Деби Макомбър
Кавалер за празника (1)

Първа глава

Даян Уилямс вече имаше готов сценарий. Представяше си как, докато бута количката из местния супермаркет към щанда за замразени храни, висок тъмнокос красавец, шляещ се наоколо, ще я спре и ще възкликне с очарователна усмивка: „Та вие нямате нужда от нискокалорични храни!“.

Тя ще се обърне към него и въздухът ще затрепти под звуците на симфония от Римски-Корсаков или далечен камбанен звън — Даян още не беше обмислила докрай този епизод — и в същия миг със сърцето си ще усети, че това е мъжът, когото е чакала цял живот.

Трябваше да признае, че фантазиите й бяха по момичешки глупави. Подобно случайно запознанство можеше да й създаде куп неприятности. Вече имаше горчивия опит от един несполучлив брак.

Преди три години нейният съпруг я бе напуснал, защото бе счел за нужно да промени живота си. Попаднал на едно „сладко младо същество“, той набързо се бе развел с нея и бе заминал да живее в провинцията.

Още я болеше. Болеше я повече от всичко преживяно досега. Но тя винаги беше оцелявала. Щеше да се справи и този път. Може би поради тази причина Джак не изпитваше угризения, задето я бе оставил сама да възпитава Джейсън и Джил.

Даян с изненада бе установила, че има необикновени деца. Само година, след като баща им ги бе изоставил, те започнаха да настояват Даян да си намери някой друг. Не пропуснаха да й напомнят, че баща им бе имал доста приятелки, още преди да ги напусне. Майка й също непрекъснато я подтикваше да завърже познанство с някой сериозен мъж.

Марта Джейнс нямаше равна на себе си, щом ставаше въпрос да намери подходящ съпруг за дъщеря си. В продължение на няколко месеца се изредиха дузина кандидати, чието единствено достойнство бе, че са ергени.

След злополучната вечеря с мъжа, който закачи перуката си на един ниско висящ полилей, чашата преля и Даян реши да вземе нещата в свои ръце.

Лесно беше да се каже, ала трудно да се изпълни. В продължение на шест месеца тя не отиде на нито една среща. А сега само за една седмица се налагаше да си намери кавалер. И то не какъв да е — трябваше да е висок, мургав и красив. Добре би било да е и богат, но нямаше време да търси. Вечерята по случай празника на Свети Валентин в Общинския център на Порт Блосъм беше в събота. Тази събота!

От момента, в който преди шест седмици бе публикувано съобщението, Джейсън и Джил не я оставяха на мира, настояваха да отиде. Бяха сигурни, че жена като майка им ще си намери някой кавалер дотогава! И то достатъчно красив. Въпрос на семейна чест.

До вечерята оставаха само няколко дни, а Даян все още не бе попаднала на подходящия мъж.

— Дойдох си! — обяви Джейсън, нейният четиринадесетгодишен син. Той затръшна външната врата толкова силно, че кухненските прозорци зазвънтяха. Захвърли учебниците на масата и се запъти към хладилника.

— Няма ли да закусиш? — усмихнато подвикна Даян и поклати глава. Джейсън се появи с пилешко бутче между зъбите, с парче вишнев пай в едната ръка и с поднос студено пиле в другата.

— Нещо ново в училище?

Той повдигна рамене, остави пая и отхапа от бутчето.

— Нищо интересно.

Даян знаеше какво следва. Въпросът, който той й задаваше всеки следобед, откакто бе обявена проклетата вечеря.

— Намери ли си кавалер? — Той се подпря на масата и я прониза с поглед. Джейсън можеше да предугади всяко нейно действие и да разобличи всеки опит за измама.

— Не — отговори тя, привидно безгрижно.

— Вечерята е тази събота!

Нима трябваше някой да й напомня!

— Знам. Престани да се тревожиш. Все ще намеря някой.

— Но не кой да е. Трябва да е някой, с който ще направиш впечатление. Порядъчен…

— Знам, знам.

— Баба каза, че може да ти уреди среща с…

— Не! — Даян беше категорична. — Отказвам да се срещам с когото и да било от избраниците на баба ти.

— А защо не си намериш сама някой? Чакаш да…

— Работя по въпроса — успокои го тя, макар да знаеше, че не полага особени усилия.

Докато не беше принудена да се заеме с това, Даян не си даваше сметка колко е ограничен изборът й. През последните две години беше излизала с двама свои познати, но с нито един от тях нямаше сериозна връзка. И двамата бяха прекалено любезни, прекалено изискани и прекалено много приличаха на Джак, затова не искаше да рискува.

Входната врата отново хлопна. Този път по-леко.

— Дойдох си — извика десетгодишната Джил от антрето, захвърли учебниците на пода и се втурна към кухнята. Застана на прага и заплашително постави ръце на кръста си, съгледала Джейсън да похапва. — Надявам се, не сте изяли целия пай.

— Ще ти излязат брадавици, ако се ядосваш толкова — подигра й се Джейсън. — Има за всички.

Джил погледна сериозно майка си и двете едновременно извикаха:

— Някой определи ли ти среща?

Джейсън отговори вместо Даян:

— Не, никой. Има само пет дни на разположение да намери порядъчен мъж, но всичко, което казва, е, че работи по въпроса.

— Мамо… — Кафявите очи на Джил издаваха безпокойство.

— Деца, моля ви!

— Всички ще отидат на вечерята — съобщи Джил, сякаш Даян не го знаеше. — Ти трябва да бъдеш там, просто трябва да бъдеш! Казах на приятелите си, че ще отидеш.

Натискът продължаваше. Въпреки това, тя им се усмихна ведро и ги увери, че няма за какво да се тревожат.

След около час, докато приготвяше вечерята, Даян чу как Джил и Джейсън си говорят във всекидневната, сгушени пред телевизора. Планираха любовния й живот и умуваха кой ще е най-добре да я заведе на празника. По всяка вероятност бяха се спрели на онзи с перуката.

— Нещо нередно ли има? — надникна Даян.

Беше необичайно да гледат телевизия по това време и още по-необичайно — между тях да цари такова разбирателство. Явно бяха пуснали телевизора, за да не чува разговора им. Изгледаха я виновно, но Джейсън пръв се окопити:

— Нередно ли? Приказваме си с Джил, това е всичко. Искаш ли да ти помогна?

Само това предложение беше достатъчно доказателство, че нещо заговорничат.

— Джил, ще подредиш ли масата за вечеря? — Даян им обърна гръб и се върна в кухнята.

Бяха намислили нещо, но какво — Даян можеше само да гадае. Без съмнение в заговора беше замесена и баба им.

Докато Джил подреждаше приборите, Джейсън се обади по телефона, но така мърмореше в слушалката, че тя нищо не можа да разбере.

Подозренията на Даян се потвърдиха, когато майка й пристигна малко след вечеря. Джейсън и Джил веднага излязоха от кухнята под предлог, че имат да пишат домашни. Доста подозрително!

— Искаш ли малко чай, мамо? — предложи Даян, за да отложи неприятния разговор. Не трябваше да е Шерлок Холмс, за да се досети, че децата бяха извикали баба си като последно спасение.

— Ако няма да ти създаде проблеми.

Това беше обичайният отговор на майка й.

— Не, няма да ми създаде проблеми.

— Тогава ще пия чай.

Заради вечерния си курс по аеробика Даян предварително се бе преоблякла с намерението да се измъкне, без да я забележат.

— Преди да попиташ, а аз знам, че ще го направиш — каза тя учудващо търпеливо, — държа да ти съобщя, че никой още не ми е определил среща за празника на Свети Валентин.

Майка й бавно поклати глава, като че ли Даян току-що беше казала нещо извънредно важно. Разбиранията на Марта за живота бяха доста остарели.

Винаги започваше със заобикалки. Даян много обичаше майка си, но никой на този свят не беше способен да я ядоса по-бързо.

— Ти все още имаш хубава фигура — каза Марта сериозно. — Това е предимство. Наследила си кафявите очи и хубавата гъста коса от баща ти. Но всъщност трябва да благодариш на дядо си — той имаше толкова гъста коса, че…

— Мамо! Споменах ли ти, че закъснявам за курса по аеробика?

— Няма да те задържам!

— Трябва да изляза, но искам да чуя причината за твоето неочаквано посещение.

— Не се тревожи. Ще ти кажа и можеш да вървиш. Разбира се, това, което ще ти съобщи майка ти, не е толкова важно, колкото курса…

Даян преглътна. Щеше да бъде голяма грешка, ако проявеше слабост. Сервира чая и седна срещу майка си.

— Кожата ти все още е толкова свежа…

— Мамо — предупреди Даян, — няма нужда да ми казваш всичко това. Знам, че имам хубава кожа. Знам, че имам хубава фигура и гъста дълга коса. В края на краищата, познавам себе си най-добре.

— О-о-о — възпротиви се Марта, — ето тук грешиш!

Ако беше на петнайсет години, майка й щеше да я плесне през ръцете, но сега, на трийсет и три, Марта използваше друга тактика. Караше я да се чувства виновна.

— Не ми остава много време…

— Мамо!

— Не, изслушай ме. Аз съм жена на възраст и имам право да кажа това, което мисля, защото Господ може да ме извика при себе си по всяко време.

Даян сложи лъжичка захар и бавно разбърка чая, докато събере мислите си. Облакъти се на масата и пийна от чая.

— Слушам те.

Майка й очевидно се бе успокоила.

— Загубила си вяра в себе си.

— Не, не е вярно.

Марта Джейнс се подсмихна.

— Джак те напусна и това те кара да мислиш, че вината е в теб. Но това, което не разбираш, е, че той щеше да го стори, дори да беше красива като Мерилин Монро. Причината е в самия него.

Разговорът вземаше нежелан обрат. Даян предпочиташе да не говори за Джак. Нямаше смисъл да се рови в миналото и да отваря стари рани. Джак си беше отишъл, но животът продължаваше. Фактът, че майка й спомена бившия й съпруг, я изненада.

— Боже мой! — възкликна Даян, поглеждайки часовника.

— Днес следобед — задържа ръката на дъщеря си Марта — срещнах един хубав млад мъж в месарницата. Мари Цимерман ми разказа за него и аз отидох да си поговорим.

— Мамо…

— Замълчи и слушай! Той е разведен, но по вина на жена му. Прави чудесна кървавица, която се топи в устата. Настоя да я опитам. Никога не съм яла толкова хубава кървавица. Мъж, който прави такъв деликатес, би бил дар божи за всяко семейство. — О, Господи! Майка й вече я виждаше омъжена за този тип. — Разказах му всичко за теб и той любезно предложи да излезете заедно.

— Мамо, моля те! Вече ти казах, че няма да ходя на нито една от срещите, които ми уреждаш.

— Джеръм е чудесен. Той е…

— Не искам да бъда груба, но наистина трябва да тръгвам. — Даян бързо стана, облече се и извика на децата, че ще се върне след час.

Чак когато се качи в колата, тя осъзна, че чакаха да им съобщи дали е решила с кого да отиде на проклетата вечеря.