Нора Робъртс
Дом за Коледа (2)

Втора глава

В рамката на вратата и на зимната светлина, която се процеждаше през малките прозорци, беше по-хубава, отколкото си я спомняше. Надявал се бе да не е така. Надявал се бе, че във фантазията му нещата са пресилени, обикновено е така. И ето я сега от плът и кръв, толкова хубава, че дъхът му спря. Сигурно затова усмивката му беше иронична, а гласът хладен.

— Здравей, Фейт.

Тя не помръдна. Изненада я, както преди толкова години. И тогава не се издаде, и сега смяташе да се справи.

— Как си? — успя да попита с ръце, стиснати като менгеме около куклата.

— Добре — каза той и пристъпи към нея. Господи, какво щастие е да видиш смущението и уплахата в очите й. И какво изтезание да усетиш, че ухае както преди — нежна, млада, невинна.

— Изглеждаш чудесно — рече той, сякаш между другото.

— И през ум не ми е минавало, че ще се появиш. — Беше се научила да не го чака. Решена да се владее, разхлаби ръцете си около куклата. — Колко ще останеш в града?

— Няколко дни. Просто ми щукна да дойда.

Тя се засмя с надежда, че не е прозвучало като истерия.

— Съвсем в твой стил. Четохме доста за теб. Бил си почти навсякъде, където мечтаеше да идеш.

— Дори повече.

Тя се обърна и затвори за миг очи, за да потисне чувствата си.

— Писаха на първа страница, като спечели Пулицър. Господин Бийнтрий търчеше наоколо, като че ли той ти е бил учител. „Чудесно момче е Джейсън Ло. Знаех си, че ще постигне много“. Така разправяше.

— Видях дъщеря ти.

Това беше най-големият й страх, надежда и мечта, с които се бе простила много отдавна. Наведе се небрежно за воала и рече:

— Клара ли?

— Беше отвън. Канеше се да се справи с някой си Джими.

— Да, Клара е. — Лицето й грейна в усмивка, същата като на детето. — Тя не търпи да я побеждават — искаше да добави „Като баща си“, но не посмя.

— Видях, че имаш дантелени пердета.

— Да, аз си получих пердетата, а ти — твоите пътешествия.

— И това местенце. — Той се огледа отново. — Кога започна?

Щеше да се справи, каза си тя, колкото и да не обичаше празните разговори.

— Отворих го преди осем години.

Той взе една парцалена кукла от коша.

— Значи продаваш кукли. Хоби ли ти е?

— Не, с това се изхранвам. Продавам, поправям, дори ги правя. — В очите й се появи решителност.

— С това се изхранваш? — Той остави куклата с тъжна усмивка. — Не мога да си представя, че Том приема жена му да работи.

— Така ли? — Заболя я, но въпреки това се зае с куклата и воала. — Винаги си бил наблюдателен, но те нямаше доста време. — Погледна назад и в очите й вече нямаше нито тревога, нито твърдост. — Доста време. Ние с Том се разведохме преди осем години. Чух, че живеел в Лос Анджелис. И той не си пада много по малките градчета. И по провинциалните момичета.

Нямаше точни думи за чувствата, които се надигнаха у него. Най-лесно е да си ироничен.

— Очевидно си направила грешен избор, Фейт.

— Очевидно да. — Тя се засмя, но ръката й смачка воала.

— Не ме дочака — не издържа той. Мразеше и себе си, и нея.

— Ти замина. — Тя се обърна бавно и скръсти ръце.

— Казах ти, че ще се върна. Че ще те викна, щом мога.

— Нито писа, нито се обади. Три месеца…

— Три месеца? — Побеснял, той я хвана за ръцете. — След толкова разговори, след толкова надежди, ти можа да чакаш само три месеца, така ли?

Би го чакала цял живот, но нямаше избор. С мъка овладя гласа си и го погледна в очите. Бяха същите — живи и нетърпеливи.

— Не знаех къде си. Не ме удостои с честта да ми съобщиш дори това. — Дръпна се назад, защото поривът, както винаги, беше силен. — Бях само на осемнайсет, а теб те нямаше.

— Но Том беше тук.

— Да, Том беше тук. — Тя стисна зъби. — Цели десет години не написа нито ред. Какво искаш сега?

— И аз това се чудя — промърмори той и я остави сама.

 

 

Мечтите й винаги бяха фантастични. Като дете си представяше бели коне и стъклени пантофки. С действителността се срещаше всеки ден — в семейството, където имаше малко пари и много гордост, затова пък мечтите бяха в изобилие.

Влюби се в Джейсън, когато беше на осем години, а той — на десет, защото се сби с три момчета, които я бяха бутнали в снега. Фейт си спомняше тази случка с удоволствие. Най-вече помнеше разярения Джейсън, който идва да я спаси и разпилява нейните нападатели. Беше слаб, палтото му имаше кръпки на лактите и му беше голямо. Не можеше да забрави тъмните му кафяви очи и гневно сключените вежди. По русата му коса имаше сняг, лицето му бе зачервено от студа. Погледите им се срещнаха и тя се влюби. Той измърмори нещо, вдигна я и й се скара, че се забърква в разправии. После си тръгна, с ръце в джобовете на провисналото си палто.

В детството си и после като девойка не погледна друго момче. Разбира се, от време на време се преструваше, че я интересува друг, само и само Джейсън да я забележи.

По-късно, когато беше на шестнайсет, с ушитата от майка й рокля за пролетния бал, той я забеляза. Забелязаха я и още няколко момчета, с които Фейт отчаяно флиртуваше с една-единствена цел — Джейсън Ло. Намусен и сърдит, той я гледаше как сменя кавалер след кавалер. И тя го погледна право в очите, преди да излезе на въздух. Той я последва, както и очакваше. Тя се държа префърцунено, той — нахакано. Изпрати я до вкъщи на светлината на пълната луна.

Последваха много разходки — през пролетта, през лятото, през есента и зимата. Бяха влюбени, както са влюбени само младите — невинни и без да ги е грижа за нищо. Тя му разказа, че мечтае за дом и деца, за дантелени пердета и китайски сервиз. Той — за влечението си към пътешествията, за желанието си да види всичко и да пише за това. Тя знаеше, че той се чувства като в капан в този малък град, с баща, който нито го обича, нито го насърчава. Нейните блянове за тиха къща с цветя в кристални вази също не му бяха чужди. Любовта ги събра и мечтите им се сляха в едно.

После в една лятна нощ, когато въздухът ухаеше на треви, те се простиха с детството, а любовта им — с невинността.

— Мамо, ти пак мечтаеш.

— Какво? — с пяна по ръцете попита Фейт. Дъщеря й стоеше на вратата на кухнята, облечена в топла вълнена рокля. С току-що сресана коса и измито лице приличаше на ангел. — Така е. Свърши ли с домашните?

— Да. Глупаво е да пишеш домашни, когато училището е към края си.

— Не ми ги приказвай тия.

— Много си кисела — заяви Клара и погледна към купата с курабийки. — Защо не идеш на една от твоите разходки?

— Вземи си една — каза Фейт, отгатвайки желанието на дъщеря си. — И си измий зъбите.

Изчака Клара да си избере курабийка и я попита:

— Видя ли един човек следобед? Висок, с руса коса?

— А-ха — отвърна с пълна уста Клара. — Идваше у нас. Аз го пратих в магазина.

— Каза ли ти нещо?

— Не, нищо. Отначало ме гледаше много странно, като че ли ме е виждал. Познаваш ли го?

Фейт си избърса ръцете и усети как сърцето й силно заби.

— Познавам го. Живееше тук преди много години.

— Джими хареса колата му — каза малката и си помисли дали да си поиска още една курабийка.

— Наистина ще отида на разходка, Клара, но искам да си легнеш.

По тона Клара разбра, че курабийката ще трябва да почака.

— Може ли пак да преброя подаръците под елхата?

— Брои ги вече десет пъти.

— Да няма някой нов?

Фейт се разсмя и я грабна на ръце.

— Изключено! — Понесе я към всекидневната. — Е, не е излишно да ги преброиш още веднъж.

Навън въздухът беше кристален, миришеше на сняг. Вратите не се заключваха, защото хората в градчето се познаваха. Загърна се в палтото и погледна назад към прозореца на втория етаж — там спеше дъщеря й. Клара озаряваше дома й, изпълваше със смисъл живота й.

Беше оставила елхата да свети, а лампите над вратата също излъчваха празничност. До Коледа има само четири дни, помисли тя и пак усети чудото на празника. Градът пред нея приличаше на пощенска картичка — със светещите гирлянди и елхата на градския площад. Усети свеж лъх на бор и мирис на пушек от комините. На някои такъв живот би се сторил заседнал и скучен. Но за Фейт тук беше техният дом — на нея и на дъщеря й. Беше променила живота си така, че малката да се чувства добре. Не съжаляваше за нищо. Хвърли последен поглед към прозореца й.

Докато вървеше, вятърът се усили. Щеше да вали сняг по Коледа. Усещаше. Щеше да го чака с нетърпение.

— Още ли обичаш да се разхождаш?