Метаданни
Данни
- Серия
- Сватбена агенция (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Savor the Moment, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Илвана Гарабедян, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 112гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Наслади се на мига
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 2011
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Стилов редактор: Красимир Димовски
Коректор: Невена Здравкова
Компютърна обработка: Ана Цанкова
ISBN: 954-26-0995-7
История
- —Добавяне
Пета глава
Тъй като бе израснал предимно сред жени, Дел разполагаше с някои основни правила, които да го ръководят в живота. Едно от тях, което според него бе подходящо за случая, гласеше, че ако един мъж не разбира какво става и тази липса на разбиране би му докарала неприятности, за препоръчване е да спазва известна дистанция.
Същото правило според него важеше и за интимните връзки между мъжа и жената. Което също бе подходящо за конкретния случай.
Беше стоял настрани от Лоръл и макар това да не бе довело до генерално просветление за случилото се, поне се надяваше, че й е дал достатъчно време да се успокои.
Нямаше нищо против бурните спорове. От една страна, така се поддържаше огънят, а от друга — често изясняваха положението. Но искаше да знае правилата на играта. В този случай изобщо нямаше представа за тях.
Бе свикнал с характера й и с променливите й настроения. Това, че беше му се нахвърлила с думи, също не бе нещо ново.
А умопомрачаващата й целувка? Истински гръм от ясно небе. Не можеше да спре да мисли за нея, а мисленето не го бе довело до никакво заключение.
Което страшно го ядосваше.
Заключения, решения, алтернативи, компромиси — това бяха основните инструменти в бизнеса му. А в тази чисто лична загадка просто не можеше да намери ключовия елемент.
Въпреки това едва ли можеше да стои настрани безкрайно дълго. Освен че обичаше да се отбива там, когато имаше време, стабилните делови връзки между него и Паркър, както и общият им бизнес изискваха внимание.
Една седмица бе достатъчно време за охлаждане и уталожване на нещата, реши той. Просто трябваше да се разберат помежду си. По един или друг начин. Което и щяха да направят, разбира се. Не беше кой знае какво. Нищо работа, повтаряше си той, докато завиваше по дългата алея на имението. Просто бяха имали спор — с някои необичайни елементи. Лоръл се беше опитала да му докаже нещо. В известен смисъл той я бе разбрал. Бе свикнал да мисли отговорно за нея и за всички тях и това я дразнеше.
И щеше да продължи да я дразни, защото той наистина бе отговорен и за четирите момичета. Беше брат на Паркър и техен адвокат. И по стечение на обстоятелствата той беше глава на семейството.
Но можеше да се опита да бъде по-деликатен в носенето на тази отговорност.
Макар че и бездруго не си навираше непрекъснато носа в работите им.
И все пак… Все пак, каза си той, можеше да опита да се отдръпне малко. Не можеше да оспори факта, че Лоръл бе успяла да му докаже тезата си. Не му беше сестра. Но това не значеше, че не е част от семейството, за бога…
Трябваше да престане, мислено си нареди той. Доникъде нямаше да стигнат, ако отидеше настроен да спори. Най-добре да прецени ситуацията на място и да я остави тя да поеме инициативата.
После можеше да върне нещата в правия път, както си бе редно. Деликатност, напомни си той.
Сетне се учуди откъде, по дяволите, се бяха взели всички тези коли? Беше вторник вечер и не си спомняше да има нещо в календара на „Обети“. Зави и паркира пред студиото на Мак, слезе от колата и се намръщи. Несъмнено имаха организирано тържество. Забеляза приноса на Ема в пищните цветни декорации на верандата и ясно чуваше — дори и отдалеч — оживените разговори на тържеството.
За миг остана на място и се загледа… Прозорците светеха и придаваха уют на къщата. Гостоприемство с елегантен стил. Винаги е било така. Родителите му много обичаха да посрещат гости — малки събирания за близки приятели, големи и бляскави партита. Предполагаше, че Паркър съвсем естествено е наследила уменията им. И все пак, когато се върнеше у дома неочаквано — а това все още бе домът му — усещаше рязко присвиване в стомаха от острата болка за онова, което бе загубил. Което всички бяха загубили.
Тръгна по алеята, заобиколи къщата и предпочете да влезе през страничната врата, която водеше право до семейната кухня.
Надяваше се да завари там госпожа Грейди, заета край печката, но в празната стая светеше една-единствена лампа. Отиде до прозореца и се загледа в някои от гостите, които бяха излезли на терасата или се разхождаха в градината.
Чувстваха се като у дома си, отпуснати, но и дълбоко впечатлени, прецени той. Паркър притежаваше невероятното умение да внушава това на гостите на тържествата. Или по-скоро бе резултат от съчетанието на качествата на Квартета.
Зърна Ема и няколко служители на фирмата за кетъринг, които разпозна, да носят покривки и цветя. Предположи, че става дума за някаква промяна в последния момент, докато ги гледаше как подреждат масата. Бързи и ефикасни действия, отбеляза той, докато Ема бъбреше с гостите. Тя цялата беше изтъкана от топлота и усмивки. Никой не би разбрал, че умът й е изцяло зает от следващата й задача.
Ема и Джак, замисли се той. Това определено бе неочаквана промяна за него. Най-добрият му приятел и едно от неговите момичета. В същия миг забеляза Джак да излиза, понесъл табла с малки ароматни свещи. Помагаше им, каза си Дел, както го правеха всички от време на време. Но сега бе по-различно. И му хрумна, че това е първият път, откакто Ема и Джак бяха станали двойка, когато имаше възможност да ги наблюдава, без те да знаят.
Погледът, който си размениха, определено бе различен. Начинът, по който Джак леко погали с длан ръката й, небрежно и интимно, както правеше един мъж, когато просто трябваше да докосне любимата.
Това беше нещо хубаво, реши Дел. И щеше да свикне с него, все някога.
Междувременно сега бе тук, имаше парти. Най-добре да иде в Балната зала и също да помогне.
Лоръл се беше трудила като каторжник и нямаше нищо по-удовлетворяващо от това да види плодовете на труда си, погълнати от гостите. След като тортата бе разрязана и подносите с десерти бяха подредени, тя остави сервирането на хората от кетъринга, за да си поеме дъх за минутка. Свиреше музика и онези, които не бяха заобиколили масите с десерти, се възползваха от възможността. Мнозина седяха и още пиеха узо.
Щастливи лица навсякъде, каза си тя, всичко е под контрол. Идеалният момент да се измъкне за минута и да си свали обувките. Огледа залата с преценяващ поглед, докато се промъкваше към вратата.
— Госпожице Макбейн?
Тя се обърна с най-любезната си професионална усмивка.
— Да, какво мога да направя за вас?
— Казвам се Ник Пеласинос. — Подаде й ръка. — Братовчед на бъдещата булка.
Доста е привлекателен, отбеляза тя мислено, докато стискаше ръката му. Той имаше бронзов тен на гръцки бог, очи като разтопен кехлибар и силна брадичка с трапчинка по средата.
— Приятно ми е. Надявам се, че се забавлявате.
— Та кой би могъл да не се забавлява? Партито е страхотно. Знам, че сигурно сте заета, но баба ми иска да поприказва с вас. Настанила се е ето там.
Той посочи към централната маса, отрупана с напитки, храна, цветя. Несъмнено всичко беше под властта на дамата с бели коси и зорки очи. Бабата, досети се Лоръл.
— Разбира се. — Тръгна с него, като се питаше дали да не повика и Паркър на помощ.
— Двамата с дядо ми обикновено идват в Съединените щати само веднъж на две години — обясни Ник. — Обичаят е ние да ходим при тях, така че това пътуване е голямо събитие за семейството.
— Разбирам.
— А аз разбрах, че вие и партньорите ви сте успели да организирате всичко това за по-малко от седмица. Поздравления — сериозно го казвам. Аз участвам в управлението на семейните ресторанти в Ню Йорк, така че имам известна представа какво ви е коствало.
Лоръл мислено си припомни какво им бе разказвала Паркър за семейството.
— „Папас“. Била съм в ресторанта на Уест Сайд.
— Трябва да дойдете пак и да ми се обадите. Вечерята ще бъде от мен. Бабо, доведох ти госпожица Макбейн.
Дамата наклони глава и кимна царствено.
— Виждам.
— Госпожице Макбейн, представям ви баба ми, Мария Пеласинос.
— Стефанос — Мария потупа лекичко ръката на мъжа, седнал до нея, — стани да седне момичето.
— Моля ви, няма нужда… — възрази Лоръл.
— Ставай, ставай… — Тя махна на мъжа и посочи към стола. — Ето тук, до мен.
Лоръл знаеше, че никога не бива да спори с клиент, и зае освободеното място.
— Узо — поиска дамата и в ръката й мигновено се появи пълна чаша. Тя я остави пред Лоръл. — Ще пием за твоята баклава. — Вдигна своята чаша и изгледа величествено момичето.
Тъй като нямаше голям избор, Лоръл взе чашата, стегна се и я изпи. После, следвайки обичая, тропна по масата.
— Опа!
Заслужи си аплодисменти и одобрително кимване от страна на Мария.
— Имаш дарба. Нужни са много повече от умели ръце и точните съставки, за да се приготви храна, която си заслужава. Трябва и бистър ум, и отворено сърце. Семейството ти да не е гръцко?
— Не, госпожо.
— О! — Тя махна с ръка. — Всички семейства идват от Гърция. Ще ти дам моята рецепта за пита с грис и ще я приготвиш за сватбата на внучката ми.
— Много бих се радвала да я получа, благодаря ви.
— Мисля, че си добро момиче. Затова ще танцуваш с моя внук. Ник, танцувай с момичето.
— Всъщност аз трябва да…
— Това е празненство. Танцувайте! Момчето е добро, красавец. Има си хубава работа и няма жена.
— Е, в такъв случай… — съгласи се Лоръл и разсмя Мария.
— Танцувайте, танцувайте. Животът е по-кратък, отколкото си мислите.
— Няма да приеме отказ. — Ник отново й протегна ръка.
Един танц, помисли си Лоръл. Измъчените й крака можеха да се справят с един танц. А и наистина искаше тази рецепта.
Остави се Ник да я заведе на дансинга тъкмо когато оркестърът засвири бавна и нежна мелодия.
— Може и да не ви изглежда така — подхвана той, докато я водеше в танца, — но баба ми ви направи голям комплимент. Опита от всичко, което сте приготвили, и е убедена, че имате гръцки корени. Иначе не бихте могли да направите толкова добре традиционните гръцки десерти. — Той я завъртя умело. — Освен това вие и партньорите ви спестихте на семейството голяма разправия. Не беше лесно да получим одобрението й за това място на сватбата.
— А щом баба е доволна…
— Точно така. Често ли ходите в Ню Йорк?
— От време на време… — С тези токчета бе висока почти колкото него. Чудесен баланс за танци, реши тя. — Бизнесът ни задържа близо до дома. Сигурно и при вас е същото. Работила съм в ресторанти, докато учех и преди да потръгне бизнесът ни. Никак не е лесно в тази сфера.
— Кризи, драматични ситуации, следвани от хаос… И все пак баба е права. Животът е по-кратък, отколкото си мислим. Ако ви се обадя някой път, може би ще успеем и двамата да се откъснем от задълженията си.
Спазвай мораториума върху срещите с мъже, напомни си тя. Но… Може би щеше да е добре да го прекрати, за да престане да мисли непрекъснато за Дел.
— Може би…
Танцът свърши и сред бурни аплодисменти и възторжени възгласи оркестърът засвири традиционно гръцко хоро. Лоръл понечи да се дръпне встрани, но Ник задържа ръката й.
— Не бива да пропускате това.
— Наистина не е редно. Освен това никога не съм го играла…
— Не се притеснявайте, аз ще ви показвам.
Преди да успее да измисли друго извинение, някой друг вече бе хванал свободната й ръка и ритъмът я повлече.
Какво пък, каза си тя. Беше на парти.
Дел се появи по време на бавния танц и автоматично се огледа за Паркър. Или поне така си каза. Почти мигновено забеляза Лоръл.
Танцуваше. С кого? Не биваше да танцува с някакъв тип, когото той не познаваше… Би трябвало да работи.
Дали не си е поканила кавалер за партито? Изглеждаха така, сякаш се познават, реши той, докато ги наблюдаваше как се движат в синхрон и как тя му се усмихваше.
— Дел, не те очаквах тази вечер. — Паркър се приближи до него и го целуна по бузата.
— Отбих се само за малко… Кой е този?
— Кой?
— Дето танцува с Лоръл.
Озадачена, Паркър се озърна и потърси Лоръл в тълпата.
— Не съм сигурна…
— Не го ли е поканила тя?
— Не, от гостите е. Това е нещо като парти след годежа и преди самата сватба. Дълга история.
— И откога танцувате на парти, което сте организирали?
— Зависи от обстоятелствата. — Погледна го крадешком и тихичко изхъмка, заглушена от веселата музика и бъбренето на гостите. — Двамата изглеждат добре заедно.
Дел само сви рамене и пъхна ръце в джобовете.
— Не е много разумно да насърчавате гостите да ви свалят.
— „Насърчавате“ е доста спорен термин. Във всеки случай Лоръл може да се оправи и сама. О, много обичам, когато танцуват традиционни хора — добави тя, когато музиката смени ритъма си. — Толкова е весело. Виж само Лоръл! Схванала е стъпките.
— Винаги е била добра в танците — измърмори Дел.
Тя се смееше и очевидно нямаше никакви проблеми със стъпките или ритъма. Изглеждаше различно, каза си той. Не можеше да определи точно как. Не, не беше това… Той гледаше на нея по различен начин. През призмата на онази целувка. Беше променила нещата, а промяната го притесняваше.
— Трябва да направя още една обиколка.
— Какво?
— Още една обиколка — повтори Паркър и наклони глава, за да го погледне по-внимателно.
Той свъси вежди.
— Защо ме гледаш така?
— Нищо. Можеш да се поразтъпчеш наоколо… Никой от гостите няма да се притесни. Или ако искаш да хапнеш нещо друго, освен десерт, иди до кухнята.
Той понечи да каже, че не желае нищо, но осъзна, че не е съвсем вярно. Просто не знаеше какво иска.
— Само се отбих за малко. Откъде да знам, че всички работите. Или поне повечето от вас — поправи се той, когато Лоръл мина покрай тях във вихъра на танца.
— Непредвиден ангажимент. Имаме още около час. Ако искаш, качи се в салона и ме изчакай.
— Вероятно ще си тръгна.
— Е, ако си промениш решението, ще се видим по-късно.
Реши, че му се пие бира, но ако искаше да си вземе една, без да е длъжен да помага, тогава трябваше да иде до хладилника в семейната кухня, вместо да използва някой от предвидените за тържеството барове.
Би трябвало да се прибера у дома и там да пийна бира, каза си той, докато слизаше по стълбите. Но още не му се връщаше, не и докато мислеше за Лоръл, която танцуваше така, сякаш е родена на остров Корфу. Просто щеше да си вземе една бира, да намери Джак и да се помотаят заедно около час. Картър сигурно също бе някъде наоколо. Ще потърси и двамата, за да прекара малко време с приятелите си.
Най-добрият начин да откъснеш мислите си от една жена бе да седнеш на бира с мъже.
Върна се в семейната кухня и намери студена бутилка от любимата си марка в хладилника. Точно от каквото се нуждаеше. След като я отвори, отново се загледа през прозореца с надежда да зърне поне единия от приятелите си. Но на терасата, която сега бе огряна от свещи и цветни лампички, се разхождаха непознати.
Трябваше да се прибере и да навакса с работата си. Или да зареже делата и да погледа малко спорт по телевизията. Вече бе станало прекалено късно да се обажда на когото и да било за вечеря или питие, а горчивата истина бе, че не му се стоеше сам.
Понесла в ръка обувките си, пристъпваща безшумно, Лоръл влезе в кухнята. Искаше да остане сама. Вместо това видя Дел, застанал до прозореца с вид, както й се стори, на най-самотния човек на света.
Което изобщо не му подхождаше. Никога не бе мислила, че Дел е самотен. Той познаваше всички и животът му бе изпълнен с толкова много хора, че тя често се чудеше как не му се иска просто да избяга някъде за глътка въздух насаме.
Но сега й изглеждаше напълно сам, съвсем отделен от другите и някак тъжен.
Прииска й се да иде до него, да го прегърне и да изтрие от лицето му тази тъга. Вместо това се довери на инстинкта си за самосъхранение и тръгна да излиза от стаята.
Той се обърна и я видя.
— Извинявай — рече тя, — не знаех, че си тук. Паркър ли търсиш?
— Не, видях я горе. — Той вдигна вежди при вида на босите й крака. — Предполагам, че толкова много танци уморяват ходилата.
— О, не е заради танците, просто в края на работния ден умората се натрупва. — Изведнъж Лоръл реши да приключи с темата и да му се извини. — Имам само няколко минутки, но тъй като си тук, искам само да кажа, че прекрачих границата онази вечер. Не биваше да ти се нахвърлям така. — Лош избор на думи, отчете тя. — Разбирам, че изпитваш известно чувство на дълг… Но ми се ще да не е така и не мога да не се дразня от това, както и ти не можеш да престанеш да изпитваш това чувство. Затова е безсмислено да се караме.
— Добре.
— Ако само това имаш да кажеш по въпроса, ще считам, че всичко е приключено.
Той само вдигна пръст и отпи глътка от бирата. Без да сваля очи от нея.
— Не съвсем. Чудя се защо твоето раздразнение намери точно такъв израз тогава.
— Виж, ти се държеше както винаги, а това страхотно ме подразни и казах неща, които не биваше. Така става, когато някой е ядосан.
— Не говоря за онова, което каза, а по-скоро за онова, което направи.
— Всичко е свързано. Бях бясна. Съжалявам. Приеми извинението или не го приемай.
Сега той се усмихна и тя усети как гневът отново пламва в нея.
— И преди си ми била ядосана. Никога не си ме целувала така.
— Същото е като с краката ми.
— Моля?
— Всичко се натрупва. Много е дразнещо, когато се държиш така, сякаш знаеш всичко, и тъй като го правиш от години, ядът се е натрупвал в мен и така… Трябваше да ти докажа тезата си.
— И каква беше тя? Мисля, че съм я пропуснал.
— Не знам защо правиш такъв голям въпрос от всичко това. — Усети как гневът се надига в нея, страните й пламнаха от смущение. — И двамата сме големи хора. Беше просто една целувка и мирна алтернатива на това да те фрасна. Което ми се ще да бях направила.
— Добре. Само за да изясним всичко. Била си подразнена от мен. Същото това раздразнение се е натрупвало с години. И действията ти са били алтернатива на това да ме удариш. Това обобщава ли случая?
— Да, господин адвокат, много точно. Искаш ли да взема Библия и да се закълна над нея? Господи, Дел… — Тя отиде до хладилника и рязко отвори вратата, за да вземе бутилка вода. Вероятно би могла да се сети за човек, който да я вбесява повече, но точно сега Дилейни Браун бе начело на списъка. Ядно завъртя капачката на бутилката, за да я отвори, и се обърна. И се блъсна право в него. — Престани. — Не би го нарекла точно паника, но гневът й определено се превърна в нещо друго.
— Ти отвори вратата. И в преносен смисъл. — Той махна с ръка към хладилника. — Обзалагам се, че и сега си ядосана.
— Да, ядосана съм.
— Добре. След като сме на едно мнение и вече знам как се прави…
Сграбчи я за раменете и я повдигна, докато тя се опираше само на пръстите на босите си крака.
— Дори не си и помисляй…
Само това успя да изрече, преди мозъкът й да блокира.
Огънят, пламнал в слетите им устни, контрастираше със студения въздух откъм гърба й. Чувстваше се в капан между леда и огъня, безпомощна да поеме накъдето и да било, докато той я държеше върху тънката разделителна ивица.
После ръцете му се плъзнаха надолу, слязоха към талията й и целувката плавно премина в разтапяща страст. Тялото й сякаш омекна, а главата й се замая, когато той я придърпа още по-близо.
Тя изстена… А това не говореше за гняв, а за приемане. Беше като изненадващ подарък, който е бил скрит години наред и едва сега Дел го отваряше. Искаше му се внимателно и предпазливо да разгърне опаковката и да намери нещо повече.
Лоръл помръдна, посегна към него и ледената вода от бутилката поля и двамата. Той се дръпна леко, погледна мократа си риза, после нейната.
Очите й бяха замаяни и потъмнели, тя примигна. Той се усмихна широко, а тя понечи да се дръпне. Размаха бутилката и с рязкото движение разплиска още вода.
— Добре. Да. Значи… сега сме квит. Трябва да се връщам. Трябва. — Пипна мократа си блуза. — По дяволите.
Обърна се и избяга.
— Хей, забрави си обувките. Е, какво пък…
Затвори хладилника и взе бирата.
Странно, мислеше си той, докато се облягаше на плота в притихналата кухня. Чувстваше се по-добре. Всъщност чувстваше се страхотно, за бога.
Загледа се в обувките, които тя бе оставила на пода. Много са секси, реши той, особено комбинирани с деловия костюм, който носеше. Зачуди се дали е бил трезво подбран ансамбъл или просто импулс.
А не беше ли малко странно да мисли за обувките й? Но след като вече го бе направил… Развеселен, Дел отвори едно чекмедже, за да потърси лист хартия.
Значи бяха квит, така ли, мислеше си той, докато пишеше бележката. Изобщо не го интересуваше равният резултат.
На сутринта Лоръл предпочете да поплува, вместо да иде във фитнеса. Повтаряше си, че просто иска промяна, но трябваше да признае, че така можеше и да отбягва Паркър, докато измисли какво да й каже. А дали изобщо да казва нещо?
Най-добре да остави всичко както си беше… Тя се отблъсна от ръба за поредната дължина. Нямаше какво да споделя, наистина. Дел бе състезателна натура по рождение. Бе го целунала, затова и той й бе отвърнал със същото. В двоен размер. Беше решил да я постави на място — типично за него.
Ами онази негова усмивка? Отблъсна се за нова дължина. Онази глупава, самодоволна, превъзхождаща я усмивка? Това също бе толкова типично за Дел. Беше нелепо да си въобразява, че има чувства към него. Просто си бе изгубила ума за миг. Или за цяло десетилетие. Но кой ли брои, питаше се тя. Беше си върнала разума. Напълно. Всичко бе нормално.
Когато отново се отблъсна от ръба, тя затвори очи и се остави да потъне. След изморителната тренировка усещането за безтегловност беше идеално. Просто се оставяше на течението, точно както правеше и в личния си живот. И това бе правилно, беше хубаво, наистина… Нямаше нужда от строга подреденост…
Хубаво бе да е свободна да прави каквото си иска, когато приключи работният ден или както сега, преди да е започнал. Да не е отговорна пред друг, освен пред себе си. Нямаше нужда всичко да е установено и улегнало. Дори не го искаше. Дел — или ситуацията с Дел — бе само спънка по пътя. Всичко вече бе изгладено, каза си тя. Толкова по-добре.
Отметна коса назад и посегна към перилата на стълбичката. И едва не извика стреснато, когато Паркър пристъпи към нея с кърпа.
— Господи, уплаши ме. Не знаех, че си тук.
— И аз доста се стреснах. За миг си помислих, че ще трябва да скоча вътре и да те измъкна от водата.
Лоръл взе кърпата.
— Просто се бях оставила на течението. Малка промяна в забързаното темпо от последните няколко дни. Не се отпускаме достатъчно, така мисля аз.
— Добре, ще включа течението в графика.
Лоръл се засмя и се уви с кърпата.
— Не се съмнявам. Облечена си. Колко е часът?
— Наближава осем. Явно доста време си се оставила на течението.
— Явно. Тежка нощ.
— Така беше. Видя ли Дел?
— Защо? Видях го, ала защо питаш?
— Защото той беше тук, а ти липсваше известно време, без да те знаем къде си.
— Не съм била в неизвестност, капитане. Просто си починах за малко.
— И си смени блузата.
Нещо много подобно на вина започна да се прокрадва в Лоръл.
— Разлях нещо. Какво е всичко това?
— Любопитство. — Паркър й подаде един плик. — Това беше оставено на кухненския плот. Госпожа Г. ми го даде да ти го предам.
— Е, ами защо направо не ми… — Лоръл млъкна, когато разпозна почерка на Дел.
— Не искаш ли да разбереш какво пише? Аз искам. — Паркър стоеше, като й препречваше пътя и се усмихваше ведро. — Би било учтиво да се прибера и да те оставя насаме, докато го четеш. Но аз просто не съм чак дотам зряла.
— Няма нищо. Добре.
Чувстваше се малко неловко, докато отваряше плика.
„Може и да си мислиш, че всичко е приключило, но грешиш. Взех обувките ти за заложници. Свържи се с мен в рамките на четиридесет и осем часа, иначе моделът на «Прада» ще го отнесе.“
Лоръл издаде звук, който бе нещо средно между смях и проклятие, докато Паркър четеше през рамото й.
— Взел ти е обувките?
— Явно. Какво се очаква да направя в случая? — Лоръл размаха бележката. — Реших, че ще оставя всичко както си е, а сега той си играе игрички. Тъкмо си купих тези обувки.
— Как така е взел обувките ти?
— Нищо особено. Аз ги бях свалила, а той беше там, и ги оставих, след като…
Паркър кимна иронично.
— Звучи ми напълно логично…
— Нищо нецензурно, завистливке. Извиних му се, задето му се нахвърлих, но това не беше достатъчно за Дел и той започна с кръстосан разпит. А после едното доведе до другото пред хладилника. Трудно е за обяснение…
— Очевидно.
— Просто се прави на умник. Може да си задържи обувките.
— Сериозно? — Паркър я погледна спокойно и се усмихна. — Защото това би било знак, поне за мен — а вероятно и за него — че те е страх да се изправиш срещу предизвикателството.
— Не ме е страх — и не ми излизай с този номер. — Лоръл рязко издърпа кърпата и се зае енергично да търка косата си. — Просто не искам да предизвиквам нищо.
— Защото е трудно да се носиш по течението, когато има предизвикателство.
— Да. Както и да е, имам си и други обувки. И по-хубави. Няма да му доставя удоволствието да ме въвлече в глупавата си игра.
Паркър отново се усмихна.
— Мъжете са толкова непохватни.
Лоръл вдигна очи към небето.
— Той е твой брат — измърмори тя и тръгна обратно към къщата.
— Да, така е. — И се запита колко ли време ще е нужно на приятелката й, за да се предаде. Повече от двайсет и четири — реши тя — и по-малко от четиридесет и осем. Блекбърито в джоба й звънна. Погледна дисплея, докато крачеше по моравата. — Добро утро, Сибил. Какво мога да направя за теб?