Нора Робъртс
Дом за Коледа (6)

Шеста глава

Куайът Вали кипеше от коледно настроение. От високоговорителя над железарския магазин се носеха коледни песни. Предприемчив младеж от близката ферма разхождаше с шейна желаещите по Главната улица. Децата, въодушевени от ваканцията и предвкусвайки празника, тичаха и крещяха на всеки ъгъл. Небето се бе заоблачило, но още не валеше сняг.

Джейсън седеше на бара в ресторанта — пиеше кафе и слушаше градските клюки. Най-голямото дете на Хенесови имало шарка и щяло да остане вкъщи през ваканцията. В магазина на Карлота елхите се продавали на половин цена, а железарията имала десет пъти повече продажби. Преди десет години на Джейсън такъв разговор би му се сторил превзет. Сега седеше доволен, пийваше от кафето и слушаше. Може би точно това липсваше на романа, над който работеше от толкова време. Беше обиколил света, но все бързаше, все нещо беше спешно. Имаше случаи, когато и животът му, и репортажите му висяха на косъм. В такъв момент човек не си дава сметка, просто не може. Сега обаче, седнал на топло в ухаещия на кафе и пържен бекон ресторант, можеше да погледне назад.

Поемаше задачи, много от тях опасни, защото му беше все едно. Загуби част от себе си, онази част, която ценеше. Вярно, през годините съгради нещо ново, сантиметър по сантиметър, но то никога не достигна своята цялост. Защото частица от него бе останала тук, където бе израснал.

— Дали обслужват простосмъртни тука?

Джейсън погледна разсеяно и се засмя.

— Пол! Пол Тайдингс! — Ръката му се озова в две големи лапи.

— По дяволите, Джес, както винаги изглеждаш чудесно!

Джейсън бавно огледа стария си приятел. Къдравата гъста коса обгръщаше пълното червендалесто лице, пресечено от бухнали мустаци. Якото му телосложение винаги му осигуряваше място в нападателната линия. С годините бе наедрял още повече.

— Ти също изглеждаш чудесно.

Пол избухна в смях и го тупна по гърба.

— Не очаквах да те видя тук.

— Нито аз теб. Нали беше в Бостън.

— Бях. Спечелих пари, ожених се.

— Наистина ли? Кога?

— През пролетта стават седем години. Имам пет деца.

— Пет? — задави се Джейсън.

— Три и двойка близнаци. Доведох жена си тук на гости преди шест години и тя се влюби. Имаха бижутериен магазин в Манчестър и аз отворих подобен. На теб трябва да благодаря за цялата тази работа.

— На мен? Защо?

— Все ми пъхаше в главата разни идеи. После замина. И аз реших да опитам някъде другаде. След година вече работех в бижутерски магазин в Бостън. Една вечер влиза най-прекрасното създание, което някога съм виждал. Толкова съм бил замаян, че не записах номера на кредитната карта. Тя идва на другия ден и носи празна разписка. Така ми спаси мястото. После ми спаси и живота, като се омъжи за мен. Не бих я срещнал, ако не беше ти с твоите пътешествия. — Пол кимна, като му сервираха кафето. — Видя ли се с Фейт?

— Да, видяхме се.

— Засипвам я с поръчки, защото три от децата са момичета и са едни пакостници… — Той се усмихна и сложи две лъжички захар в кафето. — Красива е, както беше на шестнайсет, на танците в градската зала. Оставаш ли този път, Джейсън?

— Може би.

— Ела да те запозная със семейството. В южния край сме — в двуетажна каменна къща.

— Видях я като пристигах.

— Не заминавай, без да се обадиш. Човек няма много приятели, с които да има спомени още от дете. Така е, Джейсън. — Погледна си часовника. — Май по това време Фейт прави обедна почивка. Трябва да си ходя. — Плесна го пак по гърба и излезе.

Джейсън замислено си пиеше кафето. Беше отсъствал десет години — несъмнено дълъг период — и въпреки това всички в града го свързваха с Фейт. Изглежда не беше трудно да се пропусне едно десетилетие. Не беше трудно за всеки друг, но не и за тях с Фейт. Би могъл да забрави изгубеното време, но как да пренебрегне брака й и нейното дете? Желаеше я както преди, но го болеше заради другия и болката не минаваше. А какво чувстваше тя? Снощи му каза, че никога не е обичала друг. Означава ли това, че още го обича? Джейсън плати сметката и стана. Имаше само един начин да разбере. Ще я попита.

 

 

Куклената къща беше пълна с деца. И все шумни. Когато Джейсън влезе, стаята ехтеше от викове и смях. Напълнени с хелий балони подпираха тавана, а подът беше целият в трохи от сладки. На прага на работилницата имаше висок картонен замък. Пред лъскава бяла завеса играеше кукла Дядо Коледа, а до него — фея в зелена дреха. С много глъч и суетене товареха шарени кутии на златна шейна. На два пъти феята пада по лице и децата избухваха в смях. След много бъркотии подаръците бяха натоварени. С едно дебело „Ха-ха-ха“ Дядо Коледа се качи в шейната. Звънчетата запяха и тя се скри зад завесата. Сред ръкоплясканията куклите излизаха на сцената и се покланяха. Джейсън видя Баба Коледа, две феи и един елен с червен нос и чак тогава се показа Дядо Коледа с пожеланието „Щастлива Коледа!“. Не си даваше сметка, че се смее, облегнат на вратата, когато забеляза Фейт да наднича иззад замъка и също да се покланя.

Тя го видя. Смути се и се поклони отново, а децата я накачулиха. С умението на опитен детски учител, тя ги отпрати към пунша и сладките.

— Чудесно беше! — прошепна й Джейсън. — Съжалявам, че изпуснах доста от представлението.

— Не е кой знае какво. — Тя прокара ръка през косата си. — Правя го от години, горе-долу едно и също… — Погледна към децата и добави: — И май няма значение.

— Според мен има. — Хвана й ръката и я целуна, а една група момичета се закикоти. — При това голямо значение.

— Госпожо Мънроу — малко червенокосо момче с луничаво лице я дръпна за панталона, — кога ще дойде Дядо Коледа?

Фейт се наведе и го погали по косата.

— Знаеш ли, Боби, чух, че бил много зает тази година.

Момчето изду долната си устна.

— Но винаги идва.

— Сигурна съм, че ще успее да донесе подаръците. Ще вляза за малко отзад да видя.

— Искам да говоря с него.

— Не. Можеш да ми дадеш писмо за него. Ще му го изпратя.

— Някакви проблеми? — попита Джейсън.

— Обикновено Джейк се облича като дядо Коледа след представлението. Раздава по нещо, малко, разбира се, но децата му се радват.

— И Джейк не може да дойде тази година?

— Хванал шарка от момчето на Хенесови.

— Ясно. — Не беше празнувал Рождество от години. Откакто напусна Фейт. — Аз ще го заместя — рече Джейсън, изненадвайки и себе си.

— Ти?

Нещо в изражението й го изпълни се решимост.

— Да, аз. Къде е костюмът?

— В малката стаичка отзад, но…

— Дано не сте забравили възглавниците — рече той и изхвърча.

Не й се вярваше, че ще се преоблече. Пет минути след като излезе, Фейт не се съмняваше, че се е отказал и си е отишъл. Нейното смайване надмина и това на децата, когато през вратата влезе Дядо Коледа с торба, метната на рамо.

Имаше време само за „Честита Коледа“ и го наобиколиха. От изненада не можа да помръдне.

— Дядо Коледа трябва да седне — рече Джейсън и хвърли дълъг, напрегнат поглед, който я накара да преглътне, преди да помръдне. Донесе бързо от задната стая стол с облегалка и го сложи насред стаята.

— Сега се подредете — започна тя да снове. — Ще има за всички. — Сложи купата със захарни пръчки на масата до стола. Децата едно след друго се качваха в скута на Джейсън. Фейт напразно се тревожеше. Беше свикнала да учи Джейк как да реагира и най-важното да не дава обещания, които може и да не се изпълнят. След третото дете тя си отдъхна. Джейсън се справяше прекрасно. Направи го, за да й помогне, може би, за да й направи впечатление, но се получи нещо много повече. В скута му никога не беше сядало дете, никой не го беше гледал с толкова вяра и обич. Изслушваше желанията и оплакванията им. Всяко дете можеше да бръкне в торбата му и да си извади подарък. Прегръщаха го и го целуваха с лепнещи от захар уста. Едно по-будно момче дори го хвана за брадата, преди Джейсън да успее да го разсее с нещо. Щастливите деца започнаха да излизат навън.

— Страхотен беше! — Фейт обърна табелката на вратата след последното дете и си пое дъх.

— Искаш ли да седнеш на коленете ми?

Приближи го, смеейки се.

— Наистина, Джейсън, беше чудесен! Нямаш представа колко съм ти благодарна!

— Кажи ми го тогава. — Придърпа я в скута си, където тя потъна сред възглавниците. Тя го целуна по носа.

— Винаги съм си падала по мъже в червени одежди. Да можеше и Клара да е тук!

— Защо я няма?

Фейт въздъхна леко и се отпусна в прегръдката му.

— Вече била голяма — така ми каза. Отиде на пазар с Марси.

— На девет години и вече била голяма?

Тя не отговори веднага и помръдна рамене:

— Децата растат бързо. — Обърна лице към него. — Днес ощастливи много деца.

— Искам и ти да си щастлива. — Погали я по косата. — Някога можех да те правя щастлива.

— Искало ли ти се е някога да започнем отначало? — Доволна, тя се отпусна в ръцете му. — Когато бяхме тийнейджъри, всичко изглеждаше толкова просто. Затваряш очи за минутка и вече си голям. Джейсън, аз исках да ме отведеш в някой замък, на някой планински връх. Бях пълна с мечти.

Галеше я по косата. Седяха сред кукли и ехо от детски смях.

— Аз не бях голям мечтател, нали?

— Ти стъпваше по земята, а аз се реех из облаците.

— А сега?

— Сега имам дъщеря. Понякога е ужасно да осъзнаеш, че отговаряш за живота на друг човек. Искало ли ти се е… — Тя се поколеба — теренът бе опасен. — Искало ли ти се е някога да имаш деца?

— Не съм мислил. Налагаше ми се да ходя по места, където не е лесно да поемеш отговорност дори за собствения си живот.

Беше мислила за това, беше се притеснявала.

— Пътешествията все още те привличат.

Той си спомни видяното — жестокостта, мизерията.

— Отдавна не ме вълнуват. Но добре си върша работата.

— Винаги съм знаела, че ще е така, Джейсън. — Обърна се, за да го погледне в очите. — Радвам се, че се върна.

— Трябваше ли да чакаш да заприличам на безпомощен тюлен, за да ми го кажеш.

Тя избухна в смях и обви ръце около врата му.

— Така си по-безопасен!

— Не бъди толкова сигурна. — Той впи устни в нейните и усети как тя потръпна.

— Какво смешно има?

Потисна смеха си и се отдръпна.

— Не, нищо, няма нищо. Винаги съм мечтала да ме целува мъж с брада, с червена шапка и звънчета. Трябва да поразчистя.

След нея се надигна и той.

— Знаех си, че този миг ще настъпи рано или късно.

Тя мълчаливо събираше парчетата цветна хартия. Джейсън вдигна торбата и надникна вътре.

— Има още едно пакетче.

— То е за Люк Хенеси. С шарката.

Той погледна пакетчето, после нея. Беше се навела да вдигне един лепкав бонбон и косата закриваше лицето й.

— Къде живее?

Тя се изправи с бонбона в ръка. Безспорно имаше глупав вид — пълен с възглавници, целият в червено и с лице, полузакрито от бяла, къдрава брада. Фейт си помисли, че никога не е бил по-хубав. Пристъпи към него, за да свали брадата. Прегърна го, устните й се сляха с неговите. Както винаги, целувката й беше гореща, пълна с надежда и доброта. Обзе го желание и приятно чувство на наслада.

— Благодаря ти! — Тя го целуна приятелски. — На ъгъла на Елм и Суитбрайър.

Изчака малко да се успокои и я попита:

— Ще има ли кафе като се върна?

— Да. — Отвърна тя и му нагласи брадата. — Ще бъда в съседната стая.