Джоан Харис
sineokomomche (57)

3

Разглеждате уебдневника на sineokomomche.

Публикуван в: 00:15, вторник, 19 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: бунтовно

Слуша: Шер: „Точно като Джеси Джеймс“

Ето така един огледален синестет се отърва с убийство. Чиста работа, признайте, заблуди дори мен и обичайния ми нюх. Огледалата са много променливи. Можеш да левитираш, да караш нещата да изчезват, да пронизваш с мечове гола жена. Да, понякога имаш главоболия. Но sineokomomche ми помогна с това. Споменах ли, че се харесвах повече, когато пишех от името на друг? sineokomomche не изпитва състрадание. Рядко съчувства на някого. Студеният му и безстрастен възглед за живота е уместен контраст на моята изнеженост.

Изнеженост ли? Чудите се вие. Ами да. Аз съм много чувствителен. Огледалният синестет чувства всичко, на което става свидетел. Като момче ми отне известно време да осъзная, че другите хора не са устроени по този начин. Преди да се появи д-р Пийкок, допусках, че съм съвсем нормален. Казвали са ми, че такива неща понякога се предават в семействата, но дори при еднояйчните близнаци състоянието често се проявява по съвсем различен начин.

Така или иначе, брат ми Бен нямаше желание да споделя светлината на прожекторите. Първия път, когато отидохме в Имението, той ме предупреди, че ако дори намекна пред д-р Пийкок, че не съм най-обикновен човек, съвсем невзрачна ванилия, последиците ще бъдат крайно неприятни. Отначало не се подчиних на предупреждението. Дори и само заради онази репродукция в сепия — изгледа от Хаваите, и заради начина, по който ми говореше д-р Пийкок, и понеже мисълта, че може пък да съм забележителен с нещо…

Отстоявах територията си цели три седмици. Найджъл се държеше открито насмешливо — как ли пък не Брендан Браун да е способен на нещо — а Бенджамин ме наблюдаваше с негодувание и чакаше сгоден случай да ме повали. Още тогава си беше лукав. Ще подметне някоя дума пред мама, ще намекне, че му завиждам, после ще каже, че се преструвам и просто имитирам дарбата на брат си.

Да си кажем направо, никога не съм имал шанс. Бях дебел и тромав, страдах от дислексия, същински смешник, заеквах, пълен провал в училище. Дори очите ми бяха онова студено синьо-сиво, докато очите на Бен имаха искрящия летен нюанс, който изпълваше хората с желание да го обичат. Разбира се, вярваха му. Защо не?

С помощта на парче електрически кабел мама изтръгна пълни самопризнания. В известен смисъл според мен и двамата изпитахме облекчение. Знаех си, че не мога да се съревновавам с Бен. А що се отнася до мама — тя знаеше още от самото начало, знаела е, че не ми е съдено да съм специален. Как съм дръзнал да злепоставя Бен? Как съм дръзнал да й пробутвам лъжи? Хленчех и врещях извинително, докато брат ми наблюдаваше с усмивка на лицето, а след това беше достатъчно само да намекне, че ще се оплаче на мама, за да ме превърне в покорен роб.

Тогава за последен път понечих да кажа на някого за дарбата си. Бен отново ме засенчи. Опитах пак да стана Брендан Браун, безопасно невзрачния. Но у мама беше настъпила промяна. Може би беше ефектът на обратния ореол. Или пък се дължеше на аферата Емили Уайт. Така или иначе, от този момент нататък станах нейната изкупителна жертва, отдушник за нейната неудовлетвореност. Когато д-р Пийкок престана да работи с Бен, установих, че тя кой знае защо обвинява за случилото се мен. В годината, когато Бен се провали в „Сейнт Осуалдс“, наказа мен — да, наистина планирах да прекъсна училище, но и двамата прекрасно знаехме, че ако Бен се беше справил добре, никой нямаше да обърне внимание на мен.

Храната се превърна в моя път за бягство — храната, а по-късно и Емили. Ядях не от глад или от лакомия, а за да си създам броня срещу света, където всичко е опасно; където всяка дума е неискрен приятел, където дори да гледам телевизия е рисковано и всяка сцена крие някакъв остър ръб, който само чака да се натъкна на него.

Вече умея да се справям. Музиката ми помага малко, писането на измислени истории също, а сега благодарение на интернет съм открил начин да се наслаждавам на дарбата си. Светът онлайн е среда, в която битува всякакъв вид порно. Разбира се, за един огледален синестет този вариант с нищо не се отличава от реалността. Докосване, целувка и понякога почти забравям, че не аз съм на екрана, че съм само наблюдател, шпионин и че истинското действие се развива другаде.

Среда. Каква интересна дума. Описва и онова, което представлявам аз — средното дете, средностатистическият субект — и онова, което съм сега, говоря и човешките, и ангелските езици, аз съм живият говорител на мъртвите.

Казват, че човек има само един живот. Проверете в интернет и ще видите, че не е вярно. Пуснете името си в Гугъл някой ден и вижте още колко хора се казват като вас, всички тези хора, които биха могли да бъдат вас, нуждаещият се от милостиня, спортистът, почти прочутият актьор, човекът, очакващ изпълнението на смъртната си присъда, прочутият готвач, онзи, който е роден на същата дата като вас — и всички те са сенки на онова, което би могло да се случи, ако нещата се бяха стекли малко по-различно.

Е, аз имах шанса да бъда по-различен. Да изляза от собствения си живот и да вляза в една от сенките си. Нима всеки не би постъпил така? Вие не бихте ли го сторили, ако имахте възможност?