Нора Робъртс
Дом за Коледа (5)

Пета глава

Вълнението й не стихна и след вечеря. Знаеше, че дъщеря й е дружелюбно, понякога прекалено отворено дете, но Клара се залепи за Джейсън като за стар приятел. Бърбореше му, като че ли го познава от дълги години.

Толкова е очебийно, мислеше си Фейт, гледайки как Клара прибира чиниите. Не можеха да прочетат мислите й. Какво би сторила в противен случай? Не обичаше лъжите, но с една лъжа беше принудена да се примири.

Те почти не й обръщаха внимание — занимаваха се с уроците на Клара. С присъщия си лек и увлекателен стил Джейсън започна да й разказва за Африка — за пустинята, за планините, за зелената непроходима джунгла с нейния странен живот и опасности.

Главите им се надвесиха над учебника на Клара и Фейт почувства, че я обхваща паника.

— Отивам до магазина — изрече тя. — Имам още много работа.

— Ммм — измърмори Джейсън в знак на съгласие. Напуши я смях. Грабна си палтото и изчезна.

За нея те не бяха само играчки. Бяха нещо повече от работа. Куклите в магазина й бяха символ на младостта, на невинността, на вярата в чудеса. Искаше да отвори магазин скоро след раждането на Клара, но Том беше категорично против. Чувстваше се задължена и премълча, както беше премълчавала много други неща. По-късно, когато остана сама, с дете, за което да се грижи, не се поколеба — отвори магазина.

Работеше там по цял ден, сякаш за да компенсира празнотата, която дори обичта й към детето не можеше да запълни.

В работилницата зад магазина имаше рафтове, пълни с порцеланови глави, гумени крака и тела. На другия край лежаха онези, които наричаше болни и ранени. Кукли с откъснати ръце или изтърбушени тела, дошли при нея за поправка. Макар че обичаше да продава и да прави собствени кукли, нищо не й доставяше такова удоволствие, каквото беше поправката на любимата счупена играчка. Запали лампата, пусна радиото и се захвана за работа.

Постепенно нервите й се отпуснаха. С извита кука, ластик и лепило, внимателно сменяше счупените крайници. С малко боя и търпение връщаше усмивката на лицата на куклите. На някои правеше нови дрехи или коси, други имаха нужда само от игла и умели пръсти.

Когато посегна към една скъсана парцалена кукла, вече си тананикаше.

— Ще можеш ли да я оправиш?

От изненада за малко да се убоде с иглата. На вратата, с ръце в джобовете, стоеше Джейсън.

— Да, това ми е работата. Къде е Клара?

— Почти заспа над книгите. Сложих я в леглото.

— Ами тогава… — Тя се надигна.

— Тя спи, Фейт, с някаква космата топка, която нарича Бърнард.

Фейт седна отново, решена да запази спокойствие.

— Любимата й кукла. Клара не е по обикновените неща.

— За разлика от майка си, нали? — Той започна да оглежда работилницата. — Винаги съм мислел, че счупените играчки се изхвърлят.

— Обикновено е така. Макар да показва липса на благодарност — все пак играчката ти е доставяла удоволствие.

Той взе една пластмасова глава — гола и усмихната.

— Сигурно си права, но не виждам какво може да се направи от тази купчина парцали в ръцете ти.

— Доста.

— Още ли вярваш в чудеса, Фейт?

Тя вдигна поглед и за пръв път усмивката й беше открита, в очите й имаше топлота.

— Разбира се, че вярвам! Особено около Коледа.

Не можа да се въздържи и я погали по бузата.

— Казах ти, че си ми липсвала. Не съм си давал сметка колко много си ми липсвала.

Усети как поривът се надига в душата й. Потисна го и се зае с куклата.

— Благодаря ти, че помогна на Клара, Джейсън. Не искам да те задържам.

— Имаш ли нещо напротив, ако те погледам как работиш?

— Не. — Започна да сменя пълнежа. — Понякога притеснената майка остава, докато лекувам пациента.

Той се облегна на масата.

— Докато идвах, си представях най-различни неща. Но това не ми е идвало на ума.

— Кое?

— Че ще стоя и ще гледам как съживяваш една кукла. Може да не си видяла, но тя няма и лице.

— Ще й направя. Какво стана със съчинението?

— Трябва да направи последната редакция.

Фейт вдигна поглед. От шегата очите й грейнаха.

— Клара?!

— И тя така реагира. — Той се усмихна. Стаята имаше нейната миризма. Дали го знаеше?

— Тя е умно дете, Фейт.

— Понякога прекалено умно.

— Имаш късмет.

— Знам. — С бързо движение тя мушна пълнежа на място.

— Децата те обичат, независимо от всичко, нали?

— Не. — Тя отново го погледна. — Обичта им трябва да се заслужи. — С иглата и конеца започна да затваря шевовете.

— Беше тръгнала да си ляга, но настоя да преброи подаръците под елхата. Каза ми, че имала чувството, че ще има още.

— Боя се, че ще се разочарова. Беше направила един дълъг списък. Аз трябваше да кажа „Дотук“. — Остави иглата и взе четката. — Родителите ми вече са я разглезили.

— Още ли живеят тук?

— А-ха. — Вече бе почувствала характера на куклата, докато работеше по нея. Сега щеше да го нарисува. — От време на време мрънкат за Флорида, но едва ли ще отидат. Заради Клара. Просто я обожават. Мини да ги видиш, Джейсън. Знаеш, че мама винаги е изпитвала добри чувства към теб.

— За разлика от баща ти. — Засмя се на отговора.

— Той просто не ти вярваше много. — Отправи му многозначителна усмивка. — И кой ли баща би ти вярвал?

— Имаше основания. — Тръгна към нея и погледна куклата в ръцете й. — Ама че работа! — Взе я и я разгледа под лампата. Безформената купчина парцали се беше превърнала в дебеличка кукла. Големите очи бяха подсилени с дълги мигли. Къдриците падаха над челото. Беше мека, добродушна и хубава като картинка. Дори възрастен човек можеше да разбере, че ще се хареса на децата.

Усети невероятно чувство на удовлетворение, като го видя да се усмихва.

— Одобряваш ли я?

— Взе ми акъла! За колко продаваш едно такова нещо?

— Тази не се продава. — Фейт я сложи в една кутия зад себе си. — Има десетина момиченца в града, чиито семейства не могат да си позволят много за Коледа. Има, разбира се, и момчета, но с Джейк от железарията се разбрахме още преди години. Той им оставя подаръците пред входната врата. Момичетата получават кукли, а момчетата — камион, топка или нещо друго.

Трябваше да се досети. Съвсем в неин стил.

— Има Дядо Коледа, така излиза.

— В Куайът Вали има — отвърна тя с усмивка.

— Ами ти? Ще получиш ли каквото си поискала за Коледа?

— Имам си всичко, което ми трябва.

— Наистина ли всичко? — Ръцете му обгърнаха лицето й. — Нали обичаше да мечтаеш? Нали вярваше в пожеланията?

— Вече съм голяма, Джейсън. Трябва да си ходиш.

— Не вярвам. Не си спряла да мечтаеш, Фейт. И аз се размечтах, защото съм при теб.

— Джейсън! — Опря ръцете си на гърдите му, съзнавайки, че трябва да спре нещо, което няма край. — Знаеш, че човек невинаги осъществява желанията си. Ще си заминеш след няколко дни. Можеш да си тръгнеш и да отидеш на хиляда други места.

— Какво общо има това с нас? Единствено сегашният момент е от значение, Фейт! — Прокара пръсти през косите й и фибите се разпиляха. Топлите черни кичури преляха от ръцете му. Обичаше да ги докосва, обичаше уханието им. — Няма друга освен теб! — прошепна. — И никога не е имало!

Тя затвори очи, преди той да я притегли към себе си.

— Ти ще си отидеш. А аз трябва да остана. Един път вече видях как замина. Мисля, че не бих го понесла отново. Не можеш ли да разбереш?

— Не зная. Зная само, че те желая по-силно от всякога. Не съм сигурен, че можеш да ме отблъснеш, Фейт. — Отстъпи крачка назад. — Поне не за дълго. Преди каза, че нямам право на всички отговори. Може би е така. Но искам един.

Тя замълча, сякаш размисляше, после въздъхна дълбоко и кимна в знак на съгласие.

— Добре. Но обещай, че ще си тръгнеш като отговоря!

— Ще си тръгна. Обичаше ли го?

Не можеше да лъже. Не й бе присъщо. Погледна го в очите и вдигна гордо брадичка.

— Не съм обичала друг освен теб.

В очите му проблесна радост и гняв. Посегна да я прегърне, но тя се дръпна.

— Обеща да си отидеш, Джейсън. Аз ти повярвах.

Падна в капана й. Накара го да страда.

— Трябваше да ми повярваш преди десет години! — Изскочи от работилницата в ледената нощ.