Нора Робъртс
Дом за Коледа (4)

Четвърта глава

Навън го посрещна топло обедно слънце. На отсрещната страна на улицата се топеше снежен човек. Улиците, също като вчера, когато пристигна, бяха пълни с деца, излизащи от училище. Почувства се свободен като тях. Отправи се на север, когато от група деца изскочи едно момиче и се приближи. Под шапката и шала успя да познае, че е Клара.

— Извинете. Тук ли сте живели някога?

— Точно така. — Едва устоя на желанието да прибере кичура коса в шапката й.

— Разбрах от мама. Днес учителката ни каза, че сте заминали и сте станали прочут.

— Е, да, заминах. — Той широко се усмихна.

— И сте спечелили награда. Като на Марси брат й на боулинг.

Той си помисли за своя Пулицър и едва не се разсмя.

— Нещо такова.

За Клара той приличаше на обикновен човек, а не на пътешественик, тръгнал по света за приключения. Очите й се присвиха.

— Наистина ли сте били по всички тия места, за които разправят.

— Зависи какво разправят. — Закрачиха заедно. — Ходил съм в някои страни.

— А в Токио? Това е столицата на Япония, учихме го в училище.

— И в Токио.

— Ял ли си сурова риба?

— Понякога.

— Отвратително! — Тя обаче изглеждаше доволна. Наведе се и грабна сняг, без да нарушава ритъма. — Гроздето с крака ли го мачкат във Франция?

— Не съм го виждал с очите си, но съм чувал, че е така.

— Не бих го пила след това. А яздил ли си камила?

Видя как изпрати снежна топка в дънера на едно дърво.

— Колкото и да е невероятно, яздил съм.

— И как беше?

— Неудобно.

Прие с готовност това определение, защото си го представяше.

— Учителката ни прочете един твой пътепис днес. За гробницата, дето открили в Китай. Видя ли статуите?

— Да, видях ги.

— Приличаха ли на онези от „Кивота“?

— На кои?

— От филма с Индиана Джоунс.

Развеселен, той нахлупи шапката й над очите.

— Може да се каже.

— Хубаво пишеш.

— Благодаря.

Спряха на тротоара пред нейната къща. Джейсън погледна нагоре с изненада. Не разбра кога стигнаха толкова далеч и съжали, че не е забавил крачка.

— Трябва да правим съчинение за Африка — Клара сбърчи нос. — Цели пет страници. Госпожица Дженкинс го иска веднага след коледната ваканция.

— Кога ви го възложиха? — Не беше толкова отдавна, когато самият той беше ученик.

Клара нарисува кръг в снега.

— Преди две седмици.

— Предполагам, вече си го започнала.

— Ами нещо такова. — После обърна красивата си усмивка към него. — Ти си бил в Африка, нали?

— Няколко пъти.

— Сигурно знаеш всичко за климата, културата и други неща.

— Почти всичко. — Той се усмихна в отговор.

— Защо не останеш на вечеря у нас? — И без да дочака отговор, го хвана за ръка и го поведе към магазина.

Когато влязоха, Фейт опаковаше красива кукла. Косата й бе вдигната на тила, беше в широка риза и джинси. Смееше се на нещо, казано от клиентката.

— Лорна, няма друг начин, нали знаеш?

— Ами, глупости. — Жената сложи ръка на огромния си корем и въздъхна. — Толкова ми се щеше бебето да се роди преди Коледа.

— Имаш още четири дни.

— Здравей, мамо!

Фейт се обърна с усмивка към дъщеря си. Като видя Джейсън, кълбото червен шнур в ръката й се търколи на пода.

— Клара, избърса ли си краката? — успя да попита, без да сваля очи от Джейсън.

— Джейсън! Джейсън Ло! — жената се втурна и го сграбчи за двете ръце. — Аз съм Лорна — Лорна Макбий!

Той сведе поглед към красивото, кръгло лице на някогашната си съседка.

— Здравей, Лорна. — Погледът му се плъзна по-надолу. — Моите поздравления.

С ръка на корема, тя се засмя.

— Благодаря, третото е.

В съзнанието му изплува кльощавото, заядливо момиче, което живееше до тях.

— Трето? Много си бърза!

— И Бил също. Помниш ли го — Бил Истърдей?

— Омъжила си се за Бил? — Спомни си момчето, дето все се въртеше на площада и си търсеше белята. Няколко пъти си я бе намирал с помощта на Джейсън.

— Аз го промених. — Тя се засмя и той й повярва. — Управител е на банката. — От изражението му тя се разкикоти. — Не се шегувам, мини, когато можеш. Е, аз трябва да вървя. Да скрия тази кутия, преди да се е прибрала голямата ми дъщеря. Благодаря, Фейт, чудесна е.

— Дано да й хареса.

За да са й заети ръцете, Фейт започна да навива червения ширит. В стаята влезе облак студен въздух и вратата се затвори зад Лорна.

— Куклата булка ли взе? — попита Клара.

— Да, точно нея.

— Имаш много работа. Мога ли да отида у Марси?

— Ами домашните?

— Имам само онова съчинение за Африка. Той ще ми помогне. — Джейсън отвърна на усмивката й с недоумение. — Нали ще ми помогнеш?

Джейсън беше сигурен, че никой не би устоял на този поглед.

— Ще ти помогна.

— Клара, не можеш…

— Мога, защото го поканих на вечеря. — Тя грейна — майка й бе паднала в собствения си капан за добри обноски.

— Цели десет дни няма да учим, значи мога да си го напиша след вечеря, нали?

Джейсън реши да се намеси.

— Прекарах месец и половина в Африка. Клара може да изкара шест.

— Добре, помогни й — промърмори Фейт. Двамата бяха вперили поглед в нея. Бяха спечелили. — Аз се захващам с вечерята.

Клара вече тичаше през двора на съседите, когато Фейт затвори вратата на куклената къща и обърна табелката с надпис „Затворено“.

— Съжалявам, ако е била досадна, Джейсън. Има навик да затрупва хората с въпроси.

— Чудесна е! — рече той, докато Фейт се справяше с ключалката.

— Много си мил, но не се чувствай длъжен да й помагаш за съчинението.

— Казах, че ще й помогна. Държа на думата си, Фейт. — Докосна една фиба в косата й. — Рано или късно.

— Разбира се, ти си добре дошъл за вечеря. — Тя вдигна поглед, а пръстите й нервно опипаха копчетата на палтото. — Щях да правя пържено пиле.

— Ще ти помогна.

— Не, не трябва…

Прекъсна я и сложи ръка върху нейната.

— Преди не те смущавах толкова.

С малко усилие тя се овладя.

— Вярно е. — Напомни си, че отново ще замине след няколко дни. Ще напусне живота й. Не трябваше ли да се възползва от времето, което й се даваше. — Добре, ще помагаш.

Хвана я за ръката, докато минаваха през двора. Усети съпротива, но не й обърна внимание.

— Отидох да видя вдовицата Марчант. Ядох сладки направо от фурната.

Кухнята беше двойно по-голяма от тази на старицата. Имаше детски рисунки по вратата на хладилника и чифт пухкави пантофи в ъгъла. Съвсем машинално Фейт включи газта под чайника и чак тогава свали палтото си. Закачи го до вратата и се обърна за неговото. Той хвана ръцете й.

— Не ми каза, че Том те е напуснал.

Знаеше си, че няма да мине много и ще го разбере или ще попита.

— Да не би все за това да мисля?! Ще пиеш ли кафе?

Окачи палтото на една кука и се обърна — стоеше, препречил пътя й.

— Какво стана тогава, Фейт?

— Сбъркахме — рече тя спокойно, дори с безразличие. Не беше чувал от нея такъв тон.

— Но нали се е родила Клара.

— Недей. — В очите й проблесна гняв. — Остави това, Джейсън. Наистина. Клара си е моя работа. Моят брак и моят развод са си моя работа. Не си мисли, че като си се върнал, ще получиш всички отговори.

Стояха един срещу друг в пълна тишина. Когато чайникът свирна, тя пое отново дъх.

— Ако искаш да ми помогнеш, обели картофи. В килера са, ей там.

Работи без суетене, помисли си ядосано той, а тя наля олио в един тиган и оваля пилето в брашно. Познаваше гнева й. Беше се срещал с него — понякога го отклоняваше встрани, понякога се сблъскваше фронтално. Знаеше как да го успокои. Започна да говори — отначало като че ли на себе си — за страните, които бе посещавал. Когато й разказваше как една сутрин се събуди със спяща на кълбо змия до главата си в един къмпинг в Южна Америка, тя се разсмя.

— Тогава хич не беше смешно. Изхвърчах от палатката точно за пет секунди чисто гол. Фотографът ми има интересни снимки оттогава. Трябваше да му дам петдесетачка, за да си взема негативите.

— Сигурно са стрували повече. Не споменаваш за змията в репортажите от Сан Салвадор.

— Не. — Заинтригуван, остави ножа. — Чете ли ги?

Тя обръщаше пилето в горещата мазнина.

— Разбира се. Чела съм всичките ти репортажи. — Отиде да измие картофите на мивката.

— Всичките?

Тя се усмихна на изненадата в гласа му, но не се обърна.

— Не си вирвай носа, Джейсън. Винаги си бил твърде самонадеян. Предполагам, че деветдесет процента от жителите на Куайът Вали са ги чели. Може да си помислиш, че всички тук са луди по теб. — Намали газта и продължи. — В края на краищата никой друг не е бил на вечеря в Белия дом.

— Супата им беше рядка.

Тя изцъка с ирония и сложи картофите в съд с вода.

— Е, и слънцето има петна. Видях те на една снимка преди няколко години. — Нагласи фибата в косата си, а гласът й стана заядлив. — Мисля, беше от Ню Йорк, от някакво бляскаво благотворително събиране. Беше подръка с полугола жена.

— Така ли?

— Е, не беше точно полугола. Мисля, че изглеждаше така, защото косата й беше по-дълга от роклята. Руса, много руса, ако не ме лъже паметта. И много секси.

Той се поколеба и рече:

— Човек се среща с интересни хора в моята професия.

— Несъмнено. — Тя сръчно обърна пилето. Мазнината се разцвърча. — Не се съмнявам, че ти се отразява добре.

— Не колкото този разговор. Стъмва се. Клара няма ли да се прибира?

— Тя е у съседите. Трябва да се върне до пет и половина.

Той отиде до прозореца и се загледа в съседната къща. Фейт го наблюдаваше отстрани. Беше станал наглед по-силен, по-як. Предполагаше, че наистина е така. Какво ли е останало от момчето, което така отчаяно обичаше? Едва ли някой от двамата би могъл да каже със сигурност.

— Много мислех за теб, Фейт. — Макар и с гръб към нея, почти усети думите да докосват кожата й. — Особено по това време на годината. Налагах си да не мисля, когато имах работа и гонех срокове, но по Коледа ти винаги ме обсебваше. Помня всяка прекарана с теб Коледа, помня как ме влачеше по магазините… Тези няколко години с теб компенсираха времето на детството, когато бях лишаван от всичко.

У нея се надигна старото съчувствие.

— Баща ти не понасяше празниците, Джейсън. Не му носеха радост без майка ти.

— Сега го разбирам. След като те загубих. — Той се обърна. Тя не го гледаше — беше се навела над печката. — И ти посрещаш Коледа сама.

— Не, аз имам Клара.

Тя се стегна, като го видя, че приближава.

— Няма с кого да приготвяш подаръци, да ги слагаш в чорапите.

— Справям се. Човек променя живота си според нуждата.

— Да. — Повдигна брадичката й. — Започвам да ти вярвам.

Вратата се отвори. Мокра и засмяна, Клара застана на изтривалката.

— Правихме си портрети в снега.

— Вижда се. Имаш петнайсет минути да махнеш тези мокри дрехи и да сложиш масата.

— Може ли да запаля елхата? — попита, докато сваляше палтото.

— Добре.

— Хайде. — Клара протегна ръка към Джейсън. — Няма по-хубава в целия квартал.

Развълнувана, Фейт ги изгледа как излизат заедно от стаята.