го заля с порой от благодарности.

— Даян?

Тя спря и прехапа устни.

— Да?

— Ако не отидем веднага в ресторанта, не гарантирам за себе си, едва се сдържам да не те целуна тук, на паркинга.

Тя успя да се усмихне.

— Няма да ти е за първи път!

— Не, обаче сега няма да се задоволя само с една целувка.

Даян сведе поглед. И тя не би се задоволила само с една.

— Хайде, скъпа, потегляй. Ще те следвам до „Уокър“.

След по-малко от пет минути и двамата паркираха пред ресторанта. Веднага ги настаниха на една маса до прозореца, откъдето се виждаше залива Синклер.

Даян тъкмо беше взела менюто, когато Стив рече:

— Искам да ти разкажа една история.

— Добре — каза тя учудено и остави менюто настрана.

— Историята е за една жена, в която бил влюбен един мъж…

Даян отпи от чашата си и погледите им се срещнаха. Сърцето й биеше до пръсване.

— Да?

— Та тази дама, изглежда, не отдавала значение на някои неоспорими факти…

— Като например?

— На първо място, тя изглежда не съзнавала, че този мъж искрено й се възхищава. Той правел какво ли не, за да привлече вниманието й, но нищо не се получавало.

— И защо не… я заговорил?

Стив се засмя.

— Ами, виждаш ли, той бил свикнал жените да му обръщат внимание. Но точно тази го пренебрегвала и това го вбесявало. Най-накрая разбрал, че тя не го пренебрегва нарочно, а просто не подозира за неговото съществуване.

— Този тип май е доста нахакан.

— Не мога да се съглася с теб.

— Не можеш ли? — изненада се Даян.

— Тогава той си казал, че на света, слава богу, има достатъчно красавици и не му трябва някаква разведена жена, при това с деца. Вече бил поразпитал за нея.

Даян разгъна в скута си розовата ленена салфетка и го погледна подозрително.

— И какво се случило после?

— Една вечер той си седял в кабинета след ужасно напрегнат ден. Тъкмо си мечтаел как ще отиде вкъщи и ще си вземе топъл душ, когато някой позвънил. Вдигнал слушалката. Обаждали се от автомобилния клуб. Някаква дама си била забравила ключовете в колата пред Общинския център и трябвало някой да й помогне.

— Значи мъжът се отзовал доброволно?

— Да, но никога не си представял, че точно тази госпожа ще се хвърли в прегръдките му. И не защото й отключил колата, а защото била отчаяна и търсела някой, който да я заведе на вечерята по случай празника на Свети Валентин.

— Е, тази част, в която се хвърля в обятията ти, е малко преувеличена. — Даян се почувства задължена да го каже.

— Може би, но за първи път се случвало жена да му предложи пари, за да я придружи някъде. Каква ирония! В продължение на седмици той се съсипвал да привлече вниманието й, но уви! Всички останали жени в града били луди по него, само не и тази, в която бил влюбен.

— Не ти ли идва наум, че точно поради тази причина, той я намирал за толкова привлекателна? Нейното безразличие се е превърнало в предизвикателство за него.

— Да, той много мислил за това. Но след като я срещнал и целунал, разбрал, че сърцето не го е излъгало. Той наистина бил влюбен в тази жена.

— Наистина ли? — Гласът на Даян премина в шепот.

— Да, минавам на втората част от историята.

— Втората част ли? — Даян изглеждаше объркана.

— Те заживяват щастливо и така — до края на живота си.

Очите на Даян отново се напълниха със сълзи и тя ги избърса със салфетката.

— Той откъде знае това?

Тогава Стив се усмихна с онази чудесна, безгрижна и палава усмивка, от която сърцето й винаги потръпваше.

— Знаел го от самото начало. Всичко, което трябвало да направи, било да разкрие любовта си.

— Имам странното чувство, че тази жена не е познала принца, когато е застанал на пътя й. През досегашния си живот тя се е задоволявала с трохи от щастие — прошепна Даян.

— А сега?

— А сега тя е… готова да опита какво означава да живееш щастливо до края на живота си!