Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- blueeyedboy, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надежда Розова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,4 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2013)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Джоан Харис. sineokomomche
Американска. Първо издание
ИК „Прозорец“, София, 2010
Редактор: Вергил Немчев
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-684-1
История
- —Добавяне
2
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикувано в: 17:39, понеделник, 28 януари
Достъп: публичен
Настроение: добродетелно
Слуша: „Дайър Сгрейте“: „Братя по оръжие“
Брат ми беше мъртъв по-малко от минута преди новината да стигне до моя WeJay. Горе-долу толкова време е нужно: шест-седем секунди, за да заснемеш материала с камерата на мобилния си телефон, четирийсет и пет секунди, за да качиш материала в YouTube, десет, за да стигне в Twitter до всичките ти приятели — 13:06 Боже! Току-що видях ужасна катастрофа! — и после потегля керванът от съобщения към моя уебдневник — текстовете, имейлите, възклицанията.
Е, прескочете съболезнованията. Двамата с Найджъл се мразехме от деня на раждането си и нито едно негово деяние — включително това, че предаде богу дух — не промени чувствата ми. Обаче все пак ми беше брат. Имам право на известна деликатност. Разбира се, мама сигурно е разстроена, макар той да не й беше любимец. Някога имаше три деца, сега й остана само едно. Искрено ваш, sineokomomche, вече почти сам на света…
Полицията се замота, както обикновено. Четирийсет минути разпитваха съседите. Мама беше долу и приготвяше обяда — агнешки котлети с картофено пюре и пай за десерт. От месеци почти не се хранех, а сега неочаквано усетих вълчи глад. Явно трябва да умре някой от братята ми, за да ми се отвори апетит.
Наблюдавах случващото се от стаята си. Полицейската кола, звънецът на входната врата, гласовете, писъкът. Шумът от нещо в нишата на коридора — допускам, че беше масичката на телефона — което се удря в стената, когато тя се свлече, прихваната от двамата полицаи и сграбчила въздуха с протегнатите си ръце, а после миризмата на прегоряла мазнина, сигурно от котлетите, които бе оставила във фурната, когато отиде да отвори вратата…
Това беше от мен. Време е да излизам от мрежата. Време е да се изправя пред музиката. Дали ще ми се размине, ако си оставя едната слушалка на айпода в ухото? Мама толкова е свикнала да ме гледа със слушалките, че сигурно няма да забележи, обаче полицаите са друго нещо, а на мен никак не ми се иска в такъв момент някой да ме помисли за безчувствен…
— О, С. М., случи се нещо ужасно…
Майка ми обича да драматизира. Разкривено лице, широко отворени очи и още по-широко отворена уста — същинска Медуза. Протегнала ръце, сякаш за да ме повлече надолу, забила нокти в гърба ми, врещейки в дясното ми ухо — беззащитно без слушалката на айпода — и проливайки сини от очната спирала сълзи по яката на ризата ми.
— Моля те, мамо. — Не обичам да се цапам.
Полицайката (винаги има по една полицайка) се помъчи да я утеши. Партньорът й, по-възрастен мъж, ме изгледа с отегчено търпение и съобщи:
— Господин Уинтър, случило се е нещастие.
— С Найджъл ли? — попитах.
— Боя се, че да.
Броях секундите наум, докато мислено си припомнях китарното интро на Марк Нофлър от „Братя по оръжие“. Знаех, че ме наблюдават, не можех да си позволя да объркам нещо. Музиката обаче улеснява нещата, свежда до минимум неуместните емоционални реакции и ми помага да функционирам ако не напълно нормално, то поне по начин, който околните очакват от мен.
— Някак усетих — продумах най-сетне. — Изпитах странно чувство.
Той кимна, сякаш разбираше какво имам предвид. Мама продължаваше да нарежда гръмко и да реве. „Прекаляваш, мамо“, помислих си; двамата с брат ми не бяха особено близки. Найджъл беше същинска бомба със закъснител, рано или късно щеше да се случи нещо такова. А в наши дни катастрофите са толкова чести, толкова трагично непредотвратими. Заледен участък, натоварено движение — бих казал, почти съвършено престъпление, почти извън подозрение. Позачудих се дали да не се разплача, но предпочетох нещо по-простичко. Затова седнах — доста разтреперан — и стиснах главата си с ръце. Заболя ме. Винаги съм страдал от главоболие, особено в трудни моменти. „Престори се, че всичко е измислица, sineokomomche. Просто текст от твоя WeJay.“
Отново потърсих утеха във въображаемата си плейлиста — тъкмо се бяха включили барабаните и отмерваха нежен контрапункт на китарния рефрен, който звучи с почти ленива лекота. Разбира се, лекотата е измамна. Такава прецизност изисква усилие. Обаче Нофлър има удивително дълги пръсти с широки върхове. Човек би казал, че е роден китарист, че от първата си глътка въздух е обречен на този капризен къс дърво, на тези струни. Ако се беше родил с различни ръце, щеше ли изобщо да посегне към китарата? Или все пак щеше да опита, дори да знае, че винаги ще бъде второразреден музикант?
— Синът ми сам ли е бил в колата?
— Моля?
— Имало ли е с него… момиче? — попита мама с пренебрежението, характерно за всяко споменаване на гаджетата на Найджъл.
— Не, госпожо — поклати глава полицаят.
Мама заби пръсти в ръката ми.
— Никога не караше безразсъдно — заяви тя. — Синът ми беше отличен шофьор.
Е, това показва колко малко знае. Найджъл влагаше в шофирането същата сдържаност и изкусност като във взаимоотношенията си с хората. Знам, понеже още имам белези. Но сега, когато е вече мъртъв, тя го идеализира. Не е честно, нали, след всичко, което направих за нея?
— Ще ти приготвя чаша чай, мамо. — Само и само да се махна. Запътих се към кухнята, но полицаят ми препречи пътя.
— Опасявам се, че трябва да ни придружите до участъка, господине.
Изведнъж устата ми пресъхна.
— До участъка ли?
— Формалност — увери ме той.
За миг си представих, че ме арестуват, че излизам от къщи с белезници. Мама е обляна в сълзи, съседите са слисани, аз съм облечен с оранжев гащеризон (изобщо не е моят цвят) и съм заключен в помещение без прозорци. В измисления свят щях да се опитам да избягам, да поваля полицая, да открадна колата му и да пресека границата, преди ченгетата да успеят да разпространят описанието ми. В реалния живот…
— Каква формалност?
— Трябва да разпознаете тялото, господине.
— А! Това ли!
— Съжалявам, господине.
Разбира се, мама ме принуди да го направя. Чакаше отвън, докато дадох име на онова, което бе останало от Найджъл. Помъчих се да го превърна във фикция, да си го представя като снимачна площадка, но въпреки това припаднах. Върнаха ме вкъщи с линейка. Все пак си струваше. Да го убия, да се освободя завинаги от копелето…
Нали разбирате, че всичко това е измислица. Никога никого не съм убивал. Знам, че ви съветват да пишете за неща, които знаете, сякаш е възможно човек да напише каквото знае, сякаш същината е в знанието, а не в желанието. Но желанието да видя брат си мъртъв не е същото като извършването на престъпление. Не съм виновен, ако светът следва написаното в моя уебдневник. И така, животът продължава — за повечето от нас — почти както винаги, а sineokomomche заспива съня на праведните, ако не този на невинните.