Джоан Харис
sineokomomche (17)

6

Разглеждате уебдневника на Albertine.

Публикувано в: 02:54, неделя, 3 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: безучастно

Изплаках си очите, когато татко почина. Плача на лоши филми. Плача на тъжни песни. Плача заради мъртво куче, заради реклама по телевизията, когато денят е дъждовен или е понеделник. Е, защо да не поплача за Найджъл? Знам, че „Реквиемът“ на Моцарт или „Адажиото“ на Албинони могат да завъртят кранчето, но това не е скръб, това е самоугаждане, каквото обича Глория Уинтър.

Някои хора обичат публичността. Погребението на Емили беше показателно. Планина от цветя и от плюшени мечета, открито плачещи по улиците хора. Цялата нация скърбеше, но не за детето. Може би за загубата на невинността, за повсеместната гнусота, за собствената им колективна алчност, която в крайна сметка я бе погълнала цялата. Явлението Емили Уайт, предизвикало такава шумотевица през годините, накрая завърши с ридания, с малка надгробна плоча в двора на църквата в Малбри и със стъклопис в църквата, платен от д-р Пийкок за огромно възмущение на Морийн Пайк и на дружките й, които смятаха, че е неуместна връзката на този човек с църквата, със Селото и с Емили.

Вече никой не говори за това. Хората ме оставиха на мира. В Малбри съм независима, наслаждавам се на своята липса на задълбоченост. Глория ме нарича безцветна — чух я веднъж по телефона навремето, докато тя и Найджъл все още си говореха.

Съмнявам се, че това ще продължи дълго, каза тя. Тя е толкова безцветна и незначителна. Знам, че сигурно я съжаляваш, обаче…

Мамо, не я съжалявам!

Разбира се, не я съжаляваш. Що за глупости…

Мамо, още една дума и ще затворя.

Много съжалявам за теб, понеже тя е…

Щрак.

Един ден в „Зебрата“ дочух и: „Един бог знае какво вижда у нея. Съжалява я, това е“.

Колко мило и учтиво невероятно, че жена като мен може да привлече мъж поради нещо повече от състрадание. Понеже Найджъл беше красив мъж, а аз бях някак увредена. Имах минало, бях опасна. Найджъл беше много открит — разказа ми всичко за себе си през онази нощ, докато лежахме и съзерцавахме звездите. Едно от нещата обаче, които не ми каза — изтъкна го Елинор Вайн — е, че винаги е облечен в черно, безкрайна поредица от черни джинси, черни сака, черни фланелки, черни боти. По-лесно се перат, каза той, когато накрая го попитах. Можеш да переш всичко заедно.

Изрекъл ли е името ми накрая? Съзнавал ли е, че аз съм виновна? Или всичко му е било като в мъгла, едно-единствено рязко отклонение към нищото? А започна толкова безобидно. Бяхме деца. Бяхме невинни. Дори той беше такъв — sineokomomche, което натрапчиво се явява в сънищата ми…

Може би в крайна сметка вчерашният ми пристъп на паника се дължи на чувството за вина. Емили Уайт отдавна си отиде. Почина деветгодишна и вече никой не я помни — нито татко, нито Найджъл, никой.

Коя съм сега? Не съм Емили Уайт. Няма, не мога да бъда Емили Уайт. Нито пък мога отново да бъда себе си сега, когато татко и Найджъл вече ги няма. Сигурно бих могла да съм просто Albertine — така се наричам в интернет. Има нещо мило в името Albertine. Мило и доста носталгично, като на героиня на Пруст. Не знам точно защо го избрах. Може би заради sineokomomche, което се крие в сърцевината на всичко това и което толкова дълго се мъча да забравя…

Частица от мен обаче явно помни. Частица от мен сигурно е знаела, че това ще се случи. Понеже сред билките и цветята в градината ми — шибоя, мащерката, градинския карамфил, здравеца, маточината, лавандулата и ароматния нощен шибой — не съм засадила нито една роза.