Нора Робъртс
Дом за Коледа (1)

Първа глава

Много може да се промени за десет години. Той го очакваше. По време на полета от Лондон и после по завоите на север от Бостън към Куайът Вали в щата Ню Хемпшър Джейсън Ло си мислеше колко ли ще е различно всичко. Май преди десет години беше за последен път там. Десет години, дори за един забутан градец в Нова Англия с население от 326 души, все ще донесат промени. Умирали са хора, други са се раждали. Къщи и магазини са сменяли собствениците си. А някои може и да ги няма вече.

Не за пръв път, откакто бе решил да види пак родния си град, се чувстваше неловко. В края на краищата можеше и да не го познаят. Замина слабо, наперено двайсетгодишно момче в прашни джинси. Връщаше се мъж, който знае как предизвикателството се превръща в арогантност, а после — в успех. Фигурата му беше все така стройна и дрехите от бутиците на Седмо авеню му стояха добре. За десет години се превърна от безразсъдно момче, решено да се добере до успеха, в наглед самодоволен човек, който го е достигнал. Десетте години не бяха променили същността му. Все още търсеше своите корени, своето място. Затова се бе отправил обратно към Куайът Вали.

Пътят се виеше през гората, ту нагоре в планината, ту отново надолу, също както когато пътуваше в обратна посока в автобуса на „Грейхаунд“. Земята бе покрита със сняг, тук-там стърчаха бабуните на камъните отдолу. Дърветата блестяха от слънцето. Липсвал ли му беше снегът? Една зима прекара на Андите в сняг до кръста. Друга — в жегата на Африка. Годините се сливаха, но колкото и да е странно, Джейсън помнеше къде точно е прекарал всяка Коледа през тези десет години, макар да не ги беше празнувал. Пътят се стесни и навлезе в широк завой. Откри се гледката към планината, покрита с едва побелели борове. Да, беше му липсвал.

Снежните хълмове блестяха на слънцето. Нагласи черните си очила и намали. После натисна спирачките. Когато излезе от колата, дъхът му се виждаше. Кожата му потръпна от студ, но нито се закопча, нито бръкна в джоба за ръкавиците. Искаше да му се отдаде изцяло. Вдишването на разредения леден въздух бе като убождане на стотици малки иглички. Измина няколко крачки до върха на хребета и погледна надолу към Куайът Вали.

Там е роден, там израсна. Там научи какво е мъка, там се влюби. Дори отдалеч можеше да различи нейната къща, на родителите й, припомни си Джейсън и усети, че го обзема ярост. Сега сигурно живее другаде с мъжа си и децата.

Несъзнателно бе стиснал ръцете си в юмруци и сега бавно ги разтвори. През последните десет години бе овладял до съвършенство умението да не издава чувствата си. А щом владееше това изкуство в работата си — в репортажите за глада, войните и страданията, щеше да успее и сега. Чувствата му към Фейт бяха момчешка работа. Беше мъж и тя, също като Куайът Вали, е само частица от детството му. Измина близо сто хиляди километра, за да се убеди в това. Обърна се, качи се в колата и потегли надолу по склона.

В далечината Куайът Вали приличаше на малка старинна литография, цялото градче изглеждаше бяло, сгушено сред гори и планини. Колкото повече го наближаваше, ставаше все по-прозаично и достъпно. Тук-там по крайните къщи се виждаше излющена боя. Оградите бяха полегнали от снега. Видя няколко нови постройки в някогашното поле. Промяната. Припомни си, че я бе очаквал.

Над комините се виеше пушек. В снега се гонеха деца и кучета. Погледна часовника — беше три и половина. Училището беше свършило, а той пътуваше вече петнайсет часа. Ще трябва да види дали още работи градската странноприемница и да наеме стая. На лицето му заигра усмивка, като си спомни за съдържателя, стария Бийнтрий. Колко пъти Бийнтрий му беше повтарял, че ще си докара само неприятности. А Джейсън бе доказал точно обратното. Присъдиха му Пулицър и Наградата за външнополитически репортаж.

Къщите сега бяха по-нагъсто и вече ги разпознаваше. Къщата на Бетфърт, на Тим Хокинс и на вдовицата Марчант. Намали скоростта край спретнатата синя фасада на вдовицата. Забеляза, че не я беше пребоядисала и се зарадва. Старият смърч в предния двор вече беше накичен с червени лентички. Открай време старата жена обичаше Джейсън, още помнеше как тя го гощаваше с течен шоколад, как го слушаше с часове да й разправя къде ще пътешества и за кои места си мечтае. Тя беше към седемдесетте, още когато той замина, но беше от як сой. Помисли си, че току-виж я заварил в кухнята да слага дърва в печката и да слуша любимия си Рахманинов.

Улиците на градчето бяха чисти и спретнати. Заселниците в Нова Англия са практични хора, помисли Джейсън, твърди като скалата, върху която живеят. Както изглеждаше, градът не беше променен. Железарията на Рейлинг си беше пак на ъгъла на Главната улица, а пощата се помещаваше в тухлена сграда с големината на гараж. Пак бяха закачени червени гирлянди от стълб на стълб, както в детството му за празниците. Деца правеха снежен човек пред къщата на Литнерови. Чии ли са? Джейсън недоумяваше. Мерна червените ръкавици и ярките ботуши с мисълта, че може да са на Фейт. Ядът пак се надигна и той извърна очи.

Табелата на градската странноприемница беше пребоядисана, но в триетажната каменна сграда нямаше друга промяна. Алеята отпред беше изчистена и двата комина пушеха. Отмина я. Първо трябваше да свърши нещо друго. Можеше да завие на ъгъла, да кара до първата пряка и да види къщата, в която бе израсъл. Но не го стори. Към края на Главната трябваше да има спретната бяла къща, по-голяма от другите, с два големи еркерни прозореца и широка веранда отпред. Там Том Мънроу беше завел невястата си. Журналист от ранга на Джейсън знаеше как да измъкне информация. Сигурно Фейт беше закачила на прозорците дантелените пердета, за които мечтаеше. Том сигурно й е купил красив китайски сервиз, за какъвто копнееше. Дал й е точно това, което иска. Джейсън можеше да й предложи куфар и мотелска стая в безброй градове. Тя бе направила своя избор.

След десет години откри, че все още му е трудно да се примири. Наложи си обаче спокойствие и спря до бордюра. Някога с Фейт бяха приятели, за кратко време — влюбени. Оттогава той беше имал други връзки, а тя се беше омъжила. Но той още я помнеше осемнайсетгодишна — хубава, нежна, пламенна. Искаше да замине с него, но Джейсън не й разреши. Обеща да го чака, ала не удържа на думата си. Пое дълбоко дъх и слезе от колата.

Къщата беше чудесна. На големия прозорец над улицата имаше елха, гъста и зелена. Вечер сигурно беше вълшебна гледка. Беше сигурен, защото Фейт вярваше във вълшебствата.

Изправен на пътеката, усети, че трябва да преодолее страха. Беше работил като военен кореспондент, вземал бе интервюта и от терористи, но никога не бе усещал такъв присвиващ стомаха страх, както сега, пред тази снежнобяла къща с традиционните храсти пред вратата. Сети се, че би могъл да си тръгне. Ще се върне в хотела и ще напусне отново града. Няма смисъл да се срещат. Вече нищо не ги свързва. Тогава видя дантелените завеси и старата обида се надигна.

Като тръгна по пътеката, иззад ъгъла на къщата притича момиченце, след него тупна добре премерена снежна топка. То падна в снега, отъркаля се и се надигна. След секунда скочи и също хвърли топка.

— Не те бива, Джими Хардинг! — обърна се внезапно момиченцето, затича се и налетя върху Джейсън. — Извинявайте!

Беше цялата в сняг. Погледна нагоре и се засмя. Джейсън усети, че му се зави свят.

Беше копие на майка си. Черната й коса излизаше изпод шапката и се разпиляваше по раменете. На малкото триъгълно личице се открояваха големи сини очи, искрящи от веселие. Усмивката й беше още по-изразителна — излъчваше такова щастие, че дъхът му секна. Дръпна се и я огледа, докато тя се отупваше от снега.

— Не съм ви виждала.

Той мушна ръце в джобовете и си помисли: „Аз пък съм те виждал“. И попита:

— Тук ли живееш?

— Да, само че магазинът е отзад. — В краката й падна снежна топка. Тя пренебрежително повдигна вежда.

— Това е Джими — рече с тон на отегчена от ухажване жена. — Въобще не може да се цели. Магазинът е зад къщата — повтори и се наведе за нова топка. — Влиза се направо.

Избяга с топки в ръцете. Джими ще бъде изненадан, помисли си Джейсън.

Дъщерята на Фейт. Не я попита как се казва и за малко да я извика обратно. Нямаше значение — щеше да остане в града само няколко дни, преди да поеме новото назначение. Само минаваше, за да изчисти всичко старо.

Пое по пътеката край къщата. Не можеше да си представи що за магазин има Том, но си помисли, че е най-добре да се срещне първо с него. Почти го желаеше.

Малката работилница, която си представяше, се оказа викторианско село в умален вид. На шейната отпред имаше две кукли с човешки размери, облечени с цилиндър, боне, наметала и ботуши. Над вратата висеше красиво изписан надпис „Куклена къща“. Бутна вратата и чу звънчетата.

— Идвам веднага!

Като чу гласа й, усети, че губи почва под краката си. С това ще се справя, рече си Джейсън. Ще се справя, защото трябва. Свали очилата си, мушна ги в джоба и се огледа.

Стаята представляваше уютна гостна, подредена с детски мебели. Кукли от различни стилове и големина заемаха столовете, лавиците и шкафовете. Пред миниатюрно огнище с просветващи пламъци седеше кукла баба с дантелена шапка и престилка. Илюзията беше толкова силна, сякаш ей сега щеше да се залюлее в стола.

— Извинявайте, че се забавих. — С китайска кукла в едната ръка и булчински воал в другата влезе Фейт. — Точно оправях… — Тя спря. Воалът се изплъзна от ръката й, завъртя се безшумно и падна на пода. Лицето й пребледня, а очите й станаха почти виолетови. В отговор, или за да се защити, притисна куклата до гърдите си: — Джейсън!