Джоан Харис
sineokomomche (61)

7

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 23:59, вторник, 19 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: самотен

Слуша: „Моторхед“: „Асо пика“

Е, разбира се, трябва да простим поетическите волности. Понякога обаче литературата е по-хубава от живота. И може би така трябва да бъде. Убийството си е убийство — дали ще е с отрова, чрез посредник, удавяне или заради хиляди порязвания с хартия. Убийството си е убийство, вината си е вина, а под повърхността на фикцията тупти издайническа истина, червена и кървава като сърце. Понеже убийството променя всички — жертвата, извършителя, свидетеля, заподозрения — по много и най-неочаквани начини. То е като вируса на Троянския кон, който заразява душата, дреме месеци и дори години, краде тайни, прекъсва връзки, прояжда паметта и накрая се проявява като разрушителна оргия, покосяваща цялата система.

Не, не изпитвам вина. Поне не за смъртта на Катрин. Инстинктът ме накара да постъпя така, инстинктът на птиче, което се бори да оцелее. Реакцията на мама също беше инстинктивна. В крайна сметка аз бях единственото й дете. Трябваше да успея, да бъда най-добрият, дискретността вече не е вариант. Приех наследството на Бен. Прочетох книгите му. Носех дрехите му. И когато накрая избухна скандалът с Пийкок, разказах историята на брат си — не както се случи наистина, разбира се, а както си я въобразяваше мама — представяща брат ми веднъж и завинаги като светец, жертва, звездата на шоуто…

Да, за това съжалявам. Д-р Пийкок се държа мило с мен. Обаче нямах избор. Знаете го, нали? Би било немислимо да откажа, вече се бях хванал в капана, който сам бях поставил, и се борех за живота си, за живота, който откраднах от Бенджамин.

Ти разбираш, Albertine. Ти взе живот от Емили. Не че те обвинявам. Всъщност тъкмо обратното. Човек, който отнеме живот, винаги може да отнеме още един. Както вече отбелязах, струва ми се — в убийството, както и във всички други сърдечни дела, не става дума толкова за знание, колкото за желание.

Е, може ли още да те наричам Albertine? Бетан изобщо не ти отива. Но розите, които растяха до зида на градината ти — Albertine с техния копнежен аромат — бяха точно същите като розите в Имението. Сигурно съм ти го казвал. Винаги слушаш внимателно. Малката Бетан Браниган с късата й кестенява косичка и синьо-сивите си очи. Живееше в съседната къща на Емили и при определени обстоятелства би могла да й бъдеш едва ли не сестра. Можеше дори да й бъдеш приятелка, нейна връстница, с която да си играе…

Обаче госпожа Уайт беше ужасен сноб. Тя презираше госпожа Браниган, къщата, в която живееше под наем, ирландския й акцент и подозрително отсъстващия й съпруг. Работеше в местното начално училище — всъщност е преподавала на брат ми, който я наричаше госпожа Католическосиньо и се отнасяше презрително към убежденията й. И макар че Патрик Уайт беше по-толерантен и от Бенджамин, и от мама, Катрин държеше Емили далеч от ирландското момиче и семейството му.

Ти обаче обичаше да я гледаш, нали? Малкото сляпо момиченце от другата страна на зида, което толкова хубаво свиреше на пиано; имаше всичко, което ти нямаш, имаше наставници, подаръци, посетители и не ходеше на училище. Когато те заговорих за пръв път, ти се държа стеснително, малко подозрително, поне отначало, после се почувства поласкана от вниманието. Приемаше подаръците ми отпърво озадачено, а накрая с благодарност.

А най-хубавото беше, че никога не ме съдеше. Пет пари не даваше, че съм дебел. Пет пари не даваше, че заеквам, не ме смяташе за човек втора категория. Нито веднъж не поиска нищо от мен, не очакваше да бъда друг. Бях братът, който нямаше. Ти беше малката ми сестра. И нито веднъж не ти хрумна, че си просто претекст, подставено лице, че обектът на вниманието всъщност е друг…

Е, вече знаеш как съм се чувствал. Човек невинаги получава от живота каквото иска. Аз имах Бен, ти имаше Емили, и двамата стояхме на страничната линия, резерви, заместители на истинските неща. Въпреки това много се привързах към теб. О, не както обичах Емили, а като по-малка сестра, каквато ми се искаше да имах. Твоята невинна всеотдайност обаче бе нещо, с каквото не се бях сблъсквал преди. Вярно е, че бях почти два пъти по-голям от теб, но ти си имаше качества. Беше мила, покорна. Беше необикновено умна. И разбира се, отчаяно копнееше да бъдеш онова, което исках от теб…

О, моля те. Не ставай противна. За такъв перверзник ли ме вземаш? Харесваше ми да бъда с теб, това е, както ми харесваше да съм близо до Емили. Майка ти изобщо не ме забелязваше, а госпожа Уайт, която знаеше кой съм, изобщо не понечи да се намеси. През делничните дни се отбивах след училище, преди майка ти да се прибере от работа, а през почивните се срещахме другаде — или на игралната площадка на „Аби Роуд“, или в дъното на градината ви, където беше по-малко вероятно да ни видят и където си говорехме кой как е прекарал деня. Давах ти бонбони и шоколади, разказвах ти за мама, за братята си, за себе си и за Емили.

Беше превъзходна слушателка. Всъщност понякога забравях на колко си години и разговарях с теб като с равна. Разказвах ти за състоянието си — за дарбата си. Показвах ти синините и порязаните си места. Разказвах ти за д-р Пийкок и за всички тестове, на които ме подложи, преди да избере брат ми. Показах ти някои от снимките си и признах пред теб — не пред мама — че единственото, което искам от живота, е да отлетя чак до Хаваите…

Горкото самотно момиченце. Кого имаше, освен мен? Кого имаше в живота си? Работеща майка, отсъстващ баща, никакви баба и дядо, никакви съседи, никакви приятели. Освен моя милост, имаше ли друг? Какво ли не би направила за мен!

Никога не им позволявай да ти втълпяват, че едно осемгодишно дете не може да се чувства по този начин. Годините преди пубертета са изпълнени с терзания и бунтарски дух. Възрастните се опитват да го забравят, да се заблуждават, че чувствата на децата не са толкова силни като техните, че любовта идва по-късно, през пубертета, че е нещо като компенсация за изгубената чистота…

Любов ли? Ами да. Има толкова много видове любов. Има ерос, най-простичката и най-преходната любов. Има филия, приятелство, лоялност. Има сторге — синовната и дъщерната обич към родителите; има и телема — любов в съответствие с волята; има и агапе, платоническата любов, обич към приятел, към света, към непознат, към цялото човечество.

Дори гърците обаче не са знаели всичко. Любовта е като снега — има толкова много названия, до едно неповторими и непреводими. Има ли дума за обичта, която изпитваш към човек, когото си ненавиждал през целия си живот? Или за обичта към нещо, от което ти се гади? Или за сладката и болезнена нежност към онзи, когото ще убиеш?

Моля те, повярвай ми, Albertine. Съжалявам за всичко, което ти се е случило. Никога не съм искал да те нараня. Но лудостта е прилепчива, нали? И тя като любовта вярва в невъзможното. Премества планини, занимава се с вечността, понякога дори възкресява мъртвите…

Попита ме какво искам от теб. Защо просто не зарежа всичко. Е, Albertine, ето какво. Ти ще направиш за мен онова, което самият аз така и не направих за себе си. Единственото нещо, което може да ме освободи. Онова, което планирам двайсет години. Нещо, което винаги съм бил неспособен да направя, но което ти можеш да сториш толкова лесно…

Изтегли си карта. Която и да е…

Номерът е да накараш човека отсреща да повярва, че сам е избрал да изтегли тази карта, че тя не му е била отредена. Която и да е карта. Моята карта. Която се оказва…

Не се ли досети?

Тогава си изтегли карта, Albertine.