Нора Робъртс
Дом за Коледа (3)

Трета глава

Знаеше ли, че ще я намери? Сигурно. Сигурно го очакваше.

— Някои неща не се променят — рече тя просто, а Джейсън закрачи до нея.

— И аз го разбрах само за един следобед. — Той си помисли за градчето, което се беше променило толкова малко. И за чувствата си към жената до него. — Къде е дъщеря ти?

— Спи.

— Не те попитах имаш ли други деца. — Беше по-спокоен, отколкото следобед и твърдо решен да се владее.

— Нямам. — Той усети едва доловим копнеж в гласа й. — Само Клара.

— Защо я кръсти така?

Тя се усмихна. Само той можеше да задава такива въпроси.

— От Лешникотрошачката. Исках и тя да може да мечтае.

Като нея самата. Бръкна по-дълбоко в джобовете и си каза, че сега са просто стари приятели, разхождащи се из стихналия град.

— В странноприемницата ли отседна?

— Да. — Джейсън доволно потърка брада. — Самият Бийнтрий ми качи багажа.

— Старите познанства са полезни. — Вдигна очи към него. Като вървяха беше по-лесно. Даде си сметка, че когато го погледна за пръв път, всъщност видя Джейсън — момчето. Сега виждаше мъжа. Косата му беше леко потъмняла, но пак изглеждаше много руса. За разлика отпреди, сега беше късо подстригана и падаше небрежно над веждата. Лицето му беше все така слабо, с хлътнали бузи, които от край време й харесваха. И устните му бяха все така пълни, но се усещаше някаква твърдост, която преди липсваше.

— Успя, нали? Осъществи всичко, за което мечтаеше.

— Почти всичко. — Очите му срещнаха нейните и той усети как старите копнежи постепенно се връщат. — А ти, Фейт?

— Аз не исках толкова много като теб, Джейсън.

— Щастлива ли си?

— Ако човек не е щастлив, това си е негова грешка.

— Опростяваш нещата.

— Не съм пътувала като теб. Нито съм се справяла с какви ли не трудности. Аз съм по простите неща. Там е проблемът.

— Не. — Обърна я към себе си и плъзна ръце нагоре по лицето й. Беше без ръкавици и усети с пръстите си нейната топла кожа. — Господи, въобще не си се променила! — Той нежно погали косата й. — Хиляди пъти съм си представял как изглеждаш на лунна светлина. И беше точно така.

— Промених се, Джейсън. — Беше развълнувана. — Ти също.

— Някои неща не се променят — напомни й той и се предаде на порива.

Когато устните им се докоснаха, той разбра, че си е у дома. Всичко, което помнеше, което мислеше, че е загубено, отново беше негово. Беше нежна, ухаеше на пролет, въпреки че наоколо имаше сняг. В целувката й имаше желание както първия път, когато я докосна. Не можеше да си обясни защо другите жени, които бе прегръщал, бяха бледа сянка на спомена за нея. Сега тя беше истинска, беше в прегръдките му и му даваше всичко, което бе забравил, че може да има. Само веднъж, каза си тя, разтапяйки се в ръцете му. Само веднъж. Откъде би могла да знае, че в живота й има такава празнина? Беше се опитвала да хлопне вратата след онази част, която включваше Джейсън, макар да знаеше, че е невъзможно. Опитвала се бе да си внуши, че това е младежка страст и прищявка, но не можа да приеме такава лъжа. Не съществуваха други мъже, а само споменът за един-единствен и мечти — почти забравени копнежи.

В спомените й нямаше друг освен Джейсън — истински и настойчив както винаги. Всичко в него бе тъй познато — вкусът на устните му, меката му коса под пръстите й, мирисът на мъж, груб и здрав, който носеше още от момче. Прошепна името й и я притегли по-близо, сякаш годините се опитваха отново да ги разделят. Тя обви ръце около врата му, пламенна и влюбена като последният път, когато я прегръщаше. В краката им се гонеше вятърът, вдигаше сняг, а луната огряваше прегръдката им.

Не беше вчера, припомни си тя и се отдръпна. Не беше и утре. Беше днес и това днес трябваше да се приеме. Вече не беше дете без задължения, с едно-единствено увлечение, което можеше да засенчи всичко друго. Беше жена, имаше да се грижи за дете и дом. Той беше като циганин — чергарин. Никога не го бе крил.

— Всичко свърши, Джейсън! — Задържа ръката му за секунда. — Отдавна е свършено.

— Не! — Той я хвана, преди да се обърне. — Не е. И аз си мислех така и дойдох да се уверя. Страдам по теб, откакто се помня, Фейт. Такова нещо не свършва.

— Ти ме изостави — заплака тя, макар че се бе зарекла да удържи сълзите си. — Съсипа ме. И още не съм дошла на себе си, Джейсън. Не го прави отново.

— Знаеш, че трябваше да замина. Ако беше почакала…

— Сега вече няма значение — поклати глава тя и се отдръпна. Никога не можа да му обясни защо беше невъзможно да чака. — Няма значение, защото след няколко дни ще си заминеш пак. Няма да ти разреша да нахлуеш в живота ми и да объркаш всичко. И двамата направихме своя избор.

— По дяволите, страшно ми липсваш!

Тя затвори очи. Когато ги отвори, бяха пресъхнали.

— Аз потиснах това чувство. Остави ме на спокойствие, Джейсън. Ако мислех, че можем да сме приятели…

— Винаги сме били.

— Вече няма винаги! — Въпреки всичко тя хвана ръцете му. — О, Джейсън, ти наистина беше най-добрият ми приятел, но не мога да ти се зарадвам, защото се боя от теб.

— Фейт — той вплете пръсти в нейните, — трябва ни време, трябва да поговорим.

Изгледа го и въздъхна.

— Знаеш къде да ме намериш, Джейсън. Винаги си знаел.

— Нека те изпратя.

— Не! — Поуспокоена, тя се усмихна. — Друг път.

 

 

От прозореца на стаята Джейсън виждаше почти цялата главна улица. Можеше, ако иска, да гледа как върви търговията в магазина на Портърфийлд, как се събират хора на градския площад, как се шляят насам-натам. Много често погледът му се насочваше към бялата къща в края на улицата. Неспокоен, застанал до прозореца, Джейсън видя как Фейт излезе от къщи с Клара, за да я изпрати на училище с другите деца. Видя как се наведе да оправи яката на палтото й. Видя я да изпраща с поглед децата, права, с гръб към него. Вятърът рошеше косата й. Питаше се дали няма да се обърне и да погледне към хотела — знак, че не е забравила за присъствието му. Но тя мина край къщата и влезе в магазина, без да погледне назад.

След няколко часа той отново беше на прозореца. Ако съдеше по хората, които видя да отиват към куклената къща, търговията й процъфтяваше. Тя работеше, за разлика от него — застанал небръснат на прозореца, с пишеща машина на бюрото, която дори не беше отворил.

Мислеше да поработи над романа си няколко дни — беше се зарекъл да го напише. Още едно от обещанията, които никога не изпълни, защото го поглъщаха пътуванията и репортажите. Надяваше се да попише тук, на спокойствие, в тихото градче на младостта, далеч от високите обороти и напрежението на журналистиката. Допускал бе какво ли не. Не бе очаквал обаче да се влюби във Фейт толкова безнадеждно, както когато беше двадесетгодишен. Дръпна се от прозореца и се загледа в машината. Ръкописът му беше там — черновите се подаваха от пликовете. Можеше да седне и да работи цял ден. Така бе свикнал. Но напоследък бе започнал да осъзнава, че не може да посвети живота си само на тази наполовина написана книга.

Минаваше пладне, когато се избръсна и облече. Реши да мине през ресторанта на Минди и да провери дали още прави най-хубавата домашна супа в града. Липсваше му обаче настроение за любезни приказки. Нарочно тръгна на юг, по-надалеч от Фейт. Нямаше да се излага да я преследва.

Докато вървеше, срещна половин дузина познати. Поздравяваха го с тупане по гърба, ръкостискане и нескрито любопитство. Разходи се по левия бряг, нагоре по улица „Барнаби“ и по тесните улици на „Венеция“. След десетгодишно отсъствие му беше приятно да върви отново по Главната улица. Мина край шарената върлина на една бръснарница. Картонен Дядо Коледа канеше минувачите да влязат в магазин за дрехи.

Видя, че продават цветя и купи най-голямата саксия с коледна звезда, която можеше да носи. Продавачката беше негова съученичка от гимназията и го забави десетина минути. Очаквал бе много въпроси, но не предполагаше, че се е превърнал в забележителност на града. Доволен, тръгна надолу по улицата, както го бе правил безброй пъти преди. Като стигна къщата на вдовицата Марчант, хич не се сети за главния вход. По навик обиколи и почука на задната врата. Чу се трополене, което го изпълни с радост.

Когато вдовицата отвори и малките й птичи очички надникнаха през червените листа, той усети как се ухили като десетгодишен хлапак.

— Крайно време беше! — рече тя и го пусна да мине. — Изтрий си краката.

— Да, госпожо. — Джейсън остърга ботушите си по твърдата изтривалка и сложи коледната звезда на кухненската маса.

Висока не повече от метър и петдесет, вдовицата застана с ръце на кръста. С годините се бе попрегърбила. Лицето й беше цялото в бръчки. По престилката си имаше брашно. Замириса му на печени курабийки и дочу вълшебния звук на класическа музика откъм дневната. Тя кимна към цветята.

— Винаги си бил по жестовете. — Когато се обърна и го изгледа от горе до долу, Джейсън се почувства много висок. — Виждам, сложил си някое и друго кило, но и още няма да ти навредят. Хайде, целуни ме.

Наведе се почтително за целувката, но изведнъж почувства, че я прегръща. Усети колко е крехка — наглед не личеше. Миришеше все още на познатите вкуснотии — супа, и горена захар, и пудра.

— Май не си изненадана, че ме виждаш — промърмори той и се изправи.

— Знам, че си тук. — Зае се с фурната, защото очите й се наляха. — Разбрах веднага, щом се регистрира в хотела. Седни и си свали палтото. Трябва да извадя курабийките.

Седеше безмълвно, докато тя шеташе, омагьосан от усещането, че си е у дома. Тук беше идвал винаги като дете и се беше чувствал спокойно. Докато гледаше, тя сложи да сгрее шоколад в едно канче на печката.

— Колко ще останеш?

— Не зная. След няколко седмици трябва да съм в Хонконг.

— Хонконг. — Вдовицата сви устни, докато редеше сладките в една чиния. — Беше по всички места, за които мечтаеше, Джейсън. Толкова ли е интересно, колкото си представяше?

— Понякога да. — Той изпъна крака. Беше забравил какво означава да се отпуснеш с душа, ум и тяло. — Понякога не.

— И вече се връщаш? — Пристъпи да остави сладките на масата. — Защо?

С всеки друг би могъл да увърта. И себе си можеше да излъже. Но на нея можеше да каже само истината.

— Заради Фейт.

— Така е открай време. — Върна се към печката и разбърка шоколада. — Беше неспокойно момче, а сега си неспокоен мъж. Нали чу, че се ожени за Том.

Пред нея можеше да покаже огорчението си.

— Обадих се шест месеца, след като заминах. Имах постоянна работа в „Тудейс нюз“. Не ме пращаха кой знае къде, но все пак… Потърсих Фейт, но се обади майка й. Беше любезна, дори съчувстваща, когато ми каза, че Фейт е омъжена от три месеца и чака дете. Затворих и се напих. Сутринта заминах за Чикаго. — Взе си сладка и вдигна рамене. — Животът продължава, нали?

— Продължава — влачи те или направо те прегазва. И сега, като е разведена вече? — Бяхме си обещали нещо. А тя се омъжи за ДРУГ.

Тя изсвири като кипнал чайник.

— Като те гледам, вече си мъж, а не дебелоглаво момче. Фейт Къркпатрик…

— Фейт Мънроу — припомни й той.

— Добре, добре. — Внимателно наля течния шоколад в две чаши. Сложи ги на масата и седна с леко хриптене. — Фейт е красива и силна жена, и по дух, и физически. Сам-сама си отглежда дъщеричката и се справя отлично. Отвори магазин и работата й върви. Съвсем сама. Знам какво е да си сам.

— Ако беше почакала…

— Е, не почака. Каквито и да са били основанията й, няма смисъл да ровичкаме.

— Защо се разведе с Том?

Старицата се облегна назад, с ръце върху овехтелите дръжки на стола.

— Той ги напусна, когато Клара беше на шест месеца.

Пръстите му се стегнаха около дръжката на чашата.

— Какво искаш да кажеш — напусна ги?

— Ти би трябвало да знаеш. И ти направи същото. — Тя вдигна с две ръце чашата с шоколада. — Просто си взе куфара и замина. Ликвидира банковата си сметка и отпраши на запад. На нея остави къщата и дълговете.

— Нали има дъщеря?!

— Не я е виждал, откакто беше в пелени. Фейт се справи. Трябваше да се грижи за детето си, не само за себе си. Родителите й я подкрепиха. Добри хора са. Взе заем и започна с куклите. Всички се гордеем с нея.

Той се загледа през прозореца в клоните на един голям храст, целият в сняг и лед.

— Значи аз заминах, тя се омъжи за Том, после и той замина. Излиза, че Фейт все прави погрешен избор.

— Така ли смяташ?

Беше забравил, че гласът й може да стане толкова сух. Почти се усмихна.

— Клара е същинска Фейт.

— Хм. Много обича майка си. — Вдовицата се усмихна над чашата. — Аз виждам и прилика с баща й. Ще ти изстине шоколада, Джейсън.

Той отпи разсеяно. Връхлитаха го спомените.

— Не очаквах да се почувствам отново у дома. Странно. Когато живеех тук, не го чувствах, а сега…

— Ходи ли до вашата къща?

— Не.

— Там сега живее едно симпатично семейство. Отзад пристроиха веранда.

— Там не беше моят дом. — Остави чашата и взе ръката й в своята. — Тук беше моят дом. Нямам друга майка освен теб.

Ръката й — слаба и прозрачна — стисна неговата.

— Баща ти бе суров човек, може би защото толкова рано остана без майка ти.

— Когато умря, почувствах само облекчение. Дори не ми е мъчно. Може би заради това заминах тогава. Него го нямаше, къщата също, моментът изглеждаше подходящ.

— За теб може би. Сега май е време да се върнеш. Не беше добро момче, Джейсън, не беше и лошо. Спомни си, когато толкова налиташе на бой преди десет години…

— А Фейт?

Тя пак се облегна назад.

— Доколкото си спомням, много-много не я ухажваше. Като че ли тя те гонеше с вперени очи. Човек, който е бил по цял свят, трябва да може да ухажва жени. Сигурно знаеш някой и друг лаф на чужд език.

Той си взе нова сладка и отхапа.

— Е, знам по някоя дума.

— Няма жена, дето не би се поласкала от чужда реч.

Той се наведе и целуна ръцете й.

— Липсваше ми.

— Знаех си, че ще се върнеш. На моята възраст човек знае да чака. Отиди да я намериш.

— Ще отида. — Стана и облече палтото си. — Ще дойда пак да те видя.

— Само да не забравиш. — Изчака го, докато отвори вратата и рече: — Джейсън, закопчай се. — Извади кърпичката си едва когато външната врата се захлопна.