Катрин Артър
Послушай сърцето си (1)

Първа глава

Бъртрам Белами поклати глава и въздъхна.

— Джейми най-добре да престане да се държи така, сякаш е омъжена за този проклет цветарски магазин, а да си намери някой свестен мъж — каза той на съпругата си.

Джейми Ексетър погледна чичо си изпод вежди, а чашата с кафе застина пред устните й.

— Лельо Марта, ако това е началото на ежегодната му лекция под наслов „По-добре да омъжим Джейми, преди да е изтекла още една година“, аз си тръгвам веднага. — Чудеше се защо изобщо бе споменала, че ще бъде сама в навечерието на Нова Година. А и след като работеше в магазина от пет сутринта до шест следобед, тя нямаше никакво настроение за срещи.

— Успокой се, мила, твоят чичо ти мисли доброто — обади се леля Марта. — Загрижен е за теб.

— Чудесно, но няма нужда. Чувствам се напълно щастлива — каза Джейми, като продължаваше отдавна утвърдената традиция да ангажира леля си във всеки труден разговор. — Миналата седмица управителят ми спомена, че Айзая Дънам смята да остави собствениците на магазина, когато вземе хотела — ако, разбира се, не се окажат некадърни. А аз в никакъв случай не съм некадърна. — Тя се усмихна, като се надяваше, че това ще изличи бръчките от намръщеното лице на чичо й. — Просто съм малко изморена. Въпреки че сигурно такава е цената на успеха, а аз дължа всичко на чичо Бърт.

— Хм — въздъхна той, като се опитваше да скрие задоволството си, — не съм много сигурен в това. Може да съм те повел в погрешна посока.

— Лельо Марта — жално каза Джейми, — би ли напомнила на чичо Бърт, че някога беше доволен от прилежната ми работа и от това, че не си губех времето с момчета?

— Виж, Бърти — нежно подхвана Марта, — аз съм сигурна, че Джейми ще се омъжи навреме. — Усмихна й се. — Нали така, мила?

— Разбира се — съгласи се Джейми, схванала намека на леля си. — Може би съм малко придирчива. Но все някой ден подходящият мъж ще се появи. — Отново се усмихна на чичо си. — Кой знае, може още утре да влезе в магазина ми.

— А сигурна ли си, че ще го познаеш, ако влезе? — Чичо й скептично я погледна изпод вежди. — Знаеш ли какво търсиш?

— Струва ми се, че имам някаква представа — вдигна рамене Джейми. — Нали знаеш, обикновените изисквания. Интелигентен и интересен, с добро чувство за хумор. Сравнително красив, със сигурни доходи. По-нататък не зная. Може би си въобразявам, че ще чуя някакво звънче в главата си, но това е глупаво.

— Не бъди толкова сигурна — каза чичо й. — В моята глава наистина зазвъняха звънчета, когато видях момичето на мечтите ми. — Той погали ръката на съпругата си.

— Когато за първи път чух Бърти да се смее и зърнах искрите в очите му, аз разбрах, че това е мъжът, когото съм очаквала — добави леля й.

Двамата се загледаха един в друг, а Джейми въздъхна и поклати глава. Бяха женени вече почти петдесет години и още се обичаха. Мисълта, че тя явно не е създадена за такива красиви взаимоотношения, я изпълваше със смътно чувство за вина. Нямаше право да очаква Провидението да й изпрати съвършения мъж.

— Ако съм дори наполовина щастлива колкото вие, не бих искала повече — заяви тя.

— Трябва да се позамислиш какво всъщност искаш — рече чичо й. — Произходът на твоя мъж, интересите му и дори външният вид. Когато знаеш точно какво желаеш, вече наполовина го имаш.

— Ще се опитам да последвам съвета ти. — Джейми стана и го прегърна, а после целуна леля си по бузата. — Да се надяваме, че съдбата ми е приготвила такъв чудесен мъж, с какъвто е изненадала и теб. Сега най-добре да си тръгвам. Утре ме чака тежък ден. Можете да ми се обадите, ако искате нещо специално за новогодишната вечеря.

— Разбира се, мила. Карай внимателно. Навън ръми.

— Добре, лельо Марта, ще внимавам.

Караше бавно по блесналите от дъжда улици на Сейнт Луис, а декемврийският вятър носеше мъглата и обгръщаше уличните лампи със сияещи ореоли. Чудеше се защо леля й и чичо й бяха толкова уверени, че тя трябва незабавно да се омъжи и то при положение, че само преди няколко години бяха напълно доволни от чудесната й работа в цветарския магазин. Според нея отговорът се криеше в силното им желание да се омъжи. Тъй като бяха толкова щастливи заедно, те не можеха да си представят някой, който да е напълно доволен, живеейки сам. Е, нямаше за какво да се безпокоят. Тя се справяше чудесно, независимо от липсата на този така мечтан мъж. Не че имаше нещо против женитбата, но й се струваше, че мечтите с нищо няма да помогнат. И все пак, ако наистина можеше да получи мъжа на мечтите си, какъв би бил той? Със сигурност нямаше да е някой от зализаните продавачи, които срещаше в хотела. Щеше да бъде истински мъж, а не изкуствено поддържан мускулест тип. Би предпочела да е висок и с тъмна коса. Не беше задължително да е красавец, но трябваше да има добре очертана брадичка и нос. Неизвестно защо, но мъжете с хубави нослета й действаха отблъскващо. Най-важното бяха очите. Зелени очи с усмихнати бръчици в краищата и изваяни вежди над тях. Зеленото щеше да е бистро като смарагд, който засиява, когато лицето се озари от красива топла усмивка…

Образът беше толкова реален, че Джейми замалко да пропусне пряката, която водеше към дома й.

— Ама и аз съм една… — възкликна тя, когато колата й поднесе от резкия завой. Все още разтреперана, спря на паркинга зад жълтеникавата тухлена сграда. Единственото дърво в пустия мъглив двор се поклащаше напред-назад — доста мрачна гледка, от която я побиха тръпки.

Забърза към сградата и докато се изкачваше по стълбите забеляза, че на няколко места грозната жълтеникава боя е започнала да се лющи и коридорите имаха доста неугледен вид. За момент си помисли дали да не се оплаче на управителя, но после поклати глава. Ако изобщо направеше нещо, то нямаше да е повече от още един пласт от същата грозна боя. Преди да отключи вратата се спря и погледна сивия коридор, обзета от неприятно чувство. Може би трябваше да се премести или дори да си купи къща. Винаги бе мислила, че къщата ще дойде след като се омъжи, но след като можеше да си я позволи — защо не?

— Ти как мислиш? — обърна се Джейми към Сирано, големия бял котарак, който я посрещна на вратата на кухнята. — Къща с цял двор на твое разположение?

— Мяу — отвърна Сирано и обнадежден се запъти към паничката, като поглеждаше през рамо с големите си зелени очи.

— И все пак — вечерята преди всичко, нали? Добре, добре. Всичко по реда си.

Джейми остави палтото и чантичката на един от столовете и сипа в паничката на Сирано от котешката храна. Седна до масата и започна да го наблюдава как яде, все още замислена над новата си идея. Един бърз оглед на малката кухня само засили обзелото я неудовлетворение. Нищо чудно, че готвеше рядко — в кухнята беше толкова тясно.

— Дали наистина да не опитам да намеря къщичка? — попита тя Сирано, който бе скочил в скута й. Той доволно замърка. — Предполагам, че това означава „да“ — продължи Джейми. — Е, засега може би ще е най-добре поне да си представя къщата на мечтите ми. — Усмихна се и погали Сирано по гушката. — Първо мъжът на мечтите ми, а сега и къщата. Къщата е май по-лесен проблем. Истинският мъж по-трудно се намира.

— Мяу! — Сирано се загледа в нея със зелените си очи.

— Наистина ли? Значи смяташ, че мога, така ли? Знаеш ли, представям си го със зелени очи, точно като теб. — Джейми боцна с пръст черното носле на котарака. — Или може би ти си този мъж, омагьосан преди векове от жестоко заклинание? Дали да не проверим? — Хвана рошавата му глава и звучно го целуна по челото. — Жалко, май не си! — засмя се тя, след като котаракът се измъкна от ръцете й и се отдалечи. — Е, и без това е време за сън. Трябва да съм в магазина преди пет сутринта, а това означава ставане в четири. Колко щастлива ще бъда, когато мине Нова година!

На сутринта Джейми прекоси пустите улици на града и пристигна в магазина точно в пет часа. Нейната гордост, „Цветя от сърце“, се намираше в стария, но елегантен хотел „Шато Сейнт Луис“ в центъра на града. Някога магазинът бе принадлежал на чичо Бърт. Джейми бе работила тук на половин ден още като ученичка. След смъртта на баща си, когато майка й бе решила да се премести в Аризона, тя реши да остане при чичо си и леля си. Убедиха я да се запише в бизнес курс, за да може по-късно да поеме ръководството на магазина и евентуално да го купи. Сега, благодарение на усилената работа, тя притежаваше магазина и спокойно можеше да си позволи и собствен дом.

Следобед счетоводителят се отби да купи цветя на жена си и Джейми му каза, че иска да види отчета за приходите от тази година колкото е възможно по-скоро, защото има намерение през новата година да си купи къща.

— Идеята не е лоша — съгласи се Ралф. — Каква къща?

— Още не зная. — Джейми му подаде прекрасните орхидеи в прозрачна пластмасова кутийка. — Сигурно ще празнувате довечера?

— Да, ще дойдем на бала в хотела — въздъхна Ралф. — Жена ми чула, че старият Айзая Дънам и синът му Зак ще бъдат тук. Прочела е някъде, че Зак и Сиси Бергстром, певицата, която води програмата, тази вечер сигурно ще обявят годежа си, а старецът е бесен… Аз изобщо не се интересувам от подобни глупости, но жена ми чете всички клюки и сигурно ще се почувства щастлива, ако сме тук. — Той се усмихна и вдигна рамене.

— И аз мисля, че е добре Новата година да бъде посрещната в съгласие. — Джейми кимна разбиращо.

— Точно така — съгласи се Ралф. — Е, до скоро!

— Чао, Ралф! — отвърна Джейми.

— Искаш ли да се обзаложим, че не са за жена му? — попита я помощникът й Барни, след като той излезе.

— Не бъди циничен — намръщи се Джейми. — Човекът се опитва да започне с хубаво Новата година, а ти! Чудя се защо ли Айзая Дънам е тук? Обикновено не се мярка в хотела преди средата на януари, а се съмнявам, че би дошъл само, за да следи сина си. Зак Дънам вече би трябвало да е напълно зрял мъж.

— Ако имах неговите милиони, а единственият ми наследник беше на път да сглупи с някоя алчна парясница, и аз щях да се навъртам наоколо — ухили се Барни.

— Вероятно — неуверено каза Джейми. — От друга страна, може би проверява как служителите се справят с голямото събитие. — Тя погледна часовника си. — Мисля лично да видя дали всичко за празненството в Голямата зала е както трябва. Не забравяй орхидеите за официалните гости точно в два часа.

— Вече ми напомни три пъти — възмутено я погледна Барни.

— Зная — въздъхна Джейми. — Извинявай. Малко съм изнервена. Искам всичко да мине идеално, нали знаеш.

Тя забърза към задната част на магазина, където в голямо помещение със строго контролирана температура работеха още трима служители. Опитните им пръсти чевръсто превръщаха купчините розови и жълти хризантеми, бели маргаритки и папрат в букети за масите. Едно от момчетата правеше големите букети, предназначени за сцената. Джейми внимателно провери поръчките, преброи кутиите с цветя и се убеди, че всичко, от което имаха нужда, е вече доставено. Удовлетворена, тя се запъти към вратата и спря. Влажният хладен въздух беше напоен от уханието на хризантемите. Тя обичаше тази миризма така, както обичаше и чудесните аромати на останалите цветя, разнообразните им цветове и форми. Осъзна колко е щастлива, че се занимава с любимата си работа. Нямаше нужда от измислени мъже, за да бъде животът й пълен. Само някой неблагодарен глупак би могъл да желае повече.

Късно следобед напрежението намаля и Джейми освободи Барни. После изчисти рафтовете, отстрани увехналите цветя и подреди няколкото останали букета в сандъчето зад щанда. В средата постави малък букет от розови пъпки. Винаги излагаше по един такъв, за да се наслаждава на крехката му красота. Според нея това бе идеалният букет за изразяване на романтични чувства, точно каквито би искала мъжът от мечтите й да…

— Ох, не бъди глупава — промърмори тя и се наведе, за да вдигне няколко зелени стръка, паднали на пода. Изправи се с лице към щанда и се загледа във фаровете на преминаващите отвън коли. Беше време за вечеря и всички се прибираха у дома.

Запъти се към входа, за да заключи, но внезапно зад стъклото се появи тъмната сянка на висок мъж. Джейми застина. Когато най-после видя непознатия, сърцето й внезапно подскочи и спря… После лудо запрепуска. Защото, когато мъжът се приближи, тя забеляза, че очите му са зелени и хвърлят весели отблясъци, а усмивката му — това бе най-топлата усмивка, която някога бе виждала.

— М-мога ли да ви помогна? — заекна Джейми, като се чудеше дали видението ще изчезне, когато проговори.

— Ами надявам се, че да — каза мъжът с дълбок, приятен глас.

— К-какво ще желаете? — попита тя и поруменя, когато видя как погледът на мъжа се плъзга по устните й и продължава надолу към розовия пуловер от ангорска вълна. Очите му бавно се върнаха към нейните, а после се загледаха зад рамото й.

— Бих искал букета от розови пъпки, с белите цветчета.

— Детски дъх — каза Джейми, все още втренчена в него.

— Какво? — Веждите му учудено се вдигнаха.

— Малките бели цветчета — уточни Джейми. — Наричат се „детски дъх“. Защото са толкова сладки и нежни.

— Това ми харесва. — Красивата усмивка отново озари лицето му.

С усилие на волята Джейми откъсна очи от него и се обърна, за да вземе букета. Можеше да види отражението на непознатия, който следеше с поглед нервните й движения. За бога, овладей се, Джейми, сгълча се наум тя и здраво сграбчи малката ваза. Той не е този, за когото го мислиш. Само още един обикновен клиент.

— Заповядайте. — Обърна се и постави цветята върху щанда. — Ще ви го дам само за десет долара. И без това няма да издържи до сряда. Освен, ако не искате да бъде доставен някъде. Тогава ще трябва да доплатите.

— Няма да е необходимо — рече мъжът и й подаде една десетачка от дебелата пачка пари, която бе извадил от джоба на коженото си яке. В магазина влезе натруфена червенокоса жена. — Сиси, тези ще свършат ли работа? — попита той.

Толкова по въпроса за мъжа на мечтите, помисли си Джейми, като се опитваше да превъзмогне необяснимия си порив на гняв. Веднага бе разпознала Сиси Бергстром — певицата, която Ралф бе споменал. А това означаваше, че този зеленоок чаровник сигурно е Зак Дънам. Джейми студено огледа новодошлата. Гласът й наподобяваше дрезгаво мяукане. И отлично пасваше на лицето й, което прие кисело изражение, докато оглеждаше розите и нетърпеливо барабанеше по плота с дългите си, безвкусно лакирани нокти.

— Много е лигаво — заяви. — Предпочитам червените карамфили.

— Добре — въздъхна мъжът. — Да бъдат карамфилите тогава.

Джейми го погледна със съжаление и взе розите, за да ги върне на мястото им. Как е могъл да се обвърже с такава жена? Нищо чудно, че баща му беше бесен!

— Не, чакайте — обади се той. — Ще взема и розите. — Подаде й банкнотите, като отново се усмихна. — Розите са за вас — добави тихо. — Струва ми се, че идеално ви подхождат.

При тези думи устата на Джейми пресъхна. Докато поемаше парите, пръстите им се докоснаха. Тя почувства как между тях прескача искра, сякаш бе пипнала ключа на лампата в бурен зимен ден. Грубият глас на певицата я сепна.

— Ама и ти си един донжуан — каза тя и възнагради мъжа с леден поглед.

— Спокойно, Сиси — рече той и я изгледа.

— Не мога да го приема — припряно заяви Джейми. Тя взе букета, бързо го върна в сандъчето, грабна карамфилите и ги тръсна пред жената. После бързо се извини, цялата поруменяла от смущение.

— Не се оставяй да те омае, миличка — обади се певицата. — Колко?

— А… петнадесет долара — въздъхна Джейми.

— Плати на дамата, Зак — нареди жената, с което потвърди предположението на Джейми, че това е наистина той. После взе букета и се запъти към фоайето. Зак Дънам извади една двадесетдоларова банкнота и я подаде на Джейми.

— Задръжте рестото — усмихна се той — и занесете розите у дома си. Искам да ви ги подаря. Защото ми напомняте за розови пъпки с детски дъх.

Джейми го погледна, а после извади от касата рестото и му го подаде.

— Не, благодаря, господин Дънам — каза студено тя. — Не е редно.

Зак Дънам разочаровано промълви:

— Май сте чели клюките във вестниците. Не трябва да вярвате на тези глупости. — Отново се усмихна. — Предполагам, че не сте свободна тази вечер, госпожице… „госпожице“, нали?

— Госпожица Ексетър! — сряза го Джейми. — Разбира се, че няма да бъда свободна. Би трябвало да се засрамите! Ужасно безочливо е да флиртувате с една жена, докато в същото време придружавате друга…, независимо дали ще се сгодявате с нея или не!

— Най-после да срещна жена, която говори това, което мисли! Сигурно наистина би трябвало да се срамувам, но не мога да твърдя, че е така. Иначе щях ли още да говоря с вас?

— И това не е редно. Явно съвестта ви има нужда от корекции — строго заяви Джейми, като вече копнееше мъжът просто да си вземе рестото и да я освободи от смущаващото си присъствие. Побутна банкнотите към него. — Мисля, че е най-добре да тръгвате.

Преди да успее да реагира, Зак хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Желая ви приятна вечер, госпожице Ексетър — каза той и се усмихна на напразния й опит да измъкне ръката си.

— А аз ви пожелавам да се научите да се държите прилично — отвърна Джейми. — Пуснете ме!

— Не и преди да ми кажете първото си име — заяви Зак. — „Госпожица Ексетър“ ми звучи твърде официално за жена, която смятам да опозная много по-отблизо.

— Е, аз пък нямам никакво желание да се опознаваме — рече троснато Джейми. Зак отново се засмя, а после погледна зад щанда.

— Аха! — възкликна, когато зърна купчинката визитни картички до касата и бързо грабна една от тях. — „Цветя от сърце, Джейми Ексетър, собственик“. Значи — Джейми. Хубаво име. Наистина си подхожда с розови пъпки и детски дъх. — Зак пусна визитката в джоба си, а после улови пръстите на Джейми и целуна дланта. — Честита Нова година, Джейми — прошепна той. — Жалко, че ми се налага утре да пътувам за Ню Йорк, а вдругиден — за Африка. Но когато се върна, ще мина да те видя. Можеш да разчиташ на мен.

— Не се притеснявай. Изобщо не се интересувам от хора, на които… на които не може да се разчита. Като теб. — Джейми се опитваше да не обръща внимание на тръпките по ръката и учестените удари на сърцето си.

Внезапно безгрижното изражение на Зак изчезна и той се намръщи.

— Проклети да са тия журналисти и евтините им клюки! Омръзна ми вече…

— Зак, какво, по дяволите, правиш още там? — Сиси Бергстром ядосано надникна в магазина.

— Идвам — намръщи се мъжът. Понечи да си тръгне, но изведнъж се обърна и се наведе към Джейми. — Отсега нататък — тихо рече той, — не вярвай на нищо, докато аз не ти кажа, че е истина. — После бавно се запъти към изхода.

Джейми го проследи с поглед, отново обхваната от чувство за нереалност. Струваше й се, че веднага щом мине през вратата, й той, и Сиси ще се стопят във въздуха. Но разгневеното лице на Сиси изглеждаше съвсем истинско, а по устата й можеше да съди, че Зак е подложен на яростна словесна атака. Джейми поклати глава и въздъхна. От току-що видяното можеше да заключи, че връзката им не е от най-прекрасните. Но какво пък, сигурно на някои хора им харесва да водят непрекъснати битки.

— На този не бих повярвала, ако ще чудо да стане! — измърмори Джейми, докато си обличаше палтото. Огледа магазина за последен път и изгаси лампите. Сигурно си е мислел, че веднага ще я покори с онази реплика — как искал да я опознае отблизо! Колко ли лековерна си я представяше? На излизане от фоайето Джейми се сблъска с висок прошарен мъж. Усмихнато му се извини и отстъпи встрани.

— Почакайте — каза мъжът и хвана ръкава на палтото й. — Аз съм Айзая Дънам. Вие не сте ли случайно госпожица Джейми Ексетър? Не беше ли синът ми преди малко във вашия магазин?

— Ами… да… да, така беше, господин Дънам — отвърна Джейми и вдигна глава, а погледът й срещна едни от най-проницателните стоманеносиви очи, които някога бе виждала. — Забравил ли е нещо?

— Нищо, което не е трябвало да забравя — заяви господин Дънам. — За мое огромно облекчение, Зак току-що ми каза, че няма да се жени за онази… За госпожица Бергстром. И когато го попитах какво го е накарало да промени решението си, той ми каза само, че е срещнал вас. Трябва да призная, че проявява добър вкус, но честно казано съм убеден…

— Почакайте малко, господин Дънам — прекъсна го Джейми, ядосана от намеците му. — Аз нямам нищо общо със сина ви. Не бих го приела дори като подарък. В интерес на истината преди малко го изгоних. Смятам, че се е пошегувал с вас.

Очите на Айзая Дънам гневно се присвиха и Джейми мигновено съжали за своята нетактичност. Но още преди да е опитала да се извини, възрастният човек избухна в смях.

— Бях на път да кажа… Бях убеден, че той се е възползвал от наивността на една малка цветарка, но сега разбирам, че си е намерил майстора. — Очите му весело искряха. — Не бъди твърде строга с момчето. Не е толкова лош, колкото изглежда. А и точно от такава дама има нужда.

Джейми знаеше, че би било глупаво да продължи с възмутените забележки, но не можеше да измисли нищо по-приятно, което да не прозвучи неискрено. Затова си замълча и се усмихна, а Дънам пак се разсмя.

— Рядко се срещат момичета като теб — рече той. — Повечето хора на твое място, като знаят, че съвсем скоро аз ще бъда собственик на хотела, веднага биха ме засипали със суперлативи по адрес на Зак. Оценявам силата на характера ти. Надявам се, че Зак ще може да промени лошото впечатление, което ти е направил. — Той протегна ръка. — Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Ексетър. Вече видях балната зала и искам да ви поздравя за чудесното оформление.

— Благодаря, господине. — Джейми замаяно стисна ръката му и набързо отвърна на пожеланието за приятна вечер.

Малко след като се разделиха, тя внезапно осъзна колко безумно беше твърдението й, че не би приела сина му дори като подарък. Ако умът й изобщо беше на мястото си, сигурно щеше да му каже нещо хубаво по адрес на Зак. Този мъж й бе влязъл под кожата. Обикновено мислеше преди да заговори.

Слава богу, че Айзая не се обиди!

Късно вечерта Джейми седеше във фотьойла си със Сирано в скута и разсеяно гледаше телевизионния екран, който показваше празненствата и отброяваше оставащите до полунощ секунди. Мислите й се рееха между срещата със Зак Дънам и тази с баща му. Когато мъжът, когото си бе представяла предишната вечер, се бе появил пред очите й, тя бе толкова развълнувана, че за миг сякаш наистина бе чула онова вълшебно звънче. Но Сиси Бергстром бързо бе развалила магията. Трябваше да запомни този урок. Това, че един мъж изглеждаше подходящ, не означаваше, че е такъв. Зак Дънам не беше за която и да е жена с достойнство. Такива като него жужаха от цвете на цвете досущ гигантски пчели… Но какво я засягаше всичко това? Съмняваше се, че ще я посети отново. Но ако го направеше… Баща му изглежда искаше те да се срещнат, а Айзая Дънам повече или по-малко държеше съдбата на магазина й в свои ръце. Джейми не би позволила този факт да я въвлече във връзка, която не желае, а Айзая със сигурност би уважил желанието й. Съмняваше се, че… че би я лишил от правата й, само защото е отхвърлила сина му. А и не вярваше на Зак и обещанията му. Сигурно никога вече нямаше да го види, а тревогите й щяха да се окажат напразни.

Какофония от свирки и викове привлече вниманието й върху факта, че е вече полунощ.

— Честита Нова година, Сирано — въздъхна тя. — Надявам се, че за мен тази нощ беше наистина края на старата година! Тревогите за Зак Дънам ме изтощиха повече и от работата в магазина!