Нора Робъртс
Дом за Коледа (8)

Осма глава

Вечерта преди Коледа е вълшебна. Открай време Фейт вярваше, че е така. Когато се събуди с Джейсън до себе си, усети, че се е случило повече от вълшебство. Известно време лежа и го гледа как спи. Много пъти си го бе представяла — като момиче, а после вече като жена, сега нямаше нужда да мечтае. Той беше до нея, топъл и тих, а навън в ранното утро валеше сняг. Фейт се измъкна от леглото, като внимаваше да не го събуди.

Когато се обърна настрана, той усети мириса й — уханието на пролет, което косата й беше оставила на възглавницата. Полежа няколко минути, като попиваше миризмата с цялото си същество. Доволен, легна по гръб и огледа стаята, която в тъмното не беше видял.

Стените бяха покрити с кремави тапети на дребни цветя. На прозорците бяха подредени саксии. Върху старо бюро бяха наредени цветни бутилки и кутии. Стара стилна четка и гребен със сребърна дръжка бяха сложени пред огледалото. Гледаше как вали снегът и усещаше миризмата на изсушените розови цветове на шкафа до леглото. Стаята много приличаше на нея — красива, ведра и много женствена. Човек можеше да си почине тук, дори и да знае, че на стола са захвърлени чорапи или сред ризите — някоя блуза. Отпусна се и реши, че този път няма да я изпусне.

Подуши кафето още по средата на стълбите. Беше пуснала коледна музика и пържеше бекон. Не бе очаквал, че е толкова приятно да влезеш в кухнята при жената, която ти готви нещо.

— А, значи стана. — Беше облечена от главата до петите в ярък халат. Желанието го разтърси отново. — Кафето е готово.

— Усетих. — Приближи я. — Усетих и теб, още като се събудих.

Тя сложи глава на рамото му и отпъди мисълта, че така би могло да бъде, само ако…

— Като че ли още ти се спи. Добре е обаче, че стана. Иначе беконът щеше да изстине.

— Ако беше останала още малко в леглото можехме…

— Мамо! Мамо! Вали сняг! — През вратата се втурна Клара и затанцува из кухнята. — Ще ходим да коледуваме тази вечер чак до сеновала, а всичко е в сняг. — Спря пред Джейсън и се засмя. — Здравей!

— Здравей и ти!

— С мама ще правим снежен човек. Тя смята, че коледните човеци са най-хубавите. Можеш да помогнеш.

Не знаеше как ще реагира Клара на присъствието на Джейсън на масата за закуска. Фейт поклати глава и започна да разбива яйцата. Трябваше да се досети, че Клара ще приеме всеки, който майка й хареса.

— Трябва да закусиш.

— Ядох овесени ядки у Марси.

— Благодари ли на майка й за гостуването?

— Да. — Тя спря за миг. — Мисля, че благодарих. Ще направим два човека и ще ги оженим и всичко. Марси иска да ги женим — добави тя, обръщайки се към Джейсън.

— Клара би предпочела война.

— Това ще оставим за после. Сега най-напред бих пила горещ шоколад. — Тя погледна към канчето и прецени какви са изгледите. Не бяха големи.

— Сега ще го направя. След снежния човек може да хапнеш и сладки — рече Фейт, без да се обръща. — Окачи си дрехите до вратата.

Бърбореше с Джейсън, докато сваляше палтото.

— Няма да се връщаш в Африка, нали? Африка не е интересна на Коледа. Майката на Марси каза, че сигурно ще заминеш за някое друго хубаво място.

— Трябва да бъда в Хонконг след няколко седмици. — Той погледна към Фейт. Тя не се обърна.

— Но по Коледа ще съм тук.

— Имаш ли си елха в стаята?

— Не.

Тя го погледна учудено.

— Ами тогава къде слагаш подаръците? Без елха няма Коледа, нали, мамо?

Фейт си спомни за времето, когато Джейсън растеше без елха. Спомни си как упорито се преструваше, че това няма никакво значение.

— Елхата е, за да напомним на другите, че е Коледа.

Клара се намести на креслото и рече:

— Може би.

— И на мен това казваше — каза й Джейсън. — Във всеки случай господин Бийнтрий няма да е доволен, ако поръся всичко с иглички.

— Ние имаме елха, значи ще вечеряш при нас — заяви Клара. — Мама пече голяма пуйка, идват баба и дядо. Баба носи торта и се налапваме до спукване.

— Страхотно. — Доволен, Джейсън погледна към Фейт, която сипваше яйцата. — Вечерял съм с тях на Коледа няколко пъти.

— Така ли? — Клара го изгледа с любопитство.

— Чух, че си бил гаджето на мама. И защо не сте се оженили?

— Ето ти топлия шоколад, Клара. — Фейт го остави на масата. — Побързай, Марси те чака!

— Ти ще дойдеш ли?

— Да, след малко. — Доволна, че дъщеря й лесно може да бъде разсеяна, Фейт сложи закуската на масата и седна.

— Ще ни трябват моркови и шалове.

— Ще имам грижата.

Клара усмихната си пиеше шоколада.

— А шапки?

— И шапки.

В стъклото се разби снежна топка. Клара скочи.

— Тя е. Трябва да вървя. Не се бави, мамо. Ти ги правиш най-хубави.

— Веднага щом се облека. И се закопчай.

Клара се поколеба на вратата и рече:

— В стаята си имам една изкуствена елхичка. Ако искаш, я вземи.

Гледаше я безмълвно, трогнат от жеста. Също като майка си, рече си наум и се влюби за втори път.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Чао.

— Чудесна е! — рече Джейсън, когато вратата се затвори.

— Аз си я обичам.

— Ще й помогна със снежния човек.

— Няма нужда, Джейсън.

— Аз пък искам. После ще свърша едно друго. — Погледна си часовника. След толкова време пак беше Коледа. Когато на човек му се дава възможност за втори път, не трябва да губи време.

— Ще ме поканиш ли довечера?

Фейт се усмихна и побутна храната в чинията.

— Никога не ти е трябвала специална покана.

— Не готви, аз ще взема нещо.

— Добре, аз…

— Не готви — повтори той и се надигна. Наведе се и я целуна. — Няма да се бавя.

Взе си палтото от закачалката, където бе висяло до Клариното. Като излезе, Фейт погледна смачканата филия в ръката си. Хонконг. Този път поне знаеше къде отива.

Снежните човеци на двора му се усмихнаха, когато мина покрай тях. Крепеше кутиите и почука на задната врата с крак. Снегът продължаваше да вали.

— Джейсън! — Фейт се отдръпна, за да мине.

— Къде е Клара?

— Клара? Горе е, приготвя се за коледуването.

— Добре. Вземи горната кутия.

— Какво има там, Джейсън?

— Вземи я, ако не искаш по пода да се затъркалят пици.

— Добре, но… — Огромната кутия в ръцете му се наклони и тя прихна. — Джейсън, какво е това?

— Чакай малко.

С пицата в ръка го гледаше как помъкна кутията към хола.

— Джейсън, какво е това чудо?

— Подарък. — Той се опита да го намести под елхата, но разбра, че няма място. Успя да облегне кутията на стената до елхата. Усмихна се доволно. Не си спомняше някога да се е чувствал по-добре в целия си живот.

— Честита Коледа!

— И на теб, Джейсън! Какво има в кутията?

— По дяволите, какъв студ е навън! — Потърка ръце, макар че въобще не усещаше ледения вятър.

— Има ли кафе?

— Джейсън!

— За Клара е. — Почувства се малко глупаво, но от това топлината не намаля.

— Не трябваше да й купуваш подарък — започна Фейт, но любопитството й надделя. — Какво е?

— Това ли? — Джейсън потупа огромната кутия. — Ооо, нищо.

— Ако не кажеш, няма да има кафе. — Тя се усмихна. — А пицата остава за мен.

— Не разваляй всичко. Тобоган. — Хвана Фейт подръка и излязоха от стаята. — Като правехме снежния човек, Клара спомена, че някакво дете имало тобоган, който хвърчал по хълма като стрела.

— Стрела — промърмори Фейт.

— Този сняг плаче за тобоган, който да хвърчи по хълма като стрела, затова…

— Глупчо — заклейми го Фейт и го целуна напористо.

— Сложи долу пицата и повтори.

Тя се засмя, като държеше кутията помежду им.

— Ау!

Фейт се изненада от звука, който дойде от всекидневната.

— Мисля, че е видяла кутията.

Клара се втурна в кухнята.

— Видя ли? Знаех си, че ще има още един подарък. Голям е почти колкото теб — обърна се тя към Джейсън. — Видя ли? — Хвана го за ръка и го задърпа натам. — Надписан е за мен.

— Я виж ти! — Джейсън я вдигна и я целуна по двете бузи.

— Честита Коледа!

— Нямам търпение! — Тя обви с ръце врата му и го стисна. — Просто нямам търпение!

Фейт ги гледаше и от обърканите чувства изпита физическа болка. Какво ще прави сега? Какво може да направи? Когато Джейсън се обърна с Клара на ръце, светлинките от елхата заиграха на лицата им.

— Фейт, какво има? — И без думи можеше да разпознае терзанието и болката. — Какво има?

Ръцете й се впиха в картона.

— Нищо. Ще извадя пицата, докато не е изстинала.

— Пица? — Клара подскочи доволна. — Може ли за мен две парчета? Нали е Коледа?!

— Маймунче — скара й се нежно Фейт и разроши косата й. — Слагай масата!

— Какво има, Фейт? — хвана я за ръката Джейсън, преди да е успяла да последва дъщеря си в кухнята. — Нещо не е наред.

— Няма нищо. — Трябваше да се владее. Беше се справяла толкова дълго. — Ти ме смая. — Усмихна се и го погали по лицето. — И друг път се е случвало. Да вървим да ядем.

Разбра, че й трябва време да остане насаме с мислите си и замълча. В кухнята Клара вече надничаше в картонената кутия. За първи път виждаше дете да поглъща храна с такава неудържима радост. Не беше си давал сметка, че Коледа е празник, просто защото до теб е някой човек.

Клара преглътна последния залък от второто парче.

— Ако отворя един подарък сега, утре работата ни ще е по-малко.

Фейт като че ли се колебаеше.

— Тази работа е приятна — реши тя и Джейсън разбра, че разговорът е нещо традиционно.

— Ако отворя един подарък тази вечер, мога да си легна веднага. А пък вие няма да седите до късно и чак тогава да пълните чорапите.

— Хъм. — Фейт побутна празната чиния и пийна от виното, което Джейсън донесе. — Обичам да седя до среднощ.

— Ако отворя…

— Няма да стане!

— Ако…

— Няма!

— Коледа е още толкова далеч!

— Ужасно, нали? — Фейт й се усмихна. — А ти тръгваш за песните след десет минути, затова по-добре си намери палтото.

Клара започна да си обува ботушите.

— Не може ли като се върна да намеря само един подарък, който не е толкова важен и може да не чака до утре сутринта?

— Всички подаръци под елхата са много важни. — Фейт стана, за да й помогне да си облече палтото. — Важно е също да не се отделяш от групата. Не си сваляй ръкавиците, да не ти замръзнат ръцете. Не си губи шапката. И помни, че за вас отговарят госпожа и господин Истърдей.

— Мамо — Клара пристъпи и въздъхна, — държиш се с мен като че ли съм бебе.

— Ти си моето бебе. — Фейт я целуна звучно. — Хайде.

— През февруари ставам на десет. Това значи — утре.

— И пак ще си моето бебе. Приятно прекарване.

Клара въздъхна, задето не я разбират.

— Добре.

— Добре — изимитира я Фейт. — Кажи „довиждане“.

Клара надникна иззад гърба на майка си.

— Ще останеш ли, докато се върна?

— Да.

Доволна, тя се засмя и отвори вратата.

— Довиждане.

— Чудовище! — рече Фейт и започна да събира чиниите.

— Страхотна е! — Прав до масата, Джейсън също разчистваше. — Дребна е за възрастта си. Не предполагах, че е почти десетгодишна. Като си помислиш… — спря, защото Фейт изтропа с чиниите в мивката. — През февруари ще е на десет.

— А-ха. И аз не мога да повярвам. Понякога ми се струва, като че беше вчера. Друг път… — замлъкна изведнъж. Старателно започна да пълни мивката със сапунена вода. — Имам още малко работа. Ако искаш, вземи си виното във всекидневната.

— През февруари. — Джейсън я хвана за ръката. Когато се обърна, лицето й беше бяло като стена. — Десет години през февруари. Ние се любихме през юни. Господи, не помня вече колко пъти. Повече не съм те докосвал — не ни се удаде случай да останем сами, преди да замина няколко седмици по-късно. Ти сигурно си се омъжила за Том през септември.

Гърлото й пресъхна. Не можеше и да преглътне, само го гледаше.

— Тя е моя — прошепна той. — Клара е моя дъщеря.

Фейт отвори уста, но не можа да каже нищо. Устните й се разтрепериха, очите й се наляха — само поклати глава.

— Господи! — грабна я за ръцете и почти я вдигна във въздуха. Гневът в очите му я накара да се свие, но тя беше готова да го приеме. — Как си могла?! По дяволите, тя е наше дете, а ти да не ми кажеш! Омъжила си се за друг и си родила нашето бебе! И него ли лъга така? Накара го да мисли, че детето е негово, за да можеш да имаш уютната си къща с дантелени завеси, така ли?

— Джейсън, моля те…

— Аз имам права! — Блъсна я встрани, преди да го е обсебил напиращия гняв. — Имам права над нея. Десет години! Лишила си ме от тях!

— Не, не е така. Моля те, Джейсън, трябва да ме изслушаш!

— Върви по дяволите! — Изрече го спокойно, толкова спокойно, че тя се дръпна като след шамар. С гнева можеше да спори. Тихата ярост я обезоръжаваше.

— Моля те, нека ти обясня.

— Каквото и да кажеш, стореното си е сторено. — Той си грабна палтото и се втурна навън.

 

 

— Ти си голям глупак, Джейсън Ло. — Вдовицата Марчант седеше намръщена в люлеещия стол.

— Тя ме излъга! Лъгала ме е десет години!

— Глупости! — Тя оправи гирляндата на малката елха на перваза пред прозореца. — Направила е каквото трябва, ни повече, ни по-малко.

Той крачеше из стаята. Не знаеше защо дойде тук, вместо да отиде в бара на Кленси. Вървя през снега час, може би повече, после се озова пред вратата на вдовицата.

— Ти си знаела, нали? Знаела си, че аз съм бащата на Клара.

— Имах предположения. — Столът леко проскърцваше от движенията й. — Прилича на теб.

Усети особено вълнение.

— Тя е одрала кожата на Фейт.

— На пръв поглед — да. Има твоите вежди и уста. Бог ми е свидетел — и твоя характер. Джейсън, ако преди десет години знаеше, че ще ставаш баща, какво щеше да сториш?

— Щях да дойда и да я отведа. — Той се обърна и прокара ръце през косата си. — Щях да се паникьосам, но щях да дойда и да я взема.

— И аз така мислех. Но все пак думата има Фейт. Най-добре иди да говориш с нея.

— Няма смисъл.

— Не понасям мъченици — измърмори вдовицата.

Понечи да й отвърне, но само въздъхна.

— Болно ми е. Много ми е болно.

— Защото те са твоят живот — рече тя не без съчувствие. — Да не би да искаш пак да ги загубиш?

— Не, за бога! Но не знам способен ли съм да простя.

Старицата повдигна вежди.

— Бъди справедлив. Дай и на нея шанс.

Преди да отговори, кухненската врата рязко се отвори. На прага застана Фейт, цялата в сняг, с разплакано лице. Втурна се към Джейсън.

— Клара! — успя да промълви. Той я хвана за ръцете и усети риданията, които я разтърсваха. Ужасът се предаде и на него.

— Какво се е случило?

— Няма я!