Нора Робъртс
Наслади се на мига (5)

Четвърта глава

Тя се опита да не мисли за това. Натовареният график на летните сватби доста й помагаше. Но пък голяма част от работата й бе свързана с усамотение, а така имаше прекалено много време да премисля и да се пита как е могла да направи нещо толкова глупаво.

Беше си го заслужил, естествено. И то отдавна. Но ако трябваше да бъде напълно откровена, кого ли бе наказала с тази целувка, освен самата себе си?

Защото сега вече не ставаше дума за теоретична възможност. Сега знаеше какво би било — как би се почувствала — ако даде воля на желанията си, свързани с Дел. Никога повече не би могла да се заблуждава, че да го целуне наистина няма да е толкова хубаво, колкото във въображението й.

Беше направила крачката и бе получила своето. Нямаше как да върне времето назад.

Само ако не я бе ядосал толкова много, мислеше си тя, докато бързаше да помогне с декорирането на стаите между двете тържества в събота. Дел с неговото типично дразнещо поведение: „Защо не направиш така“, „Защо не хапнеш прилична храна“… а после, после бе посегнал за дебелия си портфейл, сякаш…

Не бе съвсем справедлива; трябваше да си го признае. Беше го провокирала, притиснала, настоявала. Беше настроена за битка.

Сложи изящната украса в средата на най-горния етаж на тортата в бяло и златисто, която бе нарекла „Златни мечти“. Смяташе я за една от по-претенциозните си модели заради нежната като коприна многопластова глазура и навити розетки.

Съвсем не бе сред предпочитаните от нея модели… Замисли се върху това, докато подреждаше допълнителни розетки край основата и върху искрящата златиста покривка. Вероятно защото не бе мечтателна натура, нито пък особено претенциозна.

Практичен човек, ето каква бе тя. Здраво стъпила на земята. Не беше романтичка като Ема, нито свободен дух като Мак или оптимист като Паркър.

В крайна сметка тя се водеше от определени формули… Можеше да експериментира с количества и съставки, но в края на краищата трябваше да приеме, че определени елементи просто не се смесват. Ако упорстваше да забърка несъвместими неща, накрая се получаваше непоносима каша. Когато това станеше, можеше единствено да го отбележи като грешка и да продължи нататък.

— Прелест. — Ема хвърли бърз одобрителен поглед на тортата и остави кошницата си. — Нося свещите и цветята за масата. — Вдигна леко китка, за да погледне часовника си, преди да въздъхне облекчено. — Точно по график. Всичко е украсено, вътре и навън, а Мак почти е приключила с предварителните снимки.

Лоръл се обърна да погледне Балната зала, изненадана, че толкова много е било направено, докато тя тънеше в мрачни мисли. Имаше много цветя, още свещи, които тепърва щяха да бъдат запалени, много маси, които бяха покрити с искрящо златисти и небесносини покривки — цветовете, избрани от булката.

— Ами Голямата зала?

— Хората на доставчика тъкмо привършват, но моят екип е готов. — С пъргавите си ръце на опитен стилист Ема аранжираше високите и малките кръгли свещи, както и цветята. — Джак забавлява шаферите. Хубаво е, че и той се включва.

— Да. Понякога не ти ли се струва странно?

— Кое?

— Ти и Джак. Не ти ли се случва да се изненадаш и да си кажеш колко е невероятно, че се познавате от толкова години и бяхте просто едни добри приятели, преди да направите такъв рязък завой?

Ема я изгледа мълчаливо. Сетне пристъпи напред и леко премести една роза.

— Струва ми се изненадващо понякога… Ала по-скоро си мисля колко страшно би било, ако бяхме продължили все напред, вместо да направим този завой. — Нагласи една от фибите, които се мъчеха да задържат на място непокорните й къдрици. — За теб не е странно, нали?

— Не. По-скоро се питам дали е логично… — Лоръл млъкна и наведе глава. — Не ми обръщай внимание. Малко съм отнесена. — С облекчение чу в слушалката си предупреждението на Паркър. — Имаме три минути. Ако нямаш нужда от помощ тук, ще сляза да помогна за гостите.

— Всичко е готово. Идвам след теб.

Лоръл свали престилката си, махна шнолата от косата и се приготви за работа. Отново си помисли, че като цяло визията не е по вкуса й, но пък трябваше да признае, че булката определено знаеше какво прави. Шест шаферки бяха строени под ръководството на Паркър и просто блестяха в широкополите си златни рокли с разкошните букети, които Ема бе сътворила от сини далии, подчертани с бели рози. Самата булка бе истинско видение в лъскава коприна, блестящи перли и пайети, които искряха по дългия й шлейф. Стоеше с грейнало лице до баща си, който също бе поразително красив в смокинга си.

— Майката на младоженеца е заела мястото си — прошепна Паркър на Лоръл. — В момента придружават майката на булката. Дами! Не забравяйте да се усмихвате. Каролайн, изглеждаш страхотно.

— Чувствам се великолепно. Това е нашият миг, татко — каза булката.

— Недей, че ще ме разплачеш. — Той пое ръката на дъщеря си и я притисна към устните си.

Паркър даде сигнал на музикантите и струнният оркестър, който булката бе избрала, засвири тържествения марш.

— Първата шаферка, тръгвай. Главата горе! Усмивка! Прекрасна си. И втората… Главите горе, дами.

Лоръл приглаждаше полите, нагласяше цветя в косите и накрая застана до Паркър, за да види как булката поема по осеяната с цветя пътека.

— Бляскаво тържество — това е точното описание — реши Лоръл. — Мислех си, че ще бъде прекалено, че ще прекрачи границата към безвкусното. Но всичко е абсолютно с мярка.

— Да, но искам да ти кажа, че ще бъда много щастлива, ако не видя златно или златисто поне един месец. Имаме двайсет минути, преди да поканим гостите в Голямата зала.

— Мисля да си открадна десет и да се разходя. Имам нужда от отдих.

Паркър мигновено се обърна.

— Добре ли си?

— Да, само ми трябва кратка почивка.

Глътка въздух, за да си прочистя мислите, каза си Лоръл, докато обикаляше навън. Искаше за малко да е далеч от хората. Служителите на кетъринга бяха в кухнята, където можеха да хапнат, преди да се върнат към задълженията си, затова тя реши да заобиколи и да мине край страничните тераси и градини, където можеше да се наслади на тишината и изобилието от летни цветя.

Ема бе разположила сандъчета и саксии наоколо, за да обогати още повече това великолепие с непокорните сини цветчета на лобелията и нежно поклащащите се розови листенца на циганчетата. Красивото старо викторианско имение бе украсено за сватбата с любимите на булката сини далии и бели рози, които обсипваха предната веранда, а пухкави панделки от тюл и дантела привнасяха романтична атмосфера.

Но дори и без тях, за нея къщата бе романтична. Беше боядисана в нежно и бледосиньо, с первази в кремаво и бледозлатисто. Имаше много разчупен покрив и всички тези красиви извивки придаваха романтичен и леко приказен вид на достолепното имение. То бе неин втори дом, откакто се помнеше. Сега, разбира се, наистина бе такъв. И той беше само на една ръка разстояние от къщата край басейна и тази за гости, където живееха и работеха приятелките й.

Не би могла да си го представи иначе, дори и след като Картър и Джак се бяха преместили да живеят тук, дори и след като преустройството на студиото на Мак почти бе приключило, така че да се превърне в жилище за двама.

Не, не можеше да си представи живота си без имението, къщата, бизнеса, който бе изградила с приятелките си, както и без сплотената общност, която бяха създали тук.

Трябваше да се замисли над това, да проумее защо е постигнала всичко, което има…

Дължеше се на упоритата й работа, естествено, както и на труда на приятелките й. На перфектния план на Паркър. На чека, който госпожа Г. й бе дала в онзи ден преди толкова много години — и на вярата й в нея, която бе също толкова ценна, колкото и парите.

Но това не бе всичко.

Къщата и имението бяха преминали в ръцете на Паркър и Дел, когато родителите им бяха починали. Дел също бе поел голям риск, също толкова значим и важен, колкото и този на госпожа Г., когато бе подписала онзи чек.

Това бе неговият дом, мислеше си Лоръл, докато стоеше отпред и оглеждаше фасадата, докато поглъщаше с очи елегантността и красотата й. Но той го бе прехвърлил на Паркър. Имаше най-различни правни условности, бизнес модели, предвиждания, проценти, договори, но в същината си всичко бе ясно.

Сестра му, не, те четирите — Квартета, както обичаше да ги нарича той — бяха поискали нещо, бяха го помолили и той им го бе дал. Беше повярвал в тях и им бе помогнал да превърнат една мечта в действителност. Не бе мислил за процентите, нито за бъдещи печалби. Беше го направил, защото ги обичаше.

— По дяволите! — Ядосана на себе си, тя прокара ръка през косата си. Мразеше усещането, че се е държала несправедливо.

Дел не бе заслужил несправедливото й отношение, онова, което му бе наприказвала… А го каза само защото бе по-лесно да му е гневна, отколкото да се чувства привлечена от него. А накрая го бе целунала… Каква невероятна глупост.

Сега трябваше да оправи положението, да се оправдае и да излезе с вдигната глава от ситуацията. Само че подобен фокуснически трик би бил истинско чудо.

Но именно тя бе прекрачила границата и тя бе тази, която имаше чувства, с които трябваше да се справи. Затова се налагаше сама да оправи всичко.

Чу в слушалката Паркър да обявява запалването на церемониалната свещ и вокалното соло. Времето свърши, каза си тя. По-късно щеше да измисли как да уреди нещата.

 

 

Тъй като нямаше доверие на никой друг да разреже правилно сложния модел на тортата, Лоръл застана до украсената маса. Изчака булката и младоженецът да отрежат церемониалното първо парче — под нейно напътствие — и всеки да нахрани другия, докато Мак увековечи момента. После, когато музиката и танците продължиха, тя пое нещата в свои ръце.

С големия сладкарски нож махна страничната декорация на тортата.

— По дяволите, струва ми се нередно.

Погледна към Джак, докато нарязваше и разпределяше парчетата в чинии.

— Направена е, за да бъде изядена.

— Когато гледам подобно нещо, си мисля, че ако аз го бях измайсторил, щях да стоя надалече, докато го унищожават. И пак може да се наложи да избърша някоя и друга сълза.

— Боли първите няколко пъти, но е по-различно от това да строиш къщи. Човек не строи с мисълта, че някой ден ще бъдат разрушени до основи. Искаш ли парче?

— И още как.

— Изчакай само да напълним първите няколко табли за сервиране. — Което пък, каза си тя, щеше да й даде шанс да изкопчи нещо от него. — Е, Дел няма ли да дойде да си поиграете заедно тази вечер?

— Мисля, че има някаква среща.

Сигурно с жена, предположи тя, но това не й влизаше в работата и сега не бе на дневен ред.

— Навярно и двамата сте прекалено заети, за да се виждате често тези дни.

— Всъщност вечеряхме заедно в четвъртък.

След целувката, отбеляза мислено тя.

— Е, какви са новините, някакви клюки?

Усмихна се лукаво и го погледна в опит да разгадае изражението му.

— Янките са в отлична форма този месец — отвърна той и също се усмихна.

Никаква скованост, заключи тя, никаква неловкост. Не можа да реши дали да се почувства облекчена или засегната, задето Дел не е споменал за случката пред най-добрия си приятел.

— Заповядай. — Тя му подаде голямо парче торта.

— Благодаря. — Той я опита. — Ти си гений.

— Абсолютно вярно.

Прецени, че вече е нарязала достатъчно порции засега, и тръгна между масите, за да провери десертите и тортата на младоженеца.

Музиката бе силна, дансингът бе пълен с хора. Заради меката и уханна нощ вратите на терасите бяха широко отворени и гостите танцуваха и навън или просто си стояха и разговаряха.

Паркър се приближи до нея.

— Тортата е абсолютен хит, за твоя информация.

— Радвам се да го чуя. — Лоръл огледа най-близката маса с десерти и реши, че запасите ще стигнат и за последния танц. — Хей, това не е ли МНБ? — Кимна към дансинга. — Жената определено знае какво прави.

— Била е професионална танцьорка. На Бродуей.

— Личи си.

— Така се запознала с БНБ. Той бил от техническия персонал, дошъл да гледа една репетиция и — както той казва — се влюбил от пръв поглед. Тя продължила да танцува и след раждането на второто им дете, а няколко години след това започнала да дава частни уроци.

— Звучи мило. Но кажи ми, сериозно, как помниш всички тези неща?

Паркър продължи да оглежда зорко залата, в опит да съзре евентуален проблем.

— Както ти помниш всички съставки за онази торта. Булката и младоженецът поискаха още един час допълнително време.

— Ужас…

— Знам, но всички страхотно се забавляват. Оркестърът е съгласен. Ще пренесем подаръците, както е по график, така че с това ще сме приключили. После, какво пък, нека танцуват.

— Ще бъде дълга вечер. — Лоръл отново погледна преценяващо десертите. — Ще ида да донеса още сладкиши.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Вероятно.

— Ще звънна на Ема. Двамата с Картър би трябвало да са свободни. Ще ги пратя долу.

 

 

Наближаваше един след полунощ и докато служителите на фирмата за почистване бяха заети с Балната зала, Лоръл приключваше с проверката на Булчинския апартамент. Събра забравените фиби, една обувка, розова кожена чантичка за грим, както и дантелен сутиен. Последното можеше да е резултат от бърз секс по време на приема или пък просто някоя от шаферките бе почувствала нужда от повече свобода.

Всичко намерено щеше да отиде в шкафа за изгубени вещи на Паркър, докато някой не си го потърси — без да му бъдат задавани въпроси.

Докато носеше находките си, Паркър мина край нея.

— Изглежда всичко е чисто. Аз ще ги взема. Предстои ни и една бърза делова среща.

Измъченото тяло на Лоръл сякаш простена…

— Тази нощ ли?

— Много набързо — имам почти цяла бутилка шампанско, с която да притъпим умората.

— Добре…

— В нашия салон. След няколко минути.

Нямаше смисъл да се оплаква. Лоръл се отправи към салона, за да се разположи на дивана.

Протегна се удобно. И простена.

— Знаех си, че ще си тук първа. — След като диванът вече бе зает, Мак се излегна на пода. — Кумът на младоженеца се опита да ме сваля. Картър реши, че е много забавно.

— Реакция на уверен в себе си мъж.

— Предполагам. Но работата е там, че преди него много рядко ми се е случвало да ме свалят на някое от тържествата. Сбъркана работа… Сега не съм свободна.

— Затова са и свалките. — Лоръл се постара да маскира като въздишка стона си, докато събуваше обувките си. — Мисля, че мъжете имат вграден радар за недостъпните жени. За тях са по-секси.

— Защото мъжете са свине.

— Да, естествено.

— Чух това — обади се Ема с влизането си. — И го смятам за цинично и невярно. Опитал се е да те сваля, защото си прекрасна. Понеже сега, когато си с Картър, ти си по-щастлива и по-отворена. И следователно още по-привлекателна. — Тя се отпусна в едно кресло и сви крака под тялото си. — Искам да си лягам.

— Добре дошла в клуба. Утре трябва да се съберем за неделния инструктаж. Защо това сега не може да почака?

— Защото — Паркър влезе и посочи с пръст Лоръл — имам нещо, което ще накара всички ни да си легнем малко по-щастливи. — Тя измъкна един плик от джоба си. — БНБ ни даде бонус. Макар аз, естествено, учтиво и скромно да му отказах, той не прие това като отговор. Ох — добави тя, като изу обувките си. — Ние сме осигурили мечтаната сватба за малкото му момиченце, двамата със съпругата му си прекарали една изключителна вечер и той много искал да даде израз на своята висока оценка и благодарност.

— Много мило. — Мак се прозя. — Наистина.

— Пет хиляди долара. — Паркър се усмихна, когато Лоръл се надигна на дивана. — В брой — добави тя и извади банкнотите, за да ги разпери като ветрило.

— Страхотен начин да изрази благодарността си. Толкова прекрасно зелен — отбеляза Лоръл.

— Мога ли да ги докосна, преди да ги прибереш? — попита Мак. — Преди да ги вложиш обратно в бизнеса?

— Аз гласувам за това да вземем парите. Може би наистина съм уморена, но това е решението ми. По хиляда за всяка от нас и по петстотин за Картър и Джак. — Паркър размаха банкнотите. — Вие решавате.

— Ура! — Ема вдигна ръка. — Отиват в сватбения ми фонд!

— Съгласна съм. Подкрепям ви напълно. Дай ги насам — нареди Мак.

— Няма да споря с вас. — Лоръл потри пръсти. — Добре ще ми дойдат хиляда долара.

— Добре тогава. — Паркър й подаде отвореното шампанско. — Наливай, докато аз ги преброя. — И тя коленичи на пода.

— Колко хубаво. Шампанско и пари в брой в края на един наистина дълъг и изморителен ден. — Мак взе висока чаша и я подаде на Ема. — Помните ли първото ни официално тържество? След него отворихме бутилка шампанско, хапнахме каквото беше останало от тортата и танцувахме. Ние четирите и Дел.

— Целунах Дел.

— Всички целувахме Дел — отбеляза Ема и чукна чашата си в тази на Мак.

— Не, имам предвид онзи ден. — Лоръл се чу да изрича думите искрено шокирана, но и значително облекчена. — Невероятна глупачка съм.

— Защо? Това е просто… — Мак примигна, защото изведнъж схвана думите й. — О, целунала си Дел? Ами! Ха!

— Бях ядосана и малко потисната, а той дойде за тортата. Държа се толкова типично за него… — изрече Лоръл с горчива ярост, която смяташе, че е преодоляла по време на разходката.

— И аз съм била ядосана на Дел — отбеляза Ема. — Но това не ме е карало да го целувам.

— Не е нищо важно. Не и за него. Дори не го е споделил с Джак. Което значи, че наистина не е от значение. И не казвай на Джак — нареди тя на Ема. — Защото би трябвало той да му е казал, а не го е направил, което означава, че не е нищо особено. Абсолютно нищо.

— Ти не си ни казала досега.

Лоръл се намръщи на Мак.

— Защото аз… Трябваше да си помисля.

— Но за теб е означавало нещо — прошепна Паркър.

— Не знам. Беше импулс, миг на лудост. Бях побесняла. Не е, защото съм влюбена в него, наистина. О, по дяволите… — измърмори тя и скри глава в ръцете си.

— Той отвърна ли на целувката? — настоятелно попита Мак, макар че Ема я срита. — Въпросът е резонен.

— Не. Но изобщо не я очакваше. И аз не съм очаквала. Беше преди всичко изблик на яд.

— Той какво каза? Не ме ритай отново, Ема — предупреди я Мак.

— Нищо. Не му дадох възможност. Ще оправя нещата… — Лоръл погледна Паркър. — Вината беше моя, макар че той се държеше дразнещо и покровителствено. Не се разстройвай.

— Не съм разстроена, не и за това. Чудя се как съм могла да бъда толкова сляпа. Познавам те по-добре от всеки друг, така че как не съм усетила, че имаш чувства към Дел?

— Нямам. Добре де, имам, но не е като да копнея за него денем и нощем. На приливи и отливи е. Като алергия. Само че вместо да ме кара да кихам, ме превръща в идиотка. — Тревогата, която кипеше в нея, бързо премина и в гласа й. — Знам колко сте близки двамата. Което е страхотно, но, моля те, не му казвай какво съм споменала тази вечер. И бездруго нямаше да издавам нищо, но просто се изля от мен. Очевидно имам проблем с контрола на емоциите.

— Няма да му издам нищо.

— Добре. Не беше нищо особено, наистина. Само докосване с устни.

— Без език ли? — Мак се измъкна от обсега на Ема, после сведе рамене, след като бе измерена от строгия й поглед. — Какво толкова, просто се интересувам. Всички се интересуваме, иначе нямаше да седим тук в един след полунощ с пет хиляди долара в брой на масата и да го обсъждаме.

— Права си — реши Лоръл. — Не бива да го обсъждаме. Споменах го, само защото искам да съм напълно откровена с вас. Сега всички можем да го забравим, да си вземем бонуса и да си лягаме. Всъщност, след като си признах, не мога да разбера за какво толкова съм се притеснявала. Не беше нищо важно. — Размаха ръце, ала осъзна, че го прави прекалено енергично. И мигновено ги отпусна. — Очевидно не е важно и Дел със сигурност не си е изгубил съня заради това. Не е казал нищо на Джак или на теб. Нали така? — попита тя Паркър.

— Не съм говорила с него от началото на седмицата. Но наистина не ми е споменавал нищо.

— Чуйте ме само. — Успя да се засмее горчиво Лоръл. — Все едно отново сме в гимназията. Не съм се държала така дори и тогава. Преставам още сега. Взимам си парите и отивам в леглото. — Грабна една от купчинките, които Паркър бе отброила. — Хайде да не мислим повече за това, става ли? Нека просто да се държим нормално. Всичко е нормално… Е, лека нощ.

След забързаното й оттегляне трите й приятелки се спогледаха.

— Изобщо не е нормално — отрони Мак.

— Не е, просто е различно. — Ема остави чашата и взе парите си. — И тя се срамува. Трябва да я оставим на мира, за да не се чувства неловко. Може ли да го направим?

— Въпросът е по-скоро дали тя ще може — отбеляза Паркър. — Предполагам, че ще разберем.

 

 

Паркър не предприе нищо — поне за момента. Остави приятелката си на мира по време на неделното тържество, както и вечерта. Но в понеделник се постара да си освободи един час в натоварения си график, когато знаеше, че Лоръл е в кухнята, заета с подготовката за изникналото в последния момент парти в средата на седмицата.

Когато влезе и я завари да разточва фини кори, разбра, че идеално е преценила времето.

— Предлагам ти помощта си.

— Всичко е под контрол.

— Най-тежката част от подготовката за това щуро гръцко парти се падна на теб. Затова искам да ти помогна. Мога да почистя след теб. — Приближи се и се зае да събира празни купички. — Можем да ти вземем помощник в кухнята.

— Не искам помощник. Само ще ми се пречка. Именно затова и ти нямаш такъв.

— Понякога обмислям идеята. — Паркър се зае да зарежда съдомиялната. — Може би ще намеря някого, когото да обуча, за да ми спести част от обикалянето напред-назад.

— Ще ми се да го видя.

— Трябва да решим дали искаме да продължим както досега, или да се разширим. Разрастването ще означава, че ще имаме нужда от помощници. Бихме могли да предлагаме повече тържества през седмицата, ако имахме още персонал.

Лоръл спря за миг.

— Това ли искаш?

— Не знам. Понякога мисля за подобен вариант, ала си казвам категорично не. Но друг път се колебая… Ще бъде голяма промяна, нещо различно. Ще имаме свои служители вместо само подизпълнители. Ала от друга страна, добре сме си и така. Всъщност сме страхотни. Но понякога една промяна отваря други възможности.

— Не знам дали… Чакай малко. — Лоръл се вторачи в гърба на Паркър. — Използваш това като метафора или като прелюдия… За случката с Дел.

Познава ме прекалено добре, рече си Паркър.

— Може би. Трябваше ми време да помисля, после да разнищя подробно какво би станало, ако двамата с Дел се съберете… А след това и какво би станало, ако не го направите.

— И до какъв извод стигна?

— Не мога да реша категорично… — Паркър се обърна. — Обичам и двама ви и това не подлежи на промяна. И колкото и да се смятам за център на вселената, в случая не е важно какво мисля аз. Но би било промяна.

— Аз не се променям. Виж ме, стоя на едно място. Стабилно, никакво поклащане.

— Вече си го направила, Лоръл.

— И после се върнах обратно — настоя тя. — Точно на мястото, от което тръгнах. Господи, Паркс, беше само целувка.

— Ако беше просто целувка, ти щеше да ми кажеш веднага и да се пошегуваме със случката. — Помълча само за миг, за да даде шанс на Лоръл да оспори думите й. Макар да знаеше, че не може. — Това те е разтревожило, което означава, че е било нещо повече. Или се питаш дали е било повече. Грижа те е за Дел.

— Разбира се, че ме е грижа за него. — Объркана, Лоръл вдигна точилката и я размаха. — Всички ни е грижа. И вярно, това е част от проблема. Или от ситуацията. По-скоро е ситуация, отколкото проблем. — Продължи да разточва кората, докато не стана тънка като хартия. Грижа ни е за Дел, но и той е загрижен за нас. Понякога е толкова грижовен, че ми идва да му прасна един, особено когато ни слага всички под общ знаменател. Все едно сме едно тяло с четири глави.

— Понякога…

— Да, знам, понякога сме такива. Но е ужасно дразнещо да бъда част от цялото и да знам, че той ме смята за човек, за когото трябва да се грижи. Не искам да се грижат за мен.

— Това му е в природата.

— Наясно съм. И още повече се дразня. — Лоръл гневно извърна очи и срещна погледа на приятелката си. — Той е устроен така, аз съм устроена така и проблемът, сиреч ситуацията…

— Така да бъде.

— Ситуацията е изцяло заради мен. И сигурно за теб е странно да ме слушаш.

— Малко. Свиквам полека.

— Не съм се поболяла от любов, нито съм затънала до уши или нещо от този род. Това просто е…

— Ситуация.

— Да, така е. И след като направих каквото можах, вече се старая да успокоя топката.

— Толкова лошо ли се целува?

Лоръл само я изгледа мило и посегна за купата с крем.

— Аз направих крачката и сега, след като вече преодолях неловкостта, се чувствам по-добре. Всъщност всичко бе просто част от спора, който бе по моя вина. Предимно моя. Ала той не трябваше да се опитва да ми плаща за тортата. Това ме предизвика… Ти не би се опитала да платиш проклетата торта.

— Не. — И все пак Паркър вдигна ръка. — И така, да видим дали съм разбрала. Не искаш той да те слага под общ знаменател, така да се каже, но и не искаш да ти предлага пари за труда ти, защото това е обидно.

— Щеше да разбереш, ако беше там.

— Може ли за миг да забравим, че ми е брат?

— Не съм сигурна.

— Да опитаме. — За да подчертае небрежния тон на разговора, Паркър се облегна на плота. — Ти си привлечена от него. И двамата сте интересни, необвързани, привлекателни личности. Защо да не си заинтригувана?

— Защото говорим за Дел.

— Какво му има на Дел?

— Нищо. Виж, неловко е. — Грабна бутилката си с вода, после я остави, без да отпие от нея. — Тук няма логика, Паркър, и не е нещо, което можеш да оправиш вместо мен. Ще се справим — имам предвид двамата с Дел. Аз вече го преодолях, а се съмнявам, че той изобщо се е замислил и за миг над случилото се. Сега изчезвай, за да мога да се съсредоточа върху тази баклава.

— Добре. Но ще ми кажеш, ако има нещо.

— Нали винаги го правя?

Досега, помисли си Паркър, но остави приятелката си на мира.