Нора Робъртс
Дом за Коледа (9)

Девета глава

— Ще я намерят. — Хванал я за ръка, Джейсън я поведе през снега към колата. — Сигурно вече са я намерили.

— Едно от децата каза, че с Марси отишли зад фермата да видят конете в конюшнята. Но като се върнали, тях ги нямало. Вече е тъмно. — Фейт не можеше да пъхне ключа.

— Дай аз да карам.

Без обяснения му отстъпи шофьорското място.

— Лорна и Бил се обадили на шерифа от фермата. Половината град ги търси. Такъв сняг е навалял, а те са малки. Джейсън…

Той обгърна лицето й с ръце.

— Ще ги намерим!

— Да. — Тя изтри с ръце сълзите си. — Да побързаме.

Не биваше да кара с повече от 50 километра в час. Пъплеха по заснежения път и се оглеждаха наоколо за някаква следа. Полето лежеше бяло и недокоснато. На Фейт й се струваше безмилостно. Страхът не я напускаше, но сълзите бяха спрели.

На десет километра от градчето полето бе ярко осветено. Край пътя бяха спрели коли. Мъже и жени вървяха в снега и викаха. Колата едва бе спряла и Фейт изскочи и затича към шерифа.

— Още не сме ги намерили, Фейт, но ще ги открием. Не са далеч.

— Претърсихте ли хамбарите и постройките?

Шерифът кимна към Джейсън.

— Всеки сантиметър.

— А в обратната посока?

— Ще пратя няколко души и натам.

— Ние ще идем.

Снегът го заслепяваше, докато минаваше край колите. Намали темпото и започна да се моли. Бе участвал в едно издирване в Скалистите планини. Още помнеше как се беше чувствал след няколко часа през сняг и вятър.

— Трябваше да я накарам да облече друг пуловер. — Фейт стискаше ръце в скута си и напрегнато гледаше през стъклото. В бързината си беше забравила ръкавиците, но така и не усещаше премръзналите си пръсти. — Хич не обича да й нареждам. Не исках да й развалям вечерта. Коледа за нея е свещен ден. Толкова се радваше. — Гласът й секна от страх. — Трябваше да й дам друг пуловер. Ще изсти… Спри!

Колата занесе от спирането. Напрегна всяка клетка и овладя положението. Фейт отвори вратата и се спусна навън.

— Ей там, не е ли…

— Това е куче. — Хвана я за раменете, преди да побегне през пустото поле. — Фейт, това е куче.

— О, Господи! — Останала без сили, тя се отпусна в ръцете му.

— Тя е съвсем дете. Къде би могла да бъде? О, Джейсън, къде е отишла. Трябваше и аз да съм там. Ако бях с нея…

— Стига!

— Сигурно й е студено и е изплашена.

— Сигурно има нужда от теб! — Разтърси я. — Има нужда от теб!

Тя се опита да се овладее.

— Да, добре. Да вървим. Да отидем по-нататък.

— Ти чакай в колата. Аз ще огледам наоколо.

— Идвам с теб.

— Като съм сам ще стане по-бързо. След малко идвам. — Задърпа я към колата, когато му се мерна нещо червено. — Виж там!

Хвана я за ръката и се вгледа в снежното поле. В далечината го видя пак.

— Клара е! — Фейт се затича натам. — Тя е с червено палто!

Снегът закипя от двете й страни. Смесваше се със сълзите по лицето й, заслепяваше я. Извика с всичка сила. С разперени ръце притисна двете момичета към себе си.

— Господи, Клара, толкова се изплаших! Сега, сега, и двете сте измръзнали. Да отидем в колата. Всичко е наред. Вече всичко е наред.

— Мама бясна ли е от яд? — захленчи Марси на рамото й.

— Не, просто се тревожи. Като всички останали.

— Хайде, хоп! — Джейсън вдигна Клара на ръце. За миг си позволи да прегърне дъщеря си. Като погледна назад видя как Фейт вдига Марси.

— Ще се справиш ли?

Тя се разсмя, притискайки все още разплаканото момиче.

— Няма проблеми.

— Тогава да се прибираме.

— Не искахме да се загубим. — Сълзите на Клара се стичаха по ризата му.

— То се знае!

— Искахме само да видим конете и се объркахме. Не можахме да намерим никой. Аз не се изплаших! — Дъхът й пресекна, като се притисна към него. — Само Марси.

Неговото дете! Усети, че очите му се премрежиха, когато я притисна към себе си.

— Вече сте в безопасност и двете!

— Мама плачеше!

— Вече е добре. — Спря до колата. — Ще ги вземеш ли и двете отпред с теб? Хем ще се стоплят.

— Разбира се. — Фейт се настани с Марси, после Джейсън й подаде Клара. Размениха си един дълъг поглед над главата й.

— Не видяхме светлините на къщата от този силен сняг — промърмори Клара, като се притисна до майка си. — После много дълго не можахме да намерим пътя. Беше много студено. Но не си загубих шапката.

— Знам, миличка! Хайде, свали мокрите ръкавици. И ти, Марси. Джейсън е пуснал парното докрай. Ще ви изпечем, преди да се усетите. — Покри с целувки двете студени личица и едва не се разплака.

— Какви коледни песни пяхте?

— За звънчетата — рече Марси и подсмръкна.

— О, любимата ми.

— И „Свята нощ“ — добави Клара. Парното бълваше топъл въздух в лицето и ръцете й. — Тя ти харесва повече.

— Така е, но не си спомням как почваше. А, Марси? — усмихна се на Клара и я притисна по-силно.

С тънко, пресекващо от сълзите гласче Марси започна да пее. Привършваше първия куплет, когато наближиха останалите издирвачи.

— Татко ми! — подскочи Марси и започна да маха. — Не е много ядосан.

Фейт се засмя и я целуна по главата.

— Честита Коледа, Марси!

— Честита Коледа, госпожо Мънроу! До утре, Клара. — Марси едва отвори вратата и баща й я грабна нагоре.

— Ама че нощ! — С викове и поздрави колата се промъкна през тълпата.

— Нали е Коледа — напомни на майка си Клара. Светът пак беше спокоен и топъл. — Дали няма да може да отворя големия подарък още тази вечер?

— Няма начин — рече Джейсън и я дръпна за косата.

Фейт притисна Клара по-силно.

— Не плачи, мамо.

— Ще ми мине.

И удържа на думата си — очите й бяха сухи, като се върнаха у дома. Изтощена, Клара дремеше на рамото на Джейсън, докато влизаха.

— Аз ще я кача горе, Джейсън.

— Ще я качим двамата.

Отпусна ръце и кимна.

Свалиха ботушите, чорапите, фланелите. Облякоха й топла нощница. Клара промърмори, опита се да остане будна, но вечерните приключения си казаха своето.

— Вече е Коледа — измърмори тя. — Утре ще стана много рано.

— Стани, когато искаш — рече й Фейт и я целуна по бузата.

— Ще ми дадеш ли сладки за закуска?

— Половин дузина! — съгласи се Фейт без колебание. Клара се усмихна и заспа, още докато майка й я завиваше.

— Боях се… — Фейт погали лицето й. — Боях се, че вече няма да я видя. Жива и здрава. Не знам как да ти благодаря, Джейсън, че беше с мен. Ако бях сама… — Тя захлипа и поклати глава.

— Мисля, че трябва да слезем долу, Фейт.

Тонът му я накара да стисне устни. Обеща си да се справи с всякакви обвинения, горчивина и обида.

— Бих пийнала нещо — рече тя, докато слизаха надолу. — Малко вино. Огънят май е угаснал.

— Аз ще се погрижа за него. Ти дай виното. Имам да ти казвам някои неща.

— Добре. — Тя го остави в нишата на трапезарията. Когато се върна, огънят се разгаряше. Той се изправи и отпи една глътка.

— Не искаш ли да седнеш?

— Не, не искам. — И тя отпи, но за да се успокоят нервите й трябваше нещо по-силно. — Каквото имаш за казване, казвай го, Джейсън.