Нора Робъртс
Дом за Коледа (10)

Десета глава

Стиснала чашата в ръце, тя го гледаше с пламнали от вълнение очи. Почувства раздвоение — да отиде при нея, да я прегърне и да не мисли за нищо. За една нощ откри детето си и за малко да го загуби отново. Какво друго имаше значение?! Но усещаше някаква празнота. Въпроси, обвинения, които чакаха своите отговори. Нещата трябваше да се обяснят, преди да се разберат. А след разбирането щеше да дойде и опрощаването. Но откъде да започне?

Пристъпи към елхата. На върха грееше сребърна звезда.

— Не знам какво да ти кажа. Не се случва често да се обърнеш и да видиш, че имаш почти пораснала дъщеря. Не съм видял първите й стъпки, не съм чул първите й думи. Каквото и да кажеш, Фейт, нищо не може да ми върне това, нали?

— Така е.

Обърна се и я видя как държи чашата в отпуснатите си ръце. Лицето й бе спокойно и бледо. Тази Фейт беше друга в сравнение с онази, която изостави. Момичето не би могло да прояви такова самообладание.

— Имаш ли някакво оправдание, Фейт?

— Мислех си, че имам, но тази вечер, като си представих, че мога да я загубя… — Гласът й пресекна и тя поклати глава. — Нямам с какво да се оправдая, Джейсън.

— Тя мисли, че Том й е баща, така ли?

— Не! — Изведнъж очите й заблестяха. — Бих ли допуснала да си мисли, че баща й я е напуснал, че не го е грижа дори да пише?! Всъщност тя знае истината. Никога не съм я лъгала.

— И каква е истината?

Пое си дълбоко дъх и го погледна — лицето й бе бледо, но гласът й беше спокоен.

— Че съм обичала баща й, че и той ме е обичал, но че е трябвало да замине, преди да разбере за нея и че не е могъл да се върне.

— Щеше да се върне.

Тя извърна глава.

— И това й казах.

— Защо? — Гневът му се надигна. — Искам да знам защо си постъпила така? Загубих толкова години!

— Ти?! — Дълго потисканият й гняв се надигна и избухна. — Значи ти си загубил, а?! — повтори и се обърна. — Замина си и ме остави на осемнайсет години, бременна и съвсем сама!

Жегна го чувство на вина. Не беше очаквал.

— Нямаше да замина, ако ми беше казала.

— И аз не знаех. — Остави чашата и отметна назад коси. — Само седмица след заминаването ти разбрах, че нося нашето дете. Толкова бях щастлива! — Засмя се и стисна ръце пред гърдите. За момент изглеждаше сърцераздирателно млада и невинна. — Чаках те да се обадиш ден и нощ, за да ти кажа. — Очите й охладняха, усмивката изчезна. — Но ти не се обади.

— Трябваше ми време, докато уредя всичко — работа, квартира.

— Не можа да разбереш, че за мен беше важно само да съм с теб. Къде ще живея — няма значение. Мина седмица, две, цял месец. Започнаха смущенията, сутрешното повръщане и започнах да си давам сметка, че няма да се обадиш. Известно време се ядосвах, мислех, че просто не си ме обичал достатъчно. Нали бях провинциално момиче.

— Не е вярно! Не беше така!

Огледа го за миг почти хладнокръвно. Светлинките от елхата блестяха по тъмнорусата му коса и в дълбоките му очи, които, както винаги, криеха свои тайни.

— Така ли? — прошепна тя. — Вярно е обаче, че искаше да се махнеш. Аз бях част от градчето, а ти искаше да си далеч.

— Исках да дойдеш с мен.

— Но не и да тръгна с теб. — Поклати глава и не му даде да я прекъсне. — Не ти стигна кураж да ме вземеш, защото трябваше да се доказваш. Невинаги го разбирах, Джейсън, но започнах да го разбирам, като се върна.

— Нямаше да ми кажеш за Клара, нали?

Усети отново горчивината и притвори очи:

— Не знам, честна дума, не знам!

Отпи с надежда да се стопи леда във вените му.

— Разкажи ми за останалото.

— Исках да родя бебето, но бях толкова изплашена, че не посмях да кажа дори на мама.

Тя взе чашата, но само за да си стопли ръцете.

— Разбира се, трябваше да й кажа, но бях объркана.

— Защо се омъжи за Том? — Още докато питаше, усети, че ревността му изчезва. Просто искаше да разбере.

— Том идваше почти всяка вечер. Говорехме и той нямаше нищо против да слуша за теб, а аз наистина имах нужда от това. После веднъж, както си седяхме на терасата, аз просто се разплаках. Бях в третия месец, вече не можех да си закопчавам джинсите. — Изсмя се и прокара ръка по лицето си. — Звучи глупаво, но беше ужасно — не можех да се закопчая. Разбрах, че връщане назад няма. И всичко се изля, както си седяхме. Той каза, че ще се оженим. Аз, разбира се, отказах, но той почна да ме убеждава. Ти не се връщаш, аз съм бременна. Той ме обича и ме иска за жена. Бебето ще има име, дом, семейство. Звучеше много разумно. А аз държах на бебето да му е добре. И на мен също. — Отпи, защото гърлото й пресъхна. — Сбърках от самото начало. Той знаеше, че не го обичам, но просто ме желаеше или поне така си мислеше. През първите няколко месеца той се стараеше и двамата наистина се стараехме. Но след раждането на Клара, той просто не издържа. Всеки път, когато я поглеждаше, се сещаше за теб. Нищо не можех да направя — тя беше твоя дъщеря! — Замълча и разбра, че е по-лесно да каже всичко наведнъж. — И не бих направила! Имах ли нея, имах и част от теб. И Том го знаеше, макар че аз се опитвах да му угодя. Започна да пие, да закъснява, стана избухлив. Сякаш ме предизвикваше да поискам развод.

— Но ти не поиска.

— Не поисках, защото… чувствах, че съм му длъжница. И тогава, един ден се връщам с Клара от разходка и той заминал. Изпрати по пощата документите за развод.

— Защо не опита да се свържеш с мен, Фейт, чрез някое списание или вестник?

— И какво да ти кажа? Джейсън, помниш ли ме още? Между другото имаш дъщеря в Куайът Вали. Отбий се някой път.

— Една дума, само една дума и аз щях да зарежа всичко и да се върна. Не съм преставал да те обичам.

Тя притвори очи.

— Гледах те как си отиваш. Как се качваш на рейса, без да оставиш дори и следа. Стоях часове наред с надеждата, че на следващата спирка ще слезеш и ще се върнеш. Аз трябваше да остана, Джейсън.

— Звънях ти. По дяволите, Фейт, трябваха ми само шест месеца, за да започна.

Тя се усмихна.

— И когато се обади, аз бях вече в седмия месец. Мама дълго време нищо не ми казваше, чак докато Том не замина. Накарал си я да ти обещае.

— Държах на гордостта си.

— Зная.

Усмивката й го увери, че наистина разбира.

— Сигурно ти е било ужасно трудно.

— Случваше се.

— И сигурно си ме мразила.

— Не, никога. Защо? Ти замина, но ми остави най-прекрасното нещо в моя живот. Може да си бил прав, а може би не. Може би и двамата сбъркахме, но важното бе Клара. Всеки път, като я погледнех, си спомнях колко те обичам.

— А сега какво чувстваш?

— Чувствам колебание. — Тя кръстоса решително ръце. — Трябва да кажем на Клара. Предпочитам аз да й съобщя.

Идеята го накара да посегне пак към виното.

— Как мислиш, че ще го приеме?

— Свикнала е без баща. Това не значи, че не й е липсвал. — Изправи се решително и вирна брадичка. — Разбира се, имаш право да я виждаш, когато искаш, но няма да допусна да бъде подмятана насам-натам. Разбирам, че не можеш да си при нея непрекъснато, защото трябва да работиш, но не мисли, че ще можеш да идваш и да си отиваш, когато ти скимне. Ще трябва да положиш усилия, Джейсън, и да поддържаш контакт с нея.

Значи това я е плашило, каза си той. И сигурно не без основание.

— Не ми вярваш, така ли?

— Клара е най-важното нещо. — Тя въздъхна леко. — Ти също.

— Ако ти кажа, че я обикнах от пръв поглед, нещо ще се промени ли?

Тя си спомни за тобогана, за щастливото му изражение, когато Клара се хвърли на врата му.

— Тя има нужда от много обич, като всички нас. Толкова прилича на теб, че аз… — Замлъкна, защото очите й се наляха. — По дяволите, не искам да правя това! — Бързо избърса сълзите. — Ще й кажа утре, Джейсън. На Коледа. Двамата с теб ще уредим формалностите. Знам, че скоро заминаваш, но ако поостанеш още няколко дни, отдели й повече време. Това ще улесни нещата.

— Никога не си ми искала нищо, нали?

— Аз ти поисках всичко. Но бяхме много млади, за да си дадем ясна сметка.

— Винаги си вярвала в чудеса, Фейт. — Той извади една кутийка. — Наближава полунощ. Отвори я сега!

— Джейсън! — Тя прокара пръсти през косата си. Как може да мисли за подаръци в такъв момент?! — Според мен моментът не е подходящ.

— Моментът е закъснял с цели десет години!

Когато й подаде кутийката, тя я пое в шепите си.

— Но аз нямам подарък за теб!

Докосна лицето й с известно колебание.

— Ти току-що ме дари с дъщеря!

Изведнъж почувства облекчение. Вместо упреци, получаваше благодарност. Нескрита любов заискри в очите й.

— Джейсън…

— Отвори я, моля те!

Свали лъскавата червена опаковка — отдолу имаше черна кадифена кутийка. С треперещи пръсти отвори капака. Пръстенът беше с камък като застинала сълза, в която се отразяваха светлините на елхата.

— Пол ми каза, че това е най-доброто, което имат.

— Купил си го, преди да знаеш, че…

— Да, преди да знам, че ще поискам ръката на майката на моята дъщеря. Искам ние тримата да сме законно свързани. — Взе ръката й и зачака. — Няма ли да ми дадеш още една възможност? Няма да те подведа, Фейт.

— Ти не си ме подвеждал. — Очите й се наляха отново. — Нито ти, нито аз, животът ни раздели. О, Джейсън, искам да се оженим. Разбираш ли? Толкова исках да се оженим, да имаме семейство!

— Тогава нека ти сложа пръстена!

— Джейсън, нещата не зависят само от мен. Ако беше така, бих заминала с теб веднага. За Хонконг, за Сибир, за Пекин! Накрай света! Не става дума само за мен. Трябва да остана.

— Не зависи само от теб! — повтори той. Взе пръстена и хвърли кутията настрани. — Аз също трябва да остана. Да не мислиш, че пак ще те изоставя? Че мога да изоставя онова същество горе и възможността да имам още и да ги гледам как растат? Няма да ходя никъде!

— Но нали каза — Хонконг?!

— Напускам!

Той се засмя и тежестта на годините изчезна.

— Днес следобед се погрижих за това. Ще пиша книга. — Хвана я за раменете. — Както виждаш, не работя, живея в едно хотелче и те моля да се омъжиш за мен!

Дъхът й секна. Сърцето й биеше до пръсване. Наистина, винаги бе вярвала във вълшебства и ето, то беше пред нея.

— Преди десет години си мислех, че те обичам, колкото въобще е възможно да се обича. Ти беше още момче. Сега разбирам, че да се обича мъж, е съвсем друго. — Замълча и видя пръстена в ръката му — искреше със светлините на елхата. — Ако беше ме попитал преди десет години, щях да кажа „да“.

— Фейт!

Засмя се и го прегърна.

— Сега ще получиш същия отговор. О, Джейсън, обичам те, обичам те повече от всякога!

— Трябва да наваксваме за много години.

— Да! — целуна го тя с жар и надежда. — Тримата заедно!

— Тримата заедно! — Опря челото си в нейното. — Но искам да има и още!

— Времето е пред нас — за следващата Коледа може да подарим на Клара братче или сестричка. — Целуна го отново. — Имаме време за всичко.

Чуха камбаните на кметството. Беше полунощ.

— Честита Коледа, Фейт!

Усети как пръстенът се плъзна на пръста й. Всички желания се бяха сбъднали.

— Добре дошъл у дома, Джейсън!