Нора Робъртс
Дом за Коледа (7)

Седма глава

Трябваше да признае, че разходката из града му беше много приятна. След него се събираха деца. Възрастни му се обаждаха и му махаха с ръка. Безброй пъти го черпиха със сладки. Най-голямо удоволствие му достави изненадата на лицето на малкия Хенеси. Той надмина и майка си, която смаяно ахна, когато отвори на самия дядо Коледа.

На връщане Джейсън не бързаше и се разходи из площада. Странно, мислеше си той, колко лесно човек се слива с личността на едни дрехи. Чувстваше… благоразположение. Ако го видеше някой колега, сигурно би паднал от изненада. Джейсън Ло се славеше като нетърпелив, сурово откровен и избухлив човек. Не беше спечелил Пулицър с благоразположение. В момента обаче се чувстваше по-щастлив с изкуствената брада и евтините звънчета, отколкото с всички спечелени някога награди. Вървеше сред възгласи и поздравления, когато насреща му излезе Клара. И тя, и тъмнокосата й приятелка се заляха в звънлив смях.

— Но ти си…

Джейсън присви очи и това свърши работа. Клара млъкна, изкашля се и подаде ръка:

— Добър ден, Дядо Коледа!

— Добър ден, Клара!

— Това не е Джейк — отбеляза Марси. И пристъпи по-близо, за да разпознае лицето под белите къдрици.

Зарадван от срещата, Джейсън намигна.

— Здравей, Марси!

Очите на момичето се разшириха.

— Откъде ми знае името? — пошепна тя на приятелката си.

Клара скри с ръка смеха си и рече:

— Дядо Коледа знае всичко, нали, Дядо Коледа?

— Имам си начини.

— Няма никакъв Дядо Коледа! — рече Марси, но в гласа й се усещаше колебание.

Джейсън се наведе и чукна пухкавия помпон на шапката й.

— В Куайът Вали има! — каза той, на път сам да си повярва.

Видя как Марси спря да се вглежда под брадата, приемайки вълшебството. Реши да не прекалява и продължи надолу по улицата.

Не е лесно дебел човек в червени дрехи да се вмъкне в някоя врата незабелязано, но Джейсън имаше известен опит. Щом влезе в задната стаичка на магазина на Фейт, свали коледните дрехи. Докато се обличаше разбра, че от години не беше се забавлявал така. Отчасти това се дължеше и на изпълнените с топлота очи на Фейт. Дължеше се и на самия акт да даряваш радост. Напоследък всичко, което правеше, бе с едно на ум. Поемането на работа винаги беше свързано с пазарлъци. Дай ми това, а аз ще ти дам друго. За да достигне до истината и да я отрази, трябваше да потисне в себе си всяко съчувствие. Ако в стила му имаше известна твърдост, дължеше се на вкуса му към теми, които изискваха такава твърдост. Помагаха му да забрави. Сега, когато си беше у дома, бе невъзможно да не си спомня.

Какъв човек бе всъщност? Вече не беше сигурен, но знаеше, че има една жена, която може да направи от него всичко. Остави в шкафа костюма и отиде да я намери.

Тя го очакваше. Беше готова да признае, че го е чакала десет години. Останала сама, тя взе своето решение. Бе удовлетворена от живота си. Макар да не й беше лесно, чувстваше се доволна. С годините увереността й растеше и вече знаеше, че може да продължи сама. Време беше да спре да се плаши какво ще стане с живота й, ако Джейсън отново си замине и да приеме онова, което й предлагаше. Той беше тук, сега, и тя го обичаше.

Когато той влезе, тя се беше свила на фотьойла до елхата. Изчака го да приближи.

— Понякога седя тук нощем. Клара спи горе, в къщата е тихо. Мога да си мисля за големи и малки неща, също както когато бях малка. Светлините се сливат, а елхата мирише божествено. Седиш си така и можеш да се пренесеш, където си поискаш.

Той я вдигна, усети нейната податливост и седна, като я сложи на коленете си.

— Помня как седяхме така по Коледа във вашата къща. Баща ти все мърмореше.

Тя се притисна към него. Не го галеше, само усещаше познатото му стройно тяло.

— Мама го влачеше в кухнята, за да останем сами за малко. Тя знаеше, че у вас няма елха.

— Нито каквото и да било друго.

— Не те питах къде живееш сега, Джейсън, има ли място, където си щастлив?

— Доста съм в движение. Имам една база в Ню Йорк.

— База ли?

— Един апартамент.

— Не звучи като дом — промърмори тя. — Слагаш ли елха на прозореца за Коледа?

— Мисля, че съм слагал един-два пъти, когато съм бил там.

Сърцето й се сви от мъка, но замълча.

— Мама винаги казваше, че си чергарин по душа. Някои са такива по рождение.

— Трябваше да се доказвам, Фейт.

— Пред кого?

— Пред самия себе си. — Той допря лице до косата й. — По дяволите, пред теб!

Вдъхна уханието на бор, докато светлините играеха по елхата. Така седяха и преди — много, много отдавна. Спомените бяха почти толкова приятни, колкото действителността.

— Никога не съм искала да се доказваш пред мен, Джейсън.

— Точно затова трябваше да го сторя. Бе твърде добра за мен.

— Това е нелепо! — Понечи да стане, но той я задържа.

— Беше и все още си по-добра от мен. — Той също гледаше елхата. Гирляндите проблясваха на светлината като вълшебствата, с които мечтаеше да я дари. — Може би затова заминах и затова се върнах. Ти си самата доброта, Фейт. Достатъчно е да съм до теб и у мен изплува всичко добро, на което съм способен. Бог ми е свидетел, то не е много.

— Винаги си бил много критичен към себе си. Не си прав. — Този път тя се обърна, сложи ръце на раменете му и се вгледа в очите му. — Щом се влюбих в теб, значи е имало причина. Ти беше добър, макар да се преструваше, че не си. Искаше да те смятат за жесток и за пакостник, защото така се чувстваше в безопасност.

— Аз наистина си бях пакостник.

— Може би това ми е харесвало. Ти не приемаше нещата, а задаваше въпроси.

— На два пъти едва не ме изхвърлиха от училище.

Старият гняв се надигна. Нима никой не бе го разбирал освен нея? Никой ли не виждаше какво се бори в него?

— Ти беше по-умен от всички. И можеше да го докажеш, ако трябва.

— Доста дълго ме защитаваше, нали?

— Вярвах в теб. И те обичах.

— А сега? — Посегна и я погали по лицето. Познатият жест разтопи сърцето й.

— Помниш ли онази юнска нощ, след зрелостните изпити? Бяхме извън града. Имаше пълнолуние, а въздухът бе изпълнен с летни ухания… — Имаше много да му казва, но не знаеше как.

— Ти беше със синя рокля и от нея очите ти бяха като сапфири. Беше толкова красива, че се боях да те докосна.

— Затова аз те прелъстих.

Тя изглеждаше толкова самодоволна, че той се разсмя.

— Не си.

— Разбира се, че те прелъстих. Ти никога не би се решил. — Докосна с устни неговите. — Да го направя ли отново?

— Фейт!

— Клара е на вечеря у съседите при Марси. Ще остане там да спи. Ела, Джейсън.

Тихият й глас пролази по кожата му. Докосването на ръката й върху бузата му го опари като огън. Желанието му се преплиташе с неостаряващата му любов.

— Знаеш, че те желая, Фейт, но вече не сме деца.

— Не сме. — Обърна лице и целуна дланта му.

— И аз те желая. Без обещания и въпроси. Обичай ме както тогава, през онази красива нощ, която прекарахме заедно. — Тя стана и му подаде ръка. — Нужно ми е нещо за идните десет години.

Хванати за ръце, те се качиха по стълбите. Той потисна мисълта за другия, когото беше избрала, за живота без него. Ще забрави загубените десет години и ще вземе онова, което му се предлага.

През зимата се мръква рано, затова тя запали свещи — златиста светлина заля стаята, сенките заиграха. Когато се обърна към него, на лицето й грейна усмивката на уверена, опитна жена. Приближи го мълчаливо и му предложи всичко.

Уверено посегна към копчетата на ризата му. Усети допира на трепетните му пръсти. Изчака ласката на ръцете му върху кожата си и въздъхна щастливо. Разсъбличаха се един друг бавно, с безмълвното разбиране, че всеки миг, всяка секунда е безценна.

Като я видя стройна, хубава и необяснимо невинна като първия път, главата му се завъртя от страст, съмнения и желания. Тя обаче пристъпи, притисна тяло към неговото и прогони всички колебания. Беше по-силна от преди. Усещаше го. Не физически, а по дух. Може би бе променена, но копнежът, който усети, беше същият като у момчето, пристъпящо границата на възмъжаването. Безгрижно, като децата, които някога бяха, те се търколиха в леглото.

Преживяването бе неповторимо. Беше ново, необуздано като първия път. Но сега те бяха мъж и жена, с повече жажда и желание. Притисна го към себе си, ръцете й го прегръщаха невъздържано и шеметно. Толкова дълго го беше чакала — повече не би чакала и минута.

Той обаче взе ръката й и я вдигна към устните си. После успокои забързаното й дишане, целувайки я.

— Първият път просто не знаех какво да правя с теб. — Той нежно плъзна устни по врата й, докато тя изстена, обезумяла от желание. Вдигна глава и се усмихна. — Сега вече знам.

После я поведе по невиждани места. Издигаше я нагоре и нагоре и изведнъж се гмурнаха надолу в гъстия тъмен въздух. Понеслият я вихър я караше да се притиска в него. Искаше да дава, но той я оставяше безпомощна. Нежните му пръсти я галеха, докато тялото й потрепери. С жадни устни отнемаше дъха й, после отново я успокояваше. Изригващите у нея чувства прогонваха всяка мисъл, упрек, дори спомен.

Когато свършиха, действителността отново ги обгърна. Времето не се върна назад, а ги улови и ги прикова към момента сега и тук.

Ръцете му я обгръщаха, лежаха безмълвни. Със затворени очи тя поглъщаше единението. Тя обичаше и в този момент друго не съществуваше. За него и екстазът, и доволството се придружаваха от въпроси. Беше толкова топла и така свободна в чувствата си. Тя го обичаше. Не му трябваха думи, за да го разбере. Верността обаче, която винаги бе смятал за неразделна част от любовта, бе потъпкана. Как да е спокоен, докато не разбере защо?

— Трябва да разбера защо загубихме десет години, Фейт. — Тя мълчеше и той обърна главата й към себе си. Очите й проблеснаха в мъждукащата светлина, но сълзите не се отронваха. — Сега повече от всякога трябва да знам.

— Без въпроси, Джейсън. Не тази вечер.

— Чаках доста дълго. И двамата чакахме дълго.

Тя пое дъх и седна. Сви коленете си и ги обгърна с ръце. Косата й се разсипа по гърба. Той не можа да се въздържи и напълни шепата си. Някога тя бе негова, напълно. Никой друг не я бе докосвал. Знаеше, че трябва да приеме брака й, детето й, което не е негово, но трябваше да разбере първо защо е потърсила друг човек, толкова скоро след заминаването му.

— Дай ми някакво обяснение, Фейт. Каквото и да е.

— Ние се обичахме, Джейсън, но искахме различни неща. — Тя обърна глава и го погледна. — Ние все още искаме различни неща. — Хвана ръката му и я доближи до бузата си. — Ако ми бе дал възможност, щях да дойда с теб, където и да е. Щях да напусна дома, семейството, без колебание. Ти обаче трябваше да заминеш сам.

— Нямах какво да ти предложа — започна той.

Тя го спря с поглед.

— Не ми даде възможност за избор.

— А ако ти дам възможност сега?

Тя затвори очи и допря чело до неговото.

— Сега имам дъщеря, дом, от който не мога да я лиша. Моите желания не са на първо място. — Отдръпна се, за да го изгледа. — Нито пък твоите. Преди не си представях, че може да заминеш. Този път знам, че ще стане точно така. Нека просто се радваме на това, което имаме. Нека си подарим тази Коледа. Моля те!

С целувката си тя сложи край на всички въпроси.